Можеш да използваш мантра, за да успокоиш ума, за да направиш ума абсолютно безмълвен. Непрекъснато повтаряш някакво име: Рама, Кришна, Исус. Мантрата може да ти помогне да се освободиш от другите думи, но след като умът стане тих и спокоен, тогава това име, Рама, Кришна или Исус, ще се превърне в пречка. То се превръща в заместител, в заместник. Всички останали думи са изхвърлени, но след това тази дума звучи до влудяване. Ще се привържеш към нея; няма да можеш да я изхвърлиш. Превърнала се е в навик, в дълбоко занимание.

      Затова започни с джапа (повтаряне на мантра), но след това достигни до състоянието, при което джапа не е необходима и може да бъде изхвърлена. Използвай „Рама", за да разгониш всички останали думи от ума, но когато те са изгонени, не задържай тази дума. Тя също е дума, изхвърли я.

      Това изхвърляне се превръща в трудна работа. Човек започва да се чувства виновен при отказването от мантрата, защото тя му е помогнала толкова много. Но сега тази помощ се е превърнала в пречка. Изхвърли я! Средствата не трябва да се превръщат в целта.
      
      Въпрос: „Когато медитирам обикновено повтарям мантра или намокар (извънредно дълга джайнистка мантра). Но умът остава неспокоен. Как може по време на медитация умът да се заеме с нещо?"

      Нуждата да се заемеш с нещо е нужда на немедитативния ум, затова най-напред трябва да разбереш, защо притежаваш тази нужда. Защо не можеш да бъдеш незает, каква е тази нужда постоянно да си зает с нещо? Не е ли това просто едно бягство от себе си?

      В момента, в който не си зает, си просто себе си, спускаш се в себе си. Затова трябва да си зает. Нуждата да си зает е бягство. Но това е необходимостта на немедитативния ум.

      Немедитативния ум непрекъснато е зает с другите. Когато другите отсъстват, какво трябва да се направи тогава? Не знаеш как да бъдеш зает със себе си! Винаги си живял с другите и другите, и другите, затова сега (в медитацията), когато не си с другите и си сам - въпреки че в действителност не си сам - започваш да се чувстваш самотен. Самотата е отсъствието на другите; единствеността е присъствието на самия себе си.

      Започваш да се чувстваш самотен и трябва да се запълниш с нещо. Намокар може да го направи, всяко нещо може да го направи. Но ако не притежаваш медитативен ум, ако продължаваш с намокар или с което и да е друго повторение, то е само опора и трябва да бъде изхвърлено.

      Ако правиш нещо от този вид, по-добре е да използваш мантра от една дума (като рама или ом), отколкото нещо дълго, подобно на намокар. С една дума ще се чувстваш по-малко зает, отколкото с много думи, защото при смяната на думите умът също се променя. С една дума ще ти стане скучно, а скуката е добра, защото тогава е лесно да захвърлиш цялата работа в един определен момент. Затова вместо да използваш намокар, по-добре е да използваш една дума и ако можеш да използваш дума, която няма значение, е още по-добре, защото дори значението се превръща в разсейване.

      Когато трябва да изхвърлиш нещо навън, тогава трябва да си наясно, че трябва да го изхвърлиш. Не трябва да си прекалено привързан към него. Затова използвай една дума, едно нещо - нещо, което е безсмислено. Например: „хуу"! Това не притежава значение. Ом по същество е същото, но то е започнало да има значение, защото сме започнали да го асоциираме с нещо божествено.

      Звукът трябва да е безсмислен, просто една безсмислена дума. Не трябва да носи нищо, защото в момента, в който съдържа нещо, умът се подхранва. Умът се подхранва не от думите, а от техните значения. Затова използвай някаква дума като „хуу". Това е безсмислен звук.

      А, всъщност, „хуу" е нещо повече от един безсмислен звук, защото с „хуу" се създава едно вътрешно напрежение. Със звука „хуу" нещо бива изхвърлено навън. Затова използвай дума, която изхвърля нещо навън, която изхвърля тебе навън, а не такава, която ти дава нещо.

      Използвай „хуу". С „хуу" ще усетиш, че нещо от тебе е изхвърлено навън. Използвай думата, когато издишваш и превърни вдишването в пауза. Балансирай го: „хуу"... след това вдишвания дъх като пауза... след това отново „хуу"... Думата трябва да е безсмислена; тя трябва да е по-скоро звук, отколкото дума. И поставяй ударението върху издишвания дъх. Думата (звука) трябва да бъде изхвърлена накрая, така че да не може да бъде поета с вдишването.

      Това е много деликатно. Изхвърли звука навън, все едно изхвърляш някакъв секрет, все едно изхвърляш нещо от тебе. Тогава то не може да се превърне в храна. Винаги помни, и запомни добре, че всяко нещо, което влиза вътре заедно с влизащия дъх, се превръща в храна - и всичко, което излиза навън заедно с излизащия дъх, се превръща в отделян секрет. Просто се изхвърля навън. Затова с влизащия дъх винаги бъди празен, пуст. В такъв случай няма да предоставяш на ума никаква нова храна.

      Умът поема фина храна дори с думите, звуковете и значенията - с всичко. Експериментирай с това. Когато си изпълнен със сексуално желание, когато имаш сексуални фантазии, използвай „хуу" с излизащия дъх. След няколко мига, ще се почувстваш над секса, защото нещо е било изхвърлено навън, нещо много фино е било изхвърлено. Ако си ядосан, тогава използвай този звук и след няколко секунди гневът ще изчезне.

      Ако си изпълнен със сексуално желание и използваш този звук с влизащия дъх, ще се почувстваш още по-сексуален. Ако си ядосан и използваш същия звук с вдишвания дъх, ще се ядосаш още повече. След това ще разбереш, как дори един обикновен звук може да повлияе на ума ти и как му влияе различно с влизащия и излизащия дъх.

      Когато видиш нещо красиво, прекрасно, някой, който е твой любим, и искаш да докоснеш тялото му, докосни го с издишвания дъх и няма да усетиш нищо... но го докосни заедно с вдишването и ще изпиташ омайване. С влизащия дъх докосването се превръща в храна, но с излизащия дъх то изобщо не е храна. Вземи ръката на някой в своята и я чувствай само при вдишване. Нека издишването бъде празно. Тогава ще разбереш, че докосването е храна.

      Затова дете, което е израсло без майка и което не е било докосвано и милвано от майка си, на него му липсва нещо. То никога няма да е способно да обича някого, ако никога не е било докосвано, милвано и прегръщано от майка си, защото това нежно докосване е храна за детето. То създава много неща в него. Ако никой не го е докосвал с любов, то няма да е способно да обича никого, защото не знае каква „храна" е пропуснало, че му липсва нещо жизнено.

      Затова не казвам да не докосваш жена. Казвам: „Докосвай, но с излизащия дъх." А когато влизащият дъх дойде при тебе, просто осъзнавай; бъди в интервала, паузата. Не чувствай докосването. Продължавай да докосваш, но не чувствай докосването.

      Осъзнавай усещането, когато дъхът излиза и след това ще узнаеш тайната на дъха. - защо е бил наречен прана, жизнената сила. Дъхът е най-жизненото нещо. Ако поемаш храната си с ударение върху издишването, тогава, без значение колко е хубава храната, тя няма да е храна за тялото ти. Дори ако поемаш голямо количество храна, няма да има хранене, ако поставяш ударението на излизащия дъх. Затова се храни с влизащия дъх и нека има пауза, когато дъхът излиза. Тогава, с много малко количество храна, можеш да бъдеш по-жизнен.

      Помни този звук „хуу" с излизащия дъх. Той разрушава неспокойствието на ума. Но и това, е опора (патерица) и скоро, ако правиш медитацията редовно, ще почувстваш, че нямаш нужда от него. И не само нямаш нужда, но той ще се превърне в пречка, в позитивна пречка.

      Да не бъдеш зает е едно от най-хубавите неща на света... да бъдеш незает е най-великият разкош. Ако можеш да си позволиш да бъдеш незает, ще се превърнеш в император.

      Лудост е да разрушаваш едно незаето състояние, защото това е моментът, в който влизаш в безвремието. Със заниманието (когато си зает с нещо) никога не можеш да се издигнеш над времето, когато си зает, никога не можеш да се издигнеш над пространството, но ако не си зает, ако си тотално незает - не си зает дори със себе си, дори не медитираш (ти просто си) - това е моментът, това е върховият момент на духовното съществуване, на блаженството. Това е сатчитананда.

      Първата част на думата е сат. Тя означава съществуване; ти просто съществуваш. След това осъзнаваш това съществуване - не само го осъзнаваш, превръщаш се в съзнание (чит) и съществуване едновременно. Съществуването се превръща в съзнание... и блаженството (ананда) е естествения резултат.

      То не е просто чувство. Превръщаш се в блаженство, съществуване и съзнание едновременно. Използваме три думи, защото не можем да го изразим с една дума. Ти си всичките три едновременно.

      Затова гледай напред към незаетите моменти. Можеш да използваш опори (такива като мантрите), но не бъди щастлив за тях. И знай добре, че в края на краищата, те трябва да бъдат изхвърлени.

Медитация. Изкуството на екстаза
Ошо