Смъртта е по-важна от живота. Животът е съвсем тривиален, повърхностен. Смъртта е по-дълбока. Чрез смъртта израстваш до истинския живот... а чрез живота само достигаш до смъртта и нищо повече.

      Това, което казваме и имаме предвид под живот, е просто едно пътуване към смъртта. Ако можеш да разбереш, че целият ти живот е само едно пътуване и нищо друго, тогава ще се интересуваш по-малко от живота и ще се интересуваш от смъртта. И когато някой започне да се интересува повече от смъртта, той може да навлезе дълбоко в самите дълбини на живота. Иначе, ще остава винаги на повърхността.

      Ала ние изобщо не се интересуваме от смъртта. По-скоро, бягаме от фактите; непрекъснато избягваме фактите. Смъртта е тук и във всеки момент ние умираме. Смъртта не е нещо далечно; тя е тук и сега. Ние умираме. Но докато умираме продължаваме да се интересуваме от живота. Този интерес към живота, този прекален интерес към живота, е просто едно бягство, само страх. Смъртта е тук, дълбоко отвътре - развиваща се.

      Смени ударението: пренасочи вниманието. Ако започнеш да се интересуваш от смъртта, твоят живот ще се разкрие пред тебе за първи път, защото в момента, в който престанеш да се притесняваш от смъртта, си постигнал живот, който не може да умре. В момента, в който си познал смъртта, си познал този живот, който е вечен.

      Смъртта е врата от повърхностния живот, от така наречения живот, тривиалния. Има врата. Ако преминеш през вратата, достигаш до друг живот (по-дълбок... вечен), без смърт, безсмъртен. От така наречения живот, който не е нищо друго, освен умиране, човек трябва да мине през вратата на смъртта. Само тогава той може да постигне живота, който наистина е жив и истински - без смърт в него.

      Но човек трябва да премине през тази врата с пълно съзнание. Толкова много пъти сме умирали. Ала когато някой умира, той изпада в безсъзнание. Толкова много се страхуваш от смъртта, че в момента, в който смъртта дойде при тебе, изпадаш в безсъзнание. Преминаваш през вратата в безсъзнателно състояние на ума. След това се раждаш отново и цялата глупост се повтаря отново. И, отново, не се интересуваш от смъртта.

      Този, който се интересува повече от смъртта, отколкото от живота, започва да преминава през вратата съзнателно. Това се има предвид под медитация. Но ти не можеш да чакаш смъртта. Не е необходимо, защото смъртта постоянно е тук. Тя е врата, която е в тебе. Тя не е нещо, което ще стане в бъдеще, не е нещо извън тебе, до което ще стигнеш, тя е вътре в тебе, една врата.

      В момента, в който приемеш факта на смъртта и започнеш да я чувстваш, да я изживяваш, да я осъзнаваш, започваш да се спускаш през вътрешната врата. Отваря се врата и през вратата на смъртта започваш да хвърляш погледи към вечния живот. Само чрез смъртта човек може да хвърли поглед към вечния живот; няма друг начин. Затова всъщност, всичко, което е известно като медитация е доброволна смърт, задълбочаване навътре, падане навътре, потапяне навътре, отдалечаване от повърхността към дълбините.

      Разбира се, дълбините са тъмни. В момента, в който напуснеш повърхността, ще почувстваш, че умираш, защото си отъждествил повърхността със себе си. Не защото вълните на повърхността са просто вълни на повърхността. Ти си се отъждествил с тях; ти си повърхността. Затова, когато напуснеш тази повърхност, не само напускаш повърхността. Напускаш себе си, своята идентичност: миналото, ума, паметта. Всичко, което си бил, трябва да го оставиш. Затова медитацията прилича на смърт. Умираш... И само ако си готов да умреш с тази доброволна смърт - да отидеш дълбоко отвъд себе си, да изоставиш себе си и да надраснеш повърхността - ще достигнеш до реалността, която е вечна.

      И така, за този, който е готов да умре, самата тази готовност се превръща в надрастване; самата тази готовност е религиозна. Когато казваме за някой, че е светски човек, това означава, че той се интересува повече от живота, отколкото от смъртта. По-скоро, че той се интересува изключително от живота и изобщо не се интересува от смъртта. Светският човек е този, за когото смъртта настъпва накрая. И когато тя дойде, той е в безсъзнание.

      Религиозен е този, който умира всеки момент. Смъртта не идва накрая; тя е самият процес на живота. Религиозен е този, който повече се занимава със смъртта, отколкото с живота, защото чувства, че това, което е познал като живот, ще му бъде отнето. То изчезва; във всеки момент го губиш. Животът е като пясък в пясъчен часовник. Във всеки момент пясъкът изчезва и ти не можеш да направиш нищо. Процесът е естествен. Нищо не може да се направи; това е необратимо.

      Времето е нещо, което не може да се задържи, което не може да се спре, което не може да се обърне. То е еднопосочно: няма връщане назад. И, в края на краищата, самият процес на живота, е смърт. Тъй като губиш време, умираш. Един ден пясъкът е изтекъл и ти си празен - един празен аз без никакво време. И така, умираш...

      Интересувай се повече от смъртта (и времето). Тя е точно тук и сега, зад ъгъла... присъстваща във всеки момент. Щом веднъж започнеш да се оглеждаш за нея, започваш да я осъзнаваш. Тя е тук; просто не забелязваш факта. Не само не забелязваш факта, но и бягаш от него. Затова влез в смъртта; скочи в нея. Това е най-трудното в медитацията, това е нейния аскетизъм: човек трябва да скочи в смъртта.

      Да продължаваш да обичаш живота е голяма страст и да си готов да умреш по някакъв начин, изглежда неестествено. Разбира се, смъртта е едно от най-естествените неща... но изглежда неестествено да си готов да умреш.

      Това е начинът, по който парадоксът, диалектиката на съществуването, работи: ако си готов да умреш, самата тази готовност те прави неумиращ - но ако не си готов да умреш, самата тази неготовност, тази свръхпривързаност и жажда за живот, те правят смъртен.

      Когато заемаме дадено отношение, винаги постигаме противоположното. Това е дълбоката диалектика на съществуването. Очакваното никога не идва; желанието никога не е удовлетворено. Колкото повече го желаеш, толкова повече го губиш. Няма значение какво е измерението: законът остава същия. Колкото повече се стремиш към нещо, толкова повече го изпускаш.

      Ако някой търси любов, няма да получи любов, защото самото търсене го прави непривлекателен, грозен. Самият факт на търсенето се превръща в бариера. Никой не може да те обича, ако търсиш любов. Никой не може да те обича! Можеш да бъдеш обичан, само когато няма търсене. Самият факт на „не търсенето" те прави красив, прави те релаксиран.

      Това е същото, както когато свиеш ръката си в юмрук и изгонваш въздуха, който се намираше в отворената ти ръка. В отворената ръка всичкият въздух е налице, но в момента, в който свиеш ръката си в юмрук, самото свиване изгонва въздуха. Можеш да си мислиш, че когато си свил юмрук, ще притежаваш въздуха, но в момента, в който се опиташ да го притежаваш, го губиш. При отворената ръка всичкият въздух е налице и ти си господарят. При свитата в юмрук ръка, си губещият: загубил си всичко; нямаш никакъв въздух в ръката си.

      И колкото повече е свита в юмрук ръката, толкова по-малка е възможността там да има въздух. Но това е начинът, по който работи умът, това е абсурдността на ума. Ако усещаш, че въздухът го няма, даже свиваш още повече юмрука. Логиката казва: „Свий го по-добре; изгубил си всичкия въздух. Изпуснал си го, защото не си свил достатъчно добре юмрука. Не си свил юмрука както трябва; някъде си допуснал грешка. Не си свил правилно юмрука. Затова въздухът е изчезнал. Затова го свий по-добре, свий го по-добре. Но става точно това.

      Ако обичам някого, ставам алчен. Започвам да го обграждам. Колкото повече го обграждам, толкова повече изчезва любовта. Умът казва: „Уреди нещата така, че да е още по-затворен" и точно това става, но някъде се получава пробив. Затова любовта бива загубена. Колкото повече заграждам, толкова повече губя. Само при отворена ръка може да се притежава любовта; само с отворена ръка, само при незатворен ум, любовта може да разцъфти. И това е валидно за всичко останало...

      Ако обичаш прекалено много живота, ставаш затворен. Превръщаш се в мъртъв човек, дори докато си още жив. Затова този, който е пълен с жажда за живот, е мъртъв човек. Той вече е мъртъв, само един труп. Колкото повече чувства, че е само един труп, толкова повече копнее да е жив, но той не познава диалектиката. Самият копнеж е отровен. Този, който не копнее изобщо за живот - човек като Буда, без никаква жажда за живот - живее пламенно. Той цъфти в жизненост перфектно, тотално. В деня, в който Буда умрял, някой му казал: „Умираш. Толкова много ще ни липсваш."

      Буда казал: „Но аз умрях преди много време. От четиридесет години не съм жив. В деня, в който постигнах познанието, просветлението, умрях."

      Но той бил толкова жизнен! И бил наистина жив, едва след като „умрял". В деня, в който постигнал вътрешното просветление, той умрял външно, но след това станал твърде жив. След това бил толкова релаксиран и спонтанен. След това в него нямало страх, страх от смъртта.

      Страхът от смъртта е единствения страх. Той може да приема всякаква форма, но това е основният страх. Щом веднъж си готов - щом веднъж си умрял - след това няма страх. И само в безстрашното съществуване може да влезе живота в неговото тотално разцъфтяване.

      Дори тогава, смъртта настъпва. Буда умира. Но смъртта става само за нас, а не за него, защото този, който е преминал през вратата на смъртта, притежава една вечна приемственост.

      Затова изобщо не се интересувай от живота, дори от собствения си живот. И ако не се интересуваш от живота, тогава не можеш да желаеш дори смъртта, защото желанието е живот. Ако започнеш да се интересуваш от (и желаеш) смъртта, отново желаеш живота, защото не можеш наистина да желаеш смъртта. Да желаеш смъртта е невъзможно. Как можеш да желаеш смъртта? Желанието, само по себе си, означава живот.

      Затова, когато казвам: „Не се интересувай прекалено много от живота", нямам предвид: „Интересувай се от смъртта." Когато казвам: „Не се интересувай от живота", тогава осъзнаваш факта... който е смъртта. Но ти не можеш да я желаеш. Това в действителност не е желание.

      Когато говоря за разтворената ръка, ще е добре да разбереш: трябва да свиеш ръката си в юмрук, но не трябва да я разтваряш. Отварянето изобщо не е усилие. Просто не я затваряй и тя се разтваря. Отварянето не е усилие; то не е нещо позитивно, което трябва да се направи. Всъщност, ако правиш усилие да отвориш ръката си, то ще бъде само противоположното на затварянето. Може да изглежда като отваряне, но ще е обратното на затварянето.

      Истинското отваряне означава само „незатваряне", просто „незатваряне". То е отрицателно явление. Ако не свиваш ръката си в юмрук, тогава юмрукът е разтворен. Сега, дори да е свит, той е разтворен. Вътрешното свиване е изчезнало, затова дори да е свит, той е отворен, защото отсъства вътрешното свиване.

      По същия начин, живот, който не желае, не желае противоположното. Нежелаенето не е противоположното на желаенето. Ако е противоположното, тогава си започнал отново да желаеш. По-скоро, нежелаенето е просто отсъствието на желаенето.

      Трябва да почувстваш разликата. Когато кажем „нежелаене" с думи, то се превръща в противоположното. Но нежелаенето не е противоположното на желаенето. То просто е отсъствието на желаенето, а не противоположното. Ако го направиш противоположното, започваш отново да желаеш  (желаеш нежелаенето) и когато това стане, се връщаш отново в същия кръг.

      Но точно това става. Човек, който е разочарован от живота, започва да желае смъртта. Това също се превръща в желание. Той не желае смъртта; желае нещо друго, отколкото своя живот. Затова човек, който е пълен с жажда за живот, може да извърши самоубийство, но това самоубийство не е нежелаене. То всъщност е желаене на нещо друго. Това е много интересен момент, един от върховните моменти на цялото търсене. Ако го превърнеш в противоположното нещо, тогава отново си на колелото, отново си в затворения кръг. И никога няма да излезеш от него. Но това се случва...

      Човек се отрича от живота, отива в гората или търси божественото, или търси освобождението, или нещо друго. Но сега, отново, желанието присъства. Той просто е сменил обекта на желанието, а не желанието само по себе си. Сега обекта не е здравето; превърнал се е в Бога. Обектът не е този свят; превърнал се е в онзи свят. Но обектът остава. Желаенето е същото, жаждата е същата... и напрежението и мъката ще бъдат същите.. Целият процес ще се повтори отново с един нов обект. Можеш да продължаваш да сменяш обектите на своето желание цял живот, но ще си останеш същия, защото желаенето ще е същото.

      Затова, когато казвам „нежелаене", имам предвид отсъствието на желаенето - не безсмислието на обекта, а безсмислието на самото желание! Това не е разбирането, че този свят е безсмислен, защото тогава ще желаеш другия свят. Не, че животът е безполезен, затова сега трябва да желаеш смъртта, изчезването, преставането, нирвана. Не, имам предвид безсмислието на желаенето само по себе си! Самото желаене изчезва. Никакъв обект не се заменя, сменя. Желанието просто отсъства. И това отсъствие, самото това отсъствие, се превръща във вечен живот.

      Но такъв е случаят: не е заради твоето желание. То е спонтанен резултат от нежелаенето; не е последица от нещо. Това се случва... но ти не можеш да направиш това събитие твое желание. Ако го направиш, изпускаш същността.

      Когато ръката е отворена (юмрукът е разтворен), целият въздух е тук и ти си му господар. Но ако искаш да разтвориш юмрука си, за да станеш господар на въздуха, няма да можеш да го направиш, защото самото усилие, в един вътрешен смисъл, ще бъде затваряне. Това господство над въздуха, не е в действителност резултат от твоето усилие, а, по-скоро, естествено събитие, когато отсъства усилието.

      Ако просто се опитам да не те притежавам, така че любовта да може да разцъфти, това „опитване да не притежавам" ще се превърне в усилие. Едно усилие може единствено да притежава: дори при непритежаването, то ще е притежаване. Непрекъснато ще осъзнавам, че не те притежавам. По същество казвам: „Обичай ме повече, защото не се опитвам да те притежавам." След това се чудя, защо любовта не идва.

      Един човек беше тук. Той полагаше всякакви усилия по отношение на медитацията в продължение на десет години, но не постигна нищо. Казах му: „Положил си достатъчно усилия - искрени, сериозни. Сега недей да правиш никакво усилие. Просто седи, без никакво усилие."

      Тогава той ме попита: „Мога ли да постигна медитацията с този метод, без усилие?"

      Казах му: „Ако все още продължаваш да се интересуваш от резултата, тогава ще продължава да има едно фино усилие. Няма просто да седиш. Не можеш просто да седиш ако има някакви желания. Желанието ще е едно фино движение у тебе... и движението ще продължи. Може би седиш като камък или като Буда, но все пак, отвътре, камъкът ще се движи. Желанието е движение."

      Не можеш „просто да седиш", ако има желание. На пръв поглед може да изглежда, че го правиш - но не можеш просто да седиш. Можеш просто да седиш, само когато желанието отсъства. „Просто да седиш" не е ново желание, а е просто отсъствие. Цялото желаене е станало безсмислено.

      Не си разочарован от живота, заради обектите. Религиозните хора продължават да говорят на другите, че в жената няма нищо, че няма нищо в света, че няма нищо в секса, че няма нищо във властта. Но всичко това са обекти. Продължават да казват: няма нищо в тези обекти. Не казват, че няма нищо в желаенето само по себе си.

      Можеш да смениш обектите и да създадеш нови обекти на желание. Дори вечния живот може да се превърне в обект. Отново кръгът се е затворил: факта на желаенето.

      Ако можеш да почувстваш самия факт на желаенето - че желаенето е напразно, безсмислено - тогава няма да създаваш друг обект на желание. Тогава желаенето престава. Осъзнай го и то престава. След това е налице едно отсъствие и това отсъствие е безмълвно, защото няма желание.

      С желание не можеш да си безмълвен. Желанието е истинския шум. Дори ако нямаш никакви мисли - ако си постигнал контрол над ума и можеш да спреш мисленето - едно дълбоко желание ще продължи да съществува, защото ти си спрял мисленето, само за да постигнеш нещо. Ще има един фин шум. Някъде отвътре някой ще гледа и ще пита, дали желаното нещо е постигнато или не. „Мислите са спрели. Къде е божествената реализация, къде е Бог, къде е просветлението? Но желаенето, само по себе си, ще стане празна работа, ако можеш да осъзнаеш това.

      Целият номер на ума е, че ти винаги осъзнаваш, че даден обект е станал напразен. След това променяш обекта и при промяната на обекта, желанието продължава да държи съзнанието ти. Винаги става така, че когато тази къща стане безполезна, тогава някоя друга къща става привлекателна; когато този човек стане непривлекателен, отблъскващ, тогава друг човек става привлекателен. Това продължава непрекъснато... И когато осъзнаеш безсмислието на това, което си желал, умът продължава към някакъв друг обект.

      Когато това стане, празнината е загубена. Когато нещо стане безсмислено, безполезно, непривлекателно, остани в празнината. Внимавай за това, дали обектът е станал безсмислен или самото желание се е обезсмислило. И ако можеш да почувстваш безсмислието на желанието, внезапно нещо в тебе изчезва. Внезапно си трансформиран до ново ниво на съзнанието. Това е нищото, отсъствието, отрицателността. Не започва нов кръг.

      В този момент, ти си вън от колелото на самсара (света). Но това да си вън от колелото не можеш да го направиш обект на желание. Чувстваш ли разликата? Не можеш да направиш нежеланието обект.

      Въпрос: „Не е ли било желанието на Буда за постигане, желание?"

      Да, било е желание; Буда имал желанието. Когато Буда казва: „Няма да напусна това място. Нямам намерение да напускам, докато не постигна просветление", това е било желание. И с това желание се образува затворения кръг. Дори и за Буда се е образувал.

      Буда не могъл да постигне просветлението през дълъг период от време, заради това желание. Заради него той търсил в продължение на шест години. Правел всичко, което можело да се направи. Направил всичко, но не се приближил и на сантиметър дори. Останал си същия, дори още по-разочарован. Напуснал света, отказал се от всичко, заради стремежа към реализация, но от това нищо не излизало. В продължение на шест години правел всякакви усилия, но от това нищо не излизало.

      След това, един ден, близо до Бодх Гая, отишъл да се изкъпе в Ниранджая (тамошната река). Бил толкова отслабнал от постене, че не могъл да излезе от реката. Останал в нея, в корените на едно дърво.

      Бил толкова слаб, че не можел да излезе от реката! В главата му се мярнала мисълта, че след като е толкова слаб, че не може да пресече една малка река, как тогава ще може да пресече океана на съществуването. От този ден, дори желанието да постигне реализация се обезсмислило. Казал: „Достатъчно".

      Излязъл от реката и седнал под дървото (Бодхи дървото). През тази нощ самото желание да постигне просветление се обезсмислило. Желаел света и открил, че той е само сън. И не само сън - кошмар. В продължение на шест години желаел просветление и това, също, се оказало само блян. И не само блян: оказало се, че е дори още по-дълбок кошмар.

      Бил напълно разочарован; не останало нищо за пожелаване. Познавал света много добре - познавал го много добре - и не можел да се върне в него. За него там нямало нищо. Познал усилията на така наречените религии (на всички религии, които съществували в Индия): практикувал всички техни техники и от това нищо не се получило. Не останало нищо, което да опита, не останал никакъв мотив, затова той просто се свлякъл на земята, близо до дървото Бодхи и през цялата нощ останал там - без никакво желание. Не останало нищо, което да желае; желанието, само по себе си, се обезсмислило.

      На сутринта, когато се събудил, на небето светела последната звезда. Вгледал се в звездата и за първи път в своя живот очите му не били замъглени, защото в него липсвали желанията. Залязвала и последната звезда... и докато звездата изчезвала, в него нещо изчезнало заедно с нея: аза (защото азът не може да съществува без желание). И той постигнал просветлението.

      Просветлението настъпило в момента, в който нямало желание. А той бил предшестван от шест години на желаене. Всъщност, феноменът настъпва, само когато си вън от кръга. Затова дори и Буда, заради желаенето на просветлението, трябвало да скита в продължение на шест години без полза. Моментът на трансформация - този скок от кръга, от колелото на живота - идва само, се случва само, когато отсъства желанието. Буда казва: „Постигнах го, когато липсваше, постигащият ум; открих го, когато липсваше търсенето. Това се случи, едва когато отсъстваше усилието."

      Това, отново, се превръща в нещо много трудно за разбиране, защото, с ума, не можем да разберем това, което е без усилия. Умът означава усилие. Умът може да се бори с нещо, може да прави различни маневри за това, което може да се „направи", но умът не може да си представи нещо, което „се случва" (и не може да се направи). Способността на ума е да направи нещо; той е инструмент за правене. Самата способност на ума е да постигне нещо, да добие нещо желано.

      Точно, както е невъзможно да чуеш с очите си или да видиш с ръцете си, за ума е невъзможно да си представи или почувства това, което става, когато не правиш нищо. Умът не притежава памет за такова нещо. Той познава единствено нещата, които могат да се направят и които не могат да се направят. Той познава единствено нещата, с които може да успее и в които се проваля. Но не му е известно нищо за онова, което просто се случва, когато не прави нищо. Какво да правим в такъв случай?

      Започни с желанието. Това желание няма да те заведе до точката на събитието, но това желание може да те заведе до безсмислието на желанието. Човек трябва да започне с желанието; невъзможно е да се започне с „нежеланието" Ако можеш да започнеш с нежелаенето, тогава събитието ще се случи още в този момент. Тогава никаква техника, никакъв метод, няма да са необходими. Ако можеш да започнеш с нежеланието, то ще се случи точно в този момент! Но това не е възможно.

      Не можеш да започнеш с нежелаенето. Умът ще превърне и това нежелаене в желан обект. Умът ще каже: „О'кей, ще се опитам да не желая." Ще каже: „Всъщност, това е очарователно. Ще се опитам да направя нещо, така че това нежелаене да се случи." Но умът е длъжен да притежава някакво желание. Той може да започне единствено с желанието, но може би то няма да има край.

      Човек трябва да започне с пожелаването на нещо, което не може да се постигне с помощта на желанието. Но ако осъзнаеш този факт - ако осъзнаеш факта, че желаеш нещо, което не може да бъде желано - това помага. Осъзнаването на факта помага. Сега, във всеки момент, можеш да направиш скок. И когато скочиш, желанието няма да го има.

      Желал си света. Сега, желаеш божественото. Това е начинът, по който човек трябва да започне. Началото е погрешно, но трябва да започнеш по този начин, заради този вграден процес в ума. Това е единственият начин да го промениш.

      Например, казвам ти, че е невъзможно да преминеш през стената, за да излезеш навън. Трябва да минеш през вратата. И когато кажа: „през вратата", „врата" означава единственото място, на което няма стена. Затова, когато кажа, че трябва да минеш през „не стената", за да излезеш навън, то е защото не можеш да минеш през стената. Стената не може да е вратата и ако се опиташ да преминеш през стената, ще бъдеш разочарован.

      Но ти не познаваш такова нещо като врата. Никога не си бил отвън, как тогава можеш да знаеш, че има врата? Винаги си бил в тази стая, затова си познавал единствено тази стена, не знаеш нищо за вратата. Дори ако има врата, тя ти изглежда като част от стената. За теб е била стена. Докато не я отвориш, не можеш да разбереш, че е врата.

      И така, казвам ти: „Не можеш да излезеш навън през стената. Не можеш да направиш нищо по отношение на стената; тя няма да те отведе навън. Необходима ти е врата." Но не знаеш нищо за вратата. Познаваш единствено стената. Дори вратата ти изглежда като част от стената. Какво тогава трябва да се направи?

      Казвам: „Опитай отнякъде, но започни." Ще бъдеш разочарован. Ще обиколиш цялата стая, всяко ъгълче и местенце - навсякъде. Ще се разочароваш, защото стената не може да се отвори. Но някъде има врата, и можеш да се натъкнеш на нея. Това е единственият път: започни със стената, защото това е единственото възможно начало. Започни със стената и ще се натъкнеш на вратата. Факт е, че някъде има врата, че вратата не е стена и, че не можеш да преминеш през стената, трябва да минеш през вратата. Самият този факт ще направи по-лесно случайното ти натъкване на вратата. Всъщност, когато си разочарован от стената, вратата получава по-голяма възможност, увеличава своя потенциал. Чрез това твоето търсене става по-дълбоко.

      Умът е желаене. Умът не може да прави нищо без желание. Не можеш да надраснеш ума посредством желаенето, защото умът е желаенето. Затова умът трябва да желае дори и това, което се открива, когато липсва желание. Ала започни със стената. Познай желанието и ще се натъкнеш на вратата. Дори Буда е трябвало да започне с желанието, но никой не му е казал - фактът не му е бил известен - че вратата се отваря, . само когато липсва желанието.

      Така, както го разбирам аз, борбата с желанието е болестта. Отказването от борбата е свободата. Това е единствената истинска смърт: когато просто се откажеш. Ако можеш просто да легнеш и да умреш, без желание да живееш, без ни най-малък признак на борба, тогава смъртта може да се превърне в реализация. Ако просто легнеш и приемеш - без никакво движение отвътре, без никакво желание, без.възможност да откриеш някаква помощ, без път, който да търсиш - ако просто легнеш и приемеш, това приемане ще е велико нещо.

      Не е толкова лесно. Дори и да легнеш, борбата остава. Може да си изтощен: това е нещо друго. Това не е приемане; то не е готовност. Някъде в ума си продължаваш да се бориш. Но, всъщност, да легнеш и да умреш, без никаква борба, превръща смъртта в екстаз. Смъртта се превръща в самадхи; смъртта се превръща в реализация. И след това казваш: „Разбира се!"

      Може да нямаш желанието да излезеш от тази стая. Желанието да излезеш може да се появи по два начина. Първият е, че по някакъв начин си хвърлил поглед на нещо отвън от някоя дупка в стената или от прозореца (отнякъде си видял), или, някак си, по някакъв мистериозен начин, в даден момент, вратата е отворена и ти си хвърлил поглед, това се случва и продължава да се случва: в някакъв мистериозен миг, вратата се отваря за миг - като проблясване на светкавица - и след това отново се затваря. Вкусил си нещо от това, което е отвън. Сега се появява желанието.

      Желанието се надига: ти си в мрака и след това има внезапен проблясък на светлина. В един миг, в един отделен миг, едновременен миг, всичко става ясно. Мракът е изчезнал и след това отново, всичко потъва в мрак. Това се е превърнало в част от твоя опит.

      В някои моменти на тишина, в някои моменти на любов, в някои моменти на страдание - врата внезапно се отваря и ти вкусваш. Тези неща не могат да бъдат организирани; те са случайни. Те не могат да се организират! Когато някой е влюбен, за миг вратата се отваря. Това отваряне е просто едно събитие.

      При една силна любов, по някакъв начин желанията ти престават. Самият момент е достатъчен; не съществува желание за бъдещето. Изобщо не се занимаваш с бъдещето. Не съществува и минало. Не се тормозя с него; целият мисловен процес е спрял в този момент на екзистенция. Всичко е спряло. И внезапно, в този момент на отсъствие на желания, вратата се отваря.

      Любовта притежава много погледи към божественото. Ако наистина си бил влюбен, дори и за миг, тогава не можеш да останеш „в тази стая" дълго. Тогава си вкусил нещо, което е извън нея.

      Но, отново, умът започва да прави номера. Казва: „Този миг настъпи, заради човека, когото обичам. Трябва да притежавам този човек завинаги, иначе това вече няма да се повтори." И колкото повече притежаваш, толкова повече се интересуваш от бъдещето. След това този момент няма да настъпи отново. Дори със същия този човек, той няма да настъпи отново, защото заедно с очакването умът отново е напрегнат. Моментът настъпва, когато няма очаквания. И затова влюбените продължават взаимно да се осъждат („Ти не ме обичаш толкова много, колкото преди."), защото моментът не настъпва.

      Този миг, този мимолетен поглед, не зависи от някой и влюбеният не може да направи нищо за него. Каквото и да се опита да направи, ще е унищожаване на всичко. Не може да направи, защото той изобщо не е негово правене. Той е едно спонтанно явление. Случва се и вратата се отваря!

      Може да стане по много начини. Някой, когото обичаш, умира и смъртта те пронизва като кама в ума. Миналото и бъдещето са отделени: смъртта е като кама, забита в тебе. Миналото е спряло и, в твоето дълбоко страдание, за тебе не съществува бъдеще. Всичко спира.Можеш да опиташ божественото.

      Но тогава умът ти отново започва да прави номера. Започва да плаче, започва да прави нещо. Започва да мисли: „Страдам, защото някой е умрял." Той започва да се занимава с другия. Но, ако, в момента на смъртта, успееш да останеш просто в момента, тогава нещо ще се случи. Тогава ще хвърлиш поглед на нещо отвъд.

      Може да стане при някой нещастен случай. Може да стане при катастрофа с кола. Внезапно нещата спират. Времето спира. Не можеш да желаеш, защото няма време/пространство, за да желаеш. Колата ти пада в пропастта. Когато пада, не можеш да си спомниш миналото, не можеш да желаеш бъдещето. Този момент се е превърнал във всичко. В този момент, то може да се случи.

      И така, има два начина, по които да се създаде желанието да се издигнеш отвъд. Първият е, че по някакъв начин си вкусил отвъдното. Но това не може да се планира: или си го направил, или не си го направил. Все пак, когато познаваш този вкус, започваш да го желаеш. Желанието може да се превърне в спънка - то се превръща в спънка - но, все пак, това е начинът, по който започват нещата. Най-напред трябва да пожелаеш нежелаенето.

      Или се случва по друг начин. Другият начин е, че не притежаваш вкуса за отвъдното - никак! Изобщо не си познал отвъдното, но тази стая се е превърнала в страдание. Повече не можеш да го понасяш. Изобщо не познаваш отвъдното, но каквото и да представлява то, си готов да го избереш (въпреки че е неизвестно), защото тази стая, самата тази стая, се е превърнала в страдание, в ад. Не знаеш какво има извън нея -дали има нещо или не, дали външното, отвъдното съществува или не - но повече не можеш да останеш в тази стая. Тази стая се е превърнала в страдание, в ад. Тогава опитваш... след това започваш да желаеш: желанието да избягаш оттук. Но трябва да започнеш с желанието за това, което не може да бъде пожелавано, за това, което не може да бъде постигнато чрез желанието.

      Помни непрекъснато този факт: прави каквото правиш, непрекъснато помнейки, че само чрез правене, то не може да се постигне. А има толкова много методи, чрез които да ти се помогне да го направиш. Единият е да помниш, че не можеш да го добиеш: само Бог може да ти го даде. Това е начинът да разбереш, че твоите усилия са безсмислени; само Божията благодат ще го направи. Това е единият начин. Това е същото твърдение, казано по един по-метафоричен начин, на език, който може да се разбере по-лесно: че не можеш да направиш нищо.

      Но това не означава, че не трябва да правиш нищо. Трябва да правиш всичко... но помни, то няма да се случи само заради твоето правене. Нещо ще ни се случи, нещо непознато. Божията благодат се спуска върху тебе. Твоите усилия ще те направят по-възприемчив към тази благодат, това е всичко. Но това, че Божията благодат се спуска върху тебе, не е директен резултат от усилията ти. Това е начинът, по който религиозните хора са се опитвали да изразят същия феномен. Буда (или някой с ум като на Буда) ще го изрази по-научно. Буда не би използвал думата „Божия благодат", защото би казал, че ще копнееш дори за тази благодат, ще желаеш благодатта. Човек може да желае дори благодатта, да отиде в манастир, да плаче и реве и да търси божествената благодат. Затова Буда казва: „Това няма да свърши работа. Не съществуват такива неща като Божия благодат. Когато умът ти е в състояние на нежелаене, то става."

      Така че, зависи. Зависи! За някой може да е от значение, доколкото разбира, че благодатта не може да бъде търсена, не може да бъде изисквана, не може да бъде желана, не може да бъде доказвана (защото, ако можеш да я докажеш, тогава не е Божия благодат; превърнала се е в част от твоите усилия). Нищо не може да се направи относно Божията благодат; просто трябва да чакаш. Ако можеш да разбереш, че благодатта се появява само при очакване и ти не трябва да правиш нищо, тогава продължавай да правиш каквото и да е и всичко останало, знаейки добре, че нищо няма да стане чрез твоето правене - то ще се случи само в момент на неправене.

      След това, самото понятие за Божията благодат може да помогне. Но ако започнеш да търсиш Божията благодат, да се молиш за нея, тя изобщо няма да се случи. Тогава е по-добре да помниш, че сме в затворен кръг, който трябва да бъде разрушен на някое място.

      Започни с желаенето, започни с правенето. Помни непрекъснато факта, че то не може да бъде направено и продължавай да правиш...

      Вземи един пример: не усещаш сънят да идва. Какво да правиш? Сънят не идва. Всъщност, не можеш да направищ нищо, защото самото правене ще го наруши. Ако тогава направиш нещо, заради правенето, сънят няма да дойде. На съня му е необходим един неправещ ум; той се спуска върху тебе, само когато не правиш нищо. Но кажи на някой, който не може да заспи, че ако не прави нищо, сънят ще дойде и тогава самото лежане в леглото ще се превърне в напрежение. „Да не се прави нищо" ще се превърне в правене. Кажи му: „Релаксирай и сънят ще дойде" и той ще се опита да релаксира, но това ще е усилие, а когато има усилие, няма релаксация. Какво да се направи в такъв случай?

      А използвам друг метод. Казвам му да прави всичко, което може да се направи, за да заспи. „Прави всичко, което искаш да правиш: скачай, тичай, каквото ти харесва. Прави всичко, което можеш да правиш." Казвам му: „Той няма да дойде, заради твоето правене - но прави!"

      Самото правене скоро става безсмислено. Той тича, прави редица автоматични неща, решава загадки, повтаря мантри, продължава да прави, но тогава правенето ще го изтощи и той ще почувства, че всичко това са глупости. В този момент, когато правенето се е обезсмислило, внезапно ще е заспал. Този сън не е дошъл изобщо заради неговото правене, но правенето е помогнало по известен начин. Помогнало е, защото чрез него е разбрал, че е безсмислено. Затова продължавай да желаеш, прави нещо за отвъдното, непрекъснато помнейки, че то няма да се случи заради усилията ти. Но не прекратявай тези усилия, защото усилията ще ти помогнат по известен начин. Те до такава степен ще те разочароват със самия факт на желанието, че внезапно ще седнеш на пода и просто ще седиш - без да правиш нищо. И нещото става! И скокът става... експлозията!

      Аз правя нещо твърде противоречиво: знам, че с никаква техника то не е възможно и все пак продължавам да създавам техники. Знам, че нищо не можеш да направиш и все пак настоявам: „Прави нещо!"

      Разбра ли ме?

Медитация. Изкуството на екстаза
Ошо