Човек съществува като че ли насън. Човек е заспал. И това, което е известно като будно състояние, също е сън. Посвещаването (инициацията) означава, да си в близък контакт с някой, който е пробуден. * Докато не си в много близък контакт с някой, който е пробуден, е невъзможно да се събудиш от съня си, защото умът може дори да сънува, че е буден. Умът може да сънува, че в момента не спи.

      Когато казвам, че човек спи, това трябва да се разбере. Ние непрекъснато сънуваме, двадесет и четири часа в денонощието. През нощта сме затворени за външния свят, сънувайки вътрешно. През деня нашите сетива са отворени за външния свят, но сънят продължава отвътре. Затвори за момент очите си и отново ще засънуваш. Отвътре това е една непрекъсната последователност. Осъзнаваш външния свят, но това осъзнаване не е без сънуващия ум. То е наложено върху сънуващия ум, но, вътре, сънят продължава. Затова не виждаме това, което е в действителност, дори когато по общо мнение сме будни. Налагаме нашите сънища върху реалността. Никога не виждаме това, което е; виждаме винаги нашите проекции.

      Ако те гледам и в мене има сън, ти ще се превърнеш в обект на проекция. Аз ще проектирам моя сън върху тебе и това, което ще разбера за тебе, ще е смесено с моя сън, с моята проекция. Когато те обичам, ти ми изглеждаш нещо съвсем различно; когато не те обичам за мен си съвсем друг. Не си същият, защото съм те използвал като екран и съм проектирал моя сънуващ ум върху тебе.

      Когато те обичам, сънят е различен, затова ти ми изглеждаш друг. Когато не те обичам, ти си същият - екранът е същият - но проекцията е друга. Сега те използвам като екран за друг мой сън. И отново, сънят може да се промени: отново мога да те обичам. Тогава ще ми изглеждаш друг. Никога не виждаме това, което е; винаги виждаме собствените сънища, проектирани върху това, което е.

      Аз не съм един и същи за всеки от вас. Всеки от вас проецира нещо различно върху мене. Аз съм един и същи само, доколкото става дума за мене. Но и ако самият аз сънувам, тогава, дори за мене, аз съм различен във всеки момент, защото във всеки момент моята интерпретация е различна.

      Но, ако аз съм буден, тогава съм един и същ. Буда казва, че тестът за просветления е, че той винаги е един и същ, също като морската вода. Навсякъде, където и да е, тя винаги е солена.

      Ти имаш около себе си една филмова обвивка от проекции, идеи, мнения, понятия, интерпретации. Ти си прожекционен апарат, който непрекъснато работи, прожектира разни неща, които не съществуват никъде, освен вътре в тебе и всичко около тебе се превръща в екран. Затова никога не можеш да осъзнаеш, от само себе си, че си заспал дълбоко.

      Има един суфи светец, Хиджира. В съня му се появил един ангел и му казал, че трябва да събере колкото се може повече вода от кладенеца, защото на следващата сутрин водата по цялата земя ще бъде отровена от дявола и всеки, който пийне от нея, ще полудее.

      И така, през цялата нощ, факирът събирал вода. И наистина станало така! На следващото утро всички полудели. Но никой не разбрал, че целият град бил полудял. Единствено факирът не бил луд, обаче целият град говорел, че той е луд. Той знаел какво станало, но никой не му вярвал и той продължил да пие от своята вода, и останал сам.

      Но не можел да продължава по същия начин. Градът живеел в свой отделен свят. Никой не го слушал и накрая тръгнала мълва, че той трябва да бъде хванат и затворен. Твърдели, че той е луд!

      Една сутрин дошли, за да го хванат. Или трябвало да се отнасят с него като с болен, или трябвало да го затворят, но не можели да го оставят на свобода. Та той бил съвсем полудял! Никой не можел да разбере това, което говорел; говорел на съвсем друг език.

      Факирът бил в недоумение и не можел да разбере какво става. Опитвал се да помогне на другите да си спомнят своето минало, но те били забравили всичко. Не знаели нищо за миналото, нищо за това, което съществувало преди тази безумна сутрин. Не можели да разберат. Факирът станал неразбираем за тях.

      Обградили къщата му и го хванали. След това факирът казал: „Дайте ми един миг само. Ще се излекувам." Изтичал до най-близкия кладенец, пил вода, и станал нормален. Целият град бил щастлив: факирът бил вече о'кей; вече не бил луд. Всъщност бил полудял, но бил част от обикновения свят.

      Ако всички останали са заспали, никога няма да разбереш, че си заспал. Ако всички останали са заспали и ти си луд, никога няма да го осъзнаеш.

      Под посвешаване разбирам това, че се предаваш на някого, който е буден. Казваш: „Не разбирам, не мога да разбера, аз съм част от света, който е побъркан и заспал. През цялото време сънувам." Това чувство може да се появи дори и в заспалия човек, защото сънят не винаги е така дълбок. Той се колебае, ставайки понякога много дълбок, а след това изкачвайки се става много плитък. Точно както обикновения сън е колебание от толкова много равнища, толкова много измерения, метафизическият сън, за когото говоря, също варира. Понякога си просто на граничната линия, много близо до Буда. Тогава може да разбереш нещо от това, за което говори Буда, това, което казва той. Никога няма да е точно това, което е казал, но най-малкото ще хвърлиш един поглед към Истината.

      И така, този, който е на границата на метафизичния сън, ще иска да бъде посветен. Той може да чуе нещо, може да разбере нещо, вижда нещо. Всичко е като че в мъгла, но все пак той чувства нещо. Затова може да отиде при някой, който е пробуден и да предаде себе си. Това е най-многото, което може да се направи от заспалия. Това предаване означава, че той е разбрал, че нещо съвсем различно от неговия сън става. Някъде той го чувства. Не може да го познае точно, но го чувства.

      Когато преминава Буда, тези, които са на граничната линия на съня, могат да разберат, че в този мъж има нещо различно. Държи се по различен начин, говори различно, живее различно, върви различно. С него се е случило нещо. Тези, които са на граничната линия, могат да го почувстват. Но те спят и тази гранична линия на осъзнаване не е постоянна. Могат да заспят дълбоко във всеки момент...

      Преди да потънат в дълбокото подсъзнание, могат да се предадат на някой пробуден. Това представлява инициализацията от позицията на инициализирания. Той казва: „Сам не мога да направя нищо. Безпомощен съм. И знам, че ако не се предам в този момент, мога отново да потъна в дълбок сън. След това ще е невъзможно да се предам." Така че съществуват моменти, които могат да бъдат пропуснати и този, който ги пропусне, може да не ги намери и след векове, защото не зависи от човека това, кога отново ще се окаже на граничната линия. Те зависят от толкова много причини, които той не може да контролира.

      От страна на инициализирания инициализацията е тоталното отпускане: абсолютно доверие, пълно предаване. Никога не може да е частично. Ако се предадеш частично, не се предаваш: заблуждаваш себе си. Не може да съществува частично предаване, защото при частичното предаване се отказваш да дадеш нещо и този отказ може отново да те захвърли в дълбокия сън.

      Предаването винаги е тотално. Затова се изисква вяра и винаги ще се изисква при инициализацията. Вярата се изисква като абсолютно условие, като абсолютно изискване. И в момента, в който се предадеш тотално, нещата започват да се променят. Сега не можеш да се върнеш към своя живот-сън. Това предаване разклаща цялото проециране, целия проециращ ум, защото проециращият ум е закрепен към егото, не може да живее без егото. Егото е неговият основен център, базата му. Ако се предадеш, си предал самата основа, отписал си се напълно.

      Инициацията е като човек, който е заспал и търси помощ, за да бъде събуден. Предава се на някой, който е събуден. Много е просто; тази работа никак не е сложна. Когато отидеш при Буда, при Исус, при Мохамед и се предадеш, това, което предаваш, е твоя сън, твоите сънища. Не можеш да предадеш нищо повече, защото не си нищо повече. Предаваш това. Твоят сън, твоето сънуване, всичките глупости от миналото са това, което предаваш.

      Oт позицията на посвещавания то е предаване на мина лото, а от позицията на посвещаващия те, това е отговорност за бъдещето. Той поема отговорност... и само той може да е отговорен. Ти никога не можеш да си отговорен: как може този, който е заспал, да бъде отговорен? Отговорността идва със събуждането, Това в действителност е фундаментален закон на живота: този, който спи не е отговорен дори за себе си, а този, който е пробуден е отговорен за всички останали.

      Ако отидеш при него и му се предадеш, тогава той става по-специално отговорен за тебе. Затова Кришна може да каже на Арджуна: „Остави всичко. Ела при мене; предай се в стъпалата ми" и Исус може да каже: „Аз съм Истината, аз съм вратата, аз съм пътят. Ела при мене; премини през мене. Аз ще съм свидетел на твоя ден на Страшния съд. Аз ще отговарям за тебе."

      Всичко е аналогично. Всеки ден е денят на Страшния съд и всеки момент е момент на Страшния съд. Няма да има последен ден. Всичко това са термини, които е трябвало да се разберат от хората, на които е говорил Исус. Той казвал: „Аз ще съм отговорен за тебе и аз ще отговарям заради тебе, когато божественото пита. Ще бъда тук като свидетел. Предай ми се; аз ще съм твоят свидетел."

      Това е голяма отговорност. Никой, който спи, не може да я поеме, защото дори да си отговорен за себе си, когато спиш, е трудно. Можеш да си отговорен за другите, само когато не е необходимо да си отговорен за себе си, когато си напълно необременен, когато вече не съществуваш. И така, само този, който „вече не е", може да те посвети; иначе никой не може да те посвети. Никакъв отделен индивид не може да посвети някой друг, а ако това се случи (а то се случва толкова често, случва се всеки ден - тези, които сами са заспали, посвещават другите, които също спят - слепецът води слепците) и двамата падат в ямата.

      Никой, който спи, не може да посвети някой друг, но егото иска да инициализира. Това егоистично отношение се оказва фатално и много опасно. Цялото посвещение, цялата негова мистерия, цялата му красота изчезват заради тези, които нямат право да посвещават. Само този, който няма отвътре его, който вътре не спи, който отвътре не сънува, може да посвещава. В противен случай посвещението се превръща в най-големия грях.

      В древните времена да се получи посвещение, не е било лесно. Било най-трудното нещо. Човек трябвало да чака с години, за да бъде посветен. Можел да чака дори цял живот. Това очакване било изпитът; то било дисциплиниране.

      Например, суфи ще те посвети, само когато си чакал определен период от време. Трябва да чакаш - без да питаш - мига, когато учителят, сам, ще ти каже, че времето е настъпило. Учителят може да е обущар. Ако искаш да бъдеш посветен, ще трябва да му помагаш с години в обущарството. И не само помощта в занаята се взима предвид. В продължение на пет години ще трябва да чакаш и да помагаш на учителя в обущарството. Той никога няма да говори за молитви или медитация, никога няма да говори за нещо друго, освен за изработването на обувки. Ще трябва да чакаш в продължение на пет години... но това е медитация! И не е обикновена медитация. Чрез нея ще трябва да се пречистиш.

      Това обикновено очакване, това очакване без задаване на въпроси, ще подготви почвата за пълното предаване. Само след дълго очакване може да настъпи предаването, но след това предаването е лесно и учителят може да поеме отговорността за ученика.

      Сегa цялата работа е станала съвсем различна. Никой не е готов да чака. Толкова много обръщаме внимание на времето, че не можем да чакаме нито миг. И заради това нетърпение, посвещението е станало невъзможно. Ти не можеш да бъдеш инициализиран. Изтичваш покрай Буда и го питаш: „Ще ме посветиш ли?" Ти тичаш; срещаш Буда на улицата, докато тичаш. Дори докато произнасяш тези четири или пет думи, не преставаш да тичаш.

      Цялото това тичане на съвременния свят е заради страха от смъртта. За първи път човек така се страхува от смъртта, защото за първи път човек е станал абсолютно неосъзнат за безсмъртието. Осъзнаваме единствено тялото, което ще умре; не осъзнаваме вътрешното съзнание, което е безсмъртно.

      В древните времена е имало хора, които са осъзнавали безсмъртието и поради тяхното съзнание, поради тяхното безсмъртие, са създали атмосфера, в която е липсвала припряността. И тогава инициализацията е нещо лесно. Тогава очакването е лесно. Тогава за учителя да поеме отговорността за ученика е било лесно. Всички тези неща сега са трудни, но, все пак, няма друга алтернатива: инициализацията е необходима.

      Ако бързаш, ще ти дам посвещение, докато тичаш, защото иначе няма да има посвещение. Не мога да те накарам да чакаш, като предварително условие. Най-напред трябва да те посветя и след това да предизвикам твоето очакване по най-различни начини. Чрез толкова различни средства мога да те убедя да чакаш. Ако най-напред ти кажа: „Чакай пет години и след това ще те посветя", ти не можеш да чакаш, но ако те посветя още в този момент, след това ще мога да създам механизми, чрез които да те накарам да чакаш.

      Нека бъде така; няма никаква разлика. Процесът ще е същият. Понеже не можеш да чакаш, променям нещата. Ще те накарам да чакаш след това. Ще измисля толкова много начини, толкова много техники, само за да те накарам да чакаш. Тъй като не можеш да чакаш, без да правиш нищо, ще създам техники специално за тебе, ще ти дам нещо, с което да си играеш. Можеш да играеш с тези техники. Това ще се превърне в чакане. След това ще си готов за второто посвещение, което в древните времена би било първото. Първото посвещение е формално; второто ще е истинското. То ще е спонтанно. Ти няма да го искаш от мене, аз няма да ти го давам. То ще стане само; ще се случи в най-вътрешното същество. И ти ще разбереш, когато то се случи.

      Предаване от страна на ученика, отговорност от страна на учителя: това е мостът. И когато си способен да се предадеш, учителят ще се появи. Учителят е тук. В живота винаги е имало учители. В света никога не е имало недостиг на учители; учениците винаги не са достигали. Но нито един учител не може да започне нещо, докато някой не се предаде. Така че, когато при тебе настъпи момент за предаване, не го пропускай. Дори и да не намериш някой, на когото да се предадеш, тогава просто се предай на съществуването. Но когато се появи момент за предаване, не го пропускай, защото тогава си на граничната линия, тогава се намираш между съня и будното състояние. Просто се предай!

      Ако можеш да откриеш някой, на когото да се предадеш, много добре, но ако не можеш да намериш такъв човек, просто се предай на универсума. И учителят ще се появи; той ще дойде. Той идва, когато има предаване. Ти ставаш празен, ставаш пуст и силата се втурва в тебе и те изпълва.

      Затова винаги помни, че когато почувстваш нещо като предаване, не изпускай момента. Може да не се появи повече, може да настъпи отново след векове и животът ти ще е безсмислено пропилян. Когато моментът настъпи, просто се предай.

      Предай се на божественото, на каквото и да е - дори на някое дърво - защото истинския проблем не е на кого се предаваш: същността е предаването. Предай се на дървото и дървото ще се превърне в учител за тебе. Предай се на камъка и камъкът ще се превърне в твой бог. Истината е предаването. И когато е налице предаването, винаги се появява някой, който поема отговорността за тебе. Това се разбира под посвещаване.
      

Медитация. Изкуството на екстаза
Ошо