Учим детето да фокусира ума си - да се концентрира - защото без концентрация няма да може да се справи с живота. Животът я изисква; умът трябва да притежава способността за концентрация. Но в момента, в който умът стане способен на концентрация, той става по-неосъзнат. Осъзнаването означава ум, който е съзнателен, но не е фокусиран. Осъзнаването е съзнанието за всичко, което се случва.

Концентрацията е избор. Тя изключва всичко, с изключение на обекта на своя избор. Тя е стесняване. Ако се разхождаш по улицата, ще трябва да стесниш вниманието си, за да вървиш. Обикновено не можеш да осъзнаваш всичко, което се случва, защото ако осъзнаваш всичко, което става, ще се разфокусираш. Затова концентрацията е необходимост. Концентрацията на ума е потребност, за да живееш - да оцелееш и съществуваш. Затова всяка култура, по свой собствен начин, се опитва да стесни съзнанието на детето.

Децата такива, каквито са, никога не са фокусирани. Съзнанието им е отворено на всички страни. В него влиза всяко нещо; нищо не се изключва. Детето е отворено за всяко усещане; в съзнанието му се включват всички усещания. Толкова много неща влизат в него! Затова то толкова много се колебае, толкова е нестабилно. Детският необусловен ум е поток - поток от усещания - то обаче няма да може да оцелее с такъв тип ум. Трябва да се научи на това, как да стесни ума си, как да го концентрира.

В момента, в който стесниш ума, ставаш частично осъзнат за едно нещо и едновременно с това неосъзнат за много други неща. Колкото по-стеснен е ума, толкова по-ефикасен ще бъде. Ще се превърнеш в специалист, ще се превърнеш в експерт, но същността на нещата се изразява в това, че ще знаеш все повече и повече за все по-малко и малко неща.

Стесняването е жизнена необходимост. Никой не е отговорен за него. То е потребност на живота. Но не е достатъчно. Полезно е, но просто да оцелееш не е достатъчно; да си просто прагматично настроен, не е достатъчно. Когато си настроен прагматично и съзнанието е стеснено, ограничаваш голяма част от способностите на ума. Не използваш целия ум. Използваш съвсем малка част от него. А останалата - по-голямата част - ще се превърне в безсъзнание.

Всъщност, между съзнанието и безсъзнанието не съществува граница. Те не са два ума. „Съзнателен ум" означава тази част от ума, която е била използвана в процеса на стесняването. „Несъзнателен ум" е онази част, която е била отхвърлена, игнорирана, затворена. Това предизвиква раздвоение, разделяне. По-голямата част от твоя ум ти става чужда. Отчуждаваш се от самия себе си; превръщаш се в чужденец за своята собствена тоталност.

Една малка част се идентифицира като твоя аз, а останалата е изгубена. Но останалата несъзнателна част винаги е налице като неупотребена възможност, неупотребена потенция, неизживяно приключение. Този несъзнателен ум (този потенциал, този неизползван ум) винаги ще е в състояние на борба със съзнателния ум. Затова вътре винаги е налице конфликт. Всеки човек се намира в конфликт, заради разкъсването между съзнателния и несъзнателния ум. Ала само ако се позволи на потенциала, подсъзнанието, да разцъфти, можеш да изпиташ щастието от живота.

Ако по-голямата част от твоя потенциал остане неудовлетворена, животът ти ще се превърне в разочарование. Затова колкото по-прагматичен е един човек, толкова по-малко удовлетворен е той, по-малко щастлив е. Колкото е по-прагматичен подходът - колкото по-бизнесменски живее някой - толкова по-неудовлетворен се чувства. Тази част от ума, която не може да се използва в прагматичния свят, е отхвърлена.

Прагматичният живот е необходимост, но за него плащаш скъпо. Загубил си празничността на живота. Животът се превръща в празник, фестивал, ако се разгърнат всичките ти възможности. Иначе е обред, церемония. Затова постоянно твърдя, че религията означава превръщане на живота в празник. Измерението на религията е измерението на празничността, то не е прагматично.

Прагматичният ум не трябва да се приема като цялото. Останалата част... по-голямата... целият ум... не трябва да се принася в негова жертва. Прагматичният ум не трябва да се превръща в цел. Той ще трябва да остане, но като средство. Другото - останалата част, по-голямата, потенциалната - трябва да се превърне в Цел. Това имам предвид под религиозен подход.

При нерелигиозният подход, бизнес-умът (прагматичния) се превръща в цел. Когато се превърне в цел, изчезва възможността, подсъзнателното да актуализира своя потенциал. Подсъзнателното ще бъде отхвърлено. Ако прагматичният ум се превърне в цел, това означава слугата да изпълнява ролята на господаря.

Интелигентността, стесняването на ума, е средство за оцеляване, но не и за живот. Оцеляването не е животът. Оцеляването е необходимост - да съществуваш в материалния свят е необходимост - но целта винаги е да разцъфти заложения в теб потенциал, всичко онова, което притежаваш. Ако си удовлетворен напълно, ако вътре не остане нищо, което да е все още в зародишна форма, ако всичко се превърне в действителност, ако цъфтиш, тогава и само тогава можеш да изживееш блаженството, екстаза на живота.

Отхвърлената част в тебе, подсъзнателната част, може да стане активна и съзидателна, само ако добавиш ново измерение към своя живот - измерението на празничността, измерението на играта. И тъй, медитацията не е работа; тя е игра. Молитвата не е бизнес; тя е игра. Медитацията не е нещо, което трябва да се прави, за да се постигне някаква цел (мир, блаженство...), а нещо, на което трябва да се наслаждаваш като на цел сама по себе си.

Измерението на празничността е най-важното нещо, което трябва да се схване... а ние сме го изгубили напълно. Под празничност разбирам способността да се радваш, момент за момент, на всичко, което се появява около теб.

Станали сме толкова обусловени и навиците ни са станали толкова механични, че дори и когато няма никаква работа, която трябва да се върши, умът продължава да приема всичко като работа. Дори когато не е необходимо никакво стесняване, оставаш стеснен. Дори, когато играеш, всъщност не играеш. Не се радваш. Дори когато играеш карти, не се наслаждаваш на играта. Играеш, за да победиш, а в такъв случай играта се превръща в работа. И в този случай това, което става, не е важно, важен е резултатът.

В бизнеса е важен резултатът. При празнуването стойност има самото действие. Ако можеш да превърнеш всяко действие важно само по себе си, тогава празнуваш и си празничен.

Когато празнуваш, границите, ограничените граници, са разрушени. Те не са нужни; те са отстранени. Измъкваш се от усмирителната риза, ограничената дреха на концентрацията. Сега не правиш избор. Сега не си избирателен. Приемаш всичко, което се появи пред тебе. В момента, в който позволиш на тоталното съществуване да влезе, се превръщаш в едно с него. Създава се взаимност, общуване.

Тази взаимност наричам медитация: това празнуване, това неизбирателно осъзнаване, това не-бизнес отношение. Празничността е в момента, в действието - не в загрижеността за резултатите, не в постигането на нещо. Няма нищо за постигане, затова можеш да се наслаждаваш на това, което е тук и сега.

Можеш да си го обясниш по следния начин: Аз ти говоря. Ако се интересувам от резултата, тогава разговорът се превръща в бизнес, в работа; Но ако ти говоря без никакви очаквания, без желание, насочено към крайния резултат, тогава разговорът се превръща в игра. Самото действие, само по себе си, е целта. Тогава стесняването не е необходимо. Мога да играя с думите; мога да играя с мислите; мога да играя с твоите въпроси; мога да играя с моите отговори. Не съществува нищо сериозно; всичко е безгрижно.

И ако ти ме слушаш, без да си мислиш да извлечеш нещо от това, можеш да се отпуснеш. Тогава можеш да ми позволиш да постигна единение с тебе, а съзнанието ти няма да бъде стеснено. Тогава то е отворено: игриво, радостно.

Всеки момент може да се превърне в бизнес момент; всеки момент може да се превърне в медитативен момент. Разликата е в отношението. Ако той е неизбирателен, ако играеш с него, той е медитативен.

Съществуват обществени потребности, съществуват и житейски потребности, които трябва да бъдат удовлетворени. Аз не твърдя: „Не формирай децата." Ако ги оставиш тотално неформирани, те ще останат нецивилизовани. Няма да могат да съществуват. Оцеляването се нуждае от формиране, но оцеляването не е крайната цел, затова трябва да можеш да слагаш и сваляш своето възпитание, точно както се свалят и слагат дрехи. Можеш да ги облечеш, да излезеш и да си свършиш работата, а след това, когато се прибереш вкъщи, да ги съблечеш. Тогава ти СИ.

Ако не се отъждествяваш с дрехите си (със своето възпитание, цивилизованост, формиране), ако не казваш, например: „Аз съм моят ум", това не е трудно. Тогава лесно можеш да се променяш. Ала си се отъждествил със своето възпитание. Казваш: „Моето възпитание, това съм аз" и всичко, което не е част от възпитанието ти, е отхвърлено. Разсъждаваш: „Всичко, което не са формирали у мене, не съм аз; подсъзнанието - това не съм аз. Аз съм съзнателен, фокусиран ум."

Това отъждествяване е опасно. То не трябва да съществува. Истинското образование не е формиране, а е формиране, но с едно „условие": това формиране е практическа потребност; трябва да можеш да го сваляш и слагаш. Когато от него има нужда, го обличаш, а когато няма нужда, го събличаш. Докато не стане възможно хората да бъдат обучавани така, че да не се отъждествяват с това, което ги е обусловило, хората все още не са станали хора. Те са роботи: обусловени, ограничени.

Да разбереш това, означава да осъзнаеш тази част от ума - най-голямата част. А да я осъзнаеш, означава да осъзнаеш, че не си съзнателен ум. Съзнателният ум е само една част. „Аз" представлявам и двете и по-голямата част е необусловена, неформирана. Но винаги присъстваща... очакваща.

Моето определение за медитацията е, че тя е едно усилие да се скочи в подсъзнанието. Не можеш да скочиш пресмятайки, защото пресмятането принадлежи на съзнателното, а съзнателният ум няма да го допусне. Ще ти отправи предупреждение: „Ти ще полудееш. Не го прави."

Съзнателният ум винаги се страхува от подсъзнателното, защото ако на повърхността изплува подсъзнанието всичко, което е тихо и спокойно в съзнателното, ще бъде пометено. В такъв случай всичко ще потъне в мрак, като в гъста гора.

Това е нещо подобно: направил си си градина, градина, която си очертал. Много малка площ земя си почистил, насадил си някакви цветя и всичко е наред: подредено, почистено. Само че, гората винаги е била съвсем наблизо. Тя е неуправляема, неконтролируема и градината живее в постоянен страх от нея. Във всеки момент гората може да настъпи и тогава градината изчезва.

По същия начин си формирал част от ума. Почистил си всичко. Но безсъзнанието винаги се мотае наоколо и съзнателният ум постоянно се страхува от него. Съзнателният ум казва: „Не отивай в подсъзнанието. Не поглеждай в него; не мисли за него."

Пътят на подсъзнанието е мрачен и непознат. За разума той ще изглежда ирационален; За логиката ще изглежда нелогичен. Така че, ако мислиш с цел да се потопиш в медитация, никога няма да го направиш - защото мислещата част няма да ти го позволи.

Това се превръща в дилема. Не можеш да свършиш нито едно нещо, без да мислиш, а с помощта на мисленето не можеш да влезеш в медитация. Какво да се прави? Ако мислиш: „Няма да мисля" това също е мислене. Разсъждаващата част на ума казва: „Няма да допусна мисленето".

Медитацията не може да се прави посредством мислене. В това е дилемата - най-голямата дилема. Всеки търсещ ще трябва да стигне до нея. Някъде, някога, дилемата задължително ще възникне. Този, който знае, казва: „Скачай! Недей да мислиш!" Обаче ти не можеш да свършиш абсолютно нищо, без мислене. Това е причината да се създадат ненужни механизми - ненужни механизми, казвам, защото ако скочиш, без да мислиш, не са необходими никакви средства и механизми. Но ти не можеш да скочиш, без да мислиш, затова са необходими и тези средства.

След като си скочил, ще кажеш: „Средството не е необходимо; от него нямаше нужда." Но това е ретроспективно познание. Ще разбереш впоследствие, че средствата не са били необходими (затова Кришнамурти казва: „Никакви средства не са нужни; никакви методи не са необходими." (Учителите на дзен казват: „Никакви усилия не са необходими; всичко се прави без усилие."), но това звучи абсурдно за този, който не е преминал през бариерата. А човек разговаря главно с тези, които не са преминали през бариерата.

Затова казвам, че средствата са нещо изкуствено създадено. Те са само трик, за да се успокои рационалният ти ум, за да може да бъдеш тласнат в непознатото.

Затова използвам енергични методи. Колкото по-енергични, мощни са методите, толкова по-малка ще е нуждата от пресмятащия ум. Колкото по-енергични стават, толкова са по-тотални, защото жизнеността не принадлежи само на ума - тя е и на тялото, на емоциите. Тя принадлежи на цялото ти същество.

Суфи дервишите са използвали като техника, като средство, танца. Ако се потопиш в танца, не може да продължиш да си интелектуален, защото танцът е нещо трудно. За него е нужно цялото ти същество. И задължително настъпва един момент, в който танцът се превръща в несъзнателен. Колкото е по-жизнен, по-енергичен, колкото повече си в него, толкова по-малко участие взема разумът. В един момент няма да танцуваш, а танцът ще те е завладял, ще те е поел. Ще бъдеш пометен в несъзнателния източник.

Учителите по дзен използват метода на коана. Коаните са главоблъсканици, които по самата си природа представляват пълен абсурд. Те не могат да бъдат решени от разума. Не можеш да разсъждаваш върху тях. На пръв поглед изглежда, като че ли за тях може да се измисли нещо: в това е уловката. На пръв поглед като че ли можеш да намериш някакво решение на коана и започваш да разсъждаваш: Рационалният ти ум е успокоен. На него му е предоставено нещо, което той трябва да реши..., но това нещо всъщност не може да бъде решено. Самата му природа е такава, че за него не може да се намери решение, защото самата му природа е абсурдна.

Съществуват хиляди главоблъсканици. Учителят ще каже: „Мисли за беззвучния звук." Вербално, на пръв поглед, за това може да се разсъждава. Ако се заемеш здравата, по някакъв начин, някъде, беззвучният звук може да бъде открит. Може би е възможно. След това, в определен момент (и този момент не може да бъде предвиден: за всеки човек той е различен), умът просто изчезва. Вече не съществува. Ти си, но умът - с цялата му обусловеност - си е отишъл. Сега си като дете: обуславянето не съществува. Просто си съзнателен. Ограничаващата концентрация не съществува. Сега знаеш, че средствата не са необходими, но това е производна мисъл. Преди това не можеше да го твърдиш.

Нито един метод не е причина; нито един метод не е причина за медитацията. Затова е възможно съществуването на толкова много методи. Всеки метод е само едно средство..., но всяка религия твърди, че нейният метод е пътят и нито един друг метод няма да свърши работа. Всички те разсъждават от гл. т. на причинността.

С нагряването на водата, тя се изпарява. Причината е топлината: без топлината водата няма да се изпари. Това е причината. Топлината е необходимото условие, което предшества изпарението. Но медитацията не се причинява, затова са възможни всякакви методи. Всеки метод е само едно средство; той представлява създаването на ситуация за настъпването на събитието; той не го причинява.

Например, извън границата на тази стая е неограниченото, отворено небе. Никога не си го виждал. Мога да разговарям с тебе за небето, за свежестта, за морето, за всичко онова, което се намира извън тази стая, но ти никога не си го виждал. Не знаеш нищо за него. Смееш ми се. Мислиш си, че си го измислям. Казваш: „Всичко това е фантазия. Ти си мечтател." Не мога да те убедя да излезеш навън, защото всичко, което мога да ти кажа за него, за тебе няма смисъл.

След това обаче ти казвам: „Къщата гори!" Това можеш да го разбереш. Това е нещо, което има смисъл за тебе. Сега не е необходимо да ти давам обяснения. Просто бягам навън. Ти ме следваш. Къщата не гори, но в момента, в който си вън от нея, не е необходимо да ме питаш защо съм излъгал. Смисълът се е появил. Небето се е открило пред тебе. Сега ми благодариш. Всяка лъжа ще свърши работа. Лъжата беше само средство и нищо повече; тя беше средство, за да те изкарам навън. Не тя е предизвикала появата на обстановката извън къщата.

Всяка религия се основава върху лъжливо средство. Всички методи са лъжи; те създават само подходящата ситуация. Те не са причината. Може да се създадат нови средства; могат да се създадат нови религии. Старите лъжи се изтъркват, старите религии се изтъркват и се появява необходимостта от създаването на нови. Толкова пъти ти е казвано, че къщата гори, когато тя не е горяла. Лъжата е станала безполезна. Тогава някой трябва да измисли някакво ново средство.

Ако нещо може да стане причина за нещо друго, то все още не е безполезно, но старите средства винаги са безполезни. Необходими са нови средства. Затова всеки нов пророк трябва да се бори със старите пророци.

Той върши същата работа, която са вършили и те, но трябва да се противопоставя на техните техники, защото трябва да отхвърли старите средства, които са се изтъркали и са загубили значението си.

Всичките велики представители на човечеството - Буда, Христос, Махавира - заради състраданието си, са измислили големи лъжи, само за да те изкарат от къщата. Ако можеш да бъдеш изкаран извън ума си по някакъв начин, това е всичко, от което има нужда. Умът ти е затвор. Умът ти е гибелен; той е робството.

Както казах вече, тази дилема задължително ще възникне. Такава е природата на живота. Ще трябва да се научиш да ограничаваш ума. Това ограничаване ще е полезно, когато се движиш навън, но ще е фатално, когато си вътре. От него има полза, когато си с другите; ще е чисто самоубийство, когато си със себе си.

Трябва да живееш с другите и със себе си. Всяко едностранчиво съществуване осакатява. Трябва да живееш сред останалите с обусловения си ум, но да живееш със себе си с напълно необусловено съзнание. Обществото създава стеснено съзнание, но съзнанието само по себе си, означава разширяване. То е неограничено. И двете са необходими и двете трябва да бъдат удовлетворени.

Наричам мъдър онзи човек, който може да удовлетвори и двете потребности. Само едната от крайностите е нещо глупаво; само едната от крайностите е нещо вредно. Затова в света живей с ума, с помощта на своето обуславяне, но със себе си живей без ума, без обучението. Използвай ума си като средство; не го превръщай в цел. Напусни го в момента, в който имаш възможност за това. Когато останеш сам, излез от него; съблечи го. След това се наслаждавай на момента; наслаждавай се на живота сам по себе си. Бъди себе си.

Просто да БЪДЕШ е такъв велик празник, но ако знаеш как да отстраниш обуславянето. Това „отстраняване" ще усвоиш чрез динамичната медитация. Тя няма да е причинена; ще дойде при тебе непричинена. Медитацията ще създаде ситуация, при която ти ще дойдеш до непознатото. Постепенно ще бъдеш избутан от твоята навична, механична, подобна на робот личност.

Бъди смел. Практикувай динамичната медитация енергично и всичко останало ще последва от само себе си. Тя няма да е твое действие; тя ще е нещо, което ще се случи.

Не можеш да доведеш божественото, но можеш да затрудниш неговото пристигане. Не можеш да вкараш слънцето в къщата, но можеш да затвориш вратата. От отрицателна гл.т. умът може да направи много; от положителна гл.т. - нищо. Всяко положително нещо е дар; всяко положително нещо е блаженство. То идва при тебе, докато всичко отрицателно е плод на твоето правене.

Медитацията (и всички медитативни средства) може да направи едно нещо: да те отблъсне от отрицателните спънки. Тя може да те изведе от затвора, какъвто е ума. И когато си навън, ще се смееш. Толкова е лесно да излезеш навън! Та то е досами теб. Необходима е само една стъпка... но ние продължаваме да се въртим в кръг и никога не правим тази стъпка, стъпката, която може да те доведе до центъра.

Продължаваш да се въртиш в кръг (да се движиш по периферията), повтаряйки едно и също нещо. Някъде тази непрекъснатост трябва да се прекъсне. Това е всичко, което може да направи кой и да е медитативен метод. Ако непрекъснатостта бъде разрушена, ако преустановиш връзката със своето минало, тогава, точно в същия момент, настъпва експлозията! Точно в същия момент биваш центриран, центриран в своето същество. И след това познаваш всичко онова, което винаги е било твое, всичко онова, което е чакало за тебе.

Медитация. Изкуството на екстаза
Ошо