Това е защото - ако ме обичаш силно, освен това ще има и силна съпротива. Те се уравновесяват. Където има любов, има и съпротива. Където си страхотно привлечен, би искал и да избягаш оттам - защото да си извънредно привлечен, означава да паднеш в пропаст, да не си вече себе си.

Любовта е опасна. Любовта е смърт. Тя е по-смъртоносна от самата смърт - защото след смъртта оцеляваш, но след любовта не можеш да оцелееш. Да, ражда се някой друг, но умираш ти. Оттук и страхът.

Тези, които не ме обичат, те могат да дойдат съвсем близо и няма да се страхуват. Тези, които ме обичат, ще се страхуват да предприемат такава стъпка; ще го направят много неохотно; за тях ще е извънредно трудно - защото колкото повече се приближават до мене, толкова по-малко ще става егото им. Това имам предвид под смърт. В момента, в който наистина се приближат до мене, те изчезват - точно както аз не съществувам.

Да се приближиш до мене, означава да се приближиш до нищото. Та дори в обикновената любов има съпротива - а тази любов е необикновена, тази любов е уникална.

Въпросът е зададен от Ананд Анупам. Наблюдавал съм я. Тя се съпротивлява. Въпросът не е само интелектуален, той е екзистенциален. Борила се е усилено... но не може да победи. Благословена е, защото не може да победи. Поражението й е сигурно, абсолютно сигурно. Виждал съм тази любов в очите й; тази любов е толкова силна, че ще разруши цялата съпротива, че ще надделее над всички усилия на егото да оцелее.

Когато любовта е силна, егото ще се опита, но то вече е изгубило битката за егото. Защо иначе толкова много хора ще живеят без любов? Говорят за любовта, но живеят без любов. Фантазират за любовта, но никога не я реализират - защото, за да реализираш любовта, означава че трябва да разрушиш себе си напълно.

Когато дойдеш при учителя, настъпва или съвършено унищожаване, или нищо. Или трябва да се разтвориш в мене и да ми позволиш и аз да се разтворя в тебе. Или можеш да продължиш да бъдеш, но нищо няма да се случи. Ако егото остане, все едно че между мене и тебе е издигната китайската стена. А китайската стена може да бъде разрушена много по-лесно, докато егото е много фина енергия.

Ала щом любовта изгрее, егото става безсилно - забелязвал съм тази любов в очите на Анупам. Тя е там. Предстои голяма борба, но това е добре - защото тези, които пристигат твърде лесно, няма да пристигнат. На тези, които им трябва много време, които напредват с борба сантиметър по сантиметър, само те ще пристигнат.

Няма за какво да се тревожиш обаче. Това пътуване е много дълго пътуване. На Анупам ще й отнеме време, може би години, но няма нищо, за което да се тревожи! Тя е на правилния път. И е преминала точката, откъдето не е възможно да се върне назад; преминала е мястото, откъдето връщане назад няма. Сега всичко е въпрос само на време.

Тя е достъпна за мене. Никога не насилвам никой - защото не е необходимо. И е добре да им дадеш повече време, за да могат да решат сами, когато предаването е свободно, то е хубаво.

Повярвай, то пристига, на път е. В най-дълбоката сърцевина на твоето същество вече е станало; сега е въпрос само на време, така че вътрешната сърцевина да съобщи на повърхностния ум. В сърцето си вече си дошла при мене. Борбата продължава само в ума. В центъра вече си се приближил до мене; Само на периферията продължава борбата. В действителност генералният щаб вече се е предал.

Трябва да си слушал за японския войник, който продължава все още да воюва: втората световна отдавна е приключила, минали са толкова много години, а двадесет години след нейното свършване той продължава все още да воюва - не е чул, че Япония се е предала. Бил някъде в най-затънтените гори на Индонезия все още мислейки, че е войник на Императора и че битката продължава. Трябва да е бил луд! Криел се, бягал и убивал - сам!

Когато преди няколко години се върнал в Япония, бил посрещнат като герой. В известен смисъл е герой. Не го осъзнава, но трябва да е човек с много силна воля. Чул от другите - не става дума, че не е знаел; как може да не научи в продължение на двадесет години? - че Япония е капитулирала, войната е свършила. Но упорствал: "Докато не получа заповед от командира си, няма да се предам." Ама командирът бил мъртъв и нямало как да получи заповед от командира си - затова продължил да воюва цял живот. Било много трудно да бъде заловен; бил много опасен - но все пак го хванали.

Точно същият е случаят с Анупам: щабът на войската се е предал. Командирът е мъртъв! Единствено в периферията, някъде в горите на Индонезия, се биеш, Анупам. Но рано или късно, независимо колко си луда, ще узнаеш новините.



Първото нещо: не си в затвор - никой не е. Никой никога не е бил. Затворът е въображаем. Несъзнателен си, сигурно, но не си затворен. Затворът е сън, кошмар, който виждаш насън. Основният въпрос не е как да излезеш от затвора, основният въпрос е как да излезеш от съня. И в зависимост от това как формулираш въпроса, се получава голяма разлика. Ако си помислиш: "как да изляза от затвора", ще започнеш да се бориш със затвора - който не съществува - тогава ще се движиш в грешна посока.

Това правят повечето хора от векове насам. Мислят си, че са в затвор и затова се борят със затвора, борят се с пазачите, борят се със системата. Борят се със стените! Продължават да пилят решетките на прозорците; искат да избягат от затвора, да го отключат - но това не може да стане, защото затворът не съществува. Затворът, пазачите, ключалките, стените, всичко е плод на въображението.

Заспал си дълбоко и сънуваш кошмари. Основният въпрос е как да се събудиш.

Слушах една история:
Нито една мрачна тъмница не може да е по-покъртителна от тази на мъртво пияния, който намерили да броди в агония по тротоара от външната страна на оградата, която заграждала обществения парк, да удря по решетките и да вика: "Пуснете ме да изляза."

Такава е и твоята ситуация. Ти не си заключен, не си затворен - просто си пиян. Мислиш си, че си затворен. Това е само мисъл. А аз знам, защо тази мисъл се появява в ума ти: защото се чувстваш притиснат отвсякъде - заради ограниченията се появява идеята за затвора. Където и да отидеш, съществуват ограничения; можеш да стигнеш само до там и повече не можеш да мръднеш; в такъв случай трябва да има стена, която ти пречи; затова заключаваш, че отвсякъде трябва да си заграден със стени; може да са невидими, може да са направени от прозрачно стъкло; можеш да видиш през тях, но в която и посока да тръгнеш, ще се препънеш и отвъд дадена точка не можеш да продължиш.

Това ти дава идеята за затвора. За това, че си затворен. Но и тези ограничения се дължат на съня. В съня се отъждествяваш с тялото, затова ограниченията на тялото се превръщат в твои ограничения. В съня се отъждествяваш с ума, та затова ограниченията на ума ще се превърнат в твои ограничения.

Ти си неограничен. Ти си без граници. Така, както съществуваш в твоето чисто същество, не съществуват никакви ограничения - ти си бог. Но за да познаеш тази божественост, недей да се бориш със затвора, иначе никога няма да си победител. И все повече ще търпиш поражение, и все повече ще бъдеш разочарован, и все повече ще губиш доверието в себе си, все повече ще чувстваш, че е невъзможно да излезеш навън.

Започни с развитие на осъзнаването. Започни като ставаш по-буден, по-внимателен. Това е единственото нещо, което трябва да се направи.

Бидейки осъзнат ще започнеш да чувстваш, че стените, които бяха толкова близо, не са вече така близо; те се отдръпват. Затворът ти става все по-голям. Колкото повече се разширява съзнанието ти, толкова повече ще забелязваш, че затворът вече не е така малък - става все по-голям и по-голям. С едно по-разширено съзнание за тебе става достъпно едно по-обширно пространство, в което да се движиш, да бъдеш, да живееш, да обичаш. След това разбираш основния механизъм: по-малко съзнание и стените се приближават; безсъзнание и стените направо се докосват до тебе. Намираш се в малка клетка; дори най-слабото движение е невъзможно.

Запомни следната фраза: разширяване на съзнанието. При това разширяване, се разширяваш и ти. Един ден. когато съзнанието ти стане абсолютно и в тебе не съществува сянката на мрака, когато в тебе не е останало нищо несъзнателно, всичко е съзнателно, когато светлината гори ярко, когато си озарен от вътрешното съзнание - тогава ще разбереш, че дори и небето не е твоя граница, че за тебе не съществуват ограничения.

В това се състои опита на мистиците от всички времена. Когато Исус казва: "Аз и моя баща на небето сме едно", точно това има предвид. Казва: "Не притежавам ограничения." Това е начин да се каже същото нещо, метафорично, символично: "Аз и моя Баща на небето не сме две различни неща, а едно цяло - аз, в това малко тяло и Той, простиращ се из цялото съществуване, не сме две различни неща, а едно. Моят източник и аз сме едно... Аз съм толкова голям, колкото е цялото съществуване."

Това е значението на твърдението на мистиците от Упанишадите: "Ахам Брахмасми - Аз съм абсолютът, аз съм Бог!" Това твърдение е направено в състояние на съзнанието, при което не съществува нищо безсъзнателно.

Това е смисълът, когато суфи, Мансур, твърди: "Ана-ел-Хак - Аз съм истината."

Тези забележителни твърдения са твърде важни. Те казват, че ти си толкова голям, колкото е съзнанието ти - нито повече, нито по-малко. Затова в опиатите има такава привлекателност, защото по химичен път принуждават съзнанието да стане малко по-обширно, отколкото е. ЛСД или марихуана, или мескалин, предизвикват внезапно разширяване на съзнанието. Разбира се, това е насила и не трябва да се прави. И освен това е химия - няма работа с твоята духовност. Чрез тях ти не се развиваш! Развитието е резултат от целенасоченото усилие. Развитието не е нещо евтино, не е така евтино, че малко ЛСД, съвсем малко количество ЛСД, да може да ти осигури развитие.

Олдъс Хъксли напълно греши, когато си мисли, че посредством ЛСД може да постигне същото развитие като това на Кабир или на Екхарт, или на Басо - не, това не е същото преживяване. Да, приличат си по нещо; тази прилика е в разширяването на съзнанието. Но освен това са и твърде различни; това е насила предизвикано нещо; това е насилие над твоята биология и над твоята химия. А освен това оставаш непроменен! Чрез него не се развиваш. След като изчезне влиянието на опиатите, отново си същия човек, същия дребен човек.

Кабир никога няма да стане същия, защото това разширяване на съзнанието не е нещо принудително - той се е развил. За да го постигне, за него няма връщане назад. Превърнало се е в част от него. Превърнало се е в неговото същество. Той го е абсорбирал.

Ала привлекателността може да се разбере. Привлекателността е съществувала винаги; не е свързана със съвременното поколение. Винаги е съществувала... още от ведите; човекът винаги е бил ужасно привличан от опиатите. Това е фалшива монета: дава ти възможност за кратко на надникнеш в реалното по един абсолютно неестествен начин. Човек обаче винаги се е стремил към разширяването. Човек иска да стане по-голям.

Понякога иска да стане по-голям с помощта на парите - да, и парите ти осигуряват усещането за разширяване: те са наркотик. Когато имаш много пари, усещаш, че границите ти не са толкова близо до тебе - отдръпнали са се. Можеш да имаш толкова коли, колкото си пожелаеш; не си ограничен. Ако в един момент пожелаеш Ролс ройс, можеш да го имаш - чувстваш се свободен. когато нямаш пари, покрай тебе минава Ролс ройс, в тебе се появява желание... но ограничението. Джобът ти е празен. Не притежаваш банкова сметка. Наскърбен си - стена; не можеш да минеш през нея. Колата е пред тебе; виждаш колата, можеш да я притежаваш още в този момент - но между тебе и колата има стена: стената на бедността.

Парите ти осигуряват чувството за разширяване, чувството за свобода. Но и това е фалшива свобода. Може да притежаваш хиляди неща, но това няма да ти помогне да се развиеш. Не можеш да станеш нещо повече - притежаваш повече, ала съществото ти си остава същото. Така е и с властта: ако си министър-председател или президент на страната, се чувстваш силен - армията, полицията, съдът, всичко в тази държава е твое. Границите на държавата са твоите граници: чувстваш се страшно силен. Ала и това е опиат.

Позволи ми да ти кажа: политиката и парите са такива наркотици, каквито са ЛСД и марихуаната - и са далеч по-опасни. Ако някой трябва да избира между ЛСД и парите, ЛСД е за предпочитане. Ако някой трябва да избира между политиката и ЛСД, в такъв случай ЛСД е далеч по-добър и религиозен. Защо говоря така? Защото чрез ЛСД ще унищожиш само себе си, а с помощта на парите ще унищожиш и другите. Чрез ЛСД ще унищожиш своята химия, своята биология, а с помощта на политиката ще унищожиш хиляди хора.

Помисли само: ако Адолф Хитлер беше любител на опиатите, светът щеше да е далеч по-добре. Ако той се друсаше с ЛСД или беше със спринцовка в ръка, щяхме да сме далеч по-щастливи, щяхме да благодарим на Бога: "Много е хубаво, че си остана вкъщи и продължава да се друса. На светът му е по-добре без него."

Парите, политиката, са много по-опасни от наркотиците. Каква ирония само: политиците винаги са били против наркотиците, хората с много пари винаги са се обявявали против наркотиците - и не могат да разберат, че самите те са привърженици на наркотиците. Тяхното пътешествие е много по-опасно, защото засяга живота на останалите. Човек е свободен да прави каквото си поиска. ЛСД в най-добрият случай може да е нещо самоубийствено, но то никога не убива. То е самоубийство! А човек е свободен да се самоубие, най-малкото, трябва да е свободен да се самоубие - защото това е твоят живот; ако не искаш да живееш, окей. Парите обаче са убиец; така е и с властта - тя убива другите.

Не казвам да избереш опиатите. Казвам, че всички опиати са нещо лошо: парите, политиката, ЛСД, марихуаната. Избрал си тези неща, заради фалшивата идея, че те ще разширят съзнанието ти. Съзнанието може да бъде разширено много лесно, много просто, защото всъщност, то вече е разширено. Само че живееш с неистинска представа: лъжливата ти представа е твоята бариера, твоят затвор.
Казваш: "Бих искал да стана истински..."

Не можеш да харесваш или да не харесваш. Това не е въпрос на твой избор. Истината е! Дали я харесваш или не я харесваш, е без значение. Можеш да избираш лъжите, ала не можеш да избереш истината. Истината е тук. Затова Кришнамурти толкова много настоява върху съзнанието, което не прави избор. Не можеш да избереш истината. Истината вече е тук! Тя няма отношение към твоя избор, харесване, нехаресване.

В момента, в който отстраниш избора, истината се появява. Заради своя избор не можеш да видиш истината. Изборът действа като екран пред очите ти. Проблемът е в твоето желание и нежелание! Понеже харесваш нещо, не можеш да видиш това, което е; и понеже не харесваш нещо, не можеш да видиш това, което е. Заради харесването и нехаресването си сложил цветни очила и не можеш да видиш истинския цвят на съществуването.

Казваш: "Бих искал да стана истински..." Това е начинът, по който оставаш неистински. Ти си истински! Отстрани харесването и нехаресването. Как можеш да си неистински? Биването е истинско. Да бъдеш е истинско. Ти си тук - жив, дишащ. Как може да си неистински? Твоят избор: чрез избора си се превърнал в християнин, индуист или мюсюлманин. Чрез истината не си индуист, мюсюлманин, християнин. Заради избора си започнал да се отъждествяваш с Индия, Китай, Германия, но с по-мощта на истината цялото ти принадлежи и ти принадлежиш на цялото - ти си универсален.

Тоталното живее чрез тебе. Ти не си просто част. Тоталното живее с твоя помощ като тоталност. Избор, харесване, нехаресване и ти си отклонен.

Сега ми казваш: "Искам да стана истински..." и в името на истината ще станеш неистински. Това е начинът, по който човек става християнин, защото си мисли, че християнството е истинско, а: "Бих искал да съм истински". затова става християнин. Моля те, недей да ставаш християнин, недей да ставаш индуист. Ти си Христос! Защо да ставаш християнин? Христовото е твоя природа. Христовото няма отношение към Исус; то е толкова твое, колкото и на Исус. Христовото е състоянието на неизбиращото съзнание.

Ставането е в бъдещето; то притежава цел. Биването е сега; то няма цел - то вече е. Каквото и да представляваш, бъди това; не се опитвай да станеш нещо друго. Учили са те на идеали, цели - да станеш! Винаги си бил насилван да станеш нещо.

Цялото ми учение се състои в това: каквото и да си, който и да си, то е хубаво. То е повече от достатъчно. Просто бъди това. Престани да ставаш и бъди!

И естествено, когато попиташ: "Искам да стана истински, но какво е това и как се става такъв?". След като започнеш да мислиш от позицията на ставането, съвсем естествено е да искаш да разбереш какво представлява целта: какво представлява тя? Какво представлява тази истина, която искам да стана. Съвсем естествено, когато се появи "цел", се появява и "как":

Как да я постигна? И следват технологията, методологията...

Аз казвам, че ти си Това. Мистикът от Упанишадите казва: Тат-твам-аси - ти си Това. Вече си Това. То не е въпрос на ставане. Бог не се намира някъде в бъдещето; Бог е точно сега, в настоящия момент, вътре в тебе, вън от тебе, навсякъде - защото единствено Бог съществува, нищо друго не съществува. Всичко, което съществува, е божествено.

Така че бъди! Не се опитвай да ставаш. Защото в такъв случай едно нещо влече след себе си друго: Ако искаш да станеш, тогава естествено се появява идеята: какъв е идеалът? Какъв трябва да стана? Тогава трябва да си изработиш идеал. Като който да станеш - като Христос, като Буда, като Кришна. Ще трябва да избереш някаква представа и ще се превърнеш в обикновено копие.

Кришна никога не е бил повторен. Можеш ли да схванеш простата истина? Кришна никога не се е появил отново. Можеш ли да схванеш съвсем простата истина, че Буда е неповторим? Всяко същество е уникално, съвършено уникално - такъв си и ти. Ако се опиташ да станеш някой, ще си фалшива единица, псевдосъществуване. Ще си копие. Бъди оригинален! Следователно, можеш да бъдеш единствено себе си. Няма къде да ходиш, няма какво да ставаш.

Ала егото желае някаква цел. Егото съществува между настоящия момент и целта. Разбери механизма на егото. Колкото по-голяма цел си си поставил, толкова е по-голямо егото. Ако искаш да станеш Христос, ако си християнин, тогава имаш голямо его - може би дори е набожно, но това няма значение. Набожното его е его като всяко друго; понякога дори е по-опасно от обикновеното его.

Ако си християнин, тогава си се отправил на его пътешествие. Егото е разстоянието между тебе и целта. Хората идват при мене и ме питат: "как да отстраня егото?" Не можеш да отстраниш егото, докато не отстраниш ставането. Не можеш да премахнеш егото, докато не премахнеш идеята, идеала, надеждата, бъдещето. Егото съществува между настоящия момент и идеала за бъдещето. Колкото е по-голям идеалът, толкова повече пространство за съществуването на егото има, толкова повече възможности има. Затова религиозният човек е много по-голям егоист от материалиста. Материалистът не може да има това голямо пространство, което има религиозният. Религиозният човек иска да стане Бог! А това е най-голямата възможност. Какво повече като идеал можеш да имаш? Религиозният иска да постигне мокша. Небето, рая - можеш ли да си представиш нещо по-значително? Религиозният човек иска да е абсолютно съвършен. И егото ще съществува в сянката на тази идея за съвършенството.

Чуй ме! Аз не ти казвам, че трябва да станеш бог - твърдя че си бог. В такъв случай не става въпрос за поява на егото, не му е оставено никакво пространство. Не трябва да отиваш на небето - вече си там. Само се огледай добре около тебе... вече си там! То е настоящето, раят е настоящето. То е следствие на настоящия момент.

Егото процъфтява, когато имаш идеали и цели. И с егото възникват хиляди проблеми. От една страна се чувства много добре като притежава велики идеали; от друга страна те кара да се чувстваш виновен, непрекъснато да се чувстваш виновен, защото винаги се проваляш. Тези идеали са невъзможни; не можеш да ги постигнеш. Няма начин да ги постигнеш, затова непрекъснато търпиш неуспех. Та, от една страна егото разцъфтява; от друга страна вината... вината е сянката на егото.

Забелязал ли си това странно явление? Егоистичната личност изпитва голяма вина относно дребните неща. Пушиш цигара; ако си егоист, ще изпитваш вина. Пушенето е нещо твърде невинно и глупаво - много невинно и много глупаво. Няма причина да се чувстваш виновен, но религиозният човек ще изпита вина, защото притежава его-идеалът, че не трябва да пуши. А идеалът, че не трябва да пуши и реалността, че пуши. пораждат две неща: идеалът му осигурява приятното чувство: "Аз съм религиозен. Знам, че не трябва да пуша, дори опитвам, опитвам всичко възможно...", но освен това вижда, че непрекъснато търпи неуспех. А този, който се чувства виновен, ще направи всичко възможно, за да накара и другите да се чувстват виновни. Естествено: как можеш само ти да се чувстваш виновен? Прекалено трудно ще е; ще е твърде голямо бреме.

И така, виновният създава около себе си вина. Кара всички останали да се чувстват виновни за дребни неща, за незначителни неща. Ако имаш дълга коса, ще те накара да се чувстваш виновен. В това няма нищо лошо; този живот си е твой - ако искаш да имаш дълга коса, добре! Ако правиш нещата по свой собствен начин, той ще те накара да се чувстваш виновен, каквото и да правиш, ще ти намира кусури. Трябва да ти намери кусури - страда от своята вина. Как така ще се мъчи сам? Когато всички останали се чувстват виновни, той е спокоен. Остава му поне утехата: "Не съм сам в лодката - всички пътуват със същата лодка."

Номерът, да накараш другите да се чувстват виновни, е да им дадеш идеали. Това е много неуловим номер: родителите дават на детето един идеал "Бъди това". Те никога не са били "това". Никой никога не е бил. Но дават на детето идеал - това е твърде фин и умел начин да накарат детето да се чувства виновно. След това детето непрекъснато ще чувства: "Не съм се приближил до идеала; всъщност, съм се отдалечил от него!" Това го наранява; потиска го.

Затова по света срещаш толкова много нещастие. То не е действително: деветдесет процента се дължи на наложените ти идеали. Те не ти дават възможност да се смееш, не ти дават възможност да се радваш. Човек. който не притежава идеали, никога няма да кара другите да се чувстват виновни.

Онази вечер при мене дойде един млад човек и ми каза:

- Чувствам се много, много виновен, защото съм хомосексуалист. Това не е естествено.

Ако отиде при Махатма Ганди или при папата във Ватикана, или при Шанкарачария, какво ще стане? Те наистина ще го накарат да се чувства виновен. А той вече е готов! Да падне в ръцете на всеки палач. Готов е; сам ги кани, вика махатмите да дойдат и да го накарат да се чувства виновен. Самият той не може да свърши много добре тази работа, затова кани специалисти.

Но не отиде при когото трябва, казах му:
- И какво от това! Защо твърдиш, че е неестествено? Той ми каза:
- Не е неестествено? - беше изненадан и шокиран. - Не е неестествено? Казах:
- Как може да бъде неестествено? Моето определение за естественото е: това, което се случва, е естествено. Как, на първо място, може да се случи това, което е неестествено?
Забелязах, че моментално той излезе от дупката; лицето му започна да се усмихва. И ми каза:
- Не е неестествено! Не е извращение? Не е някаква ненормалност? Казах му:
- Не е!
- Но, - каза той. - животните не стават хомосексуалисти.
Казах:
- Те не притежават толкова много интелигентност! Живеят установен живот. Живеят по начина, който им е определила биологията. Можеш да идеш да видиш, че бизонът пасе трева - пасе определен вид трева. Нищо друго. Можеш да му предложиш най-отбраната трева - няма да й обърне внимание; ще продължи да пасе своята трева. Няма избор. Съзнанието е съвсем стеснено, почти нула. Човекът притежава интелект; опитва се да открие нови начини на отношение, на живот. Човекът е единственото животно, което открива нови пътища. Ами, да се живее в къща е неестествено, защото нито едно животно не живее - извращение ли е това в такъв случай? Или, да се носят дрехи, също не е нормално, защото нито едно животно не носи дрехи - това извращение ли е? Да се готви храната не е естествено - нито едно животно никога не го е правило! Неправилно ли е да се яде готвена храна? Да се канят хора вкъщи, за да пийнат или на обяд, е неестествено, защото нито едно животно никога не кани другите животни - защото животните по принцип винаги се хранят индивидуално. Даваш някаква храна на кучето - то веднага ще отиде в ъгъла, ще пази храната си от всички и ще бърза да я изяде. Никога няма да покани някого, няма да се обади на своите приятели: "Идвайте!" За кучето това е естествено, но ти не си куче; много по-висш си. Притежаваш по-развит интелект, пред тебе има повече възможности. Човек прави всичко по свой собствен начин - това е неговата природа.

Изглеждаше облекчен. Забелязах какво бреме, каква планина, се смъкна от плещите му. Не съм сигурен колко дълго ще остане свободен и необременен. Някой махатма може да го пипне и отново да му внуши същата идея: "това е неестествено". Махатмите са или садисти, или мазохисти - бягайте от тях! Когато видиш някой махатма, тичай колкото ти държат краката, преди да успее да постави някаква вина в ума ти.

Всичко, което можеш да бъдеш, вече си. Не съществува цел. И ние не трябва никъде да отиваме. Просто празнуваме в момента. Съществуването не е пътуване, то е празник. Мисли за него като за празник, като за наслада, като за радост. Не го превръщай в страдание! Не го превръщай в задължение, в работа - играй го!

Това имам предвид под превръщането ти в религиозен човек: никаква вина, никакво его, никакво пътуване от какъвто и да е вид - просто бъди тук и сега... бъди с дърветата и птиците, с реките и планините, със звездите.

Не се намираш в затвор. Ти си в къщата на Бога, в храма на Бога - моля те, не го наричай затвор; не е. Не си разбрал правилно. Тълкуваш го погрешно. Непрекъснато продължаваш да интерпретираш.

Два епизода

Първият:
Пепинеристът, който говорел на срещата на градинския клуб, поставил ударението върху ползата от използването на стар конски тор за наторяване на растенията. Когато дошло време за въпроси, една градска лейди, която през цялото време си водела бележки, вдигнала ръка. Ораторът я посочил и тя попитала със сериозен глас:
- Казахте, че старата конска тор е най-добра за наторяване. Бихте ли ми казали, колко стар трябва да е конят?

Вторият:
Една балканджийка завела малкото си момче в местното училище. Когато й задали въпрос за нейния съпруг, тя се свила в себе си:
- Никога не съм знаела много за бащата на това момче. Дойде отнякъде, ухажваше ме и се оженихме. Скоро след това разбрах, че е хобосекуален.
- Искате да кажете хомосексуален. - я поправили.
- Не, сър, искам да кажа хобосексуален. Беше просто един отвратителен, страстен задник.

Всеки човек притежава собствена интерпретация на думите. Когато казвам нещо, изобщо не ми е ясно как ще го разберете. Всеки човек притежава свой собствен речник, скрит в подсъзнанието. Този личен речник непрекъснато филтрира, променя, оцветява.

Казвал съм ти да бъдеш свободен. Ти не си ме разбрал правилно - мислиш си, че си в затвор. Да, казвам ти "Стани свободен!" Незабавно си обясняваш, че си в затвор. Променено е цялото ударение. Моето ударение е върху тебе: Бъди свободен! Твоето ударение се е преместило върху затвора. След това казваш: "Намирам се в затвора. Докато не изляза от затвора, как мога да бъда свободен?" Моето ударение беше: Бъди свободен и ако си свободен, затвор не съществува. Затворът е издигнат от навика ти да си несвободен.

Виж! Ударението е сменено - и на пръв поглед почти няма разлика. Когато казвам: "Бъди свободен!" каква е разликата с това, ако някой каже: "Да, аз съм затворен"? Разликата е огромна, велика. Всичко се променя. Съвсем друго е, когато кажеш:

"Затворен съм." Тогава пазачът и затворът - те са отговорни. Тогава ако те не ти позволят, как можеш да излезеш на свобода? Прехвърлил си отговорността върху някой друг.

Когато казвах: "Бъди свободен?", казвах: "Ти си отговорен." Твой проблем е да бъдеш свободен или да не бъдеш свободен. Ако си избрал да не си свободен, тогава това ще се превърне в затвор и ще се появят пазачи и затворници. Ако си избрал да си свободен, пазачите, затворът и всичко останало изчезва. Просто отстрани навика да си несвободен.

Как можеш да го отстраниш? Свободата и осъзнаването вървят ръка за ръка: повече съзнание, повече свобода; по-малко съзнание, по-малко свобода. Животните са по-несвободни, защото са по-несъзнателни. Камъкът е още по-несвободен, защото камъкът не притежава съзнание, почти. Човекът е най-развитото същество. Поне на тази земя. Човек притежава малко свобода - Буда притежава абсолютната свобода: неговото съзнание.

И тъй, всичко е въпрос на степени на съзнание. Твоят затвор се състои от пластовете на твоето подсъзнание. Започни да осъзнаваш и затворът ще изчезне.

Запомни, умът е много хитър. Винаги може да открие начини да ни излъже. Научил е хиляди номера, за да те заблуди. Умът може просто да използва някаква друга дума, а ти дори да не забележиш разликата - разликата може да е толкова тънка, че те да са почти като синоними - това е номер на ума.

Та когато казвам нещо, моля те, недей да го интерпретираш. Просто ме слушай колкото се може по-внимателно; не променяй нито дума, дори и отделна запетая. Само слушай това, което говоря. Не включвай ума в него, защото ще чуеш нещо друго. Винаги бъди нащрек за лукавствата на ума. А това лукавство ти си го формирал. Не си го изградил заради себе си, а заради другите. Опитваме се да заблудим всички останали; постепенно умът се е превърнал в експерт по заблудите - тогава започва да лъже и тебе.


Чух една история:
Един журналист починал. Естествено, бил журналист и винаги бил добре дошъл в резиденцията на президента, на министър-председателя; никога не било необходимо да си уговаря среща - бил прочут журналист и винаги го приемали. И така, отправил се към небето - защо трябва да ходи в ада? - но бил спрян от Св. Петър. Св. Петър казал:

- Чакай! Тук нямаме нужда от повече журналисти, вече сме попълнили квотата; имаме нужда само от една дузина - всъщност, те са напълно безполезни, защото тук не се печатат вестници.

В действителност, там няма новини. Никога нищо не се случва. Нещата вървят така гладко, как може да има новини. И какви новини можеш да съобщиш за светците: седят под своите дървета, бодхи-дървета, и медитират. Та затова вестникът вече не е вестник, но само за да го издават, само като една формалност. Вестникът се издавал и всеки ден в него пишело едно и също.

- Не ни трябват повече журналисти - отивай в ада. Там непрекъснато имат нужда от нови журналисти, защото има много новини, много вестници... и замислят издаването на нови - така разбрах. Върви там и ще имаш много работа и ще си доволен.

Но журналистът искал да е на небето, затова казал:

- Направи само едно нещо: познавам журналистите... ако успея да накарам някого да отиде в ада, ще ми дадеш ли неговото място?
Св. Петър го изгледал със съжаление; казал:

- Добре, колко време ти трябва, за да накараш някой журналист да отиде в ада? Той казал:

- Двадесет и четири часа, само двадесет и четири часа. И така, пуснали го в рая за двадесет и четири часа. Незабавно пуснал слуха, че предстои излизането на един от най-големите вестници и се търсят главен редактор, търсят се негови заместници, търсят се шефове на отдели - и възможностите са страхотни. Но ще трябва да се отиде в ада.

Двадесет и четири часа обикалял неуморно. Срещнал се с всички журналисти и след двадесет и четири часа, когато отишъл при Св. Петър, за да види, дали някой е заминал, Св. Петър затворил вратата и казал:

- Няма смисъл да гледаш, всички до един заминаха! Ала журналистът казал:

- Не, в такъв случай и аз трябва да отида - може би в това има нещо. Моля те недей да ме спираш. Трябва да отида.
Самият той пуснал слуха, но когато останалите повярвали, започнал да вярва и той.

Това е начинът, по който умът е станал лукав. Непрекъснато си заблуждавал и той е станал такъв специалист по заблудите, че накрая заблуждава и самия тебе.

Ищецът по един случай за нанасяне на телесни повреди, появявайки се в съда в инвалидна количка, спечелил значително обезщетение. Разярен, адвокатът на защитата, се нахвърлил върху човека в инвалидната количка:

- Вие симулирате и аз зная, че симулирате. - извикал той. - Помогни ми Господи, ще вървя след вас до края на живота ви, докато го докажа.

Адвокатът много добре знаел, че мъжът симулира, че инвалидната количка е само за пред съда. Бил окей.,нямал никакви увреждания по тялото, затова казал:

- Помогни ми, Господи, ще вървя след тебе до края на дните ти, докато го докажа.
- Бъдете мой гост - отвърнал човекът от инвалидната количка с широка усмивка. - Нека ви кажа плановете си. Първо, отивам в Лондон, за да пазарувам дрехи. След това на Ривиерата, за да се пека на слънце, а след това - в Лурдс, за да стане някакво чудо.

Умът е много хитър; винаги може да открие някакъв изход. Може да отиде в Лурдс... Но щом започнеш да правиш тези номера на другите, рано или късно, ще се превърнеш в тяхна жертва. Внимавай със собствения си ум. Не му вярвай, съмнявай се в него. Ако започнеш да се съмняваш в своя ум, това е велик момент. В момента, в който се появи съмнение в ума, започваш да вярваш на себе си.

В това е целият смисъл от доверието към учителя. Когато дойдеш при мене е въпрос на чиста техника, да те накарам да се усъмниш в ума си. Започваш да вярваш в мене: казваш: "Ще те слушам, няма да слушам ума си. Слушал съм достатъчно дълго моя ум; доникъде не ме доведе, върти се в кръг. Все едно и също пътуване; всичко се повтаря. Много е еднообразно." Казваш: "Ще слушам тебе."

Учителят е едно извинение, за да се изтръгнеш от ума. След като си се освободил от ума, не е необходимо да вярваш на учителя, защото ще си намерил своя собствен учител. С помощта на учителя това става лесно; иначе умът ще продължава да заблуждава, а ти няма да знаеш какво да правиш с него.

Да слушаш учителя, да вярваш на учителя и постепенно умът бива отрицан. И много пъти е трябвало да пренебрегваш ума, защото учителят казва нещо, което му противоречи - то винаги му противоречи! Отреченият ум започва да умира. Достига истинския си размер. Точно в този момент претендира. Точно сега претендира, че е целият ти живот. Той е толкова малък, незначителен механизъм - добър за употреба, но много опасен, ако се превърне в твой господар.

Умът казва: "Стани!" Учителят казва: "Бъди!" Умът казва:

"Желай!" Учителят казва: "Наслаждавай се!" Умът казва: "Трябва да изминеш дълъг път." Учителят казва: "Пристигнал си, ти си Сараха - вече си поразил целта."



Никъде няма цивилизация - как мога в такъв случай да съм против нея? Тя не съществува никъде. Тя е само една претенция. Да, човек е загубил своята примитивна, първична невинност, но все още не е станал цивилизован - защото не съществува начин да станеш цивилизован. Единственият начин да станеш цивилизован, е да се основеш на своята невинност, да основеш себе си на своята първобитна невинност, откъдето да се развиеш.

Затова Исус казва: Докато не се родиш отново, докато отново не се превърнеш в дете, никога няма да разбереш какво представлява истината.

Така наречената цивилизация е имитация, фалшива монета. Ако съм против нея, не съм против цивилизацията - защото това не е цивилизацията. Аз съм против нея, защото това изобщо не е цивилизация. Това е имитация.

Слушах:
Веднъж някакъв човек попитал бившия принц на Уелс:
- Какво е вашата идея за цивилизацията?
- Това е добра идея - отговорил принцът, - все някой е длъжен да я започне.

Харесвам този отговор. Да, все някой трябва да я започне. Човекът не е цивилизован; само претендира за това.

Аз съм против претенциите. Аз съм против лицемерието. Човек само демонстрира, че е цивилизован. Издери го и ще видиш колко нецивилизован е. Издери го и ще откриеш, че цялата му доброта е на повърхността, а всичко, което е лошо, е дълбоко вкоренено в него. Това е една цивилизация, ориентирана към кожата. Всичко върви добре; усмихваш се и всичко останало, а някой ти казва нещо, само една дума, обида и ти полудяваш, вманиачаваш се, искаш да го убиеш. Само преди миг се усмихваше; а миг след това си готов да го убиеш, способността ти да убиваш, се е показала на повърхността. Що за цивилизация е това?

Човекът може да стане цивилизован, само когато наистина стане медитативен. Единствено медитацията може да донесе истинската цивилизация на света. Единствено Будите са цивилизовани.

Това е парадокс: Будите не са против примитивното - използват примитивното като основа, използват детската невинност като основа. И върху тази основа се издига величествен храм. Нашата цивилизация разрушава невинността на детството, а след това ти дава само фалшиви пари. Най-напред разрушава първичната ти невинност. Когато е разрушена първичната ти невинност, ставаш хитър, пресметлив, лукав; тогава си хванат в капан, след това обществото продължава да те цивилизова.

Най-напред те отчуждава от твоя собствен вътрешен аз. След като си отчужден, ти дава фалшиви монети - трябва да се осланяш на него. Истинската цивилизация не може да е против твоята природа, няма да е против твоето детство. Тя ще се надстрои над тях. Няма да има никакъв антагонизъм към примитивната невинност. Тя ще е неговото разцъфтяване. Ще се издига все по-високо.

Тази цивилизация не е нищо друго, освен побъркана история. Не виждаш ли, че цялата земя се е превърнала в лудница? Хората са загубили душите си. Хората вече не са хора - загубили са себе си, своята личност. Загубили са всичко! Само се преструват. Сложили са маски; загубили са истинските си лица.

Изцяло за цивилизацията съм, но това не е цивилизация. Затова съм против нея. Бих искал човек да е наистина цивилизован, наистина културен. Но тази култура може само да се развие - не може да се наложи отвън. Може да възникне единствено отвътре. Може да се разпростре към периферията, но трябва да възникне в центъра.

Тази цивилизация прави точно обратното: налага нещата отвън. Има проповедници на ненасилието по целия свят - Махавира, Буда, Исус, те проповядват ненасилието. Проповядват ненасилието, защото се наслаждават на ненасилието. А техните последователи? Никога, нито за миг не са се наслаждавали на ненасилието. Познават единствено насилието. Ала са последователи и се правят, че не използват сила, със сила налагат върху себе си ненасилието, формират характер. Характерът е около тях. Той е броня. Дълбоко в себе си врят като вулкан, готови да изригнат. А на повърхността се усмихват с фалшива усмивка, изкуствена усмивка.

Това не е цивилизация. Това е много грозно явление. Да, бих желал ненасилието да се появи отвътре, а не да бъде формирано отвън, да му се помага. Това е основното значение на думата "обучение". То е като изваждане на вода от кладенец: обучението означава да изваждаш. А какво е правило обучението? Никога нищо не е изваждало - насила е вкарвало. Продължава да набива разни неща в главите на децата; изобщо не го е грижа за детето, не мисли за детето. Детето се използва като механизъм, в който трябва да се налее все повече информация. Това не е обучеше!

Душата на детето трябва да се изведе навън. Това, което е скрито в детето, трябва да се покаже навън. Детето не трябва да бъде омотавано в различни модели: свободата му трябва да остане непокътната, а да се помогне на съзнанието да израсте. По-голямото количество информация не означава повече обучение! Повече осъзнаване е обучението, повече любов е обучението. Обучението поражда цивилизацията.

Тази цивилизация е фалшива; нейното обучение е фалшиво. Затова съм против нея. Против нея съм, защото в действителност не е цивилизация.

Бхагван. толкова много се смея на вашите шеги. Бих искал да задам един въпрос: Защо шегата предизвиква толкова много смях?

Едно нещо: никога не са ти давали да се смееш; смехът ти е потиснат. Той е като запушен извор - малко освобождаване и избликва. Научили са те да си тъжен, с удължено лице: учили са те да си сериозен.

Ако си сериозен, никой няма да си мисли, че правиш нещо не както трябва; то е прието, това е начинът, по който трябва да се правят нещата. Но ако се смееш, ако се смееш прекалено много, хората ще започнат да се смущават от тебе. Ще започнат да си мислят, че има нещо странно: "Защо се смее този човек?" А ако се смееш без никаква причина, тогава си луд; в такъв случай ще те заведат на психиатър; в такъв случай ще те откарат в болница. Ще кажат: "Смее се без никаква причина! Само лудите се смеят без причина."

В един по-добър свят, в един по-цивилизован свят, в наистина цивилизования свят, смехът ще се приема като нещо естествено. Само когато някой е тъжен, ще го заведат в болница.

Мрачното настроение е болест; смехът е здраве. Та защото не са ти давали да се смееш, всеки дребен претекст... шегите са претексти за смях; можеш да се смееш, без да те наричат луд. Можеш да кажеш: "Заради шегата..." Шегата притежава свой механизъм: помага ти да се развиеш. Механизмът на шегата е много сложен - в известен смисъл е съвсем обикновен; отвътре е много сложен. Шегата не е шега! Тя е много трудно нещо. С няколко думи, с няколко щриха. Може да промени основно атмосферата. Какво се случва?

Когато се разкаже някоя шега, най-напред очакваш, че ще се смееш. Готов си за това. Самохипнотизираш се; заставаш нащрек. Може да си се прозявал и да ти се е спяло, но с шегата заставаш нащрек. Изправяш гръб; слушаш внимателно. Ставаш по-осъзнат. А след това историята се развива по-такъв начин, че повишава напрежението в тебе. Искаш да знаеш края. Шегата се развива по план, в нея като че ли няма нищо смешно и накрая всичко се обръща... Това внезапно обръщане освобождава твоя извор. Ставаш все по-напрегнат и по-напрегнат, защото чакаш, чакаш, чакаш... и виждаш, че като че ли в това няма нищо повече. А в един момент се оказва, че има! И е толкова неочаквано, че забравяш за своята сериозност, че забравяш кой си, че в тази неочакваност отново се превръщаш в дете - и се смееш. Потиснатият ти смях е освободен.

Шегите просто показват, че обществото е забравило да се смее. В един по-добър свят, в който хората ще се смеят повече, ще сме забравили за едно нещо: шегата. Няма да има нужда - хората ще се смеят и ще бъдат щастливи. Защо? Всеки момент ще е момент на смях. Ако можеш да разбереш живота и той представлява една шега. Но не ти дават да го забележиш. Върху очите ти са поставени наочници. Само толкова ти се позволява да виждаш. Не ти дават да видиш смешното в него - той е смешен!

Децата могат да го видят по-лесно; затова децата се смеят по-лесно и по-високо. И с това безпокоят родителите си, защото могат да видят цялото му безсмислие. Наочниците все още не са фиксирани. Бащата продължава да казва на детето си: "казвай истината, винаги казвай истината". После на вратата чука някой. Бащата казва: "Отиди кажи. че баща ти не е вкъщи. Сега детето... бащата не може да види какво става. Но детето се смее. Не може да повярва на това, което става - та това е смешно! Детето отива при непознатия и му казва: "Татко каза, че не е вкъщи." Използва всичко от създалата се ситуация. Наслаждава се на всяка нейна подробност.

Ние живеем с наочници. По такъв начин сме формирани, че не виждаме смешната страна на живота; но той е смешен.

Затова понякога дори и без шега, без виц, някаква дребна случка... например: Форд се подхлъзва и пада на земята, защо хората, които са наоколо, се смеят? Може да не го показват, но се смеят.

Помисли си само: ако някой просяк се подхлъзне на бананова кора, никой няма да му обърне внимание; но президентът на САЩ се подхлъзва на банановата кора - целият свят ще се разсмее. Защо? Защото банановата кора поставя нещата на тяхното място. Тази бананова кора показва на президента, че той е обикновено човешко същество, каквото е и просякът. Банановата кора не прави никаква разлика. Идва просяк, идва президент, идва министър-председател, няма никаква разлика. Банановата кора е бананова кора; нея не я е грижа.

Ако падне някой обикновен човек, ще се засмееш леко, но не много, защото той е обикновен човек; никога не се е опитвал да докаже, че е нещо повече от обикновеното - затова смехът е слаб. Но ако върху банановата кора се подхлъзне президентът, внезапно става твърде смешно, този мъж си мислеше, че е на върха на света - кой се опитваш да заблудиш? - дори и банановата кора не е била заблудена. И се смееш.

Наблюдавай... когато се смееш. Смешната страна на живота се вмъква през наочниците ти. Отново си дете. Шегата те връща обратно в детството, в невинността. За един момент помага на наочниците да се смъкнат от очите ти. Чуй няколко вица:

Първият:
Веднъж един от местните забележителни личности бил открит мъртъв при необичайни обстоятелства. Затова било образувано предварително съдебно разследване и старши съдебният заседател извикал жената, в чието легло бил открит мъжът, да даде показания. Старши съдебният заседател я уверил, че всички присъстващи се знаят много добре и затова трябва да им разкаже със свои думи какво се случило.

Жената разказала, че тя и мъжът, сега мъртъв, се срещнали в местната кръчма, пийнали по някое и друго питие и от дума на дума накрая се озовали в леглото. В един момент забелязала, че гледа много странно, което описала на съдебните заседатели със следните думи:
- Свършва - си помислих, - но той си отиде.

Вторият:
След като угасили светлината, единият от тях започнал да хърка толкова шумно, че не давал на дякона да заспи. Шумът се увеличавал с напредването на нощта, докато станал непоносим. Два или три часа след полунощ хъркащият се завъртял в леглото, издал ужасен стон и утихнал.
Дяконът предполагал, че третият господин спи, но чул неговото възклицание:
- Той умря! Благодаря ти, Господи, той умря.
И последния е много хубав. Медитирай върху него:
Един ден, когато Исус минавал през някакво село, се натъкнал на разгневена тълпа, която била изправила една жена до стената и се канела да я убие с камъни.
Вдигайки ръка, Исус успокоил тълпата и казал тържествено:
- Добре, нека този от вас, който никога не е вършил грях, да хвърли първи камък.
Незабавно една дребна възрастна жена сграбчила голям камък и го запратила по жената.
- Майко - процедил Исус скърцайки със зъби, - ти ме вбеси.



Аз и любов към оранжевото? Пази Боже! Затова ви карам да се обличате в оранжево. Това е един вид наказание, затова че все още не сте постигнали просветлението.


ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА ТАНТРА – 1 том   
ОШО