Въпрос: Ошо, на какво учиш ти и каква е доктрината ти?

Аз не предлагам доктрина. Изучаването на доктрини е безсмислено занятие. Аз не съм философ, моят ум е антифилософски. Философията не води доникъде. Ум, който мисли и пита, не може да знае.

Съществуват много доктрини. Но всяка от тях е измислица, човешка приумица. Това не е откритие, а изобретение. Човешкият ум е способен да роди безкраен брой системи и доктрини, но да се познае истината чрез теория е невъзможно.

Откровението идва в момента, в който спира знанието. Има две възможности - или да се мисли за нещото, или да се влезе в него екзистенциално. Колкото повече мисли човек, толкова повече се отдалечава от това, което е тук и сега. Да се мисли за нещо, значи да се изгуби контактът с него.

И това, на което ви уча аз, е антидоктринарен, антифилософски, антиспекулативен опит. Как да бъдеш -просто как да бъдеш. Как да си в момента тук и сега. Отворен, незащитен, единен с този момент. Това наричам аз медитация.

Знанието може да води само до измислица, до проекции. То не е способно да бъде средство за постигане на истината. Но ако ти си познал истината, знанието може да се използва за споделяне с тези, които не знаят. Тогава езикът, доктрините, теориите могат да станат средства. Но все пак недостатъчно адекватни. Те непременно ще изкривяват нещата.

Всичко, което е познато екзистенциално, не може да се изрази изцяло. То може само да се обозначи. Щом изразя това, което съм познал, до вас достига слово, което не носи значение. Идва мъртво слово. То е безсмислено, защото самото преживяване има смисъл.

Затова знанието може да бъде средство за изразяване, но не и способ за постижение, за реализация. Знаещият ум е пречка, защото когато знаеш, в теб няма смирение. Когато си натъпкан със знание, нямаш пространство за приемане на неизвестното. Умът трябва да стане пуст, празен - утроба, пълна с приемане.

Знанието е твоето минало. То е това, което знаеш. Това е паметта ти, твоето имане, собствеността ти. Натрупаното става препятствие. То застава между теб и новото, между теб и неизвестното.

Можеш да бъдеш отворен за неизвестното само когато си смирен. Необходимо е постоянно да осъзнаваш невежеството си - винаги остава нещо неизвестно. Умът, който се основава на паметта, на информацията, на писанията, теориите, доктрините и догмите е егоцентричен, не е смирен. Знанието не води към смирение. Само безкрайното неизвестно може да те направи смирен.

Паметта трябва да се преустанови. Това не означава, че не трябва нищо да си спомняш, значи, че в момента на знание, в момента на преживяването не трябва да има памет. В такъв момент е необходим открит, незащитен ум. Този момент на пустота и незапълненост е медитация, дхяна.


Въпрос: Няма ли самото преживяване да стане доктрина?

Преживяването може да бъде предадено на другите само негативно. Аз не мога да кажа какво е то, мога да кажа само какво не е. Езикът може да изрази само онова, което то не е. Като казвам, че с думи това не може да се изрази, аз все пак го изразявам. Когато казвам -такова учение не може да има, в това се заключава моето учение. Но всичко това е негативно. Аз не утвърждавам нещо, аз отричам нещо. Може да се каже "не", но е невъзможно да се каже "да". "Да" трябва да бъде реализирано. Ако е налице продължителна вяра в знанието, тя става препятствие за постигане на пустотата, за достигане до дълбините на медитацията. Преди всичко, трябва да разберете безполезността на миналото, на известното, на знанието. За неизвестното, за истината, такова знание е безполезно.

Можеш или да се отъждествиш с това, което знаеш, или да станеш негов свидетел. При отъждествяването ти и твоята памет ставате едно. Но ако няма отъждествяване, ако оставаш отделен от спомените си, нетъждествен с тях, тогава ти осъзнаваш себе си като нещо различно от спомените си. Това осъзнаване става път към неизвестното. Колкото повече си способен да бъдеш свидетел на знанието си, толкова по-малка вероятност има егото ти да стане господар на това знание. Ако ти си отделен от спомените си, те стават нещо като наслоен прах. Те са преминали през опита ти и са станали неотделима част от ума ти, но съзнанието е различно от него. Този, който си спомня, е различен от припомнянето; този, който знае, е различен от опознатото. Ако ти е ясна тази разлика, значи вече се приближаваш до пустотата. Като не се отъждествяваш, можеш да бъдеш отворен; между теб и непознатото не възникват спомени.

Пустотата може да се постигне, но не и да се създаде. Ако я създадеш, тя неизбежно ще е родена от стария ти ум, от твоето знание. Ето защо за постигането й няма никакъв метод. Методът е само резултат от натрупаната информация; ако ти се опиташ да използваш какъвто и да е метод, той ще е продължение на стария ти ум. Но непознатото не може да дойде като продължаваща непрекъснатост, а само като разрив на непрекъснатостта. Само тогава то е извън пределите на известното, извън пределите на знанието ти.

Затова не може да има никакъв метод, никаква методология, а само разбирането, че "Аз съм отделен от това, което съм натрупал." Ако разберете това, ще имате потребност да култивирате пустотата. Всичко вече е станало! Ти си пустота! И няма нужда да я създаваш.

Не е възможно да се създаде пустотата. Сътворената пустота няма да е пустота, тя ще е твое творение. То никога няма да е пустота, защото ще има граници. Ти си я сътворил и тя не може да бъде по-голяма от теб, не може да надхвърли ума, който я е родил. Всичко, което можеш да направиш, е да я приемеш. А подготовката за приемането й може да бъде само в отрицателен смисъл. Да се подготвиш, означава да не се отъждествяваш със знанието си, да си готов да разбереш безполезността и безсмислеността на всичко, което знаеш.

Само това осъзнаване на мисловния процес може да те хвърли в паузата, където винаги присъства "това, което е", където "това, което е" ще те залее. И между него и теб няма да има бариера. Ти ставаш едно с момента, с вечността, с безкрайността.

В мига, когато този момент премине в знание, той отново става част от паметта. И тогава е изгубен. Затова не може да се каже: "Аз познах". Неизвестното си остава неизвестно. Колкото и много да си го преживял, непознатото все още предстои да бъде опознато. Неговото очарование, красота, привлекателност остават все същите.

Процесът на познание е вечен и никой не може да стигне до момент, в който да може да каже: "Аз постигнах". Този, който казва това, отново попада в модела на паметта, в модела на знанието. И тогава умира. Моментът на утвърждаване на знанието е момент на смърт. Животът свършва. Животът е движение от неизвестното към неизвестното. Той идва от непознатото и отива в него. За мен религиозен човек не е този, който заявява знанието си. Утвърждаващият, че знае, може да е богослов, философ, но не и религиозен човек. Религиозният ум приема висшата тайна, висшата непознаваемост, висшия екстаз на неведението, висшето блаженство на неведението.

Не е възможно да се създаде момент на медитация, на пустота. Невъзможно е да се проектира. Не можеш да заставиш ума си да спре. Ако го направиш, значи или си го опиянил или си го хипнотизирал, но това не е пустота. Пустотата идва. Тя не може да се сътвори, нито да се донесе.

Аз не ви уча на някакъв метод. И в смисъла на методи, техники, учения - аз не съм учител.


Въпрос:
Вие ме убедихте. Как да трансформирам това убеждение в опит?

Няма "как", защото как предполага метод. Има само пробуждане. Ако ме слушаш и нещо в теб се събужда, тогава добиваш опит, чувстваш нещо. Аз не се опитвам да те убедя. Интелектуалното убеждение не е убеденост. Аз просто ти предавам факти.

Защо си убеден в това, което казах? Има два възможни варианта - или си убеден от доводите ми или си видял истинността на това, което казвам, като факт вътре в себе си. Ако са те убедили моите аргументи, тогава възниква въпросът "как"; но ако това, което говоря, е преживяно от теб, ако ти осъзнаваш, че е истина и е вътре в теб, това знание те отделя от мен. Аз не ви давам никакви знания. Напротив, когато говоря, протича самото преживяване.

Когато умът е убеден, той пита "как". По какъв път да се върви? Той иска да знае. Но аз не ти давам никаква доктрина. Просто споделям опита си с теб. Когато казвам, че паметта е натрупване, че е мъртва, това са отзвуци от миналото. Имам предвид, че паметта е част от миналото, държаща се за теб, но ти си отделен от нея. Ако при теб се появи усещане за това, което имам предвид и ти видиш разстоянието между себе си и паметта си (своето съзнание и своята памет), тогава няма никакво "как".

Нещо се е случило и то прониква в теб от момент към момент, не благодарение на метода, а чрез осъзнаването, благодарение на това, че нито за минута не забравяш.

Сега ти знаеш, че обозначението се различава от съдържанието. Ако това се превърне в непрекъснато осъзнаване - докато вървиш, докато спиш, храниш се и разговаряш - тогава нещо се случва. Ако постоянно помниш, че умът е програмиран, че е прибавен, че е просто процес на натрупване на памет, а не е част от битието ти, тогава това осъзнаване, тази липса на метод ще е достатъчна, за да се случи нещо в теб.

Никой не може да каже кога, как и къде това ще се случи, но ако осъзнаването продължава, то от само себе си става по-дълбоко. Това е автоматичен процес. От ума той отива в сърцето; от интелекта - към интуитивния ум; от съзнанието - бавно се движи към подсъзнанието. И в един прекрасен ден ти напълно се пробуждаш. Нещо се е случило. Ти нищо не си култивирал; то е дошло поради факта, че през цялото време си помнил. Не защото си следвал някаква доктрина, а защото си се пробудил за вътрешния факт, за вътрешното виждане. Нещо е проникнало дълбоко в теб.

Когато настъпи моментът, той идва неочаквано като взрив. В момента на взрива ти си съвършено пуст, теб те няма, престанал си да съществуваш. Няма нито интелект, нито доводи, нито памет. Има само съзнание, само осъзнаване на нищото, на пустотата. В тази пустота е знанието. Но то е знание в съвсем друг смисъл. Няма нито познаващ, нито познаваемо, има просто знание. То е екзистенциално.

Какво е пустотата, какво съществува в нея, е невъзможно да се предаде. Може само да се покаже процесът, проходът. Но процесът не е метод. Това не може да се практикува и няма какво да се практикува. Или помниш, или не.


Въпрос:
Препоръчвате ли някакъв начин на живот като подготовка?

Щом започнеш за осъзнаваш, ще се измени целият ти живот, целият ти начин на живот. Но тези изменения сами ще дойдат при теб, не е нужно да ги подготвяш. Щом започнеш да практикуваш нещо целият смисъл се губи. Всичките изменения трябва да станат спонтанно.

Работата не е в това да се подготвяш за нещо. Просто разбери, че пустотата не може да се желае. Това не е противоречие в термините, а екзистенциално противоречие. Не е възможно да се желае пустотата, защото желанието идва от твоя стар ум, от твоето знание. Единственото, което може да се направи, е да осъзнаваш себе си такъв, какъвто си. Щом осъзнаеш себе си какъвто си, става отделяне, разделяне, обособяване. Някаква част от тебе престава да се отъждествява с цялото.

Тогава има двама: "аз" и "семе". "Семе" е паметта, умът; "аз" е съзнанието, атмана.

Слушайки ме, ти трябва да слушаш едновременно и себе си, своя вътрешен ум. Този процес не трябва да се прекъсва. Това, което казвам, става част от твоя семе, част от натрупаното в теб, от знанията ти. Това знание ще изисква по-нататъшни знания, методи и всякакви "как". И ако се предложи някакъв метод, той също ще стане част от твоето знание. Твоят семе ще се засилва и ще знае все повече.

Аз не слагам ударението на твоя семе, не се обръщам към него. Ако твоят семе се намеси, не може да има общуване. Ще има просто дискусия, а не диалог. Диалог се получава когато няма семе. Ако теб те има, но няма семе, тогава не възниква въпросът "как". Това, което казвам, ще се възприема или като истина, или като неправда, или като факт, или като ловко изфабрикувана доктрина.

Моята работа е просто да създам ситуация - с думи, с мълчание или с объркване. Моята цел е да създам такава ситуация, че твоят аз да се отдели от теб, да излезе навън от пределите на семса. И аз постоянно създавам такива ситуации.

Това също е ситуация. Говоря ти абсурдни неща. Говоря ти за постигане на нещо, а в същото време отричам всякакви методи. Това е нелепо. Казвам нещо и веднага твърдя, че е невъзможно да се изрази с думи. Но точно такъв абсурд е в състояние да създаде нужната ситуация. Ако те убедя, няма да се създаде ситуация. Казаното ще стане част от твоя семе, от твоето знание. Твоят семе през цялото време пита "как, по какъв начин". Аз отричам пътя, но в същото време говоря за трансформация. И ситуацията става толкова нелогична, че умът ти се обърква. Само така може да влезе нещо от транцедентното.

Аз през цялото време създавам ситуации. За интелектуалните хора такава ситуация е абсурд. Но осъзнаването идва само когато възникне .ситуация, в която се нарушава последователността. Самата неразумност на ситуацията поражда интервал, прекъсване, което обърква и разтърсва индивида и води до озарение. Спомням си случай от живота на Буда.

Една сутрин той отишъл в селото. Някой се приближил и му казал: "Аз вярвам във висшето. Моля те, кажи ми има ли Бог?" Буда категорично отрекъл. Той казал:" Няма Бог, не е имало и никога няма да има! Що за глупости говориш!". Човекът бил потресен и разбит, но ситуация била създадена.

През деня дошъл друг човек и казал: "Аз съм атеист, не вярвам в Бога. А ти как смяташ, има ли Бог?". Буда отговорил: "Всичко е Бог. Не съществува нищо, освен Бог". Човекът бил потресен.

А вечерта дошъл още един човек и казал: "Аз съм агностик. Не съм вярващ, не съм и атеист. Ти какво ще кажеш? Има ли Бог или няма?" Буда не казал нищо. Но човекът бил потресен.

Но монахът Ананда, който винаги съпровождал Буда, бил потресен още повече. Сутринта Буда казал, че няма Бог, през деня, че има Бог, а вечерта замълчал. През нощта Ананда се обърнал към Буда: "Преди да заспя, отговори, моля те, на един въпрос. Ти наруши спокойствието ми! В пълно недоумение съм! Какво искаше да кажеш с тези нелепи, противоречащи си отговори?"

А Буда отговорил: "Те не бяха дадени на теб. Защо си ги слушал? Всеки отговор бе даден на този, който зададе въпроса. Но е добре, че отговорите са те разтърсили. Това е моят отговор за тебе".

Ситуациите могат да се създават. Дзен-монасите имат особен начин за създаване на ситуации. Могат да те изхвърлят от стаята или да ти зашлевят плесница. Това изглежда съвсем абсурдно. Ти питаш за едно, отговарят ти съвсем друго. Ти питаш: "В какво се състои пътят?", а дзен-монахът дава отговор, нямащ нищо общо с въпроса. Той може да отговори: "Погледни реката." или "Виж какво високо дърво." Пълен абсурд.

Умът търси постоянство. Той се бои от абсурда. Бои се от нелогичното и непознатото, но истината не е страничен продукт на интелектуалниченето. Това не е индукция или дедукция. Тук няма логика или умозаключения.

Аз нищо не ти предавам. Просто създавам ситуация. И тогава в създадената ситуация се предава това, което е невъзможно да се предаде. Затова не питай "как". Просто бъди. Осъзнавай, ако можеш. Ако не можеш, осъзнавай своето неосъзнаване. Бъди внимателен към това, което става. Ако не можеш - бъди внимателен към своето невнимание. И нещо ще стане, нещо ще се случи.


Въпрос:
Създавайки абсурдна ситуация, предполагате ли, че човекът ще бъде изваден от равновесие? Какъв ще е резултатът?

Хората вече достатъчно са извадени от равновесие. И точно заради това са се отъждествили със своите вълнения. Свикнали са с тях. Тревогите и нарушеното душевно равновесие са станали нещо обичайно. Всички отдавна сме извадени от равновесие! Не е възможно да си спокоен и да не знаеш истината.

Отсъствието на равновесие е наше нормално състояние. И когато аз ви тревожа, нарушавам тази липса на равновесие и се получава неутрализация. За пръв път в живота си вие усещате покой. Абсурдната ситуация не е потребна за достигане до някакви резултати, тя е средство за предаване на послание, което в същността си е непредаваемо.

Ти питаш: "Какъв ще е резултатът?" На това може да се отговори нещо, при условие, че казаното не бъде прието за истина. Казаното трябва да се разбира в символичен, поетичен и митичен смисъл. За мен всяко религиозно писание, всеки мит, всяко утвърждение, идващо от човек, преминал през случването, в определен смисъл не е вярно. Това не е истина, а указател. И този указател трябва да се забрави, преди да познаеш истината.

Има три думи, които определят границата, зад която е само безмълвие. Те са сат, чит, ананда - съществувание, съзнание, блаженство. Преживяването е единно, но когато правим от него понятие, го делим на три фази. То винаги се преживява като едно, но се представя като три.

В това тотално битие, сат, в тази пълна същност си само ти. Ти не си едно или друго, с нищо не си отъждествен. Има само битие.

Второто е съзнанието - чит. То не означава съзнателен ум. Съзнателният ум е само фрагмент от огромния неосъзнат ум. Обикновено, когато осъзнаваме, осъзнаваме нещо отделно. Съзнанието е обективно, то е насочено към нещо. Чит - това е чистото съзнание, а не осъзнаването на нещо. Няма обект. Съзнанието не е насочено към нищо, то е ненасочено. То е безкрайно и чисто.

И последното е ананда, блаженство. Не щастие, не радост, а блаженство. Щастието включва в себе си и състоянието на нещастие, спомена за него, контраста с него. Радостта също носи известно напрежение, нещо, изискващо разтоварване, освобождаване. Блаженството е щастие без следи от нещастие. То е радост, без окръжаващата я пропаст. То е щастие без капка напрежение.

Блаженството е средната точка между радостта и скръбта. Това е средната точка, точката на трансцедентация. То има дълбочината на скръбта и висотата на радостта. Радостта има връх, но не и дълбочина, докато скръбта има бездънна дълбина, но не и връх. Блаженството включва в себе си и върха на радостта и бездната на скръбта, поради което то трансцедентира и едното, и другото. Само централната точка може да бъде пълна трансцеденция на двете крайности.

Тези три термини - сат, чит, ананда, са граница, те са най-многото, което може да бъде казано и същевременно най-малкото, това, което може да бъде преживяно. Това е последното, което може да бъде изразено и границата, от която може да се скочи в неизразимото. Това не е краят. Това е само началото.

Сатчитананда е само израз, не е реалност. Ако помните това, не може да има вреда. Умът забравя и изразът сатчитананда става реалност. Около него строим теории и учения и умът се затваря. Тогава вече не може да има скок. Случвало се е в Индия. Около тези три думи е изплетена цялата традиция. Но реалността не е сатчитананда, тя е отвъд нейните предели. Сатчитананда е само това, което може да се изрази с думи. Трябва да се възприеме като метафора. Цялата религиозна литература се състои от притчи. Тя е символична. Израз, думи за нещо, което по природа е неизразимо.

Аз не обичам да използвам дори термина сатчитананда, защото ако умът узнае какво трябва да се случи, той започва да иска и да настоява. Тогава той изисква сатчитананда и се появяват учители, които удовлетворяват тези изисквания с помощта на мантри, техники и методи. Всякакви искания могат да бъдат удовлетворени, а на безсмислените искания се дават безсмислени отговори. По такъв начин са създадени всички богословия и институти. Трябва непрекъснато да се пазиш да не превърнеш висшето в желана цел. Не го превръщайте в желание, в обект, който се стремите да постигнете, в място за поклонение. То е тук точно сега! Ако осъзнаем това, ще стане взрив. Всичко е тук, то е наш най-близък съсед, а ние продължаваме да се стремим към далечината. То не е извън нашите предели, а ние се отправяме на далечни странствания. То ни следва като сянка, а ние не го виждаме, защото очите ни са устремени надалеч. Животът трябва да е в битието. Лаодзъ казва: "Търсете и ще изгубите. Не търсете и ще намерите."


Трансформация на седемте тела
Ошо