 Има много въпроси. Първият:
"Осъществяването на самия себе си основна необходимост ли е за човека?"
Най-напред се опитай да разбереш какво се има предвид под
"самоосъществяване". А.Х.Маслоу е използвал този термин
"самоосъществяване". Човек е роден като една възможност. Той не е
наистина действителен - само една потенция. Човек се ражда като
възможност, не като действителност. Той може да стане нещо. Може да
постигне осъществяването на своята потенция или да не я постигне.
Възможността може да бъде използвана или да не бъде използвана -
природата не те насилва да се реализираш. Ти си свободен. Може да
избереш да се реализираш; може да решиш да не правиш нищо относно това.
Човек се ражда като един зародиш. Затова никой не се е родил осъществен -
само с възможността за осъществяване.
Ако нещата стоят
така (а те стоят така), тогава осъществяването на самия себе си се
превръща в основна необходимост - защото ако ти не си осъществен, ако не
станеш това, което можеш да бъдеш или това, което е предназначено да
бъдеш, ако не се е осъществила съдбата ти, ако действително не си
постигнал целта, ако твоят зародиш не се е превърнал в дърво, ще усещаш
че си пропуснал нещо. И всеки един усеща. ВСЕКИ ЕДИН усеща, че е
изпуснал нещо. Усещането за нещо пропуснато е истинско, защото ти все
още не си действителен.
Не в смисъл, че си пропуснал
богатство или пост, престиж или власт. Дори да постигнеш това, което
желаеш - богатство, власт, престиж, всичко - непрекъснато ще усещаш
вътре в себе си, че си пропуснал нещо, защото това "нещо пропуснато" не е
свързано с външния свят. То се отнася до вътрешното ти развитие. Ако не
се осъществиш, ако не постигнеш реализация, разцъфтяване, ако не
достигнеш до едно вътрешно задоволство, в което чувстваш "Това е, което
съм предназначен да бъда", това чувство за нещо, което е пропуснато, ще
продължи да съществува. И ти не можеш да унищожиш с помощта на нещо
друго това чувство за нещо пропуснато.
И така,
осъществяването на самия себе си означава човек, който е станал това,
което е трябвало да стане. Той е роден като зародиш, а сега е разцъфтял.
Той е достигнал до пълното развитие, едно вътрешно развитие, вътрешната
цел. В момента, в който разбереш, че са реализирани всичките ти
възможности, ще почувстваш максимума на живота, на любовта, на самото
съществуване.
Ейбръхам Маслоу, който използвал термина
"самоосъществяване", е създал и друг термин: "върхово изживяване".
Когато някой достигне до себе си, той достига един връх - върха на
блаженството. След това не съществува копнеж по нещо. Той е изпълнен
изцяло със себе си. Сега не липсва нищо: няма желание, няма търсене,
няма движение. Каквото и да е той, той е изпълнен изцяло със себе си.
Осъществяването на самия себе си се превръща във върхово изживяване и
единствено самоосъщественият човек може да достигне до върховото
изживяване. След това до каквото и да се докосне той, каквото и да прави
или да не прави, дори просто да съществува, е върхово изживяване за
него; щастие е просто да бъдеш. Тогава щастието не е свързано с нещо
външно. То е резултат от вътрешното израстване:
Един Буда е
осъществил себе си човек: затова рисуваме Буда, Махавира и останалите -
затова сме създали за тях скулптури, рисунки, изображения - седнали
върху разцъфнал лотос. Този разцъфнал лотос е върха на вътрешния цъфтеж.
Те са разцъфтели отвътре. Този вътрешен цъфтеж поражда един блясък,
едно непрекъснато излъчване на щастие от тях. Всички, които са застанали
дори в сянката им, всички онези, които стоят близо до тях, усещат едно
спокойствие.
Съществува една интересна история за
Махавира. Това е измислица, но измислиците са хубави и казват това,
което не може да се каже по друг начин. Говори се, че когато Махавира
пътувал, всичко около него, на разстояние 24 мили, всички цветя
разцъфтявали. Дори и да не бил сезонът на цветята, те разцъфтявали. Това
е само един поетичен израз, но ако някой, който не бил осъществил себе
си, ако някой установял контакт с Махавира, цъфтенето на последния го
заразявало и той усещал едно вътрешно цъфтене в самия себе си. Дори и да
не бил дошъл сезона на човека, дори и той да не бил готов, щял да го
отрази. Щял да почувства едно ехо. Ако Махавира стоял близо до някой
човек, този човек щял да усети едно ехо вътре в себе си и да хвърли
мимолетен поглед към това, което можел да бъде.
Осъществяването на самия себе си е основна необходимост. И когато казвам
"основна", имам предвид, че ако всички твои потребности са
удовлетворени, всички освен осъществяването на себе си, реализацията на
себе си, ти ще се чувстваш незавършен. От друга страна, ако постигнеш
осъществяването на самия себе си и нищо друго не е реализирано, все пак
ти ще усещаш една дълбока, пълна реализация. Затова Буда е бил просяк и
същевременно господар.
Когато станал Просветлен, Буда
отишъл в Каши. Царят на Каши дошъл да го види и попитал: "Не виждам нищо
особено в теб. Ти просто си един просяк и все пак, в сравнение с теб,
аз се чувствам като просяк. Не притежаваш нищо, но начинът, по който
ходиш, начинът, по който гледаш, начинът, по който се смееш, говори за
това, като че ли целият свят е твое владение - а ти видимо не притежаваш
нищо - нищо! Къде се крие тайната на твоята власт? Изглеждаш като някой
владетел. Всъщност никой владетел никога не е изглеждал така - като че
ли целият свят му принадлежи. Ти си цар, но къде е твоята власт,
източникът?"
Буда отговорил: "Той е в мен. Моята сила,
източникът на силата ми, която усещаш около мен, всъщност е вътре в мен.
Не притежавам нищо освен себе си, но това е достатъчно. Аз съм
осъществен; сега не желая нищо. Сега съм без желания."
Наистина, осъществилият себе си човек ще бъде без желания. Запомни това:
обикновено казваме, че ако успееш да станеш без желания, ще познаеш
себе си. Обратното е по-вярно. Ако познаваш себе си, ще бъдеш без
желания. И ударението в тантра не е върху това да бъдеш без желания, а
върху това да осъществиш себе си. След това ще дойде липсата на
желанията. "Желание" означава, че не си запълнен отвътре. Нещо ти липсва
и ти се стремиш към него. Движиш се от едно към друго желание в търсене
на осъществяването. Това търсене никога не престава, защото едно
желание поражда друго желание. Всъщност едно желание поражда десет
желания. Ако ти се заемеш с търсенето на състоянието на блаженство, в
което липсват желания, посредством желанията, никога няма да го
постигнеш. Но ако опиташ нещо друго - методите за самоосъществяване,
методите за реализиране на вътрешната ти потенция, за превръщането й в
действителност - тогава колкото по-реализиран ставаш толкова по-малко и
по-малко желания ще изпитваш защото всъщност, те биват изпитвани само
защото ти си празен отвътре. Когато не си празен отвътре, желаенето се
прекратява.
Какво трябва да се направи за осъществяването
на самия себе си? Две неща е необходимо да бъдат разбрани. Първо:
осъществяването на себе си не означава, че ако станеш велик художник или
велик музикант, или велик поет, ти ще си осъществил себе си. Разбира
се, една част от тебе ще бъде реализирана и дори това предизвиква голямо
удовлетворение. Ако притежаваш заложбите да бъдеш добър музикант и ако
си ги реализирал и си станал музикант, една част от теб ще бъде
реализирана - но не и цялото. Останалата част от човешката ти природа
вътре в теб ще остане нереализирана. Ще бъдеш развит неравномерно. Една
част ще бъде развита, а останалата ще ти тежи като камък на врата.
Погледни поета. Когато той е в своето поетично настроение прилича
на Буда: той напълно забравя себе си. Нормалният човек в поета като че
ли е изчезнал. Затова, когато поетът е в своето поетично настроение, той
постига един връх - частичен връх. И понякога поетите имат прозрения,
които са възможни само за просветлените умове. Един поет може да говори
като Буда. Например, Калил Гибран: той говори като някой Буда, но той не
е Буда. Той е поет - един велик поет.
Затова, ако гледаш
на Калил Гибран с помощта на неговата поезия, той изглежда като Буда,
Христос или Кришна. Но ако отидеш и се срещнеш с човека Калил Гибран,
той е нещо съвсем обикновено. Той говори така хубаво за любовта, че дори
един Буда не може да го каже така хубаво. Но Буда познава любовта с
цялото си същество. Калил Гибран познава любовта от своя поетичен полет.
Когато е в своя поетичен полет, той хвърля мимолетен поглед върху
любовта. Изразява го с рядко прозрение. Но ако отидеш и видиш
действителния Калил Гибран, човека, ще усетиш несъответствието. Поетът и
човекът са твърде различни. Като че ли поетът е нещо, което се случва с
този човек понякога, но този човек не е поета.
Затова
поетите чувстват, че когато пишат стихове, някой друг пише: не пишат те.
Те се чувстват, като че са станали инструмент на някаква друга енергия,
някаква друга сила. Тях повече ги няма. Това чувство настъпва, защото
всъщност тяхната тоталност не е реализирана - само част от нея, един
фрагмент.
Не си докоснал небето. Само един от твоите
пръсти е докоснал небето, но ти оставаш привързан за земята. Понякога
скачаш и за един момент не си върху земята. Надхитрил си гравитацията.
Но в следващия момент отново си върху земята. Ако поетът се е
реализирал, той ще има проблясък - частичен проблясък. Ако музикантът се
е реализирал, той ще има частичен проблясък.
За Бетовен
се разказва, че когато бил на сцената, на подиума, бил съвсем друг
човек, напълно различен. Гьоте казва, че когато Бетовен бил на сцената,
дирижирайки своя оркестър, своя състав, той изглеждал като бог. Не
можело да се твърди, че е един обикновен човек. Не бил човек изобщо: бил
свръхчовек. Начинът, по който гледал, начинът, по който повдигал ръцете
си, бил свръхчовешки. Но когато слизал от сцената, бил само един
обикновен човек. Човекът върху сцената изглеждал като завладян от нещо
друго, като че ли Бетовен преставал да съществува и някаква друга сила
влизала в него. Когато напуснел сцената, отново се превръщал в Бетовен,
човека.
Заради това поетите, музикантите, великите
артисти, творческите личности са по-напрегнати: защото те имат два
начина на съществуване. Обикновеният човек не е така напрегнат, защото
той винаги е един и същ. Той живее върху земята, а поетите, музикантите,
великите артисти - те скачат. Те преодоляват гравитацията. В определени
моменти те не са върху тази земя, не са част от човечеството. Те стават
част от света на Буда - земята на Будите. След това отново се връщат
тук. Те съществуват по два начина; личностите им са раздвоени.
Всеки артист, всеки голям артист в определен смисъл е луд.
Напрежението е толкова голямо! Разминаването, пропастта между тези два
вида съществуване е толкова голяма - непреодолимо голяма! На моменти той
е съвсем обикновен човек; на моменти става като Буда. Той е разделен
между тези две състояния, но има прозрения.
Когато казвам
"самоосъществяване", нямам предвид това, че трябва да станеш велик поет,
или че трябва да станеш велик музикант. Имам предвид, че трябва да
станеш цялостен човек. Не казвам велик човек, защото великият човек
винаги е непълен. Величието в дадена област винаги означава непълнота.
Човек върви и върви, и върви в една посока, а във всички останали
измерения, във всички останали посоки той остава същия - неразвит.
Когато казвам да станеш цялостен човек, нямам предвид да станеш
велик човек. Имам предвид да създадеш едно равновесие, да бъдеш
центриран, да бъдеш осъществен като човек - не като музикант, не като
поет, не като артист, а осъществен като човек. Какво означава да се
осъществиш като човек? Великият поет е велик поет заради великата си
поезия. Великият музикант е велик заради великата музика. Великият човек
е велик човек заради някои неща, които е извършил: той може да е велик
герой. Великият човек е развит в някаква посока. Величието е непълнота -
фрагментарност. Затова великият човек ще трябва да понесе повече
страдание отколкото обикновения човек.
Какво представлява
един цялостен човек? Какво означава да бъдеш цялостен човек - тотален
човек? Това означава, първо, да бъдеш центриран, да бъдеш
"централизиран". Недей да съществуваш без център. Сега си нещо, в
следващия момент си нещо друго. Хората идват при мен и аз обикновено ги
питам: "Къде усещаш своя център - в сърцето, в ума, в пъпа - къде? В
сексуалния център? Къде? Къде усещаш своя център?"
Обикновено те отговарят: "Понякога го усещам в главата, понякога в
сърцето, понякога изобщо не го усещам." Карам ги да затворят очи както
са пред мен и да се опитат да почувстват точно сега. Обикновено е така; в
повечето от случаите става така. Те казват: "Точно сега, за един миг
почувствах, че съм центриран в главата." В следващия момент обаче те не
са там. Казват: "Аз съм в сърцето." А в следващия миг центърът се е
изгубил. Той е някъде другаде - в центъра на секса или някъде другаде.
Истината е, че ти не си центриран. Ти си центриран временно. Във
всеки един момент си в различен център и непрекъснато се превключваш.
Когато работи умът, чувстваш, че твоят център е главата. Когато си
влюбен, усещаш, че това е сърцето. Когато не правиш нищо, си объркан. Не
можеш да откриеш къде е центърът, защото можеш да го намериш, само
когато правиш, вършиш нещо. Тогава една отделна част от твоето тяло се
превръща в центъра. Но ТИ не си центриран. Ако не правиш нищо, не можеш
да откриеш къде е центърът на твоето същество.
Цялостният
човек е центриран. Каквото и да прави той, той остава в центъра. Ако
умът работи, той мисли. Мисленето продължава в главата, но той остава
центриран в пъпа. Центърът никога не е напускан. Той използва главата,
но никога не отива към главата. Той използва сърцето, но никога не отива
към сърцето. Всички тези неща се превръщат в инструменти, а той остава
центриран.
Второ, той е уравновесен. Естествено, когато
някой е центриран, той е в равновесие. Животът му е едно дълбоко
равновесие. Той никога не е едностранен; никога не е в някаква крайност.
Той остава по средата, Буда е нарекъл това средния път. Той остава
винаги в средата.
Един човек, който не е центриран, винаги
ще отива към някаква крайност. Ако яде, ще яде много: ще преяде. Или
може да гладува, но правилното хранене е невъзможно за него. Гладуването
е лесно, преяждането е о'кей. Той може да бъде в света, обвързан,
включен, или може да се откаже от света - но никога не може да се
уравновеси. Никога не може да остане по средата, защото ако не си
центриран, не знаеш какво означава "среда".
Човек, който е
центриран, винаги е в средата, никога не е в някаква крайност, във
всичко. Буда казва, че неговото хранене е правилно хранене: нито е
преяждане, нито е гладуване. Неговата работа е правилна работа: никога
прекалено много, никога прекалено малко. Каквото и да е той, той винаги е
уравновесен.
Първото нещо: осъществилият себе си човек ще
бъде центриран; второто нещо: уравновесен. Трето, ако тези две неща се
случат - центрирането, равновесието - ще последват много неща. Трето,
винаги ще бъде спокоен. Каквато и да е ситуацията, това спокойствие няма
да се губи. Казвам, каквато и да е ситуацията, без значение,
спокойствието няма да го напуска, защото този, който е в своя център,
винаги е спокоен. Дори ако настъпи смъртта, той ще бъде спокоен. Ще
приеме смъртта, както приема всяко друго нещо. Ако се случи нещастие,
той ще го приеме. Каквото и да се случи, то не може да го извади от
центъра. Това спокойствие е резултат от центрирането.
За
такъв човек нищо не е банално, нищо не е велико. Всичко се превръща в
свещено, красиво, свято - всичко! Каквото и да прави той, каквото и да
е, то е с един безкраен интерес - като че ли с безкраен интерес. Нищо не
е тривиално. Той няма да каже, че "това" е тривиално, а "това" -
велико. В действителност нещата не са велики; нито са малки или
тривиални. Докосването на човека е от значение. Осъществилият себе си
човек, уравновесеният, центриран човек променя всичко. Самото докосване
го прави велико.
Ако наблюдаваш един Буда ще забележиш, че
той се разхожда и обича разходките. Ако отидеш в Бодх Гая, където Буда е
постигнал своето Просветление, на брега на Нираняна - на мястото,
където е седял под дървото Бодхи, ще установиш, че неговите стъпки са
отбелязани. Около един час е медитирал, а след това се е разхождал
наоколо. В будистката терминология това се нарича чакраман. Седял е под
дървото Бодхи, а след това се е разхождал. Но се е разхождал с едно
спокойствие - все едно, че е медитирал.
Някой попитал
Буда: "Защо правиш така? Понякога седиш със затворени очи и медитираш, а
след това се разхождаш. Буда казал: "Да седиш и да си безмълвен, е
лесно, затова ходя. Но аз нося същото безмълвие вътре в себе си. Седя,
но вътре съм същия - безмълвен. Ходя, но вътре съм същия - безмълвен."
Вътрешното качество остава същото. Той се среща с владетел, среща
се с просяк, но Буда остава същия: притежава същото вътрешно качество.
Когато среща някой просяк, той не е различен, когато среща някой
владетел, не е различен. Остава същия. Просякът не е никой, а владетелят
не е някой. И всъщност, когато срещали някой Буда, владетелите се
чувствали като просяци, а просяците се чувствали като владетели.
Докосването, човекът, качеството остават същите. Когато бил жив,
всеки ден сутринта казвал на своите ученици: "Ако трябва да питате нещо,
питайте." В деня, в който умрял, сутринта станало както обикновено.
Извикал своите ученици и им казал: "Ако искате да питате нещо, може да
питате и помнете, че това е последната сутрин. Преди да свърши този ден
мен вече няма да ме има." Той бил същия. Това бил неговият обикновен
въпрос всяка сутрин. Той бил същия! Това било последния ден, но той бил
същия. Точно както всеки друг ден той казал: "О'кей, ако трябва да
питате нещо, може да питате - но това е последния ден."
Нямало промяна в тона, но учениците започнали да плачат. Забравили
изобщо да питат за нещо. Буда казал: "Защо плачете? Ако плачехте през
някой друг ден, всичко щеше да е наред. Но това е последния ден. От тази
вечер повече няма да ме има, затова не си губете времето с плач. Друг
ден може; можете да си губите времето. Не си губете времето в плач. Защо
плачете? Ако трябва да питате нещо, питайте." Той бил същия в живота и
смъртта.
И така, трето, човекът е спокоен: животът и
смъртта са едно и също нещо; щастието и нещастието са едно и също. Нищо
не го смущава; нищо не го отмества от неговата къща, от центрираността
му. Към такъв човек не можеш да добавиш нищо. Нищо не можеш да добавиш,
нищо не можеш да извадиш. Той е реализиран. Всяко негово дишане е едно
реализирано дишане - безмълвно, блажено. Той е достигнал. Достигнал е до
Съществуването, до Битието. Разцъфтял е като тотален човек.
Това не е частично цъфтене. Буда не е велик поет. Разбира се, каквото
и да каже той, е поезия. Той изобщо не е поет, но дори когато се движи,
разхожда - това е поезия. Не е художник, но когато говори, каквото и да
каже, се превръща в картина. Не е музикант, но цялото му същество е
музикално par exellance. Постигнат е човека като една тоталност. Затова
сега, каквото и да прави или да не прави, когато седи в мълчание, без да
прави нищо, дори в мълчанието неговото присъствие работи, създава: то
се превръща в съзидателно.
Тантра не се занимава с никакво
частично развитие. Тя се занимава с тебе като едно тотално същество.
Затова три неща са основни: ти трябва да бъдеш центриран, вкоренен,
равновесен: това е, винаги в средата - разбира се, без никакво усилие.
Ако е налице усилие, ти не си уравновесен. Трябва да бъдеш спокоен - да
се чувстваш добре в света, да си като у дома си в Съществуването, и
тогава ще последват много неща. Това е основна необходимост, защото
всъщност, ако не се реализира тази необходимост, ти си човек само на
думи, човек само като възможност. Не си действителен човек. Можеш да
бъдеш; притежаваш възможността. Но възможността трябва да се превърне в
действителност.
Ошо
Книга на тайните Том 1
Лекции върху "Виджяна бхаирава тантра" |
Нумерология
3.139.107.241 