 Въпрос:
С какви фактори обяснявате младежкия бунт на Запад и защо толкова много
младежи на Запад започват да се интересуват от източната философия и
религия?
Умът е много
противоречиво нещо. Той работи с диаметралните противоположности. Но
нашият логичен начин на мислене винаги избира едната страна и отрича
другата. Логиката действа последователно, а умът - по противоречив
начин. Умът работи с противоположностите, а логиката работи с линейното.
Например, умът има две възможности - да се разсърди или да премълчи.
Ако можеш да бъдеш сърдит, това не означава, че не можеш да бъдеш и
спокоен. Ако можеш да се развълнуваш, това не означава, че не си
способен да запазиш мълчание. Умът работи в две насоки. Ако обичаш,
можеш и да ненавиждаш. Едното не изключва другото. Но когато обичаш,
започваш да мислиш, че си неспособен да ненавиждаш. Тогава ненавистта се
натрупва вътре и когато достигнеш върха на своята любов, всичко
хвръква. Ти се потапяш в ненавистта. Така работи не само рационалният
ум, но и цялото общество.
Западът достига върха на рационалното
мислене. Днес ирационалната част от ума взема реванш. В последните
петдесет години не са давали на ирационалното да се изрази и то отмъщава
по различни начини - чрез литература, поезия, философия. Дори чрез
самия живот. Затова бунтът на младите наистина е бунт на ирационалната
част на ума срещу насилието на рационалното.
Изтокът може да
помогне на хората от Запад, защото Изтокът живее с другата част на ума -
ирационалната. Той също достига върха, пика на ирационалността.
Младежта на Изтока сега повече се интересува от комунизма, отколкото от
религията, от рационалното мислене, отколкото от ирационалния начин на
живот. Струва ми се, че махалото ще се обърне. Изтокът ще стане подобен
на Запада, Западът - на Изтока.
Когато една от частите на ума
достигне върха, тя се превръща в своята противоположност. Винаги така се
случва в историята. Затова сега на Запад по-значими ще станат
медитацията и поезията, а науката ще тръгне към упадък. Съвременната
западна младеж е антинаучна, антитехнологична. Това е естествен процес -
автоматично уравновесяване на крайностите. Ние още не сме успели да
развием такава личност, която да обединява в себе си двете
противоположни начала, която да не е нито източна, нито западна. Винаги
предпочитаме едната част на ума, а противоположната остава отхвърлена и
гладна. И тогава бунтът е неизбежен. Всичко, което сме развивали
старателно, ще бъде разрушено и умът ни ще се обърне към другата
крайност. Така е ставало през всички векове, това е диалектиката. За
Запада сега ще е по-важна медитацията, отколкото мисленето, защото
медитацията е немислене. Тях ще ги привлича дзен, будизмът, йога. Това
са все ирационални подходи към живота. Те не издигат концепции, теории и
теологии. Те подчертават жаждата да се потопиш дълбоко в
съществуването, а не в мисленето. Струва ми се, че колкото по-голямо е
влиянието на технологията върху ума, толкова по-вероятна е проявата на
противоположното.
Бунтът на младежта на Запад е
многозначителен. Това е исторически момент на промяната, който поражда
пълната смяна на съзнанието. Сега за Запада е невъзможно да продължава в
същия дух. Настъпила е дълбока криза и на Запада му се налага да тръгне
в другата посока. Днес на Запад цялото общество живее в благосъстояние.
По-рано успяваха само отделни личности. Когато цялото общество достигна
благосъстояние, богатството губи значението си. То е важно само за
бедняците. Но даже в бедното общество забогателият човек започва да
скучае. Колкото по-фин и чувствителен е човек, толкова по-бързо му
доскучава. На Буда просто му станало скучно и той захвърлил всичко.
Съвременната младеж скучае в празно благосъстояние. Тя напуска
обществото и това ще продължава, докато не обеднее цялото общество.
Тогава няма да могат да заминават. Такова заминаване, такова отричане е
възможно само в процъфтяващо общество. Ако отричането стигне до
крайност, обществото може да стигне до упадък. Техниката ще спре да се
развива и ако продължава така, Западът ще стане такъв, какъвто е Изтокът
днес.
На Изток хората отиват в другата крайност. Там искат да
построят общество, подобно на западното. Изтокът се обръща към Запада, а
Западът - към Изтока, но болестта и в двата случая е една и съща. И
според мен тази болест е нарушеното равновесие, приемането на едно и
отричането на друго.
Ние никога не сме позволявали на човешкия
ум да разцъфне в цялата си пълнота. Винаги сме избирали едната,
противопоставяйки я на другата. В това е цялата беда. По тази причина аз
не съм нито за западния, нито за източния път. Аз съм и против двата,
защото те са проява на частно отношение. Не трябва да се избира нито
Западът, нито Изтокът, защото и двата са претърпели поражение. Изтокът -
с това, че е предпочел религията, а Западът, защото е избрал науката.
Докато не бъдат приети и религията, и науката, няма изход от омагьосания
кръг. Ние залитаме от едната крайност в другата. Заговорете в Япония за
дзен и никой от младежите няма дори да ви изслуша. Тях ги интересува
технологията, а вас - дзен-будизмът. В Индия новото поколение е съвсем
равнодушно към религията. То се интересува от икономика, политика,
технология, наука - от всичко друго, но не и от религия.
Младежта на Запад се обръща към религията, а на Изтока - към науката.
Това е просто преход от едната противоположност в другата. Същата грешка
продължава да съществува. Мен ме интересува цялостния ум - не западен,
не източен, а просто човешки, глобален ум. Лесно е да се живее с едната
част от ума. Но ако се приемат и двете части, ще се наложи да се живее
твърде непоследователен живот. Всъщност,- само на повърхността си ще
изглежда непоследователен, в дълбочина ще поражда последователност и
духовна хармония. Човекът е духовно беден, докато диаметралната
противоположност не стане негова част. Тогава е богат. Ако си само
художник без научен ум, твоето изкуство неизбежно ще е слабо. Само
противоположността придава пълнота. Когато в стаята са само мъже, в нея
не достига нещо. Щом влязат жени, стаята се обогатява духовно. Вече
присъстват диаметралните противоположности. Целостта се увеличава.
Умът не трябва да е фиксиран. Математикът ще стане по-богат, ако се
обърне към света на изкуството. Ако умът му притежава свободата да
излиза от главното си занятие и после да се връща в него, той ще бъде
най-добрият математик. Чрез противоположността става обмен. Ти започваш
да гледаш нещата по друг начин. И цялата ти перспектива става по-богата.
На човека му трябва религиозен ум с научна подготовка и научен ум с
религиозна дисциплина. И аз не смятам, че това е невъзможно. Напротив,
мисля, че ум, способен да се движи от едното към другото, ще стане още
по-жив. За мен медитацията е способност да се прониква във всички
посоки, свобода от фиксация. Например, ако стана твърде логичен, ще
престана да разбирам поезията. Логиката стана фиксация. И когато слушам
поезия, ще правя това през моята нагласа. Поезията ще изглежда нелепост.
Не защото е нелепа, а защото я гледам през призмата на логиката. От
гледна точка на логиката поезията действително е нелепа. От друга
страна, ако съм фиксиран към поезията, ще смятам логиката за чисто
практически предмет, лишен от дълбочина. Ще съм затворен за нея.
Това отричане на едната част чрез другата се е случвало през всички
векове. Всяко време, всеки народ, всяка част от света, всяка култура
винаги е избирала едната част и е създавала около нея индивидуалност.
Тази индивидуалност е едностранчива и бедна. Нито Изтокът, нито Западът
са духовно богати. И не биха могли да бъдат. Богатството се ражда от
противоположностите, от вътрешната диалектика. Според мен, не си струва
да се отдават предпочитания нито на Запада, нито на Изтока. Трябва да се
избере съвсем друго качество на ума. Качество, при което ти си в
равновесие със самия себе си.
Расте дърво. Може да се отрежат
всичките му клони, освен един, и да му се позволи да расте само в една
посока. То ще бъде нещастно, уродливо дърво, което неизбежно ще изпитва
големи затруднения, защото клонът не може да расте самичък; той може да
расте само сред другите клони. Ще дойде момент, в който тази клонка няма
да може да расте повече. За да се развива дървото нормално, трябва да
му се позволи да расте във всички посоки. Само тогава ще бъде красиво и
силно. Подобно на дървото, човешкият дух трябва да расте във всички
посоки. Трябва да се отхвърли представата, че ние не можем да растем във
всички посоки. Можем да растем истински, само когато растем в
противоположни посоки. Досега говорихме, че трябва да се специализираме,
да се движим в една определена посока. Но тогава ставаме нещо уродливо.
Човекът расте в определена посока и се лишава от всичко останало.
Превръща се в един клон, не в дърво. И този клон е обречен да е мизерен.
Ние не само отрязваме клоните на ума, но дори отсичаме и корените.
Позволяваме си да оставим само едно коренче и едно клонче, затова по
целия свят се появи едно твърде съсипано човешко същество - както на
Запад, така и на Изток, навсякъде. И тогава тези от Запада тръгват към
Изтока, а те пък - на Запад, защо нас винаги ни привлича онова, което не
ни достига.
Поради потребностите на тялото Изтокът се запътва
на Запад; Западът се запътва на Изток заради духовните потребности. Но
дори и да сменим отношенията и положенията, болестта си остава. Трябва
да се смени не положението, а цялата перспектива. Ние никога не сме
приемали човечеството цялостно. Някъде се отрича сексът. Другаде не се
приема светското. Някъде пък се отхвърлят чувствата. Никога не ни е
стигала сила да приемем всичко човешко без всякакви порицания и да
позволим на хората да растат във всички посоки. Колкото повече растете в
противоположни посоки, толкова по-значителен е растежът, богатството,
вътрешното благополучие. Необходимо е да се промени изцяло гледната
точка. Да се устремим от миналото в бъдещето, а не да сменяме Запада с
Изтока или едно настояще с друго. Това е много сложен проблем, защото
нашата фрагментарност е стигнала твърде далеч.
Човек вече дори
гнева си не може да приеме. Не е способен да приеме секса си, не може да
приема тялото си, целостта си. Нещо трябва да се отхвърли и изостави.
"Това" е порок, "това" е грях, "това" е зло. И през цялото време му се
налага да реже клони. Скоро вече няма да е живо дърво. През цялото време
го трови страхът, че клоните, които е отрязал, ще израснат отново.
Започва да се бои от всичко. И идват болестите, скръбта, смъртта. Ние
живеем едностранчив живот, който е близък до сшазупа, не до живота. А
Човек трябва да реализира целия ся потенциал, всичко в себе си без
чувство за вина, непоследователност или противоречие. Ако не си в
състояние искрено да се гневиш, не можеш искрено и да обичаш. Но досега
не сме разбирали това. Хората вярват, че може да обича само този, който
не е способен да се сърди.
Въпрос:
Но да предположим,
че дървото расте редом със стена. Клоните му не могат да растат, защото
им пречи стената. Тази стена може да е обществото или съществуващите
условия. Как да расте дървото, ако до него стои стена?
Стените
са много. Но всичките те са родени от самото дърво. Дърветата поддържат
стената. Стените съществуват благодарение на дърветата. Когато дърветата
бъдат готови да престанат да ги поддържат, стените ще рухнат. Стените
около нас - това е нашето съзнание. Ние сме ги построили с човешките си
представи. Например, ти учиш детето си да не се сърди, като го плашиш,
че ако се сърди, няма да го обичаш. Тогава и то няма да може да обича.
Ти издигаш стена около него, която изисква никога да не се сърди, без да
разбираш, че потискайки гнева си, човек разрушава и способността си да
обича. Гневът и любовта не са две несъвместими неща. Те са две клонки на
едно и също дърво. Ако се отреже едната, ще обеднее и другата, защото
по тях тече един и същи сок.
Ако ти действително искаш да
подготвиш детето си за по-добър живот, научи го искрено да се гневи.
Вместо да кажеш: "Не се ядосвай!", кажи "Когато чувстваш ярост, бъди
наистина яростен, тотално яростен. Не се чувствай виновен от това, че се
ядосваш." Вместо да му забраняваш да се гневи, научи го правилно да се
гневи. Той трябва искрено да изрази гнева си в подходящия момент и да не
се сърди в неподходящ. Същото важи и за любовта. В необходимия момент
да обича искрено и да не обича в неподходящия за него момент. Работата
не е в избора между гняв и любов. Изборът е между истинското и
лъжливото. Гневът трябва да се изрази. Детето наистина е прекрасно.
Когато се разсърди спонтанно, в него внезапно избухва енергията на
живота. Убивайки гнева, ти убиваш и живота. Детето става безсилно. През
целия си живот няма да успее да се наживее, ще бъде ходещ труп.
Ние през цялото време изграждаме концепции, които създават стени.
Развиваме възгледи и идеологии, които издигат стени. Никой не ни е
натрапвал тези стени, те са наше творение. Щом осъзнаем това, стените ще
изчезнат. Те съществуват само благодарение на нас.
Въпрос:
Но да предположим, че дървото (човекът) по природа е непълноценен.
Тогава не е в състояние да се променя, не защото не иска, а защото не
може.
Инвалидите не са проблем. Ако цялото общество е живо, ние
можем да ги излекуваме. Можем да анализираме всичко и да им помогнем.
Ще им трябва помощ, тъй като те сами не са в състояние да сторят нищо.
Но обществото също е виновно за безпомощността им.
Например,
поради морални предразсъдъци синът на проститутка е ощетен. Той изпитва
вина за нещо, за което съвсем не е отговорен. Какво може да направи, ако
майка му е проститутка? Как може да го поправи?
Но обществото
се отнася към него различно. И докато не се промени отношението, у
детето няма да изчезне вината, че е син на проститутка.
Тъй като сме
обявили брака за свещен, проституцията неизбежно се счита за грях. Но
тя съществува само благодарение на брака. Тя е част от институцията на
брака.
За човешкия ум такъв, какъвто е, постоянните отношения
са неестествени. С един човек може да се живее постоянно, само ако
законът изисква това. Но това не трябва да е закон. От мен не трябва да
изискват, ако днес обичам този човек, утре също да го обичам. Природата
не изисква това. Няма вродена потребност любовта да продължи и утре.
Може да я има, а може и да я няма. Но колкото повече изисквате, толкова
по-невъзможно става това. И тогава през черния вход се промъква
проституцията. Докато нашето общество не позволява свобода на
отношенията, няма да се избавим от проституцията.
Когато
отношенията са постоянни, на теб ти е приятно, егото ти е доволно. И за
да удовлетвориш егото си, че си верен съпруг или предана съпруга, трябва
да осъдиш проституцията. Тогава се осъжда и синът на проститутката и
това води до заболяване.
Но тези случаи са изключение. Когато
някой е болен физически или психически, трябва да му се помогне да бъде
излекуван. Но това не се отнася до цялото общество. Деветдесет и девет
процента са наша собствена заслуга. Изключенията са един процент и той
не е проблем. Ако се променят останалите деветдесет и девет процента,
тогава дори единият процент ще бъде повлиян от това.
На нас още
ни е трудно да определим до каква степен умът влияе върху физиологията
ни. Колкото повече знаем, толкова по-неуверени ставаме. Много болести
поразяват тялото точно заради ума ни. Докато умът ни не се освободи
напълно, ние не можем твърдо да знаем, че болестта се заражда в тялото.
Много болести са присъщи само на ума. Те не се срещат при животните.
Животните са по-здрави от нас. При тях има по-малко болести, по-малко
уродливост. И няма причини, които да пречат на човека да е по-здрав,
по-жив, по-красив. Дресировката, на която сме се подлагали десетки
хиляди години, тази дълга тренировка на ума, вероятно е главната
причина. Но когато самият си част от същия модел, трудно ти е да си го
представиш.
Много физически болести са предизвикани от
осакатения ум, а ние осакатяваме умовете на всички! Първите седем години
от живота на детето са най-важни. Ако му осакатиш ума, после е много
по-трудно нещо да се промени. А ние осакатяваме, при това с най-добри
намерения. Колкото по-дълбоко в корените на ума прониква психологията,
толкова родителите се очертават като по-големи престъпници. Разбира се,
неосъзнати. Толкова по-престъпни са и учителите и цялата образователна
система, но също неосъзнато. Те пък, на свой ред, са заболели от
предишното поколение и пренасят болестта по-нататък.
Днес се
открива нова възможност. За пръв път, особено на Запад, човек се
освобождава от ежедневните си грижи. Сега можем да експериментираме с
новите възможности на ума. В миналото е било невъзможно, защото нуждите
на тялото са били тежко бреме, което трудно може да се удовлетвори. Но
сега има възможност. Живеем на прага на дълбока революция, невиждана още
в историята на човечеството. Вече е възможна революцията на съзнанието.
С помощта на знанието и новото разбиране можем да се променим. Затова
ще е нужно много време, но все пак ни се открива такава възможност. Ако
посмеем, ако ни стигне силата, ние ще я осъществим.
Цялото
човечество е поставено на карта. Ние или ще се върнем към старото, или
ще отидем в новото бъдеще. Това не е въпрос на трета световна война,
комунизъм или капитализъм. Тези проблеми са вече остарели. Наближава
нова криза. Или ще решим да имаме ново съзнание и да се трудим за това,
или ще се търкулнем назад, ще се върнем към старите модели.
Регресът също е възможен. Когато възниква криза умът проявява тенденция
към регресиране. Когато възниква ситуация, с която не си в състояние да
се справиш, ти регресираш. Например, ако този дом сега се запали, ти ще
започнеш да се държиш като дете. По време на пожара от теб се иска
зрелост, голямо разбиране, способността да си осъзнат, а вместо това се
връщаш в петгодишната си възраст и се държиш така, че се излагаш на още
по-голяма опасност.
Съществува печалната възможност ако опитаме
да създадем нов човек, да се окажем пред лицето на незнайното и новото и
да се върнем назад. Има пророци, които зоват към връщане в миналото: "В
миналото беше златният век. Да се върнем в миналото!". Смятам това за
самоубийствено. Трябва да вървим към бъдещето, колкото и опасно и трудно
да е то.
Животът трябва да върви напред. Ние трябва да намерим
новия начин на съществуване. Надявам се това да се случи и то трябва да
стане на западна почва, защото Изтокът не е нищо друго, освен Запада от
преди триста години. Изтокът е обременен с проблемите на оцеляването и
поддържането на живота. Западът е свободен от това.
Когато при
мен дойдат много хора от Запада, аз веднага разбирам, че те могат или да
прогресират, или да регресират. И в определен смисъл, те регресират
-държат се като деца, като диваци. Това е лошо. Бунтът им е хубав, но те
трябва да се държат като нови хора, а не като диваци. Трябва да
създадат в себе си възможността за ново съзнание.
Вместо това
те се опияняват с наркотици. Наркотиците винаги са привличали и
очаровали ума на диваците. Ако тези, които изпаднат от западното
общество, се държат като диваци, това не е бунт, а реакция и регресия.
Те трябва да се държат като пратеници на ново човечество. Да вървят към
ново съзнание - цялостно, глобално, приемащо всички противоречиви
възможности на човешкото същество.
Разликата между животните и
човека е, че животните имат ограничени възможности. А възможностите на
човека са безгранични. Но са само възможности. Човекът е способен да
расте, но на този растеж трябва да се помогне. Ние трябва да открием
центрове по целия свят, където успеем.
Умът трябва да бъде
възпитан по логичен, рационален начин. Но едновременно трябва да се
обучава и чрез ирационална, нелогична медитация. Трябва да се възпитава
разумът, но и емоциите. Умът не трябва да се развива за сметка на
чувствата. Съмнението е необходимо, но е нужна и вярата.
Лесно е
да се вярва без съмнение. Лесно е да се съмняваш без вяра. Но тези
прости формули вече не са достатъчни. Сега ние трябва да създадем здраво
съмнение, упорит, скептичен ум, който да съществува едновременно с
доверчивия ум. И вътрешното същество трябва да умее да се движи от
едното към другото, от съмнението към доверието и обратно. В обективните
изследвания трябва да се проявява съмнение и внимание. Но редом
съществува и друго измерение, за което ключ е вярата, а не съмнението. И
двете са необходими.
Проблемът е в това как да се създадат
противоречащите си полюси едновременно. Това ме интересува мен. Аз ще
продължавам да създавам съмнение, и ще продължавам да създавам вяра. И
не виждам непоследователност в това, защото за мен най-важно е
движението, движението от единия полюс към другия.
Колкото
повече се фиксираме към единия полюс, толкова ни е по-трудно. Например,
на Запад вие култивирате активност. Но спите лошо. Когато лягаш да спиш,
умът трябва да се превключи от активност към пасивност, а той не може.
Въртиш се в леглото и умът ти продължава да работи. За да заспиш, вземаш
успокоителни. Но принудителният сън не дава отмора, той е повърхностен.
В глъбините кипят безпокойствата. Такъв сън се превръща в кошмар.
На Изток е обратното. Изтокът спи добре, но не умее да е активен. Даже
сутрин източният ум е в летаргия. Столетия той е спал добре и толкова,
докато вие през това време сте направили много, но сте породили
безпокойство, дискомфорт. И поради това безпокойство, всичко, което сте
направили, е безполезно. Дори да спите ви е невъзможно.
Ето
защо аз подчертавам необходимостта от тренировка на ума за активност, за
пасивност, и най-главното - за движение, - за да можете да се движите
от едното към другото.
Умът може да се научи на това. От всяко
действие аз мога за един миг да премина в пасивно състояние. Мога с
часове да беседвам с вас и в един момент да премина в дълбоко вътрешно
мълчание, в което няма никакво говорене. И докато вие не създадете в
себе си тези възможности, развитието ви ще бъде задържано.
В
бъдещето трябва да съществува дълбока хармония между вътрешните полюси.
Ако не се създаде постоянно движение между противоположностите, ще се
прекратят човешките търсения. Няма да можете да вървите напред. Изтокът е
изтощен, Западът също. Може да си разменят местата, но няма да е за
дълго. И след двеста години ще възникне същият проблем. Може да се
замени едното отношение с друго, но това е движение в кръг.
Въпрос:
Как можем да узнаем към какви цели да се стремим, ако трябва всичко да се приема?
Самото търсене на цел е част от рационалния процес. Бъдещето съществува
благодарение на разума. Ето защо за животните няма нито бъдеще, нито
цел. Те живеят без цел. Умът поражда идеали. Умът ражда целите и
бъдещето. Истинският проблем е в това, не коя цел е
вярна, а коя не е. Главният въпрос е в това дали изобщо има или няма
цел. Новото поколение пита дали има или няма цел. Щом се появи цел, ти
започваш да се отделяш от живота. Започваш да формираш живота си според
целта. Настоящето губи значението си. То трябва да бъде съобразено с
бъдещето. Умът, ориентиран към целта, е разсъдъчен, а ум, ориентиран към
живота, е ирационален. Тъй че въпросът не е това, как да си поставиш
правилна цел. Въпросът е как да се направи така, че разсъдъкът да не е
единственото проявление на ума. Умът трябва да има цели, той не може без
тях. Но целта не трябва да бъде диктат, а трябва да бъде един от
растящите клони. Умът трябва да съществува, той е необходимост, но има
още една част от човешкия ум, празна, без цели, която съществува както
при децата и животните. Те съществуват само тука и сега. Тази празна,
ирационална част изживява по-дълбоките сфери на живота, любовта и
изкуството, не й е нужно бъдеще, затова дълбоко се потапя в тук и сега.
Умът трябва да се развива, но и тази част от него също трябва да се
развива.
Имало е много религиозни учени. При тях са възможни
две положения - или дълбока хармония, или редуващо се отваряне и
затваряне на двата изхода без никаква хармония. Аз мога да съм учен,
после да оставя своя свят на науката и да отида в църквата да се моля.
Тогава се моли не ученият. Това не е хармония, това е дълбоко
раздвоение. Няма диалог между учения и вярващия. Ученият не е идвал в
църквата. Когато този човек се върне в лабораторията, той вече не е
вярващ. Между двамата има дълбоко раздвоение, те не си пасват. В този
човек ще откриете дихотомия, а не хармония. Той казва неща, от които
после се срамува. Прави научни изявления, които противоречат на ума му
на вярващ. Затова много учени са били шизофреници. Едната им част е била
едното, другото - другото. Това не е хармония. Хармонията е способност
да се движиш от едното към другото, без да се затваряш за нито едно от
тях. Павел имал научен и много рационален ум. Християнството принадлежи
на свети Павел, а не на Исус. При такъв анархист, какъвто е бил Исус,
просто е била невъзможна такава голяма организация. Исус бил източен
човек, а свети Павел - не. Между науката и църквата възниква конфликт. И
двете са рационални. И двете .се опитват да дадат рационалното
обяснение на религиозното явление. И църквата била обречена на
поражение, защото религиозните понятия по същество са ирационални. Умът
се обърква, когато нещата стигнат до религията. Ето защо църквата е
победена от науката.
На Изток между науката и църквата няма
конфликт, защото религията не е претендирала никога за областта на
разума. Те не принадлежат към една и съща категория, затова няма за
какво да спорят.
Въпрос:
По какъв начин религията става рационална?
За това не е виновна религията. Това се получава, когато започнат да
систематизират религията. Нито Бу-да, нито Исус се стремят към идеал. Те
живеят спонтанно. Растат по своему. Те растат както дивите дървета, но
после такива диви дървета стават пример за подражание за поклонниците
им. Последователите започват да порицават и одобряват, започват да имат
предпочитание, осъждане.
Религията се състои от две части.
Първата, която е спонтанна - от дълбоко религиозна личност, и втората
-от последователи, които създават символа на вярата, догмите и
дисциплината, съгласно идеала. Тогава за будистите се появява идеалът:
"Трябва да съм като Буда", и се създават ограничения. Налага ти се да
разрушиш много неща в себе си, защото само тогава ще можеш да станеш
идеален. Трябва да станеш подражание. Аз намирам това за престъпление.
Религиозната личност е прекрасна, но религиозното вероизповедание е
рацио-нално нещо. Това е ум, опитващ се да осмисли едно не-рационално
явление.
Въпрос:
Нима умът на Буда е бил ирационален?
Буда бил рационален, но имал много ирационални периоди. Той се чувствал
непринудено и в ирационалното. Представата ни за Буда отразява по-скоро
последвалата го традиция, отколкото самия Буда. Той бил съвсем друг.
За да достигнем до Буда, нямаме друга възможност, освен да четем
будистите. Те са създали дълга традиция от две хиляди години и са
направили Буда много рационален. Но той не е бил такъв. И не можеш да
бъдеш такъв, ако се потопиш дълбоко в съществуването. Често ти се налага
да бъдеш ирационален. И Буда е. Но за да узнаеш това, трябва да се
откажеш от цялата традиция и да се срещнеш непосредствено с Буда. Това е
трудно, но е възможно. Когато говоря с рационален човек, той
несъзнателно отхвърля всичко, което не е рационално. Но когато ме слуша
поет, същото изречение за него означава нещо съвсем друго. Рационалният
човек не вижда поезията на думите. Той вижда само логиката и
доказателствата. А поетът възприема думите другояче.
За него те имат нюанси и поетичност, съвсем несвързани с каквито и да е доводи.
Затова обликът на Буда зависи от човека, който го вижда. Буда живял в
Индия в период, когато цялата страна преживявала криза на ирационалното -
Ведите, Упанишадите, целият мистицизъм. Движението срещу всичко това
било много мощно, особено в Бихар, където живеел Буда. Буда бил
вдъхновена, обаятелна личност. Правил огромно впечатление на хората, но
интерпретацията на Буда не можела да не бъде рационална. Ако Буда бе
живял в друго време, в друга част на света, която не е против
мистицизма, той щеше да е възприеман като велик мистик, а не като
интелектуалец. Това лице, което ви е известно, принадлежи на определено
историческо време.
Аз смятам, че Буда по природа не е бил
рационален. Самото понятие за нирвана е мистично понятие. Той е дори
по-мистичен от Упанишадите. Колкото и тайнствено да изглеждат,
Упанишадите съдържат достатъчно рационализъм. Те говорят за преселение
на душите, Буда говори за преселение без душа. Това е по-тайнствено.
Упанишадите говорят за освобождение, при което ти оставаш. Иначе всичко
става безсмислица! Ако мен ме няма във висшето състояние на битието, то
всички усилия са безсмислени и безполезни. Буда казва, че усилието е
необходимо, но теб няма да те има. Ще има само пустота. Това е
по-мистично понятие.
Въпрос:
Говорейки за регреса,
имате ли предвид, че хората регресират в сравнение с някакъв общоприет
модел, определен от самото общество?
Не с модел. Нещо друго.
Когато казвам, че те се държат като деца, имам предвид, че не порастват.
Те регресират, вървят назад. Аз нямам еталон, на който трябва да
съответстват. Трябва да се следва не образец, а понятието за ръст. Аз не
искам да се равняват по някакъв еталон. Единственото, което казвам, е,
че хората се връщат към миналото, а не отиват към бъдещето. Нямам
образец, по който трябва да расте дървото. Но то трябва да расте, да не
регресира. Работата е в растежа и регресията, а не в някакви еталони.
Второ, когато казвам, че регресират, имам предвид, че те реагират на
прекалено рационалното общество. Реакцията им преминава в другата
крайност. Прави се същата грешка. Умът трябва да се приема, не да се
отхвърля. Ако се отхвърля, грешката се повтаря, както когато се изхвърли
ирационалното.
Викторианската епоха изгражда човек, който е
само фасада, маска. Той не е жив отвътре. Този образец за поведение и
добри маниери е по-скоро плакат, отколкото живо същество. Това става
възможно, защото само умът се приема за критерий. Ирационалното,
анархичното, хаотичното се отхвърля и потиска. Анархичното започва да си
отмъщава, при което или руши, или гради. Когато руши, това е регрес.
Отричайки рационалното, вие се превръщате в малки деца. Тръгвате назад.
Ако анархичното съзидава, грешката не се повтаря. Обединяват се разум и
ирационално. Тогава цялото същество расте. Потисне ли се рационалното
или ирационалното -няма растеж. Необходимо е да се расте само в
цялостност. Аз ви говоря за растежа. Но аз нямам никакъв модел за
растеж.
Въпрос:
Не са ли повечето проблеми резултат от християнските понятия за грях и вина?
Да, това е така. Иначе не може и да бъде. Понятието за грях създава
определено съзнание. В източния ум няма такова понятие. То е заменено с
понятието за невежество. В източното съзнание корен на всяко зло е
невежеството, не грехът. Злото съществува заради вашето невежество.
Затова цялата работа не е във вината, а в дисциплината. Трябва да си
повече осъзнаващ, повече знаещ. На Изток знанието е трансформация, а
медитацията - инструмент на тази медитация.
В християнството
грехът е станал централно понятие. Това не е само твоя грях, това е
първородният грях на цялото човечество. Над вас тегне понятието грях. То
ражда чувство на вина и напрежение. Именно затова християнството не е
успяло да развие истински техники за медитация. То е дало само
молитвата. Как да се бориш с греха? Как да си морален и да се молиш!
На Изток няма нищо подобно на Десетте Божи заповеди. Проблемите на
Изтока се различават от западните. За пристигащите от Запад проблем е
чувството за вина. В дълбочината на душата си те изпитват вина. Даже
тези, които се бунтуват, се чувстват виновни. Това е психологичен
проблем, повече свързан с ума, отколкото с битието.
Преди
всичко трябва да се освободиш от чувството за вина. Затова на Запада му
се е наложило да развие психоанализата и изповедта. На Изток тези неща
не са се появявали, защото не са необходими. На Запад е нужно да се
изповядваш, само така можеш да се освободиш от дълбоко навлязлото в
душата ти чувство за вина. Или да се подложиш на психоанализа, за да
изхвърлиш вината от себе си. Но тя не може да се изхвърли веднъж
завинаги, защото понятието за грях остава. И чувството за вина отново се
натрупва. Затова и психоанализата и изповедта помагат само временно. И
се налага отново и отново да се ходи на изповед. Това е временно
облекчение. А основата на болестта - понятието за грях - се приема като
нещо непоклатимо.
На Изток това не е въпрос на психологията, а
на битието. Не е проблем на психическото здраве, а по-скоро проблем на
духовния ръст. Следва да се расте духовно, повече да се осъзнава. Следва
да се измени не поведението, а съзнанието. Тогава се променя и
поведението.
Християнството се тревожи повече за твоето
поведение. Но поведението е външен въпрос. Важно е не това, което
правиш, а това, което си. Променяйки поведението си, ти не се променяш
много. Оставаш си същият. Външно ще си светец, а вътре ще си останеш,
какъвто си бил. Проблемът на пристигащите от Запад е в това, че те се
срамуват от поведението си. И на мен ми се налага силом да ги заставям
да осъзнаят по-дълбокия си проблем - проблемът на битието, а не на
психиката.
Будизмът и джайнизмът също са породили чувство за
вина, само че от по-друг характер. При това джай-нистите имат много
дълбоко чувство за непълноценност. Това не е християнското чувство за
вина, защото няма понятие за грях, но е достатъчно дълбок комплекс, че
докато не преминеш определена черта, ти си непълноценен. И този комплекс
за непълноценност действа както и чувството за вина.
Джайните
също не са създали никакви техники за медитация. Те само са създали
множество правила: "прави това", "не прави онова". Всичко се върти около
поведението. Що се отнася до поведението, монахътджайн е безупречен, но
вътрешното му битие е твърде бедно. Той се държи като марионетка.
Затова джайнизмът е мъртъв.
Будизмът не е толкова мъртъв,
колкото джайнизма, защото има по-друг акцент. Етичната част на будизма
произтича от медитативната. Ако е необходимо да се измени поведението,
то е само, за да се помогне на медитацията. Само по себе си то е
безсмислено. В християнството и джайнизма то има собствено значение. Ако
вършиш добри дела, сам ставаш добър. В будизма не е така. Необходимо е
вътрешно да се промениш. Доброто поведение помага. То е част от
промяната, но централно място заема медитацията. От тези три религии
само будизмът е развил дълбока медитация. Всичко останало в будизма са
само спомагателни средства, а не основни. Можеш дори да ги отхвърлиш.
Ако си способен да медитираш без всякаква помощ, можеш да ги отхвърлиш.
Но индуизмът отива още по-надълбоко. Затова и той е могъл да се развие в
различни посоки, като тантра. Тантра използва дори това, което наричате
грях. Индуизмът е много здрав, макар и хаотичен. Но всичко здраво
неизбежно е хаотично, защото е невъзможно да се систематизира.
Трансформация на седемте тела
Ошо |
Нумерология
3.147.104.120 