Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог, Уолш      Чакри      Съновник      Психология      RSS
Бутон за дарения чрез BITCOIN

Please Donate To Bitcoin Address: [[address]]

Donation of [[value]] BTC Received. Thank You.
[[error]]

Бутон за дарения чрез PayPal



Лунни Възли
Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Ченълинги
Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
The Arcturians
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Таро
Отзиви
Lifestyle (2) (3)
(4) (5) (6) (7)
Business, Careers
(2) (3) (4) (5)
The 9th D


04:38
06.12.2019
Петък
3.94.129.211


Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0


 Пими ® » Ошо » Ошо - Тук и сега » Ошо. Любовта е опасна

Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Business [40]


Ошо. Любовта е опасна

Въпрос:
Защо въобще трябва да мислим за смъртта? Ние имаме живот, нека го живеем. Нека го живеем в настоящето. Защо да внасяме идеята за смъртта?

Въпросът е правилен, но самата му постановка - "Защо да внасяме идеята за смъртта?" или "Нека живеем и не мислим за смъртта" показва, че и ти не можеш да избегнеш мисълта за смъртта. Смъртта е гигантски факт, който не може да се игнорира, макар че през живота си ние се стараем да не мислим за смъртта - не защото за смъртта не трябва да се мисли, а защото самата мисъл е ужасна. От самата мисъл: "Ще умра" ти полазва студ по кожата. Разбира се, тя ще те изплаши, когато умираш, но и по-рано - ако завладее ума ти - ще те разтърси до самите ти корени.

Човек винаги се опитва да забрави за смъртта, да не мисли за нея. Ние сме построили целия си начин на живот по такъв начин, че смъртта да не се забелязва. Всички човешки опити да се фалшифицира смъртта изглеждат успешни, но всъщност никога не са успешни, защото, каквото и да правим, смъртта я има. Как да избягаме от нея? Къде да избягаме? Дори да избягаш от нея, рано или късно ще се приближиш до нея. Където и да бягаш, в каквато и посока да се движиш, в края на краищата ще се окажеш там. С всеки ден тя става по-близка - независимо дали мислиш за това или не, дали бягаш от нея или не. Човек никога не може да избяга от този факт.

Погрешно е да се смята, че след като смъртта ще се случи някъде в бъдещето не трябва да мислим за нея. Това е невярна представа. Смъртта не се случва в бъдещето - тя се случва всеки миг. Макар че в бъдещето тя идва като завършек, в действителност се случва всеки миг. Ние умираме във всеки миг. Ако седим тук един час, ние умираме един час. За да умрем напълно, са ни нужни седемдесет години, но все пак този час е част от целия процес. В продължение на този час ние също ще умираме. Не става така - след седемдесет години човек внезапно да умре — смъртта никога не идва мигновено. Тя не е внезапно събитие, тя е процес, който започва с раждането.

Раждането е първата част на смъртта, а смъртта - последната. Но това пътешествие започва с раждането. Това, което наричаме рожден ден, всъщност е денят на смъртта. Да, ще е нужно време, но пътешествието вече е започнало.

Например човек заминава от Дварка в Калкута. Първата крачка, която трябва да направи, му помага да стигне в Калкута точно толкова, колкото и последната. Последната му крачка е същото средство по пътя към Калкута, както и първата. И ако първата крачка не може да го отведе до Калкута, то и последната и не може. Това означава, че правейки първата крачка към Калкута, той е започнал да се приближава до него. С всяка крачка Калкута става все по-близо и по-близо. Може да се каже, че за да стигне до Калкута, ще са му нужни да речем шест месеца, но само защото е започнал пътуването преди шест месеца, той е успял да стигне тук за шест месеца.

Второто, което искам да ви кажа: не мислете, че смъртта е някъде в бъдещето; смъртта присъства във всеки миг!

Какво е бъдещето? То е пълният сбор от всички наши настоящи. Ние продължаваме да трупаме. По подобен начин се загрява водата. На 1 ° водата е започнала да се загрява, но още не се е превърнала в пара. Същото се случва на 2°. Водата се превръща в пара, когато се нагрее до 100°, но тя е започнала своя преход към парата с първия градус, след това се е нагряла до 2°, до 3° и т.н. Но дори при температура 99° тя не се е превърнала в пара, това се случва при 100°. Никога не ти е идвало на ум, че стотният градус е също такъв градус като първия? Пътуването от 99° до 100° е същото, както пътуването от 1° до 2° - няма разлика.

Затова този, който знае, ще те предупреди, че още от първия градус водата се превръща в пара - макар че ти няма да видиш как става. Разбира се, ти може да кажеш: водата се нагрява, но къде е парата? Можем да се заблуждаваме до 99° и да казваме, че водата не се превръща в пара, но при 100° тя задължително ще започне да се изпарява. Всеки градус я приближава към точката на кипене.

Затова е безполезно да се опитваш да се спасиш от смъртта или да я отложиш, казвайки, че тя е някъде в бъдещето. Смъртта става всеки миг, ние умираме всеки ден. Всъщност, практически няма никаква разлика между това, което наричаме живот и смъртта. Това, което наричаме живот, е само друго название за постепенното умиране. Не ти предлагам да мислиш за бъдещето, казвам ти: "Наблюдавай това, което се случва сега." Аз дори не те моля да мислиш.
Защо да мислим за смъртта?

Не ви предлагам да мислите. Мисленето до никъде няма да ви доведе. Запомнете: нито един факт не може да бъде познат чрез метода на мислене. Мисленето е способ за фалшифициране на фактите. Ако започнеш да мислиш, гледайки едно цвете, никога няма да познаеш цветето, защото колкото повече се движиш в мисленето за него, толкова по-далеч от него ще бъдеш. В мислите си ти вървиш напред, докато цветето си остава там, където си бил. Какво е общото между цветето и това, което мислиш за него? Цветето е факт. Ако искаш да познаеш цветето, не мисли за него - гледай го.

Има разлика между мислене и виждане - и тази разлика е важна. На Запад поставят голям акцент върху мисленето. Затова са нарекли науката за мисленето философия. Философия означава концептуално мислене. Ние наричаме същата наука даршан. Даршан означава "виждам", даршан не означава "мисля". Разберете това. Ние сме го нарекли даршан, а те философия и между двете има фундаментална разлика. Тези, които приемат философията и даршана за синоними, не осъзнават нищо. Те не са синоними, няма нищо подобно на източна философия или западен даршан.

На Запад има наука за мисленето - тя се състои от изследвания, логика, анализ. Изтокът се грижи за съвсем друго нещо. Изтокът е открил, че има определени факти, които никога не могат да бъдат познати, мислейки за тях. Тези факти трябва да се видят, да се преживеят. А между преживяването и мисленето има огромна разлика.

Човекът, който мисли за любовта, може да напише за нея трактат, но влюбеният я преживява, вижда я, макар и да не може да напише трактат. И ако някой помоли влюбения да каже нещо за любовта, той може би ще затвори очи, по лицето му ще потекат сълзи, и ще каже:
- Моля ви, не питайте. Какво мога да кажа за любовта?
Човек, който мисли за любовта, ще я обяснява с часове, дори и нищо да не знае за нея.

Мисленето и виждането са два съвършено различни процеса. Затова не казвам, че трябва да мислиш за смъртта. Никога няма да можеш да познаеш смъртта, мислейки за нея. Ще трябва да я видиш. Ето какво казвам: има смърт, точно сега, вътре в теб, и ти трябва да я видиш. Това, което наричам "аз", през цялото време умира. Това явление на смъртта трябва да се види, трябва да се преживее, да се приеме: "Аз умирам, аз умирам".

Ние с всички сили се опитваме да фалшифицираме смъртта, изобретили сме хиляди способи да я направим лъжлива. Естествено, можем да боядисаме посивелите коси, но това не доказва лъжливостта на смъртта - тя неизменно идва. Дори под боята косите остават сиви. Това показва, че смъртта е близо, че тя навярно идва. Как можем да я фалшифицираме? Колкото и да продължаваме да я фалшифицираме, няма значение - тя непрестанно се приближава. Единствената разлика е, че се страхуваме да го научим.

Затова ви питам: как може човек, който още не е познал смъртта, да познае какво е това живот? Аз твърдя: смъртта е по периферията; животът е в центъра. Ако не познаваме дори периферията, как можем някога да познаем центъра? И ако бягаме от периферията, никога няма да се доближим до центъра. Ако се страхуваш от стените, които са външните предели на твоя дом, как ще влезеш във вътрешните покои? Смъртта е периферия, а животът е храмът в нейния център. Бягайки от периферията, ние бягаме и от живота. Човек, който познава смъртта, я разкрива и постепенно започва да разбира и живота.
Смъртта е врата към познанието на живота. Да избягваш смъртта означава да избягваш и живота. Затова когато казвам: "Познай смъртта" - разбери това - не те моля да мислиш.

Има още нещо интересно, което трябва да разбереш. Да мислиш, означава да повтаряш в ума си това, което вече знаеш. Мисленето никога не е оригинално - макар че ние обикновено казваме, че мислите на този и този човек са много оригинални. Не, мислите никога не са оригинални. Даршанът, виждането, може да бъде оригинално.

Мислите винаги са изтъркани. Ако те помоля да помислиш за тази роза, какво ще си помислиш? Ти просто ще повтори това, което вече знаеш за розата. Какво още можеш да направиш? Какво можеш да направиш с помощта на мисленето? Може ли в твоите мисли да се появи поне един неизтъркан и оригинален възглед за розата? Как може да стане това?

Мисленето не е нищо друго, освен повтаряне на мисли. Можеш да кажеш: "Розата е много красива", но колко пъти си чувал това по-рано? Колко пъти си го чул? Или можеш да кажеш: "Цветето е много свежо", но и това е изтъркано. За какво служат мислите? Мисленето може да те доведе само спомена, който носиш за розата в паметта си. Затова мисленето никога не е оригинално. Никъде няма оригинални мислители - има само оригинални виждащи.

Първото условие за виждането на розата е, че виждащият не трябва да мисли. Трябва да отдели мислите от паметта, трябва да стане празен и в този миг живее с розата. Нека от едната страна бъде цветето, а от другата - ти - и между вас да няма нищо - нито това, което си чул, нито това, което някога си научил. Никакъв твой предишен опит не трябва да застава между вас. Между вас не трябва да има нищо. Само тогава неизвестното, почиващо вътре в розата, започва да навлиза в твоето същество. Ако не срещне прегради, то ще влезе в теб и тогава няма да чувстваш, че искаш да познаеш розата, а ще чувстваш, че ставаш едно с нея. Тогава ще познаеш цветето от вътрешната му страна.

Виждащият прониква в обекта, докато мислителят броди около него - затова мислителят не достига до нищо, достига само виждащият. Виждащият прониква вътре, защото между него и обекта не остават стени - стената се разрушава и изчезва.

Веднъж Кабир накарал сина си Камал да отиде в гората и да донесе малко сено за добитъка. Камал направил, както му било казано. Тръгнал рано сутринта и след обяд още не се бил върнал. Кабир започнал да се безпокои. Наближила вечерта, а от Камал нямало никакви следи. Кабир се разтревожил още повече. Скоро настъпила вечерта, слънцето почти залязло и Кабир, заедно с няколко свои последователи, отишъл да търси Камал.

Стигайки до гората, те открили, че Камал стои със затворени очи в гъстата гора и се тресе като тревичка на вятъра. Кабир се приближил до него, разтърсил го и попитал:
- Какво правиш тук?
Камал отворил очи, разбрал какво се е случило и поискал прошка. Кабир казал:
- Какво правиш толкова време тук? Вече е късно!
- Извинявай - отвърнал Камал - но когато дойдох тук да кося трева, започнах да я гледам. И докато я гледах - не знам как е станало - също станах тревичка. Вечерта наближи, а аз продължавах да стоя, напълно забравил, че съм Камал и съм дошъл да кося трева. Аз станах самата трева. В това да бъдеш трева има толкова радост - радост, която никога не съм изпитвал като Камал. Добре, че дойдохте, защото не знаех какво става. Вятърът разтърсваше не тревата, а мен - косата, и всичко, което трябваше да бъде скосено, изчезнаха.

Ти виждал ли си някога истински своята жена, своя син, с който си преживял толкова години? Виждал ли си ги някога? Това, което жена ти е правила вчера, се мотае из ума ти - и тази мисъл застава между вас. Ти си спомняш как ти се е скарала сутринта, когато си се готвел да отидеш на работа - и отново между вас стои мисълта. Ти си спомняш какво ти е казала на обед - и тази мисъл стои между вас. Ти винаги си мислел, никога не си виждал. И именно по тази причина между мъжа и жената, между бащата и сина, между майката и сина няма връзка. Връзката започва, когато е прекратена мисълта и започва даршаньт, виждането. Ето кога действително се случва връзката, защото няма нищо, което да я прекъсне.

Запомни, връзката не означава, че има трети фактор, обединяващ двете. Докато между двамата има нещо трето, присъства и разединението. Това, което съединява, същевременно и разделя. В деня, когато нищо не ви свързва, когато останат само двете, и нищо не остане между тях - в този ден остава само едно, вече няма две.

Връзката не означава, че някой ви свързва, връзката означава, че между теб и другия човек няма нищо - дори нещо, което да ви свързва. Във връзката двата потока изчезват и се сливат един с друг. Това е любов. Виждането те води в любовта; виждането е изворът на любовта. Човек, който не е обичал, никога нищо не е познал. Независимо какво иска, човек го познава само чрез любовта. Затова когато казвам, че трябва да познаем смъртта, имам предвид, че трябва да обичаме и смъртта. Ще ни се наложи да видим смъртта. Но човек, който се бои от нея, който я избягва, как ще може да я обича, как ще може да получи нейния даршан, как ще може някога да я види? Когато смъртта се яви пред него, той ще й обърне гръб. Ще затвори очи; никога няма да позволи на смъртта да се яви пред него лице в лице. Той се страхува, той е изплашен; затова въобще не е в състояние нито да види смъртта, нито да я обича. А ако човек още не е заобичал смъртта, как може да обича живота? Та смъртта е много повърхностно събитие, а животът е много по-дълбок. Ако човек се отвърне още на първата крачка, как може да достигне до дълбоките води на кладенеца?

Затова казвам, че смъртта трябва да се изживее, познае, види. Ще ти се наложи да се влюбиш в нея, да я погледнеш в очите. А щом човек погледне смъртта в очите, започва да я наблюдава, да прониква в нея, той е поразен. За свое изумление той открива: "Каква велика тайна е скрита в смъртта! Това, което смятах за смърт и от което бягах, всъщност е изворът на висшия живот". Затова ви казвам: влезте охотно в смъртта, за да достигнете живота.

Има едно невероятно изказване на Исус. Той казал: "Този, който спасява себе си, ще загине; а този, който е унищожил себе си, никой не може да го унищожи. Само този, който загуби себе си, ще намери, а този, който спасява себе си, ще бъде изгубен". Ако семето желае да запази себе си, няма да успее. Ако семето унищожи себе си, ако изчезне, ще се превърне в дърво. Смъртта на семето се превръща в живот на дървото. Ако семето защищаваше себе си с думите: "Аз се страхувам - мога да умра. Аз не искам да изчезна. Защо трябва да изчезна?" - такова семе е обречено на гниене. В този случай то дори не остава семе, да не говори за израстване в дърво. А ние се свиваме в страха пред смъртта.

Исках да ви кажа още нещо, което може би не ви е идвало на ум по-рано. Само този, който се бои от смъртта, има его, защото то означава свита личност, твърд възел. Този, който се бои от смъртта, се свива навътре. Всеки, в страха от смъртта, се свива навътре, а всеки, който се свива, се превръща във възел. Вътре в този човек се създава комплекс. Чувството за "аз" е чувството на човек, страхуващ се от смъртта. Човек, който прониква в смъртта, който не се страхува и не бяга от нея, който започва да я преживява, неговият "аз" изчезва, неговото его изчезва.

А когато изчезне егото, остава само животът. Може да се каже така: умира само егото, но не и душата. Но тъй като ние продължаваме да оставаме с его, възниква голяма трудност. Фактически, само егото може да умре; само за егото има смърт, защото е лъжливо. Ще му се наложи да умре. А ние се вкопчваме в него.

Например, в океана е възникнала вълна. Ако вълната иска да оцелее, не може да оцелее като вълна - обречена е на смърт. Как може вълната да оцелее като вълна? Тя ще умре. Ако, естествено, не стане лед. Ако стане плътна, тогава може да оживее. Но въпреки това в оживяване от този вид вълната вече я няма, остава ледът - ледът, в който се е превърнала вълната, затворена, отрязана от океана. Запомни - като вълна, тя не е отделена от океана, тя е единна с океана. Като лед тя се е разделила с океана, отделила се е, станала е твърда. Вълната е замръзнала.

Като вълна тя е била единна с океана, но ставайки леден къс, тя оцелява, но вече е отрязана от океана. Колко ще преживее в това състояние? Всичко, което е замръзнало, задължително ще се стопи. Малката вълна ще се стопи по-скоро, голямата - малко по-късно. На слънчевите лъчи ще им е нужно малко повече време, за да разтопят голямата вълна, докато малката ще се стопи бързо. Всичко е само въпрос на време, но разтопяването задължително ще дойде. Вълната расте и вдига много шум, защото с нарастването си тя изчезва. Но ако вълната отново падне в океана и поиска да прекрати отделното си съществуване, няма и да възникне въпрос за изчезването на вълната. Тогава независимо дали изчезва или остава, тя все пак съществува, защото вълната знае:
"Аз не съм вълна, аз съм океанът". Изчезвайки като вълна, тя продължава да съществува в състояние на покой. Повдигайки се, тя е в активно състояние. А покоят носи не по-малко наслаждение, от активното състояние. Дори повече.

Има състояние на активност и състояние на покой. Това, което наричаме самсара, е състояние на активност, а това, което наричаме мокша - освобождение - е състояние на покой. Неспокойната вълна се бие и пени на вятъра, след това отново пада в океана и изчезва. Тя съществува както по-рано. Тя си остава същата, каквато е била, но сега е в покой. Каквато е била по-рано в океана, такава си остава, но вече е в покой. Независимо от това ако вълната искаше да утвърди себе си като вълна, тя би се изпълнила с его и би поискала да се отдели от океана.

Щом живееш с представата "Аз съм", как можеш да останеш в покой? Ако избереш да бъдеш всичко, азът се губи. Затова азът настоява: "Отдели себе си от всичко останало". И интересното е, че ако отрежеш себе си от всичко, това те прави нещастен. И тогава азът отново казва: "Общувай с всички!" Такава е садистичната природа на аза. Първо казва: "Отдели се от всичко, изолирай се, ти се различаваш от цялото. Как можеш да останеш свързан?" И азът отделя себе си, но тогава изпада в затруднение - защото щом се отдели от цялото, той става нещастен, идва краят му. Щом вълната започне да вярва, че е отделна от океана, тя започва да умира, наближава смъртта й. Сега тя започва да се бори, за да се защити от смъртта.

Докато е била единна с океана, смъртта не е съществувала, защото океанът никога не умира.

Запомни, океанът може без вълната, но вълната не може без океана. Океанът ще присъства във вълната, но той може да съществува и без нея. Когато вълната е неразделима част от океана, тя съществува в мир и покой. Но в мига, когато поиска да се отдели от океана, възникват трудности - отделяйки се, започва да умира.

Ето причината, поради която човек, който трябва да умре, иска да обича. Причината, поради която всички ние - тези, които ще умрем, - искаме толкова силно любовта, е, че любовта е най-видимият способ да се съединим. Затова никой не иска да живее без любов и да бъде нещастен. Всеки търси любов: някой иска да приема любов, друг иска да дава любов. А за човека, който не намира любов, това се превръща в проблем. Но замисляли ли сте се някога, какъв е смисълът на любовта?

Любовта е опит стъпка по стъпка да възстановим, да съберем заедно разделените части, разрушената връзка с цялото. Любовта е опит за възстановяване на нашата изгубена връзка с цялото, добавяйки липсващите части. Ето какво наричаме любов. Има и друг вид любов, когато прекратяваме опитите да се отделим от цялото. Това се нарича молитва. Това прави молитвата абсолютна любов. И тя има съвършено друг смисъл. Тя не означава, че ние се опитваме да събираме фрагменти, тя означава, че ние сме прекратили опитите да разделим себе си от цялото. Вълната е заявила: "Аз съм океан" - и повече няма да се опитва да се свързва с всички останали вълни.


Запомни, самата вълна умира и околните вълни също умират. Ако тази вълна се опита да общува с другите, ще се окаже в затруднение. Затова нашата така наречена любов е толкова болезнена - защото се опитваме да общуваме с друга вълна. И тази вълна и другата умират и все пак влизат в отношения една с друга с надеждата, че свързвайки се заедно, е възможно да се спасят.

Затова ние превръщаме любовта в средство за безопасност. Човек се страхува да живее сам. Човек иска жена, мъж, син, майка, брат, приятел, общество, организация, нация. Това е трудът на егото. Това са опитите на този, който веднъж се е откъснал от цялото, отново да се свърже с него.

Но всички тези опити за обединяване са покана към смъртта - защото човекът, с когото оформяш съюз, също е заобиколен от смъртта, също е заобиколен от егото... Забавното е, че другият иска да стане безсмъртен, свързвайки се с теб, а ти искаш да станеш безсмъртен, свързвайки се с него. А истината е, че и двамата ще умрете. Как можете да станете безсмъртни? Такъв съюз носи двойна смърт и определено не се превръща в елексир.

Двамата влюбени толкова жадуват любовта им да стане безсмъртна, че денем и нощем пеят песни. Цяла вечност сътворяват стихове за любовта, която става безсмъртна. Как могат двама души, всеки от които ще умре, да искат заедно да станат безсмъртни? Съюзът на такива хора само прави смъртта двойно по-реална, това е всичко.

Какво още може да се случи? Двамата плават, потъват, угасват, затова са изплашени, разтревожени. Вълната създава собствена организация. Тя казва: "Аз трябва да оцелея". Тя създава нации, индуистки и мюсюлмански секти - вълните създават свои организации. Факт е, че всички тези организации ще изчезнат. Океанът долу е единствената организация. И организацията на океана е нещо съвършено различно. Принадлежността към него не означава, че вълната се е свързала с океана, по-скоро, че вълната знае: "Аз не се различавам от океана". Затова ви казвам, че религиозният човек не принадлежи към нито една организация - той не държи на семейство, не управлява приятели, баща, брат.


Исус е произнесъл много силни думи. Фактически, само тези, които са достигнали любовта, могат да говорят толкова силни думи; хората, които са слаби в любовта, не могат да ги кажат. Веднъж Исус стоял на пазара, заобиколен от тълпа. Майка му Мария, дошла да го види. Хората започнали да се разпръсват пред него. Някой тълпата извикал:
- Направете път, направете място за майката на Исус. Нека дойде.
Чувайки това, Исус казал с висок глас:
- Ако правите път на майката на Исус, не го правете, защото Исус няма майка.
Мария спряла потресена. Обръщайки се към тълпата, Исус казал:
- Докато имате майка, баща, брат, вие няма да можете да се доближите до мен.
Това било много жестоко. Не можеш да си представиш, че такъв любящ човек като Исус, може да произнесе такива думи:
- Аз нямам майка. Коя е моята майка? - Исус продължил: - Вие наричате тази жена моя майка? Аз нямам майка. Запомнете, ако както преди имате майка, вие не можете да се доближите до мен.
За какво става дума? Вълната, опитваща да се приближи, опитваща да се съедини с друга вълна, не може да приближи океана. Вълните се свързват една с Друга и създават организация, за да избегнат движението към океана. Оставайки сама, вълната повече не се страхува, че може да изчезне, че действително ще изчезне. А истината е, че тя винаги изчезва.

Все пак, няколко вълни, събрани заедно, се чувстват малко по-бодро - създадена е някаква организация, някаква тълпа. Именно затова човек харесва живота в тълпата - защото се страхува да остане сам. В самотата вълната е напълно предоставена на самата себе си - пада, изчезва, чувства отчуждението от двете страни - от една страна от океана, от друга - от другите вълни. Затова тя създава организация, връзки.

Бащата казва: "Аз ще изчезна, но не е страшно - ще остане синът ми". Вълната казва: "Аз ще изчезна, но ще оставя малка вълна - тя ще ме преживее, връзката ще продължи, името ми ще се запази". Затова бащата се чувства нещастен, ако няма син - това означава, че той няма да достигне безсмъртието. Разбира се, него няма да го има, но той иска да създаде друга вълна, която да продължи след него, която да сочи към вълната, от която е произлязла. Затова, няма значение, че вълната баща ще изчезне - нали ще остави след себе си друга.

Може би не сте забелязвали, че хората, занимаващи се с творческа работа - художници, музиканти, поети, писатели - не са толкова загрижени да имат синове, защото са им намерили заместител. Ще оживеят техните картини, поезията, скулптурите, затова те не искат синове. Затова учените, художниците, скулпторите, поетите, писателите не са много загрижени за своите наследници. Няма друга причина освен тази, че са намерили синове от друг род. Те са създали вълна, която ще се запази след като тях вече ги няма. Те са намерили син, който ще стигне по-далече от вашите деца, защото когато децата изчезнат, книгата ще остане.

Писателят не е много загрижен за това да има син.


Това не означава, че той е безгрижен. Това означава, че той е намерил по-дълготрайна вълна, той не се безпокои за малките вълни. Затова не е заинтересован от семейството, той е създал друг вид семейство. Той също се стреми към тази степен на безсмъртие, затова казва:
"Парите ще бъдат изгубени, богатството ще бъде изгубено, но моята работа, моето творчество ще оцелее" - и точно това желае.

Но изчезват и писанията. Нито едно писание не остава завинаги, макар да го има много дълго време. Кой знае колко писания вече са изгубени и колко изчезват всеки ден? Ще бъде изгубено всичко - в света на вълните не е важно колко дълго ще преживее една вълна, в края на краищата, всичко изчезва. Има ли вълна - значи подлежи на умиране - продължението на самия себе си не променя нищо.

Затова ако гледаш на себе си като на вълна, ще поискаш да избегнеш смъртта - ще станеш изплашен, боящ се. Аз ти казвам: погледни смъртта - не е нужно нито да я избягваш, нито да се страхуваш от нея, нито да бягаш от нея. Погледни я. И просто гледайки към нея ще откриеш, че това, което от една страна изглежда смърт, ако влезеш малко по-дълбоко, се оказва живот.

Когато вълната става океан, нейният страх пред изчезването изчезва. Тя вече не иска да стане застинал лед. Тогава през цялото й отредено време ще танцува под небето, ще се радва на слънцето, ще бъде щастлива. А когато падне обратно в океана, ще бъде също много щастлива в състояние на покой. По такъв начин тя е щастлива в живота, щастлива в смъртта - защото знае, че "това-което-е" никога не се ражда и никога не умира. Това, което е - е; променя се само формата.

Ние сме вълни в океана на съзнанието. Някои нас се превръщат в лед - повечето от нас. Егото е подобно на лед, то е твърдо като камък. Поразително е, че течност, подобна на вода, може да стане твърда като лед или камък. Ако в нас се появи желание да замръзне съзнанието - обикновено просто и течащо - замръзва се превръща в его. Ние сме пълни със желание да замръзнем и използваме много средства, за да се погрижим да бъдем замръзнали, плътни.

Има закони, според които водата се превръща лед, както и закони, които пораждат формирането на егото. За да стане лед, водата трябва да изстине, за загуби топлината си, да стане хладна. Колкото е по-хладна толкова по-твърда става. Човек, който иска да създаде его, също трябва да стане хладен, трябва да загуби своята топлина. Затова казваме "Топло приветствие". Приветствието винаги е топло, хладното приветствие е безсмислено.

Любовта означава топлина, хладната любов няма смисъл. Любовта никога не е хладна, тя съдържа топлина. Животът се поддържа от топлината, смъртта е хладна, с температура под нулата. Затова слънцето символизира живота, топлото. Когато изгрява сутрин, смъртта си отива; всичко става топло и горещо. Цветята се разтварят и птиците започват да пеят. Топлината е символ на живота, студът - символ на смъртта. Затова човек, който иска да създаде его, трябва да стане мъртъв, а за да стане мъртъв, трябва да изгуби всичко, което създава топлина. Трябва да се лиши от всичко, което дава топлина на неговото същество. Например, любовта дава топлина, ненавистта носи студ. Заради това човек трябва да се откаже от любовта и да започне да се вкопчва в ненавистта. Състраданието и съчувствието носят топлина, жестокостта носи студ.

Точно както има закони за замръзване на водата, така има и закони за замръзване на човешкото съзнание. Всъщност, действа същият закон - продължавай да ставаш по-хладен. Понякога казваме, че този и този човек е много студен - в него няма топлина; той е твърд като скала. Запомни, колкото е по-топъл човек, толкова е по-прост. Неговият живот е като поток, който му позволява да тече в другите и другите да текат в него. Студеният човек става твърд, затворен от всички страни и не може да тече. Никой не може да влезе в него и той не може да влезе в никого. Егото е като замръзнал лед, а любовта е като течаща вода. Човек, който се страхува от смъртта, бяга от нея. Той ще продължи да замръзва, защото страхът, че може да умре, да изчезне, ще го накара да се свива - и неговото его ще се запази, ще става все по-твърдо, по-силно.

Няколко дни бях на гости на един приятел. Той бе много богат. Но ме озадачи едно нещо - никога с никого не разговаряше любезно, въпреки че във всичко останало беше добър човек. Бях много озадачен, виждайки, че отвътре е много мек, но отвън е твърд като желязо. Прислужникът трепереше пред него, синът му трепереше, жена му се страхуваше да го погледне в очите. Преди да отидат при него, всички добре се подготвяха. Дори когато се доближаха до вратата му, се колебаеха дали да позвънят или да си тръгнат. Като поживях известно време с него и го опознах по-отблизо, попитах го какъв е проблемът.

Казах му:
- Всъщност, ти си много обикновен човек.
- Много се страхувам - каза той. - Опасно е да се създават отношения, защото, ако се свържеш с някого, той рано или късно започва да ти иска пари. Ако си любезен и любящ с жена си, разходите ти рязко скачат. Ако не проявяваш твърдост към сина си, неговите джобни разходи нарастват. Ако разговаряш меко с прислугата, тя започва да се държи като началник.
Затова човек трябва да се заобиколи от твърда хладна стена - това ще изплаши жената, сина. Колко бащи правят така?

Истината е, че едва ли има дом, в който бащата и синът да подхождат един към друг с любов. Синът отива при бащата, когато са му нужни пари, а бащата отива при сина, когато иска да му изнесе проповед. В противен случай те не се срещат, срещата никога не се състои. Бащата и синът нямат точка на пресичане. Бащата се страхува и се заобикаля с твърда стена. Синът се страхува и заобикаля баща си отстрани. Между тях няма хармония. Колкото повече се бои човек, толкова повече се безпокои за своята безопасност и толкова по-твърд става. В подвижността има повече опасност, незащитеност.

Заради това се страхуваме да се влюбим. Само след като сме наблюдавали внимателно човека и напълно сме се убедили в неговата благонадеждност, ние можем да се влюбим. Това означава, че в началото се убеждаваме, че този човек не ни заплашва с нищо, и едва след това се влюбваме. Затова е създаден бракът - първо се женим, после вземаме нужните мерки, след това се влюбваме - защото любовта е опасна. Любовта е течаща - тя е врата във всеки. Опасно е да се влюбиш в непознат, защото през нощта той може да изчезне с всички твои ценности! Затова в началото си изясняваме, кой е човекът, какво прави, откъде са родителите му, какъв е характерът му, какви качества има. Взимаме всички мерки на социалната предпазливост. Едва тогава прилагаме индивидуалността в брака.

Ние сме изплашени хора - искаме първо да направим всичко безопасно. Колкото повече ни заобикаля безопасността, толкова по-плътна и студена става заобикалящата ни ледена стена и тя притиска цялото ни същество. Нашето разделяне от Божественото се е случило само поради една причина - ние не сме течащи, станали сме твърди. Това е единствената причина за разделянето - ние не течем, а сме станали като тухли, вече не приличаме на вода, а на замръзнал лед. Ако започнем да приличаме на течност, няма да има повече разделяне. Но ще можем да бъдем течни само ако се съгласим да видим и изживеем смъртта, само когато приемем, че смъртта съществува.

Когато видим и осъзнаем, че смъртта съществува, защо да се боим? Ако смъртта съществува, ако вълната знае добре, че е обречена на изчезване, ако вълната е открила, че в самото раждане се съдържа смъртта, ако вълната е разбрала, че нейното разпадане е започнало в мига, когато е била създадена - всичко ще е ясно. Защо тогава да се превръща в лед? Тя ще приеме себе си и ще бъде вълна толкова, колкото е нужно, а после ще приеме и ще бъде океан толкова, колкото е нужно. Това е всичко! Всичко свършва! Всичко е прието. В това приемане вълната става океан. Тогава вече няма тревоги, че ще изчезне, защото вълната знае, че е съществувала преди възникването си и ще продължи да съществува след своето изчезване не като "аз", а като безкраен океан.

Ошо - Тук и сега
Папка: Ошо - Тук и сега | Посещения: 1221 | Ченълинги | The Arcturians


Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Business [40]
Контакт          3.94.129.211