Вторият въпрос:
Умът ми е в такова състояние на объркване, че е невъзможно да остане по
средата. Не е ли по-добре да следвам ума във всичките му крайности,
така че да мога да изпитам цялата му абсурдност?
Първата част на въпроса:
Умът ми е в такова състояние на объркване, че е невъзможно да остане по средата.
НЕ КАЗВАМ, че трябва да останеш по средата. Ако се опиташ да останеш по
средата, никога няма да бъдеш по средата. Средата е равновесие; не
можеш да се опитваш да бъдеш там. Ще трябва да се накланяш наляво, ще
трябва да се накланяш надясно. Не се привързвай към никоя позиция. Бъди
свободен. И между накланянето надясно и накланянето наляво, някъде в теб
се появява една фина точка. Тя не е вън от теб. Ако продължаваш да
гледаш навън, там има ляво и дясно; там няма среда.
То е като
времето. Времето и пространството вървят заедно. Опитай се да разбереш.
Ако погледнеш часовника, в него има минало има и бъдеще, но няма
настояще. Твоят часовник никога не казва какво представлява настоящето -
не може да каже, защото в момента, в който го е направил, то вече е
минало. Стрелките на часовника се движат от миналото към бъдещето; в
часовника не съществува настоящето - не може да съществува. Настоящето
не е част от времето. В училището и в университета си учил, че
настоящето е част от времето - това е абсурдно. Настоящето не е част от
времето. Слушал си много пъти да се повтаря, че времето е разделено на
три времена - минало, настояще и бъдеще - и това се е превърнало в навик
за ума ти. Не. Времето има само две измерения - минало и бъдеще.
Къде в такъв случай е настоящето? Настоящето е в теб. Ако погледнеш
навън, ще откриеш минало и бъдеще; ако погледнеш навътре, ще откриеш
настоящето и винаги настоящето. Няма минало и бъдеще - не може да има.
Когато се движиш навътре, ти се движиш във вечността на настоящето;
когато се движиш навън, ти се движиш или в миналото, или в бъдещето.
Същото важи и за пространството - в пространството има или ляво, или
дясно. Ако се наклониш наляво, то е навън, ако се наклониш надясно, също
е навън. Но ако постигнеш равновесието между двете, внезапно си вътре.
Средната точка е в теб, тя не е част от външното пространство. Всъщност,
настоящето и средата вървят ръка за ръка. Когато си в настоящето, ти си
в средата, когато си в средата, си в настоящето. Средата не е позиция
вън от теб. То е вътрешен феномен, подобно на настоящето.
Та
когато казвам или Лаодзъ казва: "Бъди уравновесен", нямаме предвид да
превърнеш равновесието в някакъв статичен феномен на твоя живот. То не
може да е статично, ти непрекъснато трябва да го поддържаш, движейки се
наляво и надясно При това движение понякога ще преминаваш през една
вътрешна точка на своето същество и внезапно ще се окажеш по средата. И
внезапно става една имплозия - не експлозия. Имплозия. Нещо вътре в теб
имплодира; изведнъж ти вече не си същият. Когато преминаваш през
средното положение вътре в теб, ти вече не си същият - ставаш много
по-жизнен, много по-невинен, много по-чист и свят. В този момент за теб
не съществува тъмнина, не съществува грях, не съществува вина. Ти си
божествен, ти си Бог, когато успееш да откриеш това равновесие. Но ти не
можеш да го откриеш веднъж и завинаги - не. Животът е постоянно
балансиране, непрекъснатост, последователност. Не можеш да го превърнеш в
стока, която веднъж купуваш и тя вече се намира в твоята къща. Не. Ако
не осъзнаваш, все отново и отново ще го изпускаш.
Това е
първата част от твоя въпрос: средата не е някаква фиксирана точка вън от
теб. Можеш да я достигнеш от всяко място, или да се опиташ да постигаш
във всеки миг равновесие между противоположностите - омраза в любовта,
гняв в състраданието.
Не преставай да балансираш между
противоположностите, постепенно ще започнеш да придобиваш усета за
чалъма. Той се появява някъде между любовта и омразата. Казвам "някъде" -
точката не може да се посочи точно; тя е такъв жизнен феномен, че ти не
можеш да определиш точно нейното местоположение. Тя е като пеперуда,
която лети в градината - ако хванеш пеперудата и я забодеш с карфица, тя
е мъртва. Можеш да я забодеш с карфица върху картон, но тя вече не е
пеперуда, животът я е напуснал.
Вътрешният баланс е като
пеперуда, не можеш да го забодеш. Затова той не може да се определи, той
е неуловим. Лаодзъ казва: Дао, което може да се изкаже, вече не е дао.
Истина, която може да се произнесе, се е превърнала в неистина.
Индийските трактати твърдят: "Това" не може да се познае чрез
трактатите. Найам атма правачанен лабхия. Не можеш да разбереш "Това"
чрез никакво вербално общуване. "Това" е неуловимо, защото е така живо.
По времето, когато си го достигнал, пеперудата е отлетяла. Просто отиди и
виж. Отиди в градината. Приближаваш се все по-близо и по-близо, а
пеперудата се готви да отлети. Когато си съвсем близо, откъдето можеш да
я хванеш, пеперудата е отлетяла от цветето, вече се намира на друго
цвете. Не можеш да я забодеш с карфица. Ако успееш, тя е мъртва.
Вчера четох един от най-чувствителните западни поети, Уолъс Стивънс. В
един от своите афоризми той казва, че Аристотел е скелет. Харесва ми.
Логиката е скелет. Логиката винаги е свързана със смъртта, тя е логика
на смъртта. Тя не принадлежи на живота. Всяко фиксирано нещо е мъртво -
затова казвам, че бракът е прикована с карфица пеперуда; любовта е нещо
живо.
Можеш да дефинираш брака; не можеш да дефинираш любовта.
Дори съдът може да реши, какво представлява или не представлява бракът,
но никой не може да каже какво представлява любовта. Бракът е нещо
законно; любовта те издига над всякаква законност - нещо непознато
прониква в любовта, във феномена на любовта.
Вътрешният баланс
не може да бъде прикован, ще трябва да му намериш чалъма. И можеш да го
намериш - защото ако аз мога да го намеря, защо да не можеш и ти? Ако
Лаодзъ може да го открие, защо не и ти? Ако един човек намери вътрешното
си равновесие, вътрешното спокойствие, вътрешния тих малък глас,
вътрешния чалъм, който пронизва цялото разбиране, значи всяко човешко
същество може да го направи. В Лаодзъ е твоето бъдеще, твоята
възможност. Ти също можеш да го направиш.
Казваш:
Умът ми е в такова състояние на объркване, че е невъзможно да остане по средата.
Не се опитвай да заставаш по средата, забрави за средата. Просто се
опитай да бъдеш уравновесен. Навлез в противоположностите, но винаги
бъди буден, така че един ден да можеш да откриеш равновесието между
двете. При това ти го правиш, необходимо ти е само да го осъзнаеш. Само
преди миг си бил щастлив, след това си станал нещастен. Отишъл си в
противоположното. Би трябвало да си преминал през средата. Как можеш да
отидеш в противоположното, без да си преминал през средата? Може би си
преминал през нея само за части от секундата, но не в това е същността;
важното е, че си преминал. Ако беше малко по-внимателен, щеше да
разбереш, къде се намира средата. Точно сега си така мълчалив, но минава
една минута и умът ти започва да бръщолеви. Някъде трябва да си
преминал през средата.
Когато човек умира, миг преди това той е
жив, а след това е мъртъв. Ако е нащрек, ще открие средата, която е над
живота и смъртта, която е безсмъртна. Но той не е буден. Умирал си
много пъти; милиони пъти, всъщност, си преминавал през средата, но не си
внимавал. Всеки ден преминаваш през средата много пъти, хиляди пъти:
състрадание и гняв, човек се чувства толкова добре и внезапно се чувства
страшно зле, сутринта се чувства като светец... Погледни хората, които
се молят на брега на Ганг или в храма - погледни лицата им, толкова са
красиви. И най-грозните лица стават красиви, когато се молят. А след
това ги виж на пазара - дори и най-красивите от тях изглеждат грозни.
Трябва да са преминали някъде през нея - от храма до пазара някъде
трябва да е имало средна точка - но не са били осъзнати.
Какво
трябва да се направи? Не се опитвай да бъдеш по средата. Не ти казвам да
се опитваш да бъдеш малко ядосан и да изпитваш малко състрадание
едновременно - не. Не ти казвам да се опитваш да бъдеш по средата - ще
се побъркаш. Казвам ти да се движиш от едната противоположност към
другата, но да бъдеш така нащрек, че да можеш да откриеш средната точка
вътре в теб. В момента, в който откриеш средната точка, за първи път се
превръщаш в господар на живота си. До този момент си бил само един роб.
За първи път се събуждаш - до този момент си бил дълбоко заспал.
И втората част на въпроса:
Не е ли по-добре да следвам ума във всичките му крайности, така че да мога да изпитам цялата му абсурдност?
Никой никога не е могъл да изпита цялата абсурдност на ума. Тя е
безкрайна. Няма да успееш да я изпиташ цялата; той е много
изобретателен, непрекъснато създава нови абсурди. Бил си толкова дълго
време в това съществуване, и все пак не си могъл да изпиташ цялата
абсурдност на ума. Не за първи път си на тази планета земя, бил си тук и
преди това. Мога да видя древните ти лица, скрити зад свежата ти кожа.
Ти си много древен.
По времето на Буда в Индия имало един
учител; името му било Пракуддха Катяяна. Бил много необикновен учител.
Винаги се обръщал към своите ученици като към много древни хора. Дори и
дете да идело при него, той му казвал: "Как си, древни човече?" Защото
всеки човек е толкова древен, по-древен от земята. Земята не е много
древна, само... всъщност, много е млада, на юношеска възраст. А ти си
по-стар от земята, бил си и на други планети. По-стар си от слънцето. Ти
си тук, откакто съществуването е било, иначе не е и възможно - не можеш
да се появиш изведнъж. Как можеш да се появиш така внезапно? Бил си тук
през цялото време.
Един от най-важните американски психолози,
Уилям Джеймс, е написал книга, която се е превърнала във важен жалон в
развитието на психологията и религията. Заглавието на книгата е
"Разнообразието на религиозното преживяване". Пътувал по целия свят, за
да събира материал за книгата си. Оттогава са написани много книги за
религията, но нито една от тях не е достигнала този връх. Уилям Джеймс
здравата се трудил върху нея. Бил и в Индия, трябвало да отиде там - ако
пишеш книга за религията, не можеш да подминеш Индия.
Пристигнал в Индия и отишъл да види един светец в Хималаите. Не му
съобщава името; всъщност, светците нямат имена, затова не е необходимо.
Отишъл да види светеца и му задал един въпрос. Бил чел някаква индийска
книга, в която се твърдяло, че земята се крепи от осем слона.
Бил объркан - той бил логик - затова попитал мъдреца:
- Това ми изглежда абсурдно. Върху какво са застанали тези осем слона? От какво биват крепени те?
Мъдрецът отговорил:
- Върху други осем бели и по-големи слонове. Уилям Джеймс казал:
- Но това не е решение на проблема. Върху какво стоят тези осем бели по-големи слона?
Мъдрецът се засмял и казал:
- Слонове върху слонове, слонове върху слонове, и така нататък. Можеш
да продължаваш да ме питаш – казал мъдрецът - и аз ще ти отговарям по
същия начин - до самия край.
Уилям Джеймс си помислил, че може да попита за последно:
- Но върху какво се държи този край, това дъно?
Мъдрецът казал:
- Разбира се върху осем още по-големи слона.
Това продължава до безкрайност - разбира се, така трябва да бъде. Ако
се обърнеш назад, непрекъснато ще откриваш себе си. В противен случай,
как можеш да се намираш тук? Ти си поддържан от миналия си живот, затова
се намираш тук. А миналия ти живот се поддържа от предишния ти минал
живот - затова си бил в миналия си живот. Това продължава до безкрайност
и ти не можеш да попиташ: "Как съм се появил за първи път?" Никога не
си се появявал за първи път, защото дори и преди това си съществувал.
Дори преди първия път си бил поддържан от своя минал живот - слонове
върху слонове, слонове върху слонове. Индуистите са наистина прекрасни.
Те създават абсурдни истории, но в тези истории се съдържа дълбок
смисъл. Ти си тук единствено заради цялото минало - не твоето минало, а
цялото минало на съществуването - то те поддържа. Ти си цялото минало, и
все пак не си могъл да изчерпиш всички абсурди. Мислиш ли, че някога ще
можеш да изчерпиш всички абсурди на ума? Не, никой не е способен на
такова нещо. Ако станеш осъзнат, дори един ден ще е достатъчен. Ако
останеш неосъзнат, дори милиони животи няма да ти стигнат. Ако осъзнаеш,
дори един миг е достатъчен, за да видиш абсурдността на ума. А ако
продължаваш да спиш и да хъркаш, можеш да продължиш да спиш и да хъркаш.
Такъв си бил в миналото, същият можеш да бъдеш и в бъдещето.
Не, като спиш, никога няма да изчерпиш абсурдите на ума. Не се и
надявай; това е безнадеждно. Не може да се направи. Невъзможно е. Бъди
нащрек. Времето е дошло, всъщност, вече става късно. Бъди нащрек, и
внезапно можеш да видиш. Защото абсурдите не могат да се изчерпят чрез
преживяване, могат да бъдат изчерпани само чрез преживяване с
осъзнаване. Само чрез преживяване, няма да можеш да ги изчерпиш.
Обичаш някоя жена, но връзката става отегчителна и всичко тръгва на
зле. След това започваш да мислиш за друга жена. Умът казва: "Тази жена
не е точно за теб, но има друга, която ще е за теб. Опитай се да я
откриеш. Свързал си се не с жената, която трябва, затова възниква
проблем."
Проблемът не възниква заради тази жена - запомни.
Ако си буден, ще забележиш, че проблемът възниква заради желанието, а не
заради тази жена. Но умът казва: "Остави тази жена, разведи се, отиди
при някоя друга." Но и с другата ще стане същото - умът отново ще каже:
"Намери някоя друга." И го правиш непрекъснато. Умът винаги се надява,
че някой ден ще срещне случайно някой и всичко ще бъде наред, а ти ще си
на седмото небе.
Това не е станало, няма и да стане. Иначе
нямаше да има нужда от религия, нямаше да има нужда от йога, нямаше да
има нужда от дао. Постепенно всеки човек щеше да достигне до правилния
живот - но това никога не става. Ала надеждата продължава да удържа
победи над опита и ти се надяваш до самия си край, че някой ден, по
някакъв начин; всичко ще се нареди.
Надеждата е основата на
всички абсурди, а съществуването е такова, че с невежия и заспал ум, не
съществува никаква надежда. Бъди буден.
Александър отивал в Индия.
По пътя срещнал Диоген. Диоген бил рядък човек - ако Диоген беше срещнал
Лаодзъ, щяха да седнат и да се смеят, смеят, смеят. Те са от една и
съща порода.
Александър минавал. Чул, че Диоген е съвсем
наблизо, затова отишъл да го види. Дори Александър бил впечатлен от този
човек, дори Александър се чувствал незначителен в сравнение с него.
Диоген бил гол факир, той нямал нищо, но съществото му било такова -
толкова магнетично, толкова властно - че Александър бил впечатлен, много
впечатлен. Всъщност се твърди, че никога отново не бил впечатлен
толкова много от някой друг човек.
Той го попитал за неговата тайна:
- Как така си толкова силен, без да притежаваш нищо? А аз съм
завоевател на света, победил съм почти целия свят. Останало ми е още
съвсем малко; съвсем скоро ще приключа. А ти - гол мъж, без да имаш нищо
- каква е тайната на твоето щастие?
Твърди се, че Диоген отговорил:
- Отказал съм се от надеждата. Това е тайната. И ти казвам, и ти се откажи от надеждата; иначе винаги ще страдаш.
Александър казал:
- Ще дойда при теб да изуча тайната, но не сега. Сега съм на път -
половината, повече от половината свят съм завладял, но е останала
другата половина. Най-напред трябва да стана владетел на света, след
това ще дойда.
Диоген казал:
- Никой никога не е бил завоевател
на света. Винаги остава нещо за довършване. Мечтата никога не е
осъществена и желанието никога не е изпълнено. Ако наистина ме разбираш,
и ако наистина виждаш, че съм щастлив, без да се тревожа за победата
над целия свят, тогава и ти можеш да бъдеш щастлив.
Логически, интелектуално, Александър го разбирал. Но казал:
- Ще се върна по-късно. Сега още не ми е времето. Когато напускал Диоген, Диоген казал:
- Запомни, ще умреш, преди да си завладял света; всеки човек умира и ти няма да бъдеш изключение.
Така и станало. Александър никога не се завърнал вкъщи. Връщайки се от
Индия, той умрял по пътя. Трябва да си е спомнил за Диоген, този гол
факир, в последните мигове от живота си.
Има и една друга
история; не мога да гарантирам за нейната достоверност. Разправят, че в
същия ден умрял и Диоген. Те се срещнали по пътя за оня свят, пресичайки
реката, която разделя този свят от другия. Срещнали се на реката.
Диоген започнал да се смее високо и казал:
- Погледни, спомняш ли си, глупако. Умря и умря по средата, не докара докрай своята победа.
Само за да бъде на положение, Александър също се опитал да се засмее,
но не могъл да го стори. Само за да се държи на положение, той казал:
- Да, това е странно, срещата на един император и на един гол просяк.
Може би преди това не се е случвало, може би няма да се случи отново.
Диоген се разсмял още по силно и казал:
- Прав си, но не разбираш, кой е императорът и кой е робът. Кой е
император и кой е роб, ти не знаеш със сигурност. Тук грешиш, иначе си
прав: това е среща между император и просяк, но императорът съм аз, а ти
си просякът. Ти просеше за цял свят - ти си най-големият просяк на
света. Аз живях като император, а ти виж какво стана с твоята империя..
Сега и Александър бил гол - защото всичко трябвало да бъде оставено на
отсамния бряг - той се чувствал много неудобно и притеснено, бил
объркан. Диоген не бил объркан. Казал:
- Знай добре, че един ден
човек трябва да остане гол, аз захвърлих дрехите си доброволно. Виж сега
колко си объркан пред Бога. Аз ще застана там усмихнат, а ти ще се
чувстваш виновен и объркан. Нищо при теб не е както трябва.
Няма начин да се изчерпят абсурдите. Дори и Александър никога не ги е
изчерпил. Ако искаш да ги изчерпиш, единственият начин е да станеш
осъзнат. Колкото по-осъзнат ставаш, толкова повече абсурдите започват да
приличат на абсурди. Когато изглеждат като абсурди, когато ги схванеш
като абсурди, просто спираш. Вече не ги вършиш. Не е необходимо да се
отказваш от каквото и да е на този свят - човек трябва просто да
осъзнае, и безполезните, безсмислени неща отпадат от само себе си,
самички.
ДАО. Трите Съкровища
Ошо
|
Нумерология
18.116.14.12 