Преди всичко трябва да се разберат природата на активността и скритите потоци в нея, иначе никаква релаксация не е възможна. Дори и да искаш да релаксираш, няма да е възможно, ако не си наблюдавал, разгледал, реализирал естеството на своята активност, защото активността не е някакъв прост феномен. Много хора биха искали да релаксират, но не могат. Релаксацията е като разцъфване - не можеш да я накараш да се случи. Трябва да разбереш целия този феномен - защо си толкова активен, защо си толкова ангажиран с активност, защо си обсебен от активността.

Запомнете тези две думи: едната е „действие", другата е „активност". Действието не е активност, активността не е действие. Те са диаметрално противоположни по своята природа. Действието е тогава, когато ситуацията изисква да действаш, да отговориш. Активността е тогава, когато ситуацията няма значение, активността не е отговор - до такава степен не те свърта вътрешно, че ситуацията е просто едно извинение да си активен.

Действието идва от ум, който е в тишина - то е най-прекрасното нещо на света. Активността идва от неспокоен ум - тя е най-грозното нещо. Действието е тогава, когато е уместно да се направи, а активността е неуместна. Действието е момент за момента, то е спонтанно, докато активността е натоварена с минало. Тя не е отговор на настоящия момент, а по-скоро е изливане на твоето неспокойствие, което носиш от миналото, в настоящето. Действието е творческо. Активността е много разрушителна - тя разрушава теб, разрушава и другите.

Опитайте се да видите това деликатно разграничение. Например огладняваш, след което ядеш - това е действие. Но ако не си гладен, ако изобщо не чувстваш никакъв глад, но въпреки това продължаваш да ядеш - това е активност. Това ядене е нещо като насилие: ти унищожаваш храната, удряш зъбите си едни в други и смачкваш храната - това малко отпуска твоето вътрешно неспокойствие. Ядеш не поради глад, а просто ядеш поради някаква вътрешна нужда, поради някакъв подтик да проявиш насилие.

В животинския свят насилието се свързва с устата и с лапите, с ноктите и със зъбите - тези двете са нещата, свързани с насилието в животинското царство. Докато ядеш, те двете се свързват: с ръцете си взимаш храната, а с устата си я ядеш - насилието се освобождава. Но ако няма глад, това не е действие, а болест. Тази активност е някакво обсебване. Разбира се, ти не можеш да продължаваш да ядеш по този начин, защото ще се пръснеш, затова хората са изобретили разни трикове: те дъвчат тютюн или дъвка, пушат цигари. Това са фалшиви храни, нямат никаква хранителност в себе си, но вършат добра работа що се отнася до насилието.

Когато седи и дъвче дъвка, какво прави човек? Той убива някого. Ако може да осъзнае, ще види, че в ума си може да има някаква фантазия, че погубва, че убива - а той си дъвче дъвка, което само по себе си е една много невинна активност. Ти не навреждаш на никого - но това е много опасно за теб, защото изглежда, че си напълно несъзнателен за това, което правиш. Когато пуши цигара, какво прави човек? Много невинно е в известен смисъл, просто вдишваш дима и го изкарваш навън, вдишваш и издишваш - нещо като вредна пранаяма, някакъв вид светска трансцендентална медитация. Той си прави мандала: вкарва навътре дима, изкарва го навън, вкарва го навътре, изкарва го навън - създава се мандала, кръг. Посредством пушенето той прави някакво мантруване, ритмично напява-не. Това успокоява, вътрешното му неспокойствие малко се освобождава.

Ако говориш с някакъв човек, винаги помни - това е почти сто процента вярно - че ако човекът започне да посяга към цигарите си, значи се е отегчил и трябва вече да го напуснеш. Той би искал да те изхвърли, но това не може да се прави, то би било твърде нелюбезно. Той си намира цигарата, с което казва: „Край вече! До гуша ми дойде." В животинското царство той би ти се нахвърлил, но не може - той е човешко същество, цивилизовано. Той се нахвърля на цигарата, започва да пуши. Вече не се интересува от теб, а се е затворил в собственото си мантруване чрез пушене. Това успокоява.

Но тази активност показва, че си обсебен. Не можеш да останеш самият себе си, не можеш да останеш в тишина, не можеш да останеш в неактивност. Чрез активност ти продължаващ своята лудост, побърканост.

Действието е прекрасно, действието идва като спонтанен отговор. Животът има нужда от отговор, трябва да действаш във всеки момент, но действието идва чрез настоящия момент. Гладен си и търсиш храна, жаден си и отиваш при кладенеца. Спи ти се и отиваш да спиш. Ти действаш от позицията на тоталната ситуация. Действието е спонтанно и тотално.

Активността никога не е спонтанна, тя идва от миналото. Може да си я натрупвал в продължение на много години, след което тя експлодира в настоящето - това няма връзка със ситуацията. Но умът е хитър, умът винаги ще намери обяснения за активността. Умът винаги ще се опитва да докаже, че това не е активност, а действие, че е имало нужда от него. Изведнъж избухваш в гняв. Всички останали разбират, че няма нужда от това, че ситуацията изобщо не го изисква, че то е просто неуместно - само ти не можеш да видиш. Всеки усеща, че: „Какво правиш ти? Нямаше нужда от това. Защо си толкова гневен?" Но ти ще си намериш обяснения, ще си го оправдаеш, че е имало нужда от това.

Тези обяснения ти помагат да не осъзнаваш своята лудост. Това са нещата, които Георгий Гурджиев е наричал „буфери". Ти създаваш буфери от обяснения около себе си, така че да не дойдеш до разбиране на това каква е ситуацията. Буферите се използват във влаковете - между два вагона се използват буфери, така че ако има внезапно спиране, да няма твърде голямо разтърсване за пътниците. Буферите поглъщат шока. Активността ти никога не е на място, но буферите на обяснението не ти позволяват да видиш ситуацията. Буферите те заслепяват и този вид активност продължава.

Ако активността присъства, не можеш да релаксираш. Как би могъл да релаксираш? - тъй като това е една обсебваща нужда, искаш да направиш нещо, каквото и да било. По цял свят има глупаци, които непрестанно казват: „Залудо работи, залудо не стой." А има и съвършени глупаци, които по цял свят са създали поговорки от рода на: „Празният ум е работилница на дявола". Той не е! Празният ум е работилница на Бога. Празният ум е най-прекрасното нещо на света, най-чистото – защото как може един празен ум да бъде работилница, която да работи за дявола? Дяволът не може да влезе в един празен ум, това е невъзможно! Дяволът може да влезе само в ум, който е обсебен от активност - тогава дяволът може да поеме грижата за теб, може да ти покаже начини и средства и методи как да си още по-активен. Дяволът никога не казва „Релаксирай!" Той винаги казва: „Защо си губиш времето? Върши нещо, човече - движи се! Животът отминава, прави нещо!" А всичките велики Учители, Учителите, които са се събудили за истината на живота, са дошли до разбирането, че празният ум дава пространство на божественото да влезе в теб.

Активността може да бъде използвана от дявола, но не и празният ум. Как би могъл дяволът да използва един празен ум? Той няма да посмее да се приближи, защото празнотата просто ще го убие. Но ако си изпълнен с един дълбок, подлудяващ подтик към активност, тогава дяволът ще поеме контрола. Тогава той ще те ръководи - ще ти стане единственият водач.
 
Бих искал да ви кажа, че тази поговорка е абсолютно погрешна. Сигурно самият дявол я е предложил.

Това обсебване от активността трябва да се наблюдава. И трябва да го наблюдаваш в собствения си живот, защото каквото и да кажа, няма да има голям смисъл, докато не видиш в себе си, че твоята активност е не на място, няма нужда от нея. Защо я вършиш?

Пътувайки, съм виждал хора, които непрестанно вършат едно и също нещо все отново и отново. Например в продължение на двадесет и четири часа съм заедно с пътник във влака. Като не намира какво друго да прави, той препрочита един и същи вестник все отново и отново. Затворен в купето, на него не му остават много възможности за активност, така че той препрочита същия вестник все отново и отново. А аз наблюдавам... какво прави този човек?

Вестникът не е Бхагаватгита или Библията. Можеш да четеш Бхагаватгита много пъти, защото всеки път, когато я отвориш, ти се открива нов смисъл. Но вестникът не е Бхагаватгита - щом веднъж си го видял, край с него! Не си е струвало да го прочетеш дори и веднъж, а хората все го четат. Все отново и отново, и започват отначало. Какъв им е проблемът? Това нужда ли е? Не - те са обсебени, не могат да останат в тишина, в неактивност. Това е невъзможно за тях, прилича на смърт. Те трябва да са активни.

Пътуването в продължение на дълги години ми даде много възможности да наблюдавам хората без те да знаят, защото понякога в купето заедно с мен е имало само един човек... И той прави какви ли не усилия да ме накара да разговарям с него, а аз казвам само „да" или „не" след което той се отказва. И тогава аз просто наблюдавам - прекрасен експеримент, и то без никакви разходи! Наблюдавам го: той си отваря куфара - а аз виждам, че той не върши нищо - след което поглежда в него, затваря го. След това отваря прозореца, после го затваря. След това отново се връща на вестника си, после пуши, после отново отваря куфара, преподрежда го, отива и отваря прозореца, поглежда навън. Какво прави той? И защо? Някакъв вътрешен подтик, нещо вибрира в него, някакво трескаво състояние на ума. Той трябва да върши нещо, иначе е загубен. Сигурно е активен човек в живота си, а сега е момент на релаксация - но той не може да релаксира, старият навик упорства.

Твърди се, че Аурангзеб, един от могулските императори, пъхнал в затвора възрастния си баща. Бащата на Аурангзеб, Шах Джехан, построил Тадж Махал. Синът го затворил, детронирал го. Твърди се, а това е написано и в автобиографията на Аурангзеб, че след няколко дни... Шах Джехан не се тревожил, че бил в затвора, защото всеки лукс му бил осигурен. Това било дворец и Шах Джехан си живеел както и преди. Не било като затвор, там имало всичко, от което той се нуждаел. Само едно нещо липсвало, и то било активността - той не можел да върши нищо. Затова помолил сина си Аурангзеб: „Добре, ти си осигурил всичко за мен и всичко е прекрасно. Само за едно нещо, ако го направиш, ще съм ти благодарен за вечни времена, и то е: изпрати ми тридесет момчета. Бих искал да ги уча."

Аурангзеб не могъл да повярва: „Защо баща ми ще иска да преподава на тридесет момчета?" Той никога не бил показвал каквато и да била склонност към учителстване, никога не се интересувал от каквото и да било образование, какво му ставало? Но той изпълнил желанието. На Шах Джехан били изпратени тридесет момчета и всичко било наред - той отново станал император, с тридесет малки момчета. Отиди в началното училище - там учителят е почти император. Можеш да им заповядаш да седнат и всички ще трябва да седнат; можеш да им заповядаш да станат и те ще трябва да станат. В онази стая с тридесетте момчета той пресъздал цялата ситуация в своя дворец - просто стар навик и старата наркозависимост да заповядваш на хората.

Психолозите подозират, че учителите са всъщност политици. Разбира се, не са достатъчно самоуверени, за да навлязат в политиката - те отиват в училищата и там стават президенти, министър-председатели, императори. Малки деца - и те им заповядват и ги принуждават. Психолозите подозират още, че учителите имат склонност към садизъм, обичат да измъчват. А не можеш да намериш по-добро място за това от едно начално училище. Можеш да измъчваш невинните деца - и то заради тях, за тяхно добро. Отиди и наблюдавай! Бил съм в начални училища и съм наблюдавал учителите. Психолозите подозират - а аз съм сигурен, че те са мъчители! И не можеш да намериш по-невинни жертви, до такава степен обезоръжени - те дори не могат да се съпротивляват. Толкова са слаби и безпомощни - а учителят е застанал там като някакъв император.

Аурангзеб пише в автобиографията си: „Баща ми, просто поради старите си навици, все още иска да се прави на император. Прочее, нека да си се прави, нека да се самозаблуждава, няма нищо лошо в това. Изпратете му тридесет момчета или триста, каквото поиска. Нека да ръководи малко училище и да е щастлив."

Активността е тогава, когато действието е не на място. Наблюдавай в себе си и виж: деветдесет процента от енергията ти се прахосва в активност. И поради това, когато дойде моментът за действие, ти нямаш никаква енергия. Релаксираният човек просто не е обсебен и енергията започва да се натрупва вътре в него. Той си съхранява енергията, тя се запазва автоматично и тогава когато дойде моментът за действие, цялото му същество потича в него. Ето защо действието му е тотално. Активността е винаги половинчата, защото как можеш да се самозалъгваш абсолютно? Дори и ти знаеш, че е безполезно. Дори и ти осъзнаваш, че правиш това поради причини, породени от някаква треска вътре в теб, причини, които дори не са ти ясни, много са мъгляви.

Можеш да сменяш активностите си, но докато активностите не се трансформират в действия, това няма да помогне. Идват при мен хора и казват: „Бих искал да спра да пуша." Аз питам: „Защо? Това е такава прекрасна трансцедентална медитация, продължавай." А ако спреш пушенето, ще започнеш нещо друго - защото болестта не се променя с промяна на симптомите. Тогава ще почнеш да си хапеш ноктите, да дъвчеш дъвка - а има дори и още по-опасни неща. Тези са невинни, защото, ако дъвчеш дъвка, ти сам си я дъвчеш. Може да си глупак, но не си насилствен, не действаш разрушително спрямо някой друг. Ако спреш да дъвчеш дъвка, да пушиш, какво ще правиш? Устата ти има нужда от активност, тя е насилствена. Тогава ще почнеш да говориш. Тогава ще говориш непрекъснато - дъра-бъра, дъра-бъра - а това е дори още по-опасно!

Завчера дойде жената на Настрадин Ходжа. Тя рядко идва да ме види, но когато дойде, аз веднага разбирам, че сигурно има някаква криза. Тъй че я попитах:
- Каква е работата?
Трябваха й тридесет минути и хиляди думи да ми каже:
- Настрадин Ходжа говори насън, затова посъветвай ме нещо - какво да се направи? Той говори прекалено много и става трудно да се спи в същата стая. А също така и вика, и говори разни гадости.
Казах й:
- Нищо не може да се направи. Просто му дай шанс да говори, докато и двамата сте будни.

Хората непрестанно говорят, те не дават никакъв шанс на който и да е друг. Говоренето е същото като пушенето. Ако говорите по двадесет и четири часа... а вие говорите! Докато си буден, говориш. После тялото ти се уморява, ти заспиваш, но говоренето продължава. В продължение на двадесет и четири часа, непрекъснато, ти все говориш и говориш и говориш. Това е като пушенето, защото феноменът си е същият: устата има нужда от движение. А устата е основната активност, защото това е първата дейност, с която си започнал живота си.

Ражда се дете, то започва да смуче от гърдата на майка си - това е първата и основната дейност. Пушенето е просто като сучене от гърда: топлото мляко се влива... при пушенето се влива топъл пушек, а цигарата в устните се чувства точно като майчината гърда, като зърното. Ако не са ти позволявали да пушиш, да дъвчеш дъвка и други подобни, тогава почваш да говориш. А това е по-опасно, защото ти изхвърляш своя боклук върху умовете на другите хора.

Можеш ли да останеш в тишина в продължение на дълго време? Психолозите казват, че ако останеш в тишина в продължение на три седмици, ще започнеш да говориш на себе си. Ще се разделиш на две: ще говориш, а ще бъдеш и слушател. А ако се опиташ да бъдеш в тишина в продължение на три месеца, ще си напълно готов за лудницата, защото няма да те е грижа има ли при теб някой, или не. Ще си говориш и не само ще говориш, но и ще си отговаряш - сега вече си завършен, нямаш нужда да зависиш от когото и да било. Ето това е да си луд.

Лудият е човек, целият свят на когото се ограничава до самия него. Той е както говорителят, така и слушателят, както актьорът, така и зрителят - той е всичко, целият му свят се ограничава до него. Той е разделил себе си на много части и всичко е станало фрагментарно. Ето защо хората се страхуват от тишината - те знаят, че могат да се побъркат. А ако се страхуваш от тишината, това означава, че вътре в себе си имаш един обсебващ, трескав, неспокоен ум, който непрестанно иска да бъде активен.

Активността е твоето бягство от самия себе си. При действието ти присъстваш, при активността ти си избягал от себе си - тя е наркотик. При активността ти забравяш себе си, а когато забравиш себе си, няма грижи, няма терзания, няма тревоги. Ето защо имаш нужда да си непрестанно активен, да вършиш едно или друго нещо, но никога да не бъдеш в състояние, в което неправенето да се развие в теб и да разцъфти.

Действието е нещо добро. Активността е болест. Открий разграничението вътре в себе си: какво е активност и какво е действие? Това е първата стъпка. Втората е да бъдеш по-мотивиран в действието, така че енергията да се насочи към действие, а всеки път когато се появява активност, да наблюдаваш повече, да си по-буден. Ако си осъзнат, активността престава. Енергията се запазва и същата енергия се превръща в действие.

Действието е непосредствено. То не е нещо готово, не е предварително направено. То не ти дава никакъв шанс да се подготвиш, да направиш репетиция. Действието е винаги ново и свежо като росните капки сутрин. И ако някой е човек на действието, той е също така винаги свеж и млад. Тялото му може да остарее, но неговата свежест продължава; тялото му може да умре, но неговата младост продължава. Тялото му може да изчезне, но той ще остане - защото Бог обича свежестта. Бог е винаги за новото и свежото.

Изоставяй активността все повече и повече. Но как да я изоставиш? Можеш да превърнеш изоставянето в обсебеност. Ето това е, което се е случило с вашите монаси в манастирите: изоставянето на активността се е превърнало в тяхна мания. За да я оставят, те непрестанно правят нещо - молитва, медитация, йога, какво ли не. Е, ами това също е активност. Не можеш да я оставиш по този начин, тя ще се върне през задната врата.

Осъзнавай. Почувствай разликата между действие и активност. И когато активността те сграбчи - всъщност това би трябвало да се нарече обсебване - когато активността те обсеби, като някакъв дух (а активността е дух, тя идва от миналото, тя е мъртва), когато те обсеби и ти изпаднеш в трескаво състояние, тогава стани по-осъзнат. Това е всичко, което можеш да направиш. Наблюдавай я. Дори и ако трябва да я вършиш, върши я с пълно осъзнаване. Пуши, но пуши много бавно, с пълно осъзнаване, така че да можеш да видиш какво правиш.

Ако можеш да наблюдаваш пушенето, някой ден цигарата изведнъж ще изпадне от пръстите ти, защото цялата абсурдност на пушенето ще ти се разкрие. То е глупаво - то просто е глупаво, идиотско. Когато разбереш това, то просто отпада. Не можеш да го изхвърлиш, защото изхвърлянето е активност. Ето защо казвам, че то просто отпада, като мъртво листо от дървото... пада, точно така пада. Ако си го изхвърлил, отново ще си го прибереш по един или друг начин, в една или друга форма.

Нека нещата отпаднат, недей ти да ги изхвърлящ. Нека активността изчезне, недей да я принуждаваш да се маха - защото самото усилие да я принуждаваш е отново активност в друга форма. Наблюдавай, бъди нащрек, в съзнание, и ще станеш свидетел на едно чудно явление: когато нещо отпадне само, от само себе си, то не оставя следа в теб. Ако го принудиш, тогава остава следа, белег. Тогава все ще се хвалиш, че си пушил в продължение на тридесет години, и след това си ги оставил. Добре, но тази хвалба е все същото. Като говориш за това, ти вършиш същото нещо - не пушиш, но пък говориш твърде много за факта, че си спрял пушенето. Устните ти отново са в някаква активност, устата ти функционира, насилието в теб присъства.

Ако човек наистина разбере, нещата отпадат - и тогава не можеш да си приписваш заслугите, че: „Това аз го оставих." То само е отпаднало! Не ти си го оставил. По този начин егото не се засилва. И така все повече и повече действия ще стават възможни.

Всеки път когато имаш възможността да действаш тотално, не я пропускай, не се колебай - действай. Действай все повече и нека активностите да отпадат от само себе си. В теб малко по малко ще настъпи една трансформация. Това иска време, има нужда да отлежи, но няма защо да се бърза.

Чуйте тези думи на Тилопа : Не прави нищо с тялото, а релаксирай; затвори здраво устата и остани в тишина; изпразни ума си и не мисли за нищо.

„Не прави нищо с тялото, а релаксирай..." Сега можете да разберете какво означава релаксация. Тя означава да няма в теб никакъв подтик към активност. Релаксация не означава да легнеш като труп - а ти и не можеш да лежиш като мъртвец, можеш само да се преструваш. Как можеш да лежиш като мъртъв човек? - ти си жив, можеш само да се правиш на умрял. Релаксацията идва при теб едва тогава, когато не съществува подтик към активност, когато енергията си е у дома, не се движи наникъде. Ако се появи някаква ситуация, ти ще действаш - това е всичко - но няма да си намираш извинения да действаш. Ти си спокоен със себе си. Релаксация означава да си бъдеш у дома.

Преди няколко години четох една книга. Заглавието й беше Ти трябва да релаксираш. Това е просто абсурд, защото думата „трябва" е против релаксацията - но такива книги могат да се продават само в Америка. „Трябва" означава активност, обсебеност. Където има „трябва", зад това е скрита някаква обсебеност. В живота има действия, но няма „трябва", иначе това „трябва" ще предизвика лудост. „Ти трябва да релаксираш" - сега релаксацията се е превърнала в мания. Трябва да правиш тази или онази поза, трябва да легнеш и да внушаваш на тялото си от пръстите на краката до главата - трябва да кажеш на пръстите на краката: „Релаксирай!" и после да вървиш нагоре...

Защо „трябва"? Релаксацията идва само тогава, когато в живота ти няма „трябва". Релаксацията не е само на тялото, тя не е само на ума, тя е на цялото ти същество.

Вие прекалено много сте потънали в активност и, разбира се, сте уморени, изчерпани, изсушени, замръзнали. Жизнената енергия не се движи. Има само блокажи и блокажи и блокажи. И когато правите нещо, правите го в състояние на лудост. Разбира се, появява се нуждата да релаксираш! Ето защо всеки месец се пишат толкова много книги за релаксацията. А аз никога не съм виждал човек, който да е станал релаксиран от четене на книги за релаксацията - той е станал по-трескав, защото сега целият му живот на активност остава недокоснат, обсебеността му да е активен я има, болестта я има, а той се прави, че е в състояние на релаксация. И значи ляга той на пода, цялата бъркотия е вътре в него, един вулкан, готов да избухне, а той релаксира, като следва инструкциите от книгата „Как да релаксираме".

Няма книга, която може да ти помогне да релаксираш - докато не прочетеш своето собствено вътрешно същество, след което релаксацията вече не е нещо, което „трябва". Релаксацията е липса, липса на активност, а не на действие. Така че няма нужда да се местиш в Хималаите - някои хора са го правили: за да релаксират, ходят в Хималаите. Каква нужда има да отиваш в Хималаите? Действието не трябва да се прекратява, защото ако прекратиш действието, ти прекратяваш живота. Тогава ще си умрял, а не релаксиран. В Хималаите ще намериш светци, които са умрели, а не релаксираш. Те са избягали от живота, от действието.

Това е един тънък момент, който трябва да се разбере: активността трябва да си отиде, но не и действието. Лесно е да оставиш и двете - можеш да ги оставиш и да избягаш в Хималаите, това е лесно. А и другото е лесно: да продължаваш с активността и всяка сутрин или всяка вечер да се насилваш, за няколко минути, да релаксираш. Вие не разбирате сложността на човешкия ум, неговия механизъм. Релаксацията е състояние. Не можеш да я насилваш. Можеш просто да оставиш негативностите, пречките, и тя идва, избликва от само себе си.

Какво правиш, като си лягаш да спиш вечерта? Вършиш ли нещо? Ако вършиш каквото и да било, ще се разболееш от безсъние, ще навлезеш в безсънието. Какво ще правиш? Просто ще легнеш и ще навлезеш в съня. В това няма „правене". Ако „правиш", ще стане невъзможно да спиш. Всъщност за да навлезеш в съня, всичко, от което има нужда, е непрекъснатостта на дневния ум на активностите да спре. Това е всичко! Когато в ума вече няма активност, умът релаксира и заспива. Ако правиш нещо, за да навлезеш в съня, няма да успееш, сънят ще стане невъзможен. Изобщо няма нужда от правене.

Тилопа казва: Не прави нищо с тялото, а релаксирай. Не прави нищо! Няма нужда от никакви йогистки пози, от никакви кълчения и изкривявания на тялото. „Не прави нищо!" - има нужда само от липса на активност. И как ще дойде тя? Ще дойде чрез разбиране. Разбирането е единствената дисциплина. Разбери своите активности и изведнъж, посред активността - ако я осъзнаеш - тя ще спре. Ако осъзнаеш защо я вършиш, тя ще спре. И това спиране има предвид Тилопа, когато казва: „Не прави нищо с тялото, а релаксирай."

Какво е релаксация? Тя е такова състояние на нещата, при което енергията ти не се движи на никъде - нито към бъдещето, нито към миналото, тя просто си е там с теб. Ти си потопен в тихото езеро на собствената си енергия, в нейната топлина. Този момент е всичко. Няма други моменти, времето спира - тогава има релаксация. Ако има време, няма релаксация. Часовникът просто спира и времето го няма. Този момент е всичко. Не искаш нищо друго, просто се наслаждаваш. Можеш да се наслаждаваш на обикновените неща, защото те са прекрасни. Всъщност нищо не е обикновено - тогава всичко става необикновено.

Идват при мен хора и ме питат: „Ти вярваш ли в Бог?" Аз им казвам: „Да, защото всичко е толкова необикновено, как би могло да е такова без едно дълбоко съзнание в него?" Просто едни малки неща... Като ходиш по тревата, когато росните капки още не са се изпарили, и просто като се чувстваш изцяло там - физическото усещане, допирът на тревата, хладината на росните капки, утринният вятър, изгряващото слънце. Какво повече искаш, за да си щастлив? Какво повече е възможно, за да си щастлив? Просто като лежиш през нощта на хладния чаршаф на леглото, чувствайки материята на чаршафа, чувствайки как той все повече и повече се затопля и как тъмнината те обгръща, тишината на нощта... Затваряйки очи, ти просто чувстваш себе си. От какво повече имаш нужда? То е твърде много - появява се една дълбока благодарност. Това е релаксация.

Релаксация означава, че този момент е повече от достатъчен, повече, отколкото може да се иска и да се очаква. Няма какво да се иска, повече от достатъчно е, повече, отколкото можеш да желаеш - тогава енергията изобщо не се движи наникъде, тя се превръща в едно спокойно езеро. Ти се разтваряш в собствената си енергия. Този момент е релаксация.

Релаксацията не е нито на тялото, нито на ума, релаксацията е цялостна. Ето защо будите непрекъснато казват: „Нямай желания", защото те знаят, че ако съществува желание, не можеш да релаксираш. Те непрестанно казват: „Погребвай мъртвите", защото ако твърде много си угрижен за миналото, не можеш да релаксираш. Те постоянно говорят: „Наслаждавай се на самия този момент." Исус казва: „Погледни лилиите. Виж лилиите в полето - те не се трудят, а са по-прекрасни, великолепието им е по-голямо, отколкото на цар Соломон. Те са издокарани в по-прекрасни одежди, отколкото цар Соломон някога е имал. Виж, погледни лилиите!"

Какво казва той? Той казва: релаксирай! Няма защо да се трудиш за това - всъщност всичко ти е осигурено. Исус казва: „Щом Той се грижи за птиците във въздуха, за животните, за дивите зверове, за дърветата и растенията, защо тогава трябва да се безпокоиш? Няма ли да се погрижи и за теб?" Това е релаксация. Защо толкова се тревожиш за бъдещето? Виж полските лилии, наблюдавай ги, стани като тях - и тогава релаксирай. Релаксацията не е някаква поза, релаксацията е тотална трансформация на твоята енергия.

Енергията може да има две измерения. Едното е мотивирано, то върви нанякъде, към някаква цел някъде: този момент е само средство, а целта ще се постигне някъде другаде. Това е едното измерение на твоята енергия - това е измерението на активността, то е целево ориентирано. При него всичко е средство. То трябва някак си да се извърши и ти трябва да достигнеш целта, след което ще релаксираш. Но за този тип енергия целта никога не идва, защото той непрестанно се променя във всеки настоящ момент, превръщайки се в нещо друго в бъдещето. Целта остава винаги на хоризонта. Ти непрестанно тичаш, но разстоянието си остава все същото.

Не, има и друго измерение на енергията: това измерение представлява безпричинно празнуване. Целта е тук, сега; целта не е някъде другаде..Всъщност ти си целта. Всъщност няма друго осъществяване освен в този момент - спомнете си лилиите. Когато ти си целта и когато целта не е в бъдещето - когато няма какво да се постига, а по-скоро ти просто трябва да празнуваш това, ти вече си постигнал, то е там -това е релаксация, немотивирана енергия.

Така че според мен има два вида хора: целево ориентирани и празнуващи. Целево ориентираните са смахнати. Те малко по малко се побъркват - и създават собствената си лудост. След което лудостта развива собствена инерция и те лека-полека навлизат все по-надълбоко в нея - и напълно се загубват. Другият тип хора не са целево ориентирани - те изобщо не търсят, те празнуват.

Бъдете от празнуващите, празнувайте! Това, което го има, е вече предостатъчно: цветята са цъфнали, птиците пеят, слънцето грее в небето - празнувайте го! Дишаш, жив си, имаш съзнание - празнувай! И тогава изведнъж ще бъдеш в релаксация - няма да има напрежение, няма да има терзания. Цялата енергия, която е отивала в терзания, ще се превърне в благодарност. Цялото ти сърце ще тупти с дълбока благодарност - това е молитвата. Молитвата не е нищо повече от това: сърце, което тупти с дълбока благодарност.

„Не прави нищо с тялото, а релаксирай." Няма нужда да правиш каквото и да било за това. Просто разбери движението на енергията, немотивираното движение на енергията. Тя тече, но не към някаква цел, а като празнуване. Тя се движи, но не към някаква цел, а поради това, че прелива.

Детето танцува и скача и тича наоколо - попитай го: „Къде отиваш?" То не отива никъде - ти на него ще му се 'видиш глупав. Децата винаги смятат възрастните за глупави. Що за тъп въпрос: „Къде отиваш?" Трябва ли да се ходи някъде? Детето просто не може да ти отговори на въпроса, защото той е неуместен. То не отива никъде. То просто ще вдигне рамене. Ще каже: „Никъде." Тогава целево ориентираният ум ще попита: „Защо тогава тичаш?" - защото за нас активността е уместна само когато води нанякъде.

А аз ви казвам, че няма къде да се ходи. Всичко е тук. Цялото съществувание кулминира в този момент, концентрира се в този момент. Цялото съществувание вече се излива в този момент. Всичко, което съществува, се излива в самия този момент - то е тук, сега. Детето просто се наслаждава на енергията. То има толкова много! То тича не защото трябва да стигне някъде, но защото има прекалено много и трябва да тича.

Действай немотивирано, просто от препълване на твоята енергия. Споделяй, но не търгувай, не прави сделки. Давай, защото имаш, недей да даваш с цел да си вземеш обратно -защото ще изпаднеш в нещастие. Всички търговци отиват в ада. Ако искаш да откриеш най-великите търговци и сделкаджии, отиди в ада, там ще ги намериш. Раят не е за търговци, той е за празнуващите.

От векове в християнското богословие все отново и отново се задава следният въпрос: „Какво правят ангелите в рая?" Това е уместен въпрос за хора, които са целево ориентирани: „Какво правят ангелите в рая?" Изглежда нищо не правят, няма какво да се прави там. Някой попитал Майстер Екхарт: „Какво правят ангелите в рая?" Той рекъл: „Що за глупак си ти? Раят е място за празнуване. Те не правят нищо. Те просто празнуват - славата, великолепието, поезията, разцветът, те празнуват. Те пеят и танцуват и празнуват." Но аз не мисля, че човекът е останал доволен от отговора на Майстер Екхарт, защото за нас активността има смисъл само ако води някъде, ако съществува цел.

Помнете, активността е целево ориентирана, а действието не е. Действието е преливане на енергията. Действието е в този момент, то е отговор, то е неподготвено, не е репетирано. Просто цялото съществувание те посреща, изправя се пред теб и отговорът идва. Птиците пеят и ти започваш да пееш- това не е активност. То се случва внезапно. Изведнъж откриваш, че то се случва, че си започнал да си тананикаш - това е действие.

И колкото повече се включваш в действието и по-малко си обзет от активност, толкова повече животът ти се променя и се превръща в дълбока релаксация. Тогава ти „извършваш", но оставаш в релаксация. Един буда никога не се уморява. Защо? - защото той не е извършител. Той дава всичко, което има, той прелива.

Не прави нищо е тялото, а релаксирай; затвори здраво устата и остани в тишина. Устата е наистина много важна, защото активността първо там се е настанила - устните ти са започнали първата активност. Началото на всяка активност се върти около устата - правиш първото вдишване, първия плач, започваш да търсиш гърдата на майка си. И устата ти си остава винаги в трескава активност. Ето защо Тилопа предлага: „Разбери активността, разбери действието, релаксирай и... затвори здраво устата."

Всеки път когато седнеш да медитираш, всеки път когато искаш да си в тишина, първото нещо е да затвориш устата си. Ако затвориш устата напълно, езикът ти ще докосне небцето - устните ще са напълно затворени, а езикът ще докосне небцето. Затвори я напълно - но това може да се направи само ако сте следвали всичко, което ви казвам, не и преди това. Можеш да го направиш, затварянето на устата не е чак такова голямо усилие. Можеш да седиш като статуя с напълно затворена уста, но това няма да спре активността. Дълбоко вътре мисленето ще продължи, а ако мисленето продължи, можеш да почувстваш едни фини вибрации в устните. Другите може да не успеят да ги забележат, защото са много фини, но когато мислиш, устните ти трептят - едно много фино потрепваш.

Когато наистина релаксираш, това потрепване спира. Ти не говориш, не извършваш никаква активност вътре в себе си. „Затвори здраво устата и остани в тишина" - и тогава спираш да мислиш.

Какво ще направиш? Мислите идват и си отиват. Остави ги да идват и да си отиват, това не е проблем. Недей да участваш, стой настрана, бъди неангажиран. Просто ги наблюдавай как идват и си отиват, те не те интересуват. Затвори устата и остани в тишина. Мислите малко по малко ще спрат от само себе си - за да ги има, те се нуждаят от твоето сътрудничество. Ако им сътрудничиш, ще ги има; ако се бориш с тях, пак ще присъстват, защото и двете са сътрудничество - едното за, другото против. Но и двете са някаква форма на активност. Ти просто наблюдавай.
Но затварянето на устата много помага.

Така че първо, тъй като съм наблюдавал много хора, бих предложил първо да се прозееш. Отвори устата си колкото се може по-широко, напрегни я колкото се може по-широко, прозей се колкото можеш, дори и да те заболи. Направи това два или три пъти. То ще помогне на устата да остане затворена по-дълго време. И след това в продължение на две или три минути говори на „джабарски" на висок глас, изговаряй безсмислени звуци. Всичко, което ти дойде на ума, казвай го на висок глас и му се радвай. След това си затвори устата.

По-лесно е да се движиш от обратната страна. Ако искаш да отпуснеш ръката си, по-добре първо да я направиш колкото се може по-напрегната - да я стиснеш в юмрук и да я напрегнеш колкото се може повече. Направи точно обратното, след което се отпусни. Така ще постигнеш по-дълбока релаксация на нервната система. Жестикулирай, прави физиономии, движи лицето, криви го, прозявай се, една-две минути говори глупости - след което си затвори устата. И това напрежение ще ти даде възможност по-дълбоко да релаксираш устните и устата. След това затвори устата и просто наблюдавай. Скоро върху теб ще се спусне тишината.

Има два вида тишина. Едната е тишина, която ти можеш да си наложиш. Тя не е нещо кой знае колко красиво. Тя е някакво насилие, нещо като изнасилване на ума; тя е агресивна. А има и друг вид тишина, която се спуска върху теб така, както нощта се спуска. Тя слиза върху теб, обгръща те. Ти просто създаваш възможността за нея, възприемчивостта, и тя идва. Затвори устата, наблюдавай, не се опитвай да бъдеш в тишина. Ако се опитваш, можеш да се насилиш да бъдеш няколко секунди в тишина, но те няма да имат никаква стойност - вътре в себе си ти ще продължиш да кипиш. Така че не се опитвай да бъдеш в тишина. Просто създай ситуацията, почвата, посади семето и чакай.


За творчеството
ОШО