Ако се вгледаме по-внимателно в микрокосмоса Човек, първо виждаме тялото му. При живия човек тялото се различава от простия сбор на съответните химически вещества, които го съставят, по това, че те всички се подчиняват на обща идея и служат на единната концепция „човек".

Това съвсем не е нещо, разбиращо се от само себе си. Много по-саморазбиращо се е онова, което наблюдаваме при разлагането на труп: Всички отделни химически съставки следват собствените си закономерности („своята собствена воля") и не се подчиняват на обединяваща концепция. Щом обаче при живия човек не е така, значи в него действа някаква инстанция, която има властта да координира материалното разнообразие. Тази инстанция трябва да е типична за живите хора, тъй като не откриваме действието и у мъртвите.

Както е известно, когато човек умира на материално ниво, не изчезва нищо. Оттук следва, че природата на инстанцията, която търсим, не е материална. Което, между другото, и не се очаква, защото, ако основна характеристика на тази инстанция е способността й да координира материята, самата тя трудно би могла да се състои също от материя.

Всеки знае от опит, че при смъртта на човека неговото съзнание и живот изчезват. Близко е до ума, че инстанцията, която се опитваме да открием, е идентична с едно от двете понятия. Но какво е съзнание? Човек осъзнава сам себе си. От раждането до смъртта си той се изживява като съществуващ, възприемащ индивид. Съзнанието образува последователност, която тялото, което постоянно изгражда и разгражда клетки, не притежава.

Едно друго, по-старо понятие се нарича душа. Душата е съзнание, индивидуалност. Тя е онази инстанция, която обединява в едно цяло многообразните материални съставки на тялото и ги координира. Душата е самостоятелна инстанция, която качествено се отличава от материалното тяло.

За съжаление модерната психология не познава душата. Макар че много обича да се перчи със специализираната си терминология, която създава впечатлението, че притежава знания за душата, дори за нейните дълбинни пластове, в действителност до ден-днешен психологията ни най-малко не е успяла да се докосне до човешката душа.

Психологията изследва „психическото" у човека. Това обаче не е душата, а е продукт на същата тази наука, вид елиминиране. От объркването на двете понятия психологията стига до твърдението, че душевните функции на човека са продукт на мозъка и на една безупречна нервна система. От това тя прави извода, че със загубата на тези материални предпоставки престава да съществува и „душата". Понятийната и мисловна немарливост на нашата наука често прави почти невъзможна задачата отново да се сложи някакъв ред.

1. Когато говорим за душа или съзнание, имаме предвид самостоятелна, нематериална инстанция, която нито е продукт на материята (като мозъка, централната нервна система и други), нито по някакъв начин зависи от нея. Религиите, посветените и окултистите са знаели за тази душа, откакто свят светува. Както са знаели, че тя надживява смъртта на тялото. Въпреки това нашата общественост и нашата наука очевидно гледат на публикуването на разкази на клинично мъртви и после реанимирани хора (направено от изследователи като американския доктор Муди и други) като на сензационна изненада. Тези хора до един разказват, как „само са напуснали тялото си и са продължили да присъстват в помещението, невидими за другите", как са „могли да виждат, чуват и възприемат всичко".

2. Психиката или душата в психологията (включително и т. нар. дълбинна психология) не е идентична с описаното по-горе понятие. Тя просто го елиминира. В психологията душата е място на нагоните, страховете, конфликтите и комплексите, сборно понятие за душевните въздействия, което обаче никога не се доближава до самия действащ фактор. Предполага се, че този действащ фактор е в мозъка и централната нервна система. На това място обаче науката удря в камък. Кой подтиква мозъка и нервната система към работа? Както е известно, материята винаги се нуждае от информация, за да се задейства. Но информацията е нематериална. По-нататък в отделна глава ще обясним по-подробно разликата между информация и информационен носител. Тук само предварително споменаваме това, за да предотвратим търсенето на информация в гените, например.

В заключение само ще споменем, че навсякъде, където в природата текат индивидуални процеси, винаги е необходима информация, а това значи съзнание или душа. Всяко животно, всяко растение, всеки човек има душа. В областта на Земята душата се нуждае от материален носител, който обаче е от фина материя. Затова в окултните кръгове се говори за така нареченото астрално тяло.

Струва си да споменем последните резултати от изследванията на американеца Харолд Саксън Бър, професор в Йейлския университет. С помощта на различна техника Бър изследва електрическите полета, които заобикалят даден жив организъм. Така например, около едно семе той открива поле във формата на зряло, пораснало растение, а около жабешко яйце може да докаже, че съществува поле във формата на тяло на възрастна жаба.

Оттук той прави заключението, че всички живи същества притежават такива електромагнитни полета. В тези невидими, но измерими пространствени образи всяка нова клетка заема определено място. Подобни експериментални резултати потвърждават езотеричното твърдение, че всички живи същества се развиват в предварително зададена форма.

Но ние не можем да приемем тези електромагнитни полета за душа. По-скоро те са материалният корелат на астралното тяло. Едно такова объркване е довело до мнението, че в т. нар. кирлианова фотография се вижда астралното тяло. Кирлиановата фотография обаче показва само взаимодействията между енергийните еманации на организма и едно поле с високо напрежение.

След като се опитахме да разясним донякъде понятията тяло и душа, остава ни още едно много важно понятие - а именно понятието „Живот". Животът В никакъв случай не може да е идентичен със съзнанието. Защото дори на езиково ниво се прави разлика между безсъзнание и смърт. Животът не може също да се състои от материя - само въздействията от него стават видими вътре В материята. Животът със сигурност е най-голямата тайна за човека.

Ако науката не познава душата, то тя е дваж по далече от разбирането за живота. Тя се занимава само с неговите материални въздействия, но не познава самия живот. Човекът не може да го създаде и не може да го унищожи. Животът е качество, което е напълно независимо от човешка намеса.

Всеки поне е чувал за класическото деление на три - тяло, душа и дух. Херметическата философия учи, че духът е животът. Животът (духът) за разлика от душата е безличен, анонимен. Има само един дух, един живот. Човек може да участва в него, да остави духът да действа чрез него. И тогава живее. Когато завърши „земния си живот", тази връзка само се разпада, но в никакъв случай не се разрушава нещо в самия живот. Има само един дух и затова животът в нас е представител, част от това единство. Той е „божествената искра", която всяко живо същество притежава.

Човекът, като всеки природен продукт, се състои от триединството душа, тяло и дух. Самия себе си той възприема като единство и нарича това единство „аз". Ако се вгледаме по-внимателно, забелязваме, че дори само телесното единство „човек" може да се подраздели на други „единства". Например, на органи. Отделният орган също е индивидуално единство. Иначе нямаше да можем да различаваме сърце от черен дроб. Но тази функционална индивидуалност предполага, че всеки орган има свое индивидуално съзнание. Тази мисъл може да звучи необичайно, защото ние приписваме съзнание единствено на себе си. Повечето хора са готови да предположат съзнание и у кучето си, въпреки че съзнанието на едно куче безспорно е съвсем различно от това на един човек. С още по-голяма съпротива ще се сблъскаме, ако припишем съзнание на някоя муха, макар че изниква въпросът, какво ни дава основание да прокарваме подобни разделителни линии. Всичко, което живеейки се развива и показва индивидуалност, притежава съзнание. Дори и тогава, когато на нас, с нашето съзнание ни е трудно да проникнем в съзнанието на съвсем различни форми на живот.

За добро или за лошо, трябва да признаем съзнание и на нашите органи. Черният дроб също възприема себе си като затворено единство и индивидуалност. Негова задача е единствено и само да изпълнява закономерната си функция на черен дроб, защото иначе индивидуалността човек, на която се подчинява и в която е интегриран, би се почувствала зле.

Ако анализираме по-нататък индивида черен дроб, ще се сблъскаме с нови единства, наречени клетки. Клетката също е индивидуалност. Тя живее, може да се размножава, следователно без съмнение притежава и съзнание, чувства себе си като „аз съм". Нейната задача е да бъде изцяло „клетка от черен дроб".

Ако тя обаче няма желание за това и открие у себе си личен подтик към свобода, ще се превърне в ракова клетка, защото напуска по-висшия ред. Човекът, който притежава такива, напускащи реда клетки, обикновено не ги приветства с новопридобитата им свобода, а прави каквото може, за да ги елиминира и да запази собственото си съществуване.

Така, както клетката като индивид е част от по-големия индивид орган, а органът е само част от индивида човек, така и човекът е част от едно по-голямо единство. Човекът е само клетка в един организъм, който наричаме планетата Земя. Както всички планети, така и Земята има своя индивидуална интелигентност и притежава не само тяло, но и съзнание. Ако не беше така, нямаше да обитаваме една цялостна планета, а планета-труп. Точно както се разпада тялото на мъртъв човек, така се разпада и тялото на една мъртва планета, което откриваме например в пояса от астероиди.

Трябва най-после да свикнем да възприемаме и други форми на проявление. Всяко тяло, било то камък, растение или животно, притежава също душа и дух. В противен случай пред нас е само един труп, който много бързо ще загуби формата си. Планетите също са органи на едно по-голямо живо същество, на Слънчевата система и т. н. Ако човекът малко се замисли над този ред, скоро ще осъзнае, че той като клетка има задачата само да изпълнява службата, която му е отредена в цялото. Трябва да положи усилие да бъде колкото е възможно по-полезна клетка - същото, което и той очаква от своите клетки, за да не се превърне в раковия тумор на света. Ако дръзко напусне реда, за да опита от криворазбраната свобода, то нека не се учудва, ако бъде елиминиран. Защото:

Каквото долу, такова и горе.



Из "Съдбата като шанс" от Торвалд Детлефсен