Ако човек научи първото важно правило, че всичко, което съществува, е добро, просто защото съществува, ще го обземе повече мир и спокойствие. Едва в това спокойствие той ще се научи да наблюдава нещата и те ще му разкрият смисъла си. Човек постепенно ще се освободи от фиксираността си върху идеята, че трябва да се бори за или против нещо, но това няма да го доведе до бездействие. Хората, които вярват, че чрез активните си действия могат да променят света, обикновено не забелязват, че в действителност стават роби на обстоятелствата; и че обстоятелствата променят тях, а не те променят обстоятелствата.

Истинската активност се ражда от спокойствието. Признак на зрялост е, когато човек остави нещо да се случи, без веднага да се намеси в него. Обикновено когато чуят това, хората започват да възразяват. Те смятат, че ако последват това правило, ще изгубят „сleverness" - интелигентността си, хитростта, ума, че ще станат играчка в ръцете на другите, че безнадеждно ще затънат. Те не искат да се откажат от любимите си борби и да преминат само към отбрана. Всеки иска да продължи да показва на другия „Кой е всъщност", иска да упражнява власт. Св. Петър също не се е сдържал да извади меча, когато бойниците нахлуват в Гетсиманската градина и с това само е доказал, че още не е бил разбрал напълно наставленията на учителя си. Който не е готов да живее в хармония с даденостите на действителността, за него вратата към пътя на езотериката остава затворена.

Повечето хора влачат със себе си голямото бреме на миналото. То се състои от събития и хора от изминалите години, с които човекът е бил и продължава да бъде във вражда. За да се отървете от този баласт, използвайте следното упражнение. Намерете време, когато сте спокойни, седнете или легнете, затворете очи и извикайте пред вътрешния си поглед минали ситуации, за които смятате, че е щяло да бъде по-добре, ако не са се случвали. Вгледайте се в тези „отрицателни" ситуации, които ви е изпратила съдбата, вгледайте се и в хората, за които мислите, че са постъпили несправедливо с вас и предпочитате въобще да не сте ги срещали. Когато човек с вътрешния си поглед разгледа отново подобни събития и свързаните с тях хора, ще осъзнае, че всичко това е било закономерно стъпало в неговата напълно индивидуална съдба и че без това събитие той днес не би бил там, където е. Опитайте се да разберете смисъла на случилото се, за да може постепенно да изпитате благодарност, че всичко е станало така, както е станало.

Едва когато успеете „отвътре" да се усмихнете на събитието и на свързаните с него хора и да им благодарите, че са били готови да помогнат за осъществяването на съдбата ви, едва тогава преминете към следващото събитие и процедирайте с него по същия начин. Оставяйте събитията да изплуват в съзнанието ви от само себе си. Не е нужно да ги търсите с разума си. Приемете всички случки, които се появяват в спомените ви при мисълта „случки, с които съм на нож", без да отхвърляте, която и да било от тях, защото смятате, че „с нея отдавна сте се примирили".

Отначало упражнението може да се стори доста трудно, но то трябва непрекъснато да се повтаря, за да може човек сам да види, как става по-леко, когато изчезне вътрешното напрежение. Когато с всички сили буташ една стена, усещаш, че и стената натиска обратно със същата интензивност. Ако увеличиш собствения си натиск, и стената ще увеличи своя. Решението е в това, да махнеш ръце от стената. Тогава натискът на стената от само себе си напълно ще изчезне. Сравнението сигурно звучи банално и въпреки това почти всички хора са застанали до една стена, бутат я с всичка сила и същевременно на висок глас се оплакват, че стената ги бута. Да се откажеш от собствената си съпротива, на теория е много просто, но човек успява да го постигне изключително трудно. Защото всички хорала дълбоко убедени, че за да бъдат адекватни, трябва да натискат стената, понеже и „стената ги натиска", и че ако се откажат от съпротивата си, стената неизбежно ще се срути отгоре им. Точно в това се състои заблудата. Изпробвайте сами примера със стената, за да разберете напълно проблема. Човек наистина има усещането, че стената ще го затисне, и се чувства принуден да увеличи собствения си натиск. За да прозрете заблудата, трябва да имате смелостта да се пуснете. Който признава правото на съществуване на стената, не изпитва нужда да я бута и не се притеснява от нея.



Из "Съдбата като шанс" от Торвалд Детлефсен