Онова, което Просветлението те моли да направиш, е да знаеш нещо, което не си изпитал и така да го изпиташ. Знанието отваря вратите към изживяването, а ти си представяш, че е обратното.
Ти всъщност знаеш много повече, отколкото си изпитал. Просто не знаеш, че го знаеш. Например знаеш, че има Бог. Но може да не знаеш, че го знаеш. И продължаваш да чакаш изживяването. А през цялото време го имаш. Но да го имаш, без да знаеш за това, е все едно изобщо да го нямаш.
- Май се въртим в кръг, а?!
- Да. А вместо да се въртим в кръг, може би трябвало да бъдем самия кръг. Не е необходимо да е омагьосан. Може да е възвишен.
- В истинския духовен живот необходимо ли е да се откажеш от светското?
- Да, защото в крайна сметка Духът се отказва от неистинското, а в живота, който водиш, нищо не е истинско, освен връзката ти с Мен. Но отказването в класическия смисъл на себеотричане не е необходимо. Един истински Учител не се отказва от нищо. Истинският Учител просто го оставя настрана, както би направил с всяко нещо, което вече не използва.
Някои казват, че трябва да превъзмогнеш желанията си. Аз казвам просто да ги промениш. Усещаш първото като сурова дисциплина, а второто - като радостно упражнение.
Някои казват, че за да познаеш Бога, трябва да преодолееш всички земни страсти. Всъщност достатъчно е да ги разбереш и приемеш. Онова, на което се съпротивляваш, става по-упорито. Онова, към което погледнеш, изчезва.
Онези, които толкова сериозно се стремят да преодолеят всички земни страсти, често го правят до такава степен, че то става тяхна страст. Те изпитват „страст към Бога" - страст да Го познаят. Страстта обаче си е страст и като я замениш с друга не я премахваш.
Затова не осъждай страстта, която изпитваш. Просто й обърни внимание и виж дали ти служи, като имаш предвид кой искаш да бъдеш.
Запомни: ти постоянно си в процес на себе сътворяване. Във всеки миг решаваш кой си и какво си. Решаваш го главно чрез изборите, които правиш, за това към какво изпитваш страст.
Често някой, който върви по тъй наречената от тебе духовна пътека, изглежда като че ли се е отказал от всички земни страсти и всички човешки желания. Всъщност, единственото, което е направил, е да ги разбере, да види илюзията и да се отдръпне от страстите, които вече не му служат - като същевременно изпитва обич към илюзията за това, че му е донесла шанса да бъде напълно свободен.
Страстта е обичта към превръщането на съществуването в действие. Тя захранва двигателя на творението. Тя превръща идеите в изживяване.
Страстта е огънят, който ни кара да изразим кои сме в действителност. Никога не отричай страстта, защото това би значело да отречеш Кой Си и Кой Искаш да Бъдеш Наистина.
Отказалият се от светското никога не отрича страстта - той просто отрича привързаността към резултатите. Страстта е любов към действието. Действието е съществуване, но изживяно. А какво се създава често като част от действието? Очакването.
Да живееш живота си без очакване, без нуждата от специфични резултати - това е свободата. Това е „Богоподобие". Така живея Аз.
- Не си привързан към резултатите?
- Ни най-малко. Радостта Ми е в сътворяването, а не в последствията. Отказването от светското не е решение да бъде отречено действието. Отказването от светското е решение да бъде отречена нуждата от определен резултат, Разликата е огромна.
- Би ли обяснил смисъла на твърдението си: „Страстта е обичта към превръщането на съществуването в действие?
- Да бъдеш е най-висшето състояние на съществуване. То е най-чистата есенция. То е проявата на Бога „сега-не сега", „всичко-не всичко", „винаги-никога".
Чистото „да бъдеш" е чисто „да бъдеш Бог".
И все пак никога не ни е било достатъчно просто да бъдем. Винаги сме копнели да изживеем Какво Сме, а за него се изисква друга Божествена проява, наречена „действие".
Да кажем, че се намираш в сърцевината на великолепното Себе си - или с други думи в сърцевината на божествената проява, наречена обич. (Това между другото е Истината за теб).
Едно е да бъдеш обич, съвсем друго е да направиш нещо обично. Душата копнее да направи нещо от това, което е, за да може да познае себе си в собственото си изживяване. Така тя търси да осъществи най-висшата си идея чрез действие.
Поривът да го направи се нарича страст. Унищожи страстта и ще унищожиш Бога. Страстта - това е Бог, който ти маха за поздрав.
Забележи обаче: веднъж направил нещо обично, Бог (или Богът в тебе) е осъзнал Себе Си и няма нужда повече от нищо.
Хората, от друга страна, често чувстват нуждата да получат нещо в замяна на инвестицията си. Ако ще обичаме някого, чудесно, но нека и ние получим обич в замяна.
Това не е страст. Това е очакване.
Очакването е най-големият източник на човешко нещастие. То разделя човека от Бога.
Отказалият се от светското търси как да прекрати Това разделение чрез преживяване, което някои източни мистици са нарекли samadhi. Това е единство и обединяване с Бога, сливане с божественото.
Следователно, отказалият се от светското се отказва от резултатите, но никога не се отказва от страстта. Разбира се, Учителят знае по интуиция, че страстта е пътят, пътят към Себе-осъзнаване.
Дори и със земни понятия можем да кажем, че ако в тебе няма страст, няма и живот.
- Каза, че „онова, на което се съпротивляваш, става по-упорито и онова, към което погледнеш, изчезва". Можеш ли да го обясниш?
- Няма как да се съпротивляваш срещу нещо, на което не си дал възможност да бъде действителност. Самият акт на съпротивление срещу нещо значи да му вдъхнеш живот. Когато се съпротивляваш на някаква енергия, ти всъщност я изправяш пред себе си. Колкото повече се съпротивляваш на нещо, каквото и да било то, толкова по-реално го правиш.
Към каквото погледнеш, щом отвориш очи, то изчезва. Или иначе казано, престава да задържа илюзорната си форма.
Ако погледнеш нещо, ако наистина го погледнеш, ще видиш направо през него и през всякаква илюзия, която е там, като пред погледа ти няма да остане нищо друго, освен абсолютна реалност. В лицето на абсолютната реалност твоята илюзия губи силата си. Не може дълго да те задържи в изтощителната си хватка. Ще видиш истината за нея и истината ще те направи свободен.
- Ами ако не искаш това, което гледаш, да изчезне?
- Би трябвало винаги да искаш то да изчезне! В твоята действителност няма нищо, в което е нужно да се вкопчваш. И все пак, ако избереш илюзията на живота си пред абсолютната реалност, можеш чисто и просто да я създадеш отново, точно както си я създал в самото начало. По този начин можеш да имаш в живота си каквото си избереш и да отстраниш от живота си каквото не искаш повече да изживяваш.
Но никога не се съпротивлявай на нищо. Ако мислиш, че ще го отстраниш със съпротивата си, помисли отново. Само ще го посадиш по-здраво на мястото му. Не ти ли казах, че всяка мисъл е творческа?
- Даже мисъл, която гласи: „Не искам нещо"?
- Ако не го искаш, защо да мислиш за него? Без колебание - повече нито мисъл за него! Ако все пак трябва да мислиш за него (т.е. ако не можеш да не мислиш за него), тогава не се съпротивлявай. По-скоро погледни право в него, приеми действителността за свое творение и избери дали да го задържиш или не - както пожелаеш.
- Какво би продиктувало избора?
- Кой и Какво мислиш, че Си. Както и: Кой и Какво избираш
да бъдеш. Това диктува целия избор - всеки избор, който си направил
в живота си! И който някога ще направиш.
- Значи пътеката на отказалия се от светското е неправилна?
- Това не е вярно. Думата „отказал се" има толкова погрешно
значение. В действителност ти не можеш да се откажеш от нищо, защото
ако се съпротивляваш на нещо, то става по-упорито. Истински отказалият
се от светското всъщност не се отказва, а просто прави различен избор.
Това е акт на придвижване към нещо, а не избягване на нещо.
Не можеш да избягаш от нещо, защото то ще те преследва навсякъде. Следователно не се съпротивлявай на изкушенията, а просто отвърни глава от тях. Обърни се към Мен и загърби всичко, което не прилича на Мен.
Но знай, че неправилен път не съществува, защото в това пътешествие не можеш да не стигнеш там, за където си тръгнал.
Просто е въпрос на скорост, т.е. кога ще пристигнеш,
но даже и това е илюзия, защото не съществува нито „кога", нито „преди"
или „после". Съществува единствено СЕГА - един безкраен миг на вечността, в
който изпитваш себе си.
- Тогава какъв е смисълът? Ако няма начин да не „стигнеш", какъв е смисълът на живота? Защо трябва да се тревожим изобщо за което и да е от нещата, които правим?
- Ами разбира се, че не трябва. Но би сполучил,
ако бъдеш наблюдателен. Просто обръщай внимание на това кой си, какво правиш,
какво имаш и проверявай дали то ти въщи работа.
Смисълът на живота не е да стигнеш някъде, а да забележиш,
че вече си (и винаги си бил) там. Ти се намираш винаги и завинаги в момент
на чисто сътворяване. Следователно смиълът на живота е да сътворяваш - кой
и какво си и след това да го изживяваш.
- А какво ще кажеш за страданието? То ли
е пътят към Бога? Някои казват, че то е единственият път. - Аз не харесвам
страданието и който твърди обратното, не Ме познава.
Страданието не е необходим аспект на човешкото съществуване. Не само че не е необходимо, а е и неразумно, неудобно и опасно за здравето ви.
- Тогава защо има толкова много страдание? „Защо Ти (ако
Ти си Бога) не му сложиш край, след като не го харесваш?
- Сложил съм му край. Вие просто отказвате да използвате инструментите, които съм ви дал, за да го осъзнаете.
Виж, страданието няма нищо общо със събитията, а само с реакцията
ти към тези събития. Случва се просто това, което се случва. Друг въпрос
е усещането ти за него.
Дал съм ви инструменти, с които да отвръщате на събитията така, че да намалите и дори да отстраните болката, но вие не ги използвате.
- Извинявай, но защо не отстраниш самите събития?
- Чудесно предложение. За жалост обаче, Аз не ги контролирам.
- Не ги контролираш!
- Разбира се, че не. Събитията са случки във времето и пространството, които вие създавате по избор, и Аз няма никога да се намеся в свободния ви избор. Ако го сторя, бих отстранил самата причина, поради която ви създадох. Но това вече ви обясних.
Вие създавате по своя воля едни от събитията, а други
привличате към себе си повече или по-малко несъзнателно. Има събития (към
тях спадат големите природни бедствия), които приписвате на „съдбата".
Но даже „съдбата" може да се определи като „резултат от
всички мисли навсякъде". Или с други думи тя е съзнанието на планетата.
- „Груповото съзнание".
- Точно така.
- Има хора, които казват, че светът съвсем скоро ще „отиде на кино". Екологично умираме. Планетата ни е изправена пред значително геофизично бедствие. Земетресения. Вулкани. Може би даже и промяна в наклона на оста на Земята. А други казват, че колективното съзнание може да промени всичко това и че можем да спасим Земята с мислите си.
- Мисли, вложени в действие! Ако достатъчно хора навсякъде
повярват, че нещо трябва да се направи, за да се помогне на природната среда,
вие ще спасите Земята. Но трябва да действате бързо. Толкова голяма вреда
е нанесена вече, и то в продължение на толкова дълго време. Само сериозна промяна
на поведението ви може да спаси Земята.
- Искаш да кажеш, че ако не го направим, ще видим Земята и обитателите й унищожени?
- Създал съм законите на материалната Вселена достатъчно ясни и разбираеми за всекиго. Причинно-следствените връзки в тях са достатъчно добре разкрити пред физиците и другите ви учени, а чрез тях и пред световните ви лидери. Не е необходимо отново да излагаме тези закони тук.
- Връщам се към страданието. Откъде изобщо се е взела идеята, че страданието е нещо добро и че светите хора „страдат в мълчание"?
- Светите хора наистина „страдат в мълчание", но това не
значи, че страданието е нещо хубаво. Учениците в школата по Майсторство страдат
в мълчание, защото разбират, че страданието не е Божият път, а по-скоро - сигурен
знак, че има още какво да научат за Божия път и че има още какво да си
спомнят.
Истинският Майстор ни най-малко не страда в мълчание,
а само изглежда, че страда, без оплаквания. Причината, че истинският Майстор
не се оплаква, е, че истинският Майстор не страда, а просто изживява
система от събития, които ти би нарекъл непоносими.
Един практикуващ Майстор не говори за страдание, защото ясно
разбира силата на Словото. Ето защо избира да не промълви и дума за него.
Ние превръщаме в истинско само онова, на което обръщаме внимание. Майсторът
го знае. Той се поставя в положение на избор спрямо това, което ще направи реално.
Всички вие го правите от време на време. Сред вас няма някой,
който по собствено решение да не е прогонвал главоболие или да не е направил
посещението при зъболекаря по-безболезнено. Майсторът взима същото решение,
но за по-големи неща.
- Но защо изобщо има страдание? Защо съществува даже възможността за страдание?
- Не можеш да познаеш и да станеш това, което си, в отсъствието на онова, което не си, както вече ти обясних.
- Все пак не разбирам откъде ни е хрумнало, че страданието е нещо добро.
- Умно е да настояваш с въпроса си. Първоначалната мъдрост за страдане в мълчание дотолкова се е извратила, че сега мнозина вярват (дори няколко религии проповядват), че страданието е нещо добро, а удоволствието и радостта - лошо. Затова решавате, че ако някой има рак и не казва на никого, той е светец, а ако някоя има (да изберем по-пареща тема) енергична сексуалност и я показва открито, тя е грешница.
- Ама ти, братче, наистина избра пареща тема. И умно промени местоимението от мъжки на женски род. Искаше да го подчертаеш ли?
- Исках да ти покажа предразсъдъците ви. Не обичате да мислите за жени, имащи енергична сексуалност, още по-малко показващи я открито.
По-скоро бихте предпочели да видите мъж, който умира на
фронта без въздишка, отколкото жена, която прави любов на улицата с въздишка.
- А Ти не би ли го предпочел?
- Аз не правя преценка нито на едното, нито на другото. Вие обаче правите всякакъв род преценки и ще ти подскажа, че преценките ви са тези, които ви отдалечават от радостта и очакванията; преценките ви правят нещастни.
Всичко това, взето заедно, е причината за болките ви и от него започва и страданието ви.
- Откъде да знам, че това, което казваш, е вярно? Откъде да знам даже и че чувам гласа на Бога, а не на свръхактивното си въображение?
- Попита Ме същото и преди. И отговорът Ми е същият. Каква е разликата? Дори и всичко, което казах, да е „погрешно", можеш ли да измислиш по-добър начин да се живее?
-Не.
- Тогава „погрешно" е правилно и „правилно" е погрешно!
Ще добавя обаче следното, за да ти помогна в собствената
ти дилема: недей вярва на нищо, което ти казвам. Просто го живей.
Изпитай го. После изживей какъвто искаш друг образец, който ще си построиш.
И след това огледай различните си преживявания, за да намериш своята
истина.
Един ден, ако имаш доста кураж, ще заживееш в свят, където правенето на любов се смята за по-хубаво от воденето на война. Този ще е денят, в който ще изпиташ радост и наслада.
- Животът е толкова страшен! И толкова объркващ. Ех, да можеше нещата да бъдат по-ясни!
- Няма нищо страшно в живота, ако не си привързан към резултатите.
- Имаш предвид, ако не искаш нищо.
- Именно. Избирай, но недей да искаш.
- Това е лесно за хора, нямащи никой, който да зависи от тях. Какво ще стане, ако имаш съпруга и деца?
- Пътят на семейния винаги е бил изпълнен с много предизвикателства. Може би даже с най-големите. Както отбеляза, лесно е да „не искаш нищо", когато се грижиш само за себе си. Когато си обкръжен от хора, които обичаш, естествено е да искаш най-доброто за тях.
- Боли, когато не можеш да им дадеш всичко, което искаш да имат - хубав дом, прилични дрехи, достатъчно храна. Чувствам се, като че ли съм се борил цели двадесет години само за да свържа двата края. И все още нямам с какво да се похваля.
- Имаш предвид материално богатство?
- Имам предвид само някои основни неща, които човек би желал да предаде на децата си. Имам предвид някои от най-простите неща, които човек би желал да осигури на съпругата си.
- Разбирам. Виждаш житейската си служба в осигуряването на всички тези неща. Така ли си представяш своята цел в живота?
- Не съм сигурен, че бих се изразил точно така. Това не е житейската ми цел, но сигурно би било добре да бъде поне вторичен продукт.
- Добре, тогава да се върнем назад. В какво виждаш смисъла и целта на живота си?
- Добър въпрос. Имал съм множество различни отговори през годините.
- Кой е отговорът ти сега?
- Чувствам, като че ли имам два отговора на въпроса: отговорът, който бих искал да видя и отговорът, който виждам.
- Какъв е отговорът, който би искал да видиш?
- Искам да видя живота си, посветен на еволюцията на душата ми. Искам да го видя, посветен на изявата и изживяването на онази част от мен, която обичам най-много. Частта от мен, която е състрадание и търпение, щедрост и помощ. Частта от мен, която е мъдра и знае, която прощава и ... обича.
- Звучиш като да си чел тази книга!
- Да, книгата е красива на езотерично ниво, но аз все още се опитвам да проумея как да го приложа всичкото това на практика. Отговорът на въпроса ти, който виждам реално в живота си, е, че той е посветен на оцеляване от ден за ден.
- Ох. И си мислиш, че едното пречи на другото?
-Ами...
- Мислиш, че езотеричното спъва оцеляването?
- Истината е, че бих искал да сторя повече от това просто да оцелея. Занимавал съм се със задачата за оцеляване през всичките тези години. Забелязвам, че съм все още тук. Но бих искал битката за оцеляване да свърши. Виждам, че даже преживяването от днес за утре продължава да е борба. Бих искал да направя нещо повече от това просто да оцелявам. Бих желал да преуспея.
- И какво би нарекъл преуспяване?
- Да имам достатъчно, за да не се притеснявам откъде ще дойде следващият ми долар; да не се чувствам напрегнат и в постоянно стресово състояние от това, дали ще успея да си платя наема или телефонната сметка. Искам да кажа ... не ми е приятно да ставам толкова делничен, но тук говорим за реалния живот, а не за дрън-дрън духовно романтичната картина на живота, която рисуваш в тази книга.
- Яд ли е това, което чувам?
- Не толкова яд, колкото разочарование. В духовната игра съм над 20 години и виж докъде ме е докарала. На една заплата разстояние от приюта за бедни! Току-що загубих работата си и изглежда, че притокът на пари отново секва. Тази битка истински ме измори. На 49 години съм и бих искал някаква сигурност в живота, за да мога да отделя повече време на „Божиите работи", на „еволюцията" на душата и т.н. Ето какво ми лежи на сърцето, но животът ми ме тласка другаде...
- Доста неща каза и подозирам, че говориш от името на много хора, споделяйки тези преживявания.
Ще отговоря на истината ти изречение по изречение, за да проследим по-лесно всичко.
"В духовната игра" не си от 20 години, а едва си се докоснал
до очертанията й. (Това между другото не е „плясване по дупето", а просто споделяне
на истината.) Признавам, че в продължение на две десетилетия си поглеждал
към нея, флиртувал си с нея, експериментирал си от време на време...,
но не съм почувствал, че истински (най-истински) си се посветил на играта,
освен напоследък.
Нека да сме наясно, че „да бъдеш в духовната игра " значи
да посветиш цялото си съзнание, цялото си тяло и цялата си душа на процеса за
сътворяване на Себе си в образа и по подобието на Бога.
Това е процесът на Себе-осъзнаване, за който са писали източните мистици. Процесът на спасение, на който е посветена западната теология.
Това е ежедневен, ежечасов, ежеминутен акт на върховно съзнание.
Избиране отново и отново всеки миг. Непрекъснато творение. Съзнателно
творение. Творение с цел. Това значи използване на инструментите за творение,
които обсъдихме, и то съзнателно използване с възвишено намерение. Това значи
„да играеш в духовната игра". Сега ми кажи колко време си бил в нея?
- Даже не съм и започнал.
- Недей отива от едната в другата крайност и недей да бъдеш толкова строг към себе си. Посветил си се на процеса и всъщност си се занимавал с него повече, отколкото си приписваш. Но далеч не си го правил в продължение на 20 години. В крайна сметка колко дълго си бил свързан с него е без значение. Занимаваш ли се с него сега? Само това има значение.
Да минем към следващото ти изказване. Искаш да видим ,докъде те е докарала духовната игра" и описваш себе си, като да си на една крачка „от приюта за бедни".
Поглеждам те и виждам нещо съвсем различно. Виждам личност, която е на една крачка от богатството! Ти имаш усещането, че си на една заплата разстояние от забравата, а Аз те виждам на една заплата разстояние от нирвана. Разбира се, много зависи от това, какво възприемаш като „заплащане", което получаваш и за какво в крайна сметка работиш.
Ако предметът на живота ти е да придобиеш онова, което наричаш сигурност, разбирам и виждам защо се чувстваш „на една заплата разстояние от приюта за бедни". Но даже и тази оценка може да бъде коригирана. Защото с Моето заплащане всички добри неща идват при теб - включително изживяването да се чувстваш сигурен в материалния свят.
Моето заплащане (отплатата, която получаваш, когато „работиш
за" Мен) осигурява много повече от духовен комфорт. Физическото удобство
също може да бъде твое. Иронията във всичко това е, че след като веднъж си изпитал
духовния комфорт, осигурен от Моята отплата, последното нещо, за което ще се
безпокоиш, е физическото удобство.
Дори и физическото удобство за членовете на семейството
ти вече няма да ти бъде грижа, защото щом веднъж си се издигнал до нивото на
Божието съзнание, ще разбереш, че не си отговорен за никоя друга човешка душа
и въпреки че е препоръчително да пожелаеш всяка душа да живее в удобство, всяка
душа трябва да избере (и избира) собствената си съдба във всеки настоящ
момент.
Ясно е, че не е най-висш акт преднамерено да оскърбиш или да погубиш другиго. Ясно е също, че е еднакво неподходящо да пренебрегнеш нуждите на онези, които си подпомогнал да станат зависими от теб.
Задачата ти е да ги направиш независими; да ги научиш
колкото се може по-бързо и по-пълноценно как да се справят без теб. Ти
изобщо не им правиш услуга, докато се нуждаят от теб, за да оцелеят. Благослови
ги обаче истински в мига, в който осъзнаят, че ти не си им нужен.
По същия начин най-великият миг за Бога е мигът, в който
вие осъзнаете, че Бог не ви е нужен. Знам, знам ... това е антитеза на
всичко, което някога са те учили. И все пак учителите ти са ти разказвали за
разярен Бог, за ревнив Бог, за Бог, който има нужда да се нуждаят от него. Това
изобщо не е Бог, а е някакъв невротичен заместител на онова, което би трябвало
да бъде божество.
Истински Майстор Учител е не онзи, който има най-много
ученици, а този, който създава най-много Майстори.
Истински водач е не онзи, който има най-много последователи,
а този, който създава най-много водачи.
Истински крал е не онзи, който има най-много поданици, а
този, който заведе най-много от тях до величието.
Истински учител е не онзи, който има най-много знание, а
този, който помогне на най-много други да имат знание.
И цстински Бог е не онзи, който има най-много слуги, а Този,
който служи най-много, правейки всички други Богове.
Това е едновременно и целта, и славата на Бога: всички ще
престанат да Му бъдат поданици и всички ще знаят Бога не като нещо недостижимо,
а като нещо неизбежно.
Ще сторя така, че да можеш да го разбереш: щастливата ти
съдба е неизбежна. Не можеш да не бъдеш „спасен". Никъде няма ад, освен
в незнанието на този факт.
И така, родители, съпруги и близки би трябвало да се стремят
да превърнат обичта ти не в лепило, което слепва, а по-скоро в магнит, който
най-напред привлича и след това се обръща и изтласква, за да не могат онези,
които са привлечени, да започнат да вярват, че е необходимо да са залепени
за теб, за да оцелеят. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Нищо не може
да бъде по-вредно за другия. Остави обичта си да изтласка обичаните от
теб към света и към пълното изживяване на това кои са те. Така ще си обичал
истински.
Голямо предизвикателство е пътеката на семейния човек. Осеяна е с много отклонения и много светски грижи. Никоя от тях не безпокои аскета. Донесли са му хлябът и водата, дали са му скромният одър, на който да почине, и така той може да посвети всичките си часове на молитва, медитация и размисъл за божественото. Колко лесно е да видиш божественото при такива обстоятелства! Каква проста задача! Но дай на някого съпруга и деца! Виж божественото в бебето, което има нужда от преповиване в З часа сутринта. Виж божественото в сметката, която трябва да бъде платена на всяко първо число от месеца. Разпознай ръката на Бога в болестта, която отнема съпругата ти, в работата, която си загубил, в треската на детето си, в болката на родител. Сега вече говорим за святост.
Разбирам изтощението ти. Знам, че си изморен от битката. И все пак ти казвам: когато Ме следваш, битката изчезва. Живей в своето Божие пространство и събитията ще станат благословии - всичките!
- Как да стигна до Божието си пространство, когато съм загубил работата си, трябва да си платя наема, децата имат нужда от зъболекар и оставането в моето просторно философско пространство изглежда най-малко вероятният път за излизане от тези проблеми?
- Не се отказвай от Мен, когато съм ти най-нужен. Сега е
часът на най-голямата ти проверка. Сега е времето на най-великия ти шанс. Това
е шансът ти да докажеш всичко, което е написано тук. Когато казвам „не се отказвай
от Мен", звуча като онзи мрънкащ невротичен Бог, за който говорихме. Но не съм.
Можеш да „Ме изоставяш" колкото си искаш. Това не ме интересува, защото то няма
да промени нищо помежду ни. Казвам го просто в отговор на въпросите ти. Точно
когато стане трудно да продължиш напред, ти често забравяш Кой Си и
какви бяха инструментите, които съм ти дал за сътворяването на живота,
който си избереш.
Сега повече от всякога е време да отидеш в Божието си пространство. Първо, това ще ти даде голямо спокойствие на мисълта, а спокойната мисъл ражда добри идеи - решения на най-трудните проблеми, които си мислиш, че имаш.
Второ, Божието ти пространство е там, където осъзнаваш Себе
си, и това е целта (единствената цел) на душата ти.
Когато се намираш в Божието си пространство, знаеш и разбираш,
че всичко, което изпитваш сега, е временно. Казвам ти, че небесата и Земята
ще изчезнат, но не и ти. Тази безкрайна перспектива ти помага да виждаш
нещата във вярна светлина.
Можеш да определиш сегашните условия и обстоятелства като това, което са: временни. Тогава можеш да ги използваш като инструменти (защото те са само временни инструменти) за сътворяването на настоящото си изживяване.
Кажи просто кой мислиш, че си? Кой мислиш, че си във връзка с изживяването „загубване на работа"? А може би още по-точно, кой мислиш, че съм Аз? Представяш си, че това е прекалено сериозен проблем за Мен? Излизането от тази затлачена ситуация е твърде голямо чудо, за да мога да се справя? Разбирам, че може да мислиш, че е твърде голямо, за да можеш ти да се справиш, даже с помощта на всичките инструменти, които съм ти дал, но защо мислиш, че е твърде голямо за Мен?
- С разума си знам, че никоя задача не е твърде голяма за
Бога. Но предполагам, че емоционално не съм сигурен. Не дали можеш да се
справиш със задачата, а дали ще се заловиш с нея.
- Разбирам. Това е въпрос на вяра.
-Да.
- Не се съмняваш в способностите Ми, а просто слагаш под въпрос желанието Ми.
- Виж, аз все още живея с теологията, която твърди, че нейде тук може да има урок за мен. Все още не съм сигурен дали би трябвало да стигна до решението на проблема. Може би трябва да си остана с проблема. Може би това е един от тези „тестове", за които моята теология постоянно ми разказва. И така, аз се притеснявам, че проблемът може да не бъде разрешен. Това е един от случаите, когато Ти ще ме оставиш да си стоя с ...
- Може би е време да видим още веднъж как взаимодействам
с тебе, защото ти си мислиш, че става дума за Моето желание, а Аз ти казвам,
че става дума за твоето.
Аз искам за теб това, което ти искаш за себе си. Нищо
повече и нищо по-малко. Аз не седя тук, за да раздавам присъди при всяка молба,
дали нещо трябва да ти се даде или не.
Моят закон е закон за причина и резултат, а не за „ще видим".
Няма нищо, което не би могъл да имаш, ако го избереш. Дори преди да си
помолил, ще съм ти го дал. Вярваш ли в това?
- Не. Съжалявам. Видял съм твърде много неизпълнени молитви.
- Недей да съжаляваш. Винаги стой с истината - истината на твоя опит. Разбирам това. Уважавам го. За Мен проблем няма.
- Добре, защото аз действително не вярвам, че получавам това, за което помоля. Животът ми не свидетелства за това. Всъщност даже рядко получавам онова, за което съм помолил. Получа ли го, считам се за адски голям късметлия.
- Интересен подбор на думи. Изглежда имаш избор. В живота си можеш да бъдеш или адски късметлия, или райски късметлия. Аз бих предпочел да бъдеш райски късметлия, но разбира се, никога не бих се намесил в твоите решения.
Ще ти кажа следното: Винаги получаваш онова, което
сътворяваш и винаги си в процес на сътворяване. Аз не преценявам творенията,
които призоваваш. Просто ти давам сила да призоваваш повече, и повече, и повече.
Ако не ти харесва току-що създаденото, избери отново. Задачата Ми като
Бог е да ти давам винаги тази възможност.
Казваш Ми, че не винаги си получавал пожеланото. Аз пък съм тук, за да ти отговоря, че винаги си получил, каквото си призовал.
Животът ти винаги е резултат от мислите ти за него, включително
разбира се и творческата мисъл, че рядко получаваш, каквото избереш.
В настоящия пример ти виждаш себе си като жертва на ситуацията
„загубване на работа". Истината обаче е, че ти спря да избираш тази работа.
Престана да ставаш сутрин, предвкусвайки какво ще постигнеш, и вместо това започна
да се събуждаш изпълнен с ужас. Престана да се чувстваш щастлив от работата
си и започна да чувстваш негодувание. Дори започна да си фантазираш как правиш
нещо друго.
Мислиш, че тези неща не значат нищо? Ти не разбираш силата
си. Казвам ти: животът ти тръгва от намеренията ти за него.
И така, какво е намерението ти сега? Възнамеряваш ли да докажеш теорията си, че животът рядко ти носи, каквото избираш? Или възнамеряваш да демонстрираш Кой Си Наистина и Кой Съм Аз?
- Чувствам се огорчен. Виновен. Засрамен.
- Това помага ли ти? Защо просто да не признаеш истината, когато я чуеш, и да се насочиш към нея? Няма нужда да обвиняваш себе си. Просто забележи какво си избирал и избери пак.
- А защо съм тъй готов все да избирам отрицателното? И след това да се упреквам за него?
- Какво можеш да очакваш? Казвано ти е още от най-ранните
ти години, че си „лош". Приемаш, че си роден в „грях". Да се чувстваш виновен
е заучена реакция. Карали са те да се чувстваш виновен за неща, които
си сторил преди още изобщо да си можел да правиш каквото и да било. Научили
са те да се чувстваш засрамен за това, че си роден несъвършен.
Това така наречено състояние на несъвършенство, в което са
ти казали, че си дошъл на този свят, е състоянието, което вашите религии целят
да нарекат първороден грях. И то е първороден грях, но не твой. То е
най-първото прегрешение, извършено срещу теб от свят, който не знае нищо за
Бога, ако смята, че Бог би могъл да създаде и би създал нещо несъвършено.
Някои от религиите ви са построили цели теологии на базата
на тази невярна идея. Тя е буквално това: невярна идея. Защото всичко, което
избирам, всичко, на което давам живот, е съвършено; то е съвършено отражение
на самото съвършенство, направено по Мой образ и подобие.
За да оправдаят идеята за Бог, който наказва, на религиите
ви им трябваше да създадат нещо, за което Аз да съм ядосан. По този начин даже
хората, които водят образцов живот, някакси се нуждаят от спасение. Ако не е
необходимо да бъдат спасени от себе си, тогава поне трябва да бъдат спасени
от собственото им вградено несъвършенство. Тъй че (както казват тези
религии), гледай да направиш нещо по въпроса, и то бързо, защото иначе отиваш
право в ада.
Това в крайна сметка може да не направи нищо за смекчаването
на странен, отмъстителен и ядовит Бог, но със сигурност дава живот на странни,
отмъстителни и ядовити религии. Така религиите увековечават себе си.
Така силата остава концентрирана в ръцете на малцинството, вместо да бъде изпитана
чрез ръцете на мнозинството.
Разбира се, че избираш непрекъснато по-малката мисъл,
по-дребната идея, най-мъничката представа за себе си и за силата си, а да не
говорим за Мен и Моята сила. Така си научен.
- Боже Господи, как бих могъл да залича това учение?
- Хубав въпрос и при това отправен към когото трябва!
Можеш да заличиш учението, четейки и препрочитайки тази книга. Чети я отново и отново. Докато разбереш всеки пасаж. Докато всяка дума ти стане позната. Когато можеш да цитираш на другите части от нея, когато можеш да извикваш фрази от нея в най-тъмния час, тогава ще си „заличил старото учение".
- Има още толкова много неща, които искам да те питам, толкова много неща, които искам да знам.
- Действително. Започна с доста дълъг списък от въпроси. Да се върнем към него.
- Кога ще науча достатъчно за личните взаимоотношения, за да мога да изгладя хода им? Има ли начин да бъдеш щастлив в една връзка? Или връзките винаги трябва да бъдат цяло изпитание?
- Няма какво да научиш за личните взаимоотношения. Трябва само да покажеш онова, което вече знаеш.
Има начин да бъдеш щастлив в една връзка и той е да я използваш за истинското й предназначение, а не за измислена от теб цел.
Взаимоотношенията са непрекъснато предизвикателство; непрекъснато
те призовават да създаваш, изразяваш и изпитваш все по-висши аспекти от себе
си, все по-грандиозни представи за себе си, все по-великолепни варианти на
себе си. Няма място, където да можеш да постигнеш това по-непосредствено, по-безупречно
и с по-голямо въздействие, както в отношенията ти с другите. Всъщност без взаимоотношенията
с другите изобщо не можеш да го постигнеш.
Само чрез взаимоотношенията си с други хора, места и събития
можеш изобщо да съществуваш във Вселената (като познаваема единица, като нещо,
което може да бъде определено). Запомни, че в отсъствието на всичко друго, ти
не съществуваш. Ти си това, което си само в съотношение с нещо друго,
което не е. Така е в света на относителното за разлика от света на абсолютното,
където пребивавам Аз.
Разбереш ли го ясно веднъж, схванеш ли го дълбоко в себе
си, интуитивно ще благославяш всяко преживяване, всяка среща и особено личните
човешки взаимоотношения, защото ще ги виждаш в най-висш смисъл като съзидателни.
Ще видиш, че те могат да бъдат използвани, трябва да бъдат използвани и са
използвани (независимо дали искаш или не) за изграждането на това Кой Си Ти
Наистина.
Съграденото може да бъде или великолепно, съзнателно сътворено
от теб, или съвсем случайно образование. Можеш да избереш да бъдеш личност,
която е резултат или на случилото се, или на избора ти какъв да бъдеш
и как да действаш спрямо случилото се. Сътворяването на Себе си става
съзнателно, когато избереш втория начин. Във второто изживяване Личността става
осъзната.
Затова благослови всяко взаимоотношение и го цени като съществено
и формиращо за това Кой Си. Сега избери да бъдеш.
Въпросът ти се отнасяше до личните човешки взаимоотношения от романтичен характер и Аз го разбирам. Така че нека да обърна особено и подробно внимание на човешките любовни отношения, които все още са такъв проблем за теб!
Когато човешките любовни отношения се провалят (отношенията никога не се провалят истински, освен от строго човешка гледна точка, когато не са довели до това, което си искал), те се провалят, защото си се въвлякъл в тях по неправилна причина.
("Неправилно" разбира се е относително понятие, значещо нещо, сравнено с това, което е „правилно" - каквото и да би било това. Би било по-точно да се каже на твой език: „отношенията се провалят/променят най-често, когато си влязал в тях по причини, които не са изцяло благощиятни и не спомагат за тяхното оцеляване.")
Повечето хора влизат в любовни отношения, гледайки какво могат да получат от тях, вместо какво могат да допринесат в тях.
Предназначението на взаимоотношенията е да решиш коя
част от себе си би искал да видиш наяве, а не коя част от другия можеш да заловиш
и да задържиш. Може да съществува само една цел във взаимоотношенията (и в
целия живот): да бъдеш и да решиш Кой Си Наистина.
Много е романтично да кажеш, че си бил „едно нищо" до момента, в който се е появил изключителният партньор, но това не е истина. Даже по-лошо - то упражнява невероятен натиск върху другия да бъде едно или друго нещо, което не е.
В желанието си да не те разочарова, тя (той) се опитва с всички сили да бъде и да прави това, което искаш, до предела на своите възможности. Оттам нататък тя (той) вече не може да изпълни представата ти за нея (него). Не може повече да изпълнява ролята, която й (му) е назначена. Натрупва се негодувание. Следва яд.
Най-накрая, за да се спаси (и за да спаси връзката), изключителният партньор започва да изисква отново своето истинско Аз, държейки се в съответствие с това Коя Е Тя Наистина (или Кой Е Той Наистина). Горе-долу по това време ти казваш, че „тя наистина се е променила" (или „той наистина се е променил").
Много е романтично да кажеш, че сега, когато изключителната
особа е влязла в живота ти, се чувстваш допълнен. Но предназначението на
взаимоотношенията е не да имаш някой, който може да те допълни, а да имаш някой,
с който да можеш да споделиш пълнотата си.
Ето го парадоксът на човешките взаимотношения: нямаш нужда от някой друг, за да изпиташ напълно Кой Си и ... без някой друг си едно нищо.
Това е мистерията и чудото, разочарованието и радостта на човешкото изживяване. Изисква се дълбоко разбиране и пълна готовност да живееш в този парадокс по начин, в който да има смисъл. Наблюдението ми е, че много малко хора го правят.
Повечето от вас навлизат в годините, в които се формират взаимоотношенията, назрели с очакване, пълни със сексуална енергия, с широко отворени сърца и с радостна, пламенна душа.
Някъде между 40 и 60 (за повечето хора е по-ранната възраст) вече сте се отказали от най-великата си мечта, оставили сте настрана най-голямата си надежда и сте се примирили с най-малкото си очакване (или избощо с нищо).
Проблемът е толкова основен, толкова прост и в същото време
толкова трагично неразбран: най-грандиозната ти мечта, най-висшата ти идея
и най-съкровената ти надежда са се отнасяли до любимия ти друг човек
вместо до любимия ти Тебе, Тестът за взаимоотношенията ти е бил колко
добре другият е посрещнал твоите очаквания и колко добре ти си посрещнал
нейните (или неговите). Но единственият сигурен тест е колко добре ти
си посрещнал своите.
Взаимоотношенията са свещени, защото осигуряват най-голямата
житейска възможност (единствената възможност) да сътвориш и създадеш изживяването
на най-висшата си концепция за Себе Си. Взаимоотношенията се провалят, когато
ги виждаш като най-голямата житейска възможност да сътвориш и създадеш изживяването
на най-висшата си концепция за някой друг.
Нека всеки човек в отношенията да се тревожи за Себе Си
- какво е, какво прави, какво има, какво търси, сътворява, изживява и тогава
всички взаимоотношения великолепно ще изпълняват предназначението си и ще служат
на участниците!
Нека всеки човек в отношенията да се тревожи не за другия,
а само, само, само за Себе Си.
Това изглежда като странно учение, защото си научен, че
в най-висшата форма на взаимоотношение с някого, човек се тревожи единствено
за другия. Аз пък ти казвам: съсредоточаването ти върху другия, фикс идеята
ти за него е това, което причинява провала в отношенията.
Какво е другият? Какво прави? Какво има? Какво казва? Желае? Изисква? Какво мисли? Очаква? Планува?
Майсторът Учител разбира, че няма значение какво е,
прави, има, казва, желае и изисква другият. Няма значение какво мисли,
очаква и планува другият, има значение единствено какво си ти по отношение
на него.
Най-обичащият човек е онзи, който е съсредоточен в Себе Си.
- Това е радикално учение ...
- Не е, ако го погледнеш внимателно. Ако не можеш да обичаш
Себе Си, не можеш да обичаш другиго. Много хора правят грешката да търсят обичта
към Себе Си чрез обичта към друг. Естествено те не разбират, че го правят
- то не е съзнателно усилие. То е онова, което става в главата им. Дълбоко в
главата. В мястото, което наричате подсъзнание.
Те си мислят: „Само да мога да обичам другите, и те ще ме обичат мен. Тогава ще съм способен да бъда обичан и ще мога и аз да обичам себе си".
Обратното на това е, че толкова много хора се мразят, защото
чувстват, че никой друг не ги обича. Това е болест (когато хората наистина са
„болни от любов"), защото истината е, че други хора действително ги обичат,
но то за тях няма значение. Колкото и хора да изразят любовта си към тях, няма
да им е достатъчно.
Първо, те не ти вярват. Мислят, че искаш да ги манипулираш,
опитвайки се да получиш нещо. (Как може да ги обичаш заради това, което са?
Не. Трябва да има някаква грешка. Трябва да искаш нещо. Какво искаш?) Те седят
и се опитват да разберат как може всъщност някой да ги обича. Не ти вярват и
се впускат да те карат да им го докажеш. Трябва да докажеш, че ги обичаш.
За да го направиш, може да те помолят да започнеш да променяш поведението си.
Второ, ако достигнат до момент, в който могат да ти
повярват, че ги обичаш, те веднага започват да се притесняват колко дълго ще
могат да задържат любовта ти. И за да задържат любоват ти, започват да
променят собственото си поведение.
Така двама души буквално изгубват себе си във връзката си. Влизат в нея с надеждата да намерят себе си, а вместо това изгубват себе си.
Това изгубване на себе си в една връзка е главната причина
за горчивината у подобни двойки. Двама души се събират като партньори, надявайки
се, че цялото ще е по-голямо от сбора на отделните части, само за да разберат
впоследствие, че то е по-малко. Те се чувстват по-малко, отколкото са
се чувствали, когато са били сами. По-малко способни, по-малко можещи, по-малко
възбуждащи, по-малко привлекателни, по-малко радостни, по-малко задоволени.
Това е, защото те са по-малко. Отказали са се в голяма
степен от онова, което са, за да могат да бъдат и да останат във връзката.
Връзките никога не са били замислени да съществуват по такъв начин. И все пак това е начинът, по който биват изживяни от много повече хора, отколкото можеш да си представиш.
- Защо? Защо?
- Защото хората са изгубили връзката (ако изобщо някога са
я имали) с предназначението на личните отношения. Когато спрете да се
виждате един друг като свещени души на свещено пътешествие, тогава ще можете
да видите и предназначението и причината зад всички взаимоотношения.
Душата е дошла в тялото и тялото в живота с цел еволюция.
Вие еволюирате, променяте се. И използвате връзката си с всичко,
за да решите в каква насока се променяте.
Това е работата, която сте дошли да свършите тук. Това е радостта от сътворяването на Себе Си. От познаването на Себе Си. От съзнателното преобразяване в онова, което искате да бъдете. Това е смисълът на понятието само-съзнателен (Себе-съзнателен).
Дошъл си в относителния свят, за да разполагаш с инструментите,
с които да познаеш и изпиташ Кой Си Наистина. Кой Си означава какъв се сътворяваш
да бъдеш по отношение на всичко останало. Личните ти взаимоотношения са най-важният
елемент в този процес. Следователно личните ти взаимоотношения са свещена
почва. Те фактически нямат нищо общо с другия, но едновременно с това, щом другият
е въвлечен, те са изцяло свързани с него (нея).
Това е божественият дуализъм. Това е затвореният кръг. Така
че не е чак толкова радикално учение да се каже: „Благословени да са съсредоточените
в Себе Си, защото те ще познаят Бога". Може пък да не е лоша житейската цел
да познаеш най-висшата част от Себе Си и да останеш съсредоточен в нея.
Следователно първата ти връзка би трябвало да бъде със Себе Си. Най-напред трябва
да се научиш да почиташ, цениш и обичаш Себе Си.
Най-напред трябва да видиш Себе Си като достоен, преди
да можеш да видиш друг като достоен. Най-напред трябва да видиш Себе Си като
благословен, преди да можеш да видиш друг като благословен. Най-напред трябва
да опознаеш Себе Си като свят, преди да можеш да потвърдиш святостта на друг.
Ако поставиш каруцата пред коня (както повечето религии те карат да сториш)
и потвърдиш святостта на друг, преди да си потвърдил своята, един ден ще изпиташ
негодувание. Ако има едно нещо, което никой от вас не може да търпи, то е някой
друг да бъде по-свят от вас. И въпреки това религиите ви ви насилват да наричате
другите по-святи от себе си. Вие така и правите ... за известно време. А след
това ги разпъвате.
Разпнахте (по един или друг начин) всичките Ми учители, а не само Един. И го направихте, не защото те бяха по-святи от вас, а защото вие си съчинихте, че са по-святи.
Всичките Ми учители са идвали с едно и също послание. Не „аз съм по-свят от вас", а „вие сте толкова свята, колкото съм и аз".
Това е посланието, което не си могъл да чуеш; това е истината, която не си могъл да приемеш. Ето защо никога не си могъл да се влюбиш истински и чисто в друг. Ти никога не си се влюбвал истински и чисто в Себе Си.
И тъй, казвам ти: бъди сега и завинаги съсредоточен в Себе
Си. Гледай какво си, какво правиш и какво имаш във всеки един момент, а не какво
става с друг. Спасението ти се намира не в действието на друг, а в твоята
реакция.
- Знам, но звучи като че ли би трябвало да не обръщаме внимание на онова, което другите ни причиняват във взаимоотношенията си с нас. Каквото и да правят, стига да запазваме равновесието си, да оставаме съсредоточени в Себе Си и да изпълним останалите хубави работи, които каза, нищо няма да може да ни докосне. Ама другите ни докосват. Действията им понякога ни нараняват. Именно тогава, когато болката проникне в една връзка, аз не знам какво да правя. Чудесно е да се каже „отдръпни се настрана, не придавай значение на нещата", но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Случва ми се да бъда наранен от думите и действията на партньора си в една връзка.
- Ще дойде денят, когато няма да бъдеш нараняван. Това ще
е денят, в който ще установиш и ще разбереш истинското значение на взаимоотношенията
и истинската причина за тях. Ти си я забравил и затова реагираш по такъв начин.
Но проблем няма. То е част от еволюционния прцес. Част от растежа. Работата
на Душата е това, което вършиш в една връзка - грандиозно осъзнаване и грандиозно
спомняне е това. Докато не си го спомниш, докато не си припомниш също и как
да използваш взаимоотношенията като инструмент за сътворяване на Себе
Си, ще трябва да работиш на нивото, на което се намираш сега - нивото на разбиране,
нивото на готовност, нивото на спомняне.
Така че има неща, които можеш да направиш, когато реагираш
с болка на онова, което другият е, което казва или прави. Първото от тях е честно
да признаеш пред себе си и пред другия точно как се чувстваш. Много от вас се
страхувате да го направите, защото мислите, че ще „изглеждате лошо". Някъде
дълбоко в себе си осъзнавате, че вероятно е нелепо „да се чувствате по подобен
начин". Сигурно ви прави „малки". Вие сте „по-извисени от подобно нещо".
Но в крайна сметка не можете другояче и независимо от всичко се чувствате
по такъв начин.
Има само едно нещо, което можеш да направиш, уважавай чувствата си. Защото зачитането на чувствата ти значи зачитане на Себе Си. И обичай ближния си така, както обичаш себе си. Как можеш изобщо да очакваш да разбереш и уважаваш чувствата на друг, ако не можеш да зачиташ усещанията вътре в Себе Си?
Първият въпрос при каквото и да е взаимодействие с друг е - Кой Съм Аз и Кой Искам да Бъда сега по отношение на това?