Разговори с Бога
книга трета
Това е изключителна книга. Мога да го заявя като човек, който има твърде малко общо с написването й. Всичко, което в действителност извърших, бе „да се явя на срещата", да задам няколко въпроса и след това да възприема продиктуваното. Нийл Доналд Уолш 1.
Това е всичко, което съм правил от 1992 година, когато започна този разговор с Бога. В онази година стана така, че в момент на дълбока депресия аз извиках от болка: Какво трябва да сторя, за да променя живота си? И какво съм сторил, че да заслужа този живот, който е една непрестанна борба?
Записах тези въпроси върху лист жълта хартия в едно гневно писмо към Бога. За моя собствена изненада и удивление Бог ми отвърна. Отговорът му се появи под формата на думи, които долових в съзнанието си, прошепнати от един Безмълвен Глас. Имах щастието да запиша тези думи.
Това правя вече в продължение на шест години. И тъй като ми бе казано, че този личен диалог ще се превърне един ден в книга, изпратих първата част от тези слова на един издател в края на 1994 г. Седем месеца по-късно те вече бяха на лавиците на книжарниците. Тази книга беше в списъка на бестселърите на в. „Ню Йорк таймс" в продължение на деветдесет и една седмици.
Втората част на този диалог се превърна също в бестселър и остана в продължение на дълги месеци в списъка на „Таймс". А сега ето я третата, последна част на този необичаен разговор.
Написването на настоящата книга ми отне четири години.
Тя не беше написана лесно. Промеждутъците между моментите на вдъхновение бяха огромни. Нерядко те бяха отделяни от половингодишни интервали от време. Словата от първата книга ми бяха продиктувани в продължение на една година, втората книга дойде за един малко по-дълъг период от време, а този последен том трябваше да бъде написан в светлината на публичните прожектори. Навсякъде, където съм ходил след 1996 г. непрестанно чувах въпроса: „Кога ще излезе третата книга?", „Ами къде е третата книга?", „Кога можем да очакваме третата книга?".
Можете да си представите какво ми костваше всичко това. Как то се отрази на процеса на работата ми. Това беше все едно да правя любов на Янки стадион.
Всъщност подобен акт би бил по-уединен и интимен. Когато пишех третата книга, всеки път щом вземех писалката, чувствах как пет милиона души ме наблюдават, чакат и се вкопчват за всяка моя дума.
Казвам всичко това, не за да се поздравя с това, че съм завършил тази творба, а по-скоро, за да обясня защо тя ми костваше толкова дълго време. Моментите, в които имах мисловно, духовно и физическо усамотение през последните някол-ко години бяха много редки и през големи интервали.
Започнах да пиша тази книга през пролетта на 1994 година и началните части бяха написани през този период, после процесът на писане прекъсна за много месеци, докато накрая бе прескочена и цяла една година, и най-сетне се появиха завършващите глави, написани през пролетта и лятото на 1998.
Поне на едно може да се разчита със сигурност: тази книга не бе насила написана по никакъв начин. Вдъхновението ми идваше чисто и ако не, аз просто оставях писалката и се отказвах да пиша - в един от случаите за цели четиринадесет месеца. Бях решен да не създавам никаква книга, ако ми се налага да избирам между това и една книга, която съм принуден да напиша, защото съм заявил, че ще го направя. Въпреки че това доста притесни моя издател, то ме накара да бъда достатъчно убеден в информацията, която получавам, колкото и продължително време да траеше записването й. Сега имам достатъчна вътрешна увереност, с която да ви предложа тази информация. Настоящата книга обобщава учението от първите два тома на трилогията. И по-нататък тя ги доразвива, достигайки до логичното им вълнуващо и смайващо заключение.
Ако сте прочели предговора към всяка от двете части, сигурно знаете, че и в двата случая аз имах известни опасения. Всъщност бях уплашен от това каква ще бъде реакцията спрямо тези мои писания. Сега обаче не се боя. Не изпитвам никакъв страх по отношение на третата книга. Зная, че тя ще докосне със своите прозрения и истинност, със своята топлота и любов мнозина от хората, които ще я прочетат.
Вярвам, че това е свещен духовен материал. Сега разбирам и виждам, че същото се отнася за цялата трилогия и че тези книги ще бъдат четени и изучавани десетилетия наред, дори и цели поколения, може би цели векове. Защото в нейната ця-лост трилогията обхваща удивителен обем от теми, като се започне от това как да имаме пълноценни взаимоотношения с хората и се стигне до естеството на върховната реалност и космологията на вселената. Тук се включват наблюдения вър-ху живота, смъртта, любовта, брака, секса, родителската отговорност, здравето, образованието, икономиката, политиката, духовността, религията, работата като житейски път и как правилно да печелим парите си, физиката, времето, обществените нрави и обичаи, процесът на творчество, наша-та връзка с Бога, екологията, престъпността и наказанието й, живота във високоразвитите общества на Космоса, добро-то и злото, културните митове и културната етика, душата, духовните партньори, същността на истинската любов и пъ-тят към величественото проявление на онази част от нас са-мите, която познава божественото като наше естествено наследие.
Моля се всички вие да имате полза от тази работа.
Бъдете благословени!
Ашланд, щата Орегон,
септември 1998
Днес е неделя на Възкресение 1994 година и аз съм тук с писалка в ръка, както ми се каза. В очакване съм на Бога. Той обеща да се появи, както стори това миналите две Възкресения, за да започнем поредния си едногодишен разговор - третия и последен засега.
Този процес - това необичайно общуване - започна през 1992 година. То ще завърши на Възкресение 1995. Три години, три книги. Първата се занимаваше преди всичко с лични въпроси - с нашите любовни отношения, с това как да намерим най-подходящата за себе си работа, как да се справим с могъщите енергии на парите, любовта, секса и Бога; и как да ги интегрираме в нашия ежедневен живот. Втората част разгърна по-нашироко тези теми и продължи по-нататък с основни геополитически проблеми - същността на властта, как да се създаде един свят без война, основа за единно интернационално общество. Настоящата трета, финална част на трилогията ще се съсредоточи, както ми е казано, върху по-широки въпроси, пред които е изправен човекът. Тя разгръща представи, свързани с други сфери и измерения и с това как всичко е сложно преплетено, за да се съвмести в единство и цялостност.
Последователността е следната:
Индивидуални истини, Глобални истини, Универсални истини
Също както беше и при първите два ръкописа, нямам представа накъде ще ни изведе настоящият труд. Процесът е много прост. Вземам писалка и хартия, задавам въпрос - и виждам какви мисли ще изплуват в съзнанието ми. Ако нищо не идва, ако не ми се дадат никакви думи, аз оставям всичко до следващия ден. Целият процес по написване на първата книга ми от-не една година, а написването на втората беше малко по-дълго от година. (Настоящата книга е все още в процес на писане.)
Очаквам, че тази книга ще бъде най-важна от всичките.
За първи път, откакто започна този процес, аз имам чувството, че зная напълно какво правя. Изминаха два месеца, откакто написах тези първи четири-пет параграфа. Два месеца изминаха от Възкресение, а нищо повече не ми се даде като информация - нищо, освен напълно съзнателното отношение към моя труд.
Бях прекарал седмици наред да препрочитам и поправям грешките на набрания текст в ръкописа на първата книга от настоящата трилогия - и тъкмо тази седмица получих последната коригирана версия на първа книга, само за да я бърна обратно с четирийсет и три отделни грешки, които трябваше да се поправят. Втората книга междувременно все още в ръкописен вид бе завършена миналата седмица - с двумесечно закъснение от „плана". (Тя трябваше да бъде завършена до Великден 1994 година.) Настоящата книга бе започната в една Великденска неделя, въпреки че втора книга още не бе довършена и събира праха в папка от тогава насам. Сега, когато втора книга е завършена, тази следваща работа крещи за внимание.
За първи път от 1992 година, когато започна всичко това, аз чувствам някаква съпротива спрямо този процес, дори известно негодувание. Започвам да се чувствам обвързан от този ангажимент, никога не ми е било приятно да върша нещо, което съм длъжен.
Освен това, след като вече съм раздал на някои хора некоригирани копия от първия ръкопис и чух техните отзиви, убеден съм, че и трите книги ще бъдат много четени, ще бъдат задълбочено изследвани и анализирани от гледна точка на теологическите им съответствия и ще бъдат повод за страстни дебати десетилетия напред.
По тази причина ми беше много трудно да стигна до тази страница; много трудно ми бе да погледна на тази писалка като на мой приятел - защото макар и да зная, че този материал трябва да се напише, зная също така, че това ме прави открит за най-вулгарни нападки, насмешки, а може би дори и омраза от страна на мнозина, затова, че съм се осмелил да запиша тази информация, и още повече да обявя, че тя идва до мен направо от Бога.
Струва ми се, че най-големият ми страх е, че аз ще се окажа най-неподходящият, най-несъответстващият „говорител" на Бога, имайки предвид безкрайната поредица от грешки и неправилни действия, които бележат моя живот и характеризират моето поведение.
Онези, които ме познават от миналото - бившите ми съпруги и собствените ми деца - ще бъдат в пълното си право да излязат напред и да отхвърлят всички тези писания, основаващи се на недотам блестящото ми поведение като човек, в най-простите, основни функции на съпруг и баща. Аз жестоко се провалих в това и в други аспекти на живота, свързани с приятелството и почтеността, постоянството и чувството за отговорност.
Накратко казано, аз остро съзнавам, че не съм достоен да се представям като Божи човек или вестител на истината, аз съм последният човек, който би могъл да си припише подобна роля, дори да се осмели да я приеме. Несправедливост спрямо истината е да се наема да говоря от нейно име, когато целият ми живот свидетелства за моите слабости.
По тези причини, Господи, моля Те, освободи ме от моите задължения като човек, който пише от Твое име и си намери друг, чийто живот го прави достоен за тази чест.
Бих искал да довършим онова, което сме започнали - макар че ти по никакъв начин не си длъжен да го сториш, нямаш никакви „задължения" кьм мен, нито кьм когото и да било, макар че, както виждам, натрупал си огромно чувство за вина, благодарение на тази своя представа, че си длъжен.
Подведох множество хора, включително и собствените си деца.
Всичко, което се е случило през твоя живот, е станало точно така, както е най-добре за теб - и за всички души, свързани с теб - за да израствате точно по начина, по който се нуждаете и желаете да растете.
Това е съвършено „измъкване", измислено от всички онези от Новата епоха, на които им се ще да избегнат отговорността за собствените си дела и всякакви неприятни резултати от тях.
Аз чувствам, че бях егоист - невероятен егоист - през по-голямата част от живота си вършех онова, което ми харесва, независимо какво причинявам на другите.
Няма нищо лошо в това да вършиш каквото ти харесва... Да, но толкова много хора останаха наранени, предадени...
Въпросът е само един - какво най-много ти харесва. Както изглежда от думите ти, в настоящия момент ти харесва това да вършиш нещата така, че да причиняваш най-малко или никакви вреди на останалите.
Изразяваш се твърде меко.
Правя го съзнателно. Ти трябва да се научиш да бъдеш по-внимателен към самия себе си. И да спреш да се осьждаш.
Това е много трудно - особено когато останалите са винаги готови да те осъдят. Имам чувството, че ще поставя в неловко положение истината, че ако упорствам, завърша и публикувам тази трилогия, ще се окажа толкова лош изразител на Твоето послание, че ще го дискредитирам.
Не можеш да дискредитираш истината. Истината си е истина и тя не може нито да се докаже, нито да се отхвърли. Тя просто е.
Красотата и великолепието на Моето послание не може и няма да се влияе от мнението на хората за теб.
Всъщност ти си един от най-добрите посланици, защото си изживял живота си по начин, който определяш като не напълно съвършен.
Хората ще те чувстват близък, дори ако те осьждат. А ако видят, че си действително искрен, те могат дори да ти простят твоето „безчестно минало".
Но ето какво ще ти кажа: докато продължаваш да се тревожиш от онова, което другите мислят за теб, ти си в тяхна власт.
Само когато не очакваш одобрение отвън, можеш да бъдеш господар на себе си.
Грешката ми е по-скоро за посланието, отколкото за мене самия, безпокои ме това, че самото послание може да бъде опетнено.
Ако толкова се грижиш за посланието, тогава просто го запиши. Не се безпокой, че може да се опетни. Посланието ще говори само за себе си.
Спомни си какво съм те учил. Не е толкова важно колко добре се възприема едно послание, а колко добре се изпраща. Спомни си и още нещо: ти препредаваш онова, което сам трябва да научиш.
Не е необходимо да си постигнал съвършенство, за да говориш за съвършенството.
Не е необходимо да си овладял мъдростта, за да говориш за мъдрост.
Не е необходимо да си постигнал най-висшето ниво на еволюцията, за да говориш за най-висшите нива на еволюцията.
Стреми се само да бъдеш искрен. Стреми се да бъдеш истински. Ако желаеш да премахнеш всички „вреди", които си си представял, че си нанесъл, покажи го с делата си. Направи всичко, което можеш, и след това го остави в миналото.
Лесно е да се каже, но е трудно да се постигне. Понякога се чувствам толкова виновен.
Вината и страхът са единствените врагове на човека. Вината е важна, тя ни подсказва кога сме постъпили зле.
Не съществува такова нещо като „зло". Има само неща, които не са ти полезни; които не изразяват истината за Теб Самия и за това Кой Избираш Да Бъдеш.
Вината е чувство, което те обвързва с онова, което не си.
Но чувството за вина ти дава възможност да забележиш кога си се отклонил от правия път.
Ти говориш за самосъзнание, а не за чувство за вина.
Ето какво ще ти кажа: вината е поразата на тази земя - отровата, която унищожава растението.
Чрез чувството на вина ти не можеш да се развиваш, а само да се съсипеш и загинеш.
Осъзнаване е онова, към което се стремиш. Но осъзнаването не е вина и любовта не е страх. Страхът и вината са единствените твои врагове. Любовта и осъзнаването са единствените твои приятели. Не смесвай едното с другото, защото ще те убие, докато другото ти дава живот.
И значи не бива да „се чувствам виновен за нищо"?
Никога и за нищо. Каква полза има от чувството за вина? То само те кара да не се обичаш и унищожава единствения ти шанс да обичаш друг човек.
И от нищо не бива да се страхувам, така ли?
Страхът и предпазливостта са две различни неща. Бъди предпазлив, бъди съзнателен - но не бъди страхлив. Защото страхът само парализира, докато съзнанието мобилизира.
Бъди мобилизиран, а не парализиран.
Винаги са ме учили да се боя от Бога.
Зная. И ти винаги си бил парализиран в своите отношения с Мен оттогава и досега.
Едва когато престана да се страхуваш от Мен, ти можа да създадеш някакви смислени взаимоотношения с Мен.
Ако мога да ти дам някакъв дар, някаква специална благодат, това ще бъде да ти позволя да Ме откриеш, а то ще означава освобождаване от страха.
Благословени безстрашните, защото те ще познаят Бога.
Тоба означава, че трябва да бъдеш достатъчно безстрашен, за да се освободиш от всичко, което си мислиш, че знаеш за Бог.
Трябва да бъдеш достатъчно безстрашен, за да се освободиш от онова, което другите са ти казвали за Бога.
Трябва да бъдеш толкова безстрашен, че да се осмелиш да навлезеш в своето собствено преживяване на Бога.
И после не трябва да се чувстваш виновен за това. Когато собственият ти опит разрушава онова, което си мислиш, че си знаел за Бога и онова, което всички останали са ти казвали за Него, не бива да се чувстваш виновен.
Страхът и вината са единствените врагове на човека.
И все пак има хора, които ще кажат, че онова, което предлагаш е догобор с дявола; че само дяволът би предложил нещо подобно.
Дявол не сьществува. И това също би го казал дяволът.
Дяволът би казал всичко, което би казал Бог, така ли? Само че по-остроумно.
Дяволът е по-остроумен от Бога ли? Може да се определи като по-хитър.
И тъй дяволът „заговорничи" като твърди онова, което Бог би казал?
Със съвсем „дребно" изкривябане. Само колкото да те отклони от пътя, да те подведе да се заблудиш.
Струва ми се, че трябва да поговорим малко за този „дявол".
Нали говорихме достатъчно на тази тема в първа книга?
Явно не е било достатъчно. А и има хора, които не са прочели първа книга. Нито пък втора.
И така, мисля, че е добре да започнем като обобщим някои от истините, които са изложени в първите две книги. Това ще подготви почвата за по-мащабните, универсални истини, които се разглеждат в тази трета книга. И ние отново в самото начало ще стигнем до дявола. Аз искам ти да разбереш по какьв начин и защо такова нещо е било „измислено".
Добре. Хубаво. Ти печелиш. Вече съм въвлечен в този диалог, така че той очевидно ще продължи. Но съществува нещо, което хората трябва да знаят сега, когато влизам в този трети разговор: половин година мина откакто написах първите думи, представени тук. Сега е 25 ноември 1994 г., един ден след Деня на благодарността. Отне ми двайсет и пет седмици да стигна дотук; двайсет и пет седмици от Твоите последни думи в горния параграф до моите думи в този параграф. Много неща се случиха през тези двайсет и пет седмици, но това, което не се случи, е, че тази книга не потръгна дори с милиметър напред. Защо бе нужно толкова дълго време?
Разбираш ли как можеш да блокираш сам себе си? Виждаш ли как се самоблокираш? Съзнаваш ли по какьв начин можеш да се спреш в пътя си, когато си предприел нещо добро? Ето, точно това правиш през целия си живот.
Хей, почакай малко! Не аз забавям цялата тази работа. Та аз не мога нищо да направя - не мога да напиша дори една-едничка дума - ако не се чувствам подтикнат, ако не се чувствам... мразя да използвам тази дума, но мисля, че трябва да бъда Вдъхновен, за да се обърна към тази жълта канцеларска хартия и да ... А вдъхновението е Твоя работа, а не моя.
Разбирам. Значи си мислиш, че се бавя Аз, а не ти?
Да, струва ми се, че е така.
Прекрасни мой приятелю, това толкова много ти подхожда - на теб, както и на другите човеци. Клатиш си краката в продължение на половин година, не правиш нищо за свое добро, всъщност дори го отблъсваш, а след това обвиняваш някой друг или нещо извън себе си, за товба, че не си стигнал до никъде. Не виждаш ли в това някаква закономерност?
Ами...
Ето какво ще ти кажа: Не съществува такова време, когато Аз да не съм с теб, няма такьв миг, когато „да не съм готов".
Не съм ли ти казал това?
Ами да, но...
Аз винаги съм с теб и ще бъда с теб до края на времената.
И все пак няма да ти наложа своята воля никога.
Аз съм избрал за теб най-висшето ти добро, но повече от всичко друго съм избрал да ти дам свободна воля. А това е най-сигурното мерило за любов.
Когато искам за теб онова, което ти искаш за себе си, това означава, че наистина те обичам, когато искам за теб онова, което Аз искам, това означава, че обичам Себе си чрез тебе.
По този начин, прилагайки същия критерий, можеш да определиш дали другите те обичат и дали ти обичаш другите, защото любовта никога не избира сама за себе си, а се стреми да направи единствено възможен избора на своя възлюбен.
Това изглежда в пряко противоречие с онова, което Ти Самият каза в първа книга за това, че любовта ни най-малко не се интересува от онова, което другият е, върши или има, а се интересува само от това, което Азът е, върши и има.
Това води и до някои други въпроси като например... Какво ще кажеш за онзи баща, който крещи на детето си: „Махай се от улицата!" или по-скоро рискува собствения си живот, хвърля се сред шеметното движение, за да спаси детето си? Какво ще кажеш за такъв баща, нима той не обича своето дете? И все пак той му налага собствената си воля. Спомни си, че детето се е намирало на улицата, защото е искало да бъде там.
Как ще обясниш тези противоречия?
Няма никакво противоречие, но ти не можеш да съзреш хармонията. И няма да разбереш тази божествена доктрина за любовта, докато не разбереш, че Моят най-върховен избор за Мене самия е същият, както е твоят най-върховен избор за самия теб, а това е така, защото ти и Аз сме Едно.
Разбираш ли, Божествената Доктрина е също така и Божествена Дихотомия и това е така, защото самият живот е дихотомия - преживяване, при което две очевидно противоречащи си истини могат да съществуват в едно и също пространство по едно и също време.
В настоящия случай явно противоречивите истини са, че ти и Аз сме разделени и че ти и Аз сме едно. Същото видимо противоречие се проявява по отношение на теб и на всички останали.
Продьлжавам да твърдя онова, което казах и в първа книга: най-голямата грешка, която правят хората в човешките взаимоотношения, е, че се грижат за това какво прави другият, какво желае, какво е или какво има. Грижете се само за истинския си Аз. Какво този Аз представлява или има, какво Желае висшият Аз, какво избира, от какво се нуждае? Кой е върховният избор на Аза?
Държа също и на още едно твърдение, което изразих в първа книга: най-върховният избор на Аза се превръща в най-върховния избор, който той прави в полза на някой друг, защото Азът съзнава, че няма други.
Следователно грешката ти не е, че си предпочел да следваш онова, което е най-добро за теб, а по-скоро в това, че не знаеш кое е най-доброто. Това произтича от факкта, че не знаеш Кой Е Истинският Ти Аз, а още по-малко пьк кой се стремиш да бъдеш.
Не Те разбирам.
Добре, ще ти дам един пример. Ако се стремиш да спечелиш Индианополис 500, може би най-доброто за теб ще бъде да караш със 150 мили в час, но ако се стремиш да стигнеш безпрепятствено до магазина, може би такава скорост не е най-добрата.
С други думи, Ти твърдиш, че всичко зависи от контекста?
Да. Целият живот зависи от контекста. Онова, което е „най-доброто", зависи от това Кой Си и Кой Се Стремиш да Бъдеш. Не можеш разумно да избереш най-доброто за себе си, ако преди това разумно не си решил Кой Си и Какво Си.
Аз като Бог зная какво се стремя да бъда, следователно зная какво е „най-доброто" за Мен.
И какво е то? Кажи ми какво е „най-доброто" за Бога? То изглежда доста интересно...
Най-доброто за Мен е да ти дам онова, което ти си решил, че е най-доброто за теб. Защото Аз се опитвам да бъда проявление на Моето Аз, а това Аз съм чрез теб.
Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Да. Колкото и да не Ти се Вярва, всъщност Те разбирам.
Това е добре. А сега ще ти кажа нещо, което ще ти бъде трудно да повярваш.
Аз ти давам винаги онова, което е най-добро за тебе, макар че, признавам, ти не винаги знаеш това.
Тази загадка може би малко започва да се изяснява сега, когато ти започваш да разбираш към какво се стремя.
Аз съм Богът.
Аз съм Богинята.
Аз съм Върховното Същество. Всичко във Всичко. Началото и Краят. Алфата и Омегата.
Аз съм Сумата и Субстанцията. Въпросът и Отговорът. Възходът и Падението. Ляво и Дясно, Тук и Сега, Преди и След.
Аз съм Светлината и Аз съм Мракът, който създава Светлината и я прави възможна. Аз съм Доброто Без Край и „Лошото", което прави „Доброто" добро. Аз съм всичко - Всичко във Всичко, и не мога да изпитам и преживея частица от Своето Аз, без да изпитам и преживея Цялото Свое Аз.
И тъкмо това за Мен ти не разбираш. Искаш да направиш от Мен едно, а не друго. Висшето, но не и низшето, доброто, но не и злото. Ала отхвърляйки половината от Мен, ти отхвърляш половината от Себе си. А по този начин никога не можеш да бъдеш Своя Истински Аз.
Аз съм Величавото Всичко - онова, към което се стремя, е да позная Себе си чрез опита. А това Аз постигам чрез теб и чрез всичко друго, което съществува, и Аз преживявам Себе си в цялото си великолепие посредством изборите, които правя, защото всеки избор е себесътворяване. Всеки избор е самоопределение. Всеки избор представлява Мен - тоест представя Ме - Такъв, Какъвто Съм Избрал Да Бъда Сега.
Но Аз не мога да избера да бъда величествен, ако няма между какво да избирам. Някаква част от Мен трябва да е по-малко величествена, за да мога да избера онази част от Мен, която наистина носи величие.
По същия начин е и с теб. Аз Съм Бог. Актът на сътворяването на Самия Себе Си. Същото е и с теб.
Това е, за което копнее твоята душа. Това е, което духът ти жадува.
Ако ти попреча да имаш онова, което си избрал, Аз бих попречил на себе си да имам онова, което Аз съм избрал.
Защото най-голямото ми желание е да преживея Себе си Такъв, Какъвто Съм. И както внимателно и много подробно ти обясних в първа книга, Аз мога да осъществя това само в пространството на Онова, Което Не Съм.
И така Аз внимателно съм съткорил Онова, Което Не Съм, за да мога да преживея Онова, Което Съм.
И все пак Аз Съм всичко, което сътворявам - и следователно Аз Съм Онова, Което Не Съм.
Но как е възможно някой да бъде онова, което не е?
Лесно. Ти го правиш през цялото време. Само наблюдавай своето поведение.
Постарай се да разбереш това. Няма нищо, което Аз да не Съм. Следователно Аз Съм Онова, Което Съм, и Аз Съм Онова, Което Не Съм.
В ТОВА Е БОЖЕСТВЕНАТА ДИХОТОМИЯ.
Тоба е Божествената Мистерия, която досега само най-висшите умове са могли да разберат. Сега Аз я разкрих по такъв начин, че повече хора да бъдат в състояние да я проумеят.
Това беше посланието на първа книга и тази основна истина трябва да разбереш - трябва дълбоко да познаеш - ако искаш да разбереш и да познаеш още по-върховните истини, които предстоят да се разкрият в трета книга.
Нека сега да разкрия една от тези върховни истини, защото в нея се състои отговорът на втората страна на твоя въпрос.
Надявах се да се върнем към тази част на въпроса ми. Какво ще кажеш за любовта на онзи родител, който прави за детето си онова, което е най-добро за него, дори и когато трябва за целта да наруши собствената воля на детето! Или може би родителят проявява най-истинска любов, когато остави детето си да си играе сред уличното движение?
Чудесен въпрос. Тоба е въпрос, който всеки родител задава под една или друга форма, откакто родители съществуват. Отговорът за теб като родител е такьв, какъвто е за Мен като Бог.
И какъв е този отговор?
Търпение, сине Мой, търпение. „Блаженство постига онзи, който може да го дочака". Никога ли не си чувал това?
Да, баща ми много често ми го повтаряше и аз мразех тази пословица.
Разбирам. Но проявявай търпимост кьм себе си. Особено когато изборът ти не ти донася онова, което ти се струва, че искаш. Да вземем например отговора на втората част на въпроса ти.
Твърдиш, че искаш да знаеш отговора, ала не го избираш. Знаеш, че не си готов да избереш този отговор и затова нямаш чувството, че ти е даден. В действителност, ти знаеш отговора и си го знаел през цялото време, просто не го избираш. Избираш да вярваш, че не знаеш този отговор и по този начин не го знаеш.
Да. За това Ти също говори в първа книга, аз притежавам всичко, което съм избрал в този момент - включително и пълно разбиране за Бога - но няма да го почувствам, докато не позная, че наистина това е така.
Именно. Формулира го съвършено.
Но как мога да позная, че разбирам Бога, ако не съм преживял това разбиране? Как мога да познавам нещо, което не съм преживял? Не беше ли казал един голям мислител: „Всяко познание е преживяване"?
Не е бил прав.
Познанието не следва преживяването - то го предхожда.
Половината свят мисли, че е обратното.
И според теб аз зная отговора на втората част от моя въпрос, само че не зная, че го зная?
Точно така. Но щом не зная, че го зная, значи не го зная.
Да. В това е парадоксът.
Не го разбирам... А може би го разбирам.
Наистина.
И така, как да стигна до това „да зная, че зная" нещо, ако „не зная, че го зная"?
„Да знаеш, че знаеш, означава да се държиш така, сякаш знаеш".
Мисля, че спомена нещо подобно в първата книга.
Да. Мисля, че е добре да започнем като преповторим онова, което знаем отпреди, и ти „съвсем случайно" задаваш точно тези въпроси, които ми позволяват да обобщя в началото на тази книга информацията, която разгледахме в по-големи подробности в предходния материал.
В първа книга говорихме за парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш и за това, че хората обикновено я разбират в обратен ред.
Повечето хора вярват, че ако имат „нещо" (време, пари любов - каквото и да е), тогава ще могат най-сетне да „направят" нещо (да напишат книга, да се заемат със своето хоби, да отидат на почивка, да си купят къща, да започнат връзка с някого), което ще им позволи „да бъдат" нещо (доволни, в мир със себе си или влюбени).
В действителност те възприемат парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш в обратен ред.
Във Вселената реално (за разлика от това, което си мислиш) „да имаш" не води до това „да бъдеш", а нещата вървят обратно.
Първо ти трябва „да бъдеш" онова, което наричаш „щастлив" (или „знаещ", или „мъдър", или „съпричастен", или какъвто и да е) и тогава можеш да започнеш „да вършиш" нещата от състоянието на своето битие - и скоро откриваш, че онова, което вършиш, ти носи нещата, които винаги си искал да „имаш".
Начинът да задвижиш този творчески процес (а това е именно процес на сътворяване) е да разбереш какво желаеш да „имаш", да се запиташ „какьв ще бъдеш", ако го „имаш" и тогава направо да се пренесеш в това състояние - да бъдеш такъв.
По този начин ще започнеш да прилагаш на практика парадигмата да Бъдеш - да Вършиш - да Имаш - всъщност ще започнеш да я прилагаш по правилния начин - и ще работиш съвместно, а не противоположно на творческата сила на вселената.
Ето един сбит начин, по който може да се изрази този принцип:
В живота не се налага да вършиш нищо. Всичко е въпрос на това да бъдеш.
Това е едно от трите послания, на които ще се спра отново в края на този диалог. Ще завърша книгата с него.
Засега ще ти дам един пример: представи си човек, който мисли, че ако има малко повече време, малко повече пари или малко повече любов, ще бъде наистина щастлив.
Той не разбира каква е същинската връзка между „това, че не е достатъчно щастлив" в този момент и това, че няма време, пари или любовта, която желае.
Точно така. От друга страна, човек, който „бива" щастлив, изглежда така, сякаш има време да свърши всичко, което е важно за него, сякаш притежава всички необходими му средства и има любов, достатъчна за целия му живот.
Той намира всичко, от което се нуждае, за да „бъде" щастлив, Като „бъде щастлив" от самото начало!
Точно така. Когато предварително си решил какво избираш да бъдеш, това те кара да го преживееш.
„Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът".
Точно така. Щастието е състояние на съзнанието. И както всички състояния на съзнанието, то се пресьтворява във физическа форма.
Но как би могъл „да бъдеш" щастлив или да „бъдеш" онова, към което се стремиш - да успяваш или да бъдеш обичан, ако нямаш онова, от което се нуждаеш, за „да бъдеш" такъв?
Действай, сякаш че си го постигнал, действай, сякаш че го имаш и по този начин ще го привлечеш кьм себе си.
Значи, ако се проявяваш такъв, какьвто искаш да бъдеш, ти ставаш такъв.
С други думи: „Симулирай, докато постигнеш!".
Да, нещо такова. Но, когато бъдеш нещо наистина, не можеш да го „симулираш". Действията ти трябва да бъдат искрени.
Всичко прави искрено, защото в противен случай няма да ама полза от действията ти.
Това е така, не защото Аз няма да те „възнаградя". Бог не „възнаграждава", нито „наказва", както знаеш. Но Естественият закон изисква тялото, съзнанието и духът да бъдат единни в мисъл, слово и действие, за да се осъществи процесът на творчество.
Не можеш да излъжеш собственото си съзнание. Ако си неискрен, съзнанието ти го знае и толкова. Просто прекьсваш всеки шанс съзнанието ти да ти помогне в творческия процес.
Ти, разбира се, можеш да правиш неща без участие на съзнанието - макар и да е доста по-трудно. Можеш например да накараш тялото да прави нещо, в което съзнанието не е убедено, и ако тялото ти го прави достатъчно дълго, съзнанието ти просто ще се откаже от своята предишна мисъл по отношение на него и ще създаде Нова мисъл. След като веднъж си създал Нова мисъл за нещо, ти лесно можеш да го превърнеш в траен аспект на своето битие, а не в нещо, което временно осъществяваш.
Това прави нещата трудни, но дори и в такива случаи действията ти трябва да бъдат искрени. Защото, за разлика от начина, по който можеш да действаш спрямо хората, ти не можеш да манипулираш вселената.
Тъй че в това отношение съществува много фин баланс. Тялото извършва нещо, в което съзнанието не е убедено, но съзнанието трябва да добави един процент искреност към действието на тялото, за да може то да се осъществи.
Как е възможно съзнанието да внесе искреност в нещо, в което „не вярва" и което се извършва от тялото?
Като отстрани егоистичния елемент на личната печалба.
Но ...
Съзнанието може да не вярва искрено, че действията на тялото ще ти донесат онова, което си избрал, но за него е напълно ясно, че Бог ще даде добро чрез теб на някой друг.
Затова винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг.
Може ли да повториш отново това?
Разбира се.
Винаги, когато избираш нещо за себе си, дай го на друг. Ако избираш да бъдеш щастлив, направи така, че друг да бъде щастлив. Ако избираш да имаш благоденствие, помогни и на друг да има благоденствие.
Ако избираш да има повече любов в твоя живот, направи така, че и другите да имат повече любов в техния.
Прави това искрено - не защото се стремиш към лични придобивки, а защото искаш наистина другият да притежава това - и тогава всичко, което даваш ще потече към теб.
Но защо е така? Как функционира този принцип?
Самият акт на даването на нещо те кара за преживееш факта, че го имаш, за да можеш да го дадеш. Тъй като не можеш да дадеш нещо, което нямаш в момента, твоето съзнание стига до един нов извод, да една Нова Мисъл по отношение на теб самия, а именно, че сигурно притежаваш това, за да можеш да го дадеш.
В такъв случай Новата Мисъл се превръща в твоя опитност. Ти започваш да „бъдеш" именно това, а веднъж започнеш ли да „бъдеш" дадено нещо, ти вече си задействал механизма на най-могъщата творческа машина във Вселената - твоето Божествено Аз. Ти сътворяваш онова, което си превърнал в свое битие.
И кръгът се затваря. Ти ще сътворяваш все повече и повече от тази същност в своя живот и това ще се проявява във физическата ти опитност.
Това е най-великата тайна на живота. Именно за това бяха написани първа и втора книга, за да ти разкрия тази тайна. Тя е цялата там, разкрита в най-големи подробности.
Обясни, моля Те, защо искреността е толкова важна, когато даваш на друг това, което си избрал самият ти да имаш?
Когато даваш на друг лицемерно, като манипулация с цел самият ти да получиш, твоето съзнание знае това. По този начин ти сам му изпращаш сигнал, че не притежаваш това нещо. И тъй като вселената не е нищо друго освен една голяма копирна машина, възпроизвеждаща твоите мисли във физическа форма, тъкмо това и ще преживееш като опитност. С други думи, ще продължиш да изпитваш липсата на това нещо, независимо какво правиш.
Нещо повече, човекьт, на когото се опитваш да дадеш, ще изпита същото. Той ще разбере, че ти по-скоро се стремиш да получиш нещо и че ти нищо не му предлагаш и нямаш какво да му предложиш и твоето даване ще бъде празен жест, видян в цялата му празна егоистичност, от която е породен.
По този начин ти ще отблъснеш точно онова, което се опитваш да привлечеш.
А когато даваш на някого с чисто сърце - защото виждаш, че той се нуждае от нещо, желае го и трябва да го има - тогава ще откриеш, че ти го имаш и можеш да го дадеш. А това е голямо откритие.
Това е точно така! Нещата действително се развиват точно по този начин! Спомням си какво се случи веднъж, когато в живота ми нещата не вървяха много добре. Бях се хванал за главата и все мислех, че парите ми са се свършили, имам още малко храна и не зная кога ще мога да се нахраня като хората и дали ще успея да си платя наема. Същата тази вечер зърнах една млада двойка на автобусната спирка. Бях излязъл да взема някаква пратка и видях тези младежи, почти деца, сгушени на пейката, постлали си палтата вместо одеяло.
Видях ги и изпитах дълбока симпатия и съпричастие кьм тях, спомних си как, когато бях млад, почти като деца, с моите приятелки се скитахме по улиците и нямахме къде да отидем също като тези двама младежи. Приближих до тях и ги попитах, дали ще им бъде приятно да дойдат с мен в моя дом, да поседим край огъня, да пийнем малко горещ шоколад, може би после да разпънем дивана и спокойно да си починат. Те ме погледнаха с ококорени очи, както гледат децата сутрин на Коледа.
Отидохме в къщи и аз им приготвих вечеря. И тримата тази вечер се нахранихме по-добре, отколкото аз се бях хранил от известно време насам. Оказа се, че съм имал храна, хладилникът беше пълен, аз просто протегнах ръка и извадих всичко, което имаше там. Приготвих вечеря с каквото имаше и тя се оказа страхотна. Помня, че си мислех отвъде ли се бе намерила цялата тази храна.
На другата сутрин аз дори направих закуска на младежите и ги изпроводих по пътя им. Когато ги изпращах на автобусната спирка, бръкнах в джоба си и им дадох една двайсетдоларова банкнота. „Може да ви потрябва", - казах аз, прегърнах ги и се сбогубах с тях. Още същия ден започнах по-леко да приемам ситуацията, в която се намирах. Не ме беше грижа за нищо през цялата седмица. И това преживяване, което запомних завинаги, предизвика дълбока промяна в моите къзгледи и разбирания за живота.
От онзи момент нататък нещата ми тръгнаха по-добре и сега, когато гледам лицето си тази сутрин, забелязвам нещо много Важно - все още съм тук.
Красива е тази история и ти си напълно прав. Точно по този начин стават нещата. Тъй че, когато се нуждаеш от нещо, отдай го. Тогава ти няма повече да се „нуждаеш" от него. Веднага ще преживееш факта, че го „имаш". Оттам нататък всичко ще бъде въпрос на степени. Психологически на теб ще ти бъде по-лесно да добавяш все повече, отколкото да сьтворяваш нещо от нищо.
Чувствам, че узнах нещо с особена дълбочина. Можеш ли сега да го свържеш с втората част на моя въпрос. Има ли някаква връзка тук?
Аз твърдя, че ти вече знаеш отговора на този въпрос. В момента живееш с мисълта, че не знаеш този отговор, че ако го знаеше, щеше да бъдеш мъдър. Затова се обръщаш кьм Мен да получиш мъдрост. И все пак, казвам ти, бъди мъдростта и ще я имаш. А какьв е най-прекия път кьм това „да бъдеш мъдростта"? Помогни на друг да бъде мъдър.
Избираш ли да знаеш отговора на този въпрос? Дай този отговор на друг.
И това, Аз ще ти задам този въпрос. Ще се направя, че „не зная", а ти ще ми дадеш отговора.
Може ли да се каже, че един родител, който насила издърпва детето си от уличното движение, проявява към него искрена любов, ако искрена любов означава да желаеш за другия точно това, което той желае за себе си?
Не зная.
Добре. Зная, че не знаеш. Но ако си помислиш, че знаеш, какьв щеше да бъде твоят отговор?
Ами бих казал, че родителят всъщност желае за детето същото, което и самото дете - желае то да бъде живо. Бих казал, че детето не желае да умира, а просто не знае, че като се лута сред уличното движение може да му се случи точно това. Така че, когато хукне да издърпа детето си от улицата, родителят не лишава детето от собствена воля - той просто се съобразява с истинския избор на своето дете, с неговото най-дълбоко желание.
Тоба би бил един много добър отговор.
Ако това е истина, тогава Ти като Бог би трябвало да правиш само това да ни предпазваш да не се нараняваме, защото невъзможно е най-дълбокото ни желание да е непрекъснато да си вредим. Ала ние действително непрекъснато си вредим, а Ти стоиш отстрани и ни наблюдаваш.
Аз винаги съм в съприкосновение с вашите най-дълбоки желания и винаги ви давам онова, което желаете. Дори когато то е нещо, което ще ви причини смърт, ако такова е най-дълбокото ви желание, това и получавате - преживявате „умиране".
Аз никога, по никакъв начин не преча на осъществяването на вашите ськровени желания.
Нима искаш да кажеш, че когато нанасяме вреда на себе си, това става по наше желание? По наше съкровено желание!
Вие не можете да нанесете „вреда" на себе си. Няма нищо, което да може да бъде вредно за вас. „Вредата" е субективна реакция, а не обективно явление. Вие можете да изберете да преживеете „вреда" за себе си при някаква среща или явление, но това е изцяло по ваше собствено решение. Имайки предвид тази истина, отговорът на въпроса ти е: Да, когато „навредите" на себе си, правите го, защото така сте поискали. Но аз говоря за едно много високо езотерично ниво, а твоят въпрос не „произтича оттам". В смисъла, в който ти го задаваш, в смисъла на съзнателен избор, Аз бих отговорил: Не, всеки път когато правите нещо, което наврежда на вас самите, то не е, защото го „желаете".
Детето, което е ударено от кола, защото е скитало по улицата, не е „желаело" (не се е стремило, не е избрало съзнателно) да бъде ударено от кола.
Мъжът, който все се жени за един тип жена - жена, която е крайно неподходяща за него, макар и да приема различни образи - не „желае" (не се стреми, не избира съзнателно) непрекъснато да създава неуспешни бракове.
Човек, който е ударил с чук палеца си, не може да се каже, че е „желаел" да преживее нещо такова. Това не е било нещо, към което той се стреми, не го е избрал съзнателно. И все пак, всички обективни явления са по някакъв подсъзнателен начин привлечени от теб самия; всички явления са създадени от теб несъзнавано; всеки човек, място или събитие в твоя живот е извикано от теб самия - то е сътворено от твоя Аз, ако щеш - за да създаде точните и съвършени условия, съвършената възможност да преживееш следващото нещо, което желаеш да преживееш в процеса на своята еволюция.
Нищо не може да се случи, повтарям ти, нищо, ако то не ти дава съвършено точната възможност да изцелиш, сътвориш или преживееш нещо, което желаеш да изцелиш, сътвориш или преживееш, за да бъдеш Истинският си Аз.
А Кой е моят Истински Аз?
Този, който избираш да бъдеш. Аспектът на Божественото, Който желаеш да въплътиш в битие - това е Истинският ти Аз. То може да се промени във всеки даден момент. И наистина се променя всеки миг. И все пак, ако желаеш животът ти да се успокои, ако не искаш непрестанно да имаш противоречиви и различни опитности, има начин да постигнеш това. Просто спри да променяш своето съзнание за Истинския си Аз и за Аза, който Избираш Да Бъдеш.
Лесно е да се каже, но трудно да се направи!
Аз разбирам, че ти вземаш тези решения на много различни нива. Детето, което решава да изскочи на улицата и да играе сред движението на колите, не е избрало да умре, то е направило редица други избори, но смъртта не е един от тях. Майката знае това.
Проблемът в случая не е, че то е избрало да умре, а че то е направило редица избори, които могат да добедат до най-различни резултати, включително и до неговата смърт. Този факт на него самото не му е съвсем ясен, той му е неизвестен. Липсата на информация пречи на детето да направи ясен и по-добър избор.
И така, както виждаш, ти анализира проблема с избора на детето съвършено.
И Аз като Бог никога няма да попреча на твоя избор, но винаги ще зная какьв е той.
Следователно, ти можеш спокойно да приемеш, че ако нещо ти се случва, то е съвършено в своето случване - защото нищо не може да избегне съвършенството на Божия свят. Планът на твоя живот - хората, местата и събитията в него, са сътворени съвършено от съвършения Творец на самото съвършенство - от теб. И от Мен... чрез теб и в теб.
И така, Ние можем да работим заедно в този съвместен творчески процес, съзнателно или несъзнателно. Ти можеш да преминеш своя живот като го осъзнаваш или не. Ти можеш да вървиш по своята пътека, спейки или в будно състояние. Изборът е твой.
Почакай, можеш ли да се върнеш към този момент, в който говореше, че ние вземаме решения на много различни нива? Каза, ако искам животът ми да се успокои, ще трябва да спра да изменям съзнанието си за това Кой Съм и Кой Искам да Бъда. Като аз отвърнах, че това няма да е лесно, ти изрази наблюдението, че всички ние правим избор на много различни нива. Можеш ли по-подробно да обясниш какво означава, че правим избор в много различни нива? Какво предполага това?
Ако всичко беше такова, каквото душата ти желае, нещата щяха да бъдат съвсем прости. Ако се вслушваше само в онази част от теб, която е чист дух, всички твои решения щяха да бъдат лесни. Резултатът от всички тях щеше да бъде щастлив. Това е така, защото...
...изборът, който прави духът, е най-висшият избор. Не е необходимо той да се основава на предположения. Не е нужно да бъде анализиран и оценяван. Този избор - изборът на духа, трябва само да се следва. Да се действа въз основа на него.
Ала ти не си само дух. Ти си Триединно Същество, което се състои от тяло, съзнание и дух. В това е едновременно величието и чудото на твоята същност. Защото често ти вземаш решения и правиш избор едновременно и на трите нива - и те по такъв начин не съвпадат винаги.
Никак не е необичайно тялото ти да иска едно, докато съзнанието ти се стреми към друго, а духът ти желае нещо трето. Това особено се отнася за децата, които често не са достатъчно зрели, за да разграничат онова, което е удоволствие за тялото, от онова, което е смислено за съзнанието - а още по-малко пък, което е съзвучно с душата. Тъй че детето изведнъж се оказва на улицата. И ето че Аз като Бог осъзнавам всички избори, които правиш - дори и онези, които си направил несьзнавано. Аз никога не бих се изправил срещу тях, напротив, Моята работа е да гарантирам осъществяването на всички твои избори. (В действителност ти сам ги гарантираш на самия Себе Си. Онова, което правя Аз, е, че съм създал система, която да ти дава възможност да гарантираш осъществяването на своите избори. Тази система се нарича процес на творчество и тя бе подробно обяснена в първа книга.
Когато изборите ти са противоречиви, когато тялото, съзнанието и духът не действат като едно цяло, процесът на творчество се осъществява на всички нива като води до смесени резултати. Ако, от друга страна, твоето същество е в хармония и твоите избори са единни, могат да се случат удивителни неща.
Вашите младежи имат един израз - „всички заедно в кюпа", който може да се използва, за да се опише това единно състояние на битието.
Съществуват освен това и нива в рамките на нивата по отношение на вземането на решения. Това е особено вярно за нивата на съзнанието.
Вашето съзнание може да взема решения и да прави избор на едно от трите вътрешни нива: логика, интуиция, чувство - а понякога едновременно и на трите нива - създавайки възможности за още по-големи вътрешни противоречия.
А вътре в едно от тези нива - нивото на чувствата - съществуват пет други нива - това са петте естествени чувства: скръб, гняв, завист, страх и любов.
А вътре в рамките на тези нива също съществуват две трайни нива: любов и страх.
Петте естествени чувства съдържат любовта и страха, а в същото време любовта и страхът са основата на всички чувства. Останалите три от петте естествени чувства са продължение на тези две.
В трайна сметка всички мисли са породени или от любов, или от страх. Това е основната полярност. Това е първичният дуализъм. Всичко в края на краищата се свежда до тези две чувства. Всички чувства, идеи, концепции и решения, избори и действия се основават на тези две основни чувства.
И в края на краищата съществува реално само едно.
Любовта.
В действителност любовта е всичко, което съществува. Дори и страхът е продължение на любовта и когато се използва активно, е проявление на любов.
Нима страхът може да бъде проявление на любов!
На най-висшо ниво - да. Всичко е проявление на любов, когато е израз на най-висшата си форма.
Онзи, който спасява детето си като го издърпва изсред уличното движение, страх ли проявява или любов?
Ами предполагам, че и двете. Страх за живота на детето лобов, Която е достатъчна, за да рискува собствения си Живот, за да спаси това дете.
Точно така. И ето, виждаме, че страхът в най-върховните му форми се оказва любов... Е любов... която се проявява в страха.
По същия начин, движейки се по скалата на естествените чувства: скръбта, гневът и завистта също са форми на страх, който на свой ред е някаква форма на любов.
Едно нещо води до друго. Разбираш ли?
Проблемът възниква тогава, когато някое от петте естествени чувства бъде изкривено, тогава те стават гротескни и не могат да се разпознаят като продължения на любовта, а още по-малко на Бога, който е онова, което е Абсолютната Любов.
Чувал съм за тези пет естествени чувства и преди от моята прекрасна колегиална работа с д-р Елизабет Кюблър-Рос. От нея научих за тях.
Да, наистина. Именно Аз я вдъхнових да учи хората на това.
С други думи, винаги когато човек прави някакъв избор, той е продиктуван от нивото, на което се прави, от съответната дълбочина, от която произтича.
Да, така е.
Кажи ми, моля Те, отново, защото съм забравил много от онова, на иоето учеше Елизабет - иажи ми всичко за тези пет естествени чувства.
Тъгата е естествено чувство. Тя е онази част в теб, която ти позволява да се сбогуваш, когато не ти се ще да се сбогуваш, да изразиш - да изтласкаш или проявиш онази мъка, която изпитваш при всеки вид загуба. Това може да бъде загуба на любим човек или загуба на контактните ти лещи.
Когато имаш възможност да изразиш своята тъга, ти се освобождаваш от нея. Децата, на които се позволява да бъдат тъжни, изпитват едно здраво чувство по отношение на тъгата след като станат възрастни и обикновено успяват бързо да се справят със скърбите си.
Децата, на които се казва „хайде, хайде не плачи", обикновено като възрастни не си позволяват да плачат, в края на краищата нали винаги им е казвано, че не трябва да правят това в живота. И така, те потискат своята скръб.
Тъга, която постоянно бива потискана, се превръща в хронична депресия - едно противоестествено чувство. Хората са убивали поради хронична депресия, войни са водени, народи са падали под робство.
Гневът е естествено чувство. Той е средството, което ти позволява да кажеш „Не, благодаря". Не е задьлжително той да бъде оскърбителен и в никакьв случай да вреди на друг човек. Когато на децата се позволява да дават израз на своя гняв, те развиват здравословно отно-шение кьм него в своите зрели години и обикновено успяват да го преодоляват много лесно. Децата, които са накарани да почувстват, че в гнева им има нещо лошо - че не трябва да дават израз на своя гняв и фактически не трябва да изпитват гняв - на тях ще им бъде трудно да се справят с гнева в зрелите си години.
Гняв, който постоянно се потиска, се превръща в ярост, което е съвсем противоестествено чувство.
Хората са убивали поради своята ярост, войни са се водели, народи са се проваляли, нации са се разбивали.
Завистта е естествено чувство. Това е чувството, което кара едно петгодишно дете да се стреми да достигне дръжката на вратата, защото сестра му го може или да кара колело. Завистта е естественото чувство, което те кара да искаш да опиташ отново, да опиташ по-упорито; да продължиш да се стремиш, докато успееш. Много здравословно е да изпитваш завист и съвсем естествено. Когато се позволи на децата да дават израз на своята завист, те си създават здравословно отношение към нея в зрелите си години и обикновено успяват да я преодолеят много бързо.
Деца, на които е внушавано, че завистта е нещо лошо, че не бива да й дават израз и фактически, че не бива да изпитват завист - на тях им е трудно да се справят със своята завист в зрелите си години.
Завист, която непрестанно бива потискана, се превръща в ревност, която е противоестествено чувство.
Хората са убивали поради ревност, войни са се водели, народи са се проваляли.
Страхът е естествено чувство. Всички новородени идват на този свят с два страха: страха да не паднат и страха от много силен шум. Останалите страхове са усвоени реакции, които са предизвикани от околната среда, в която е поставено детето, и които детето е усвоило от родителите си. Смисълът на естествения страх е да изгради у чобека известна предпазливост. Предпазливостта е средство, което пази живота на тялото, тя е последица от любовта - любовта към Аза.
Децата, които са научени, че страхът не е нещо добро, че не бива да проявяват страх и фактически не бива да го изпитват - трудно ще успеят да се справят със страха в зрелите си години.
Страх, който постоянно се потиска, се превръща в паника, която е противоестествено чувство.
Хората са убивали поради паниката си, войни са се водели, народи са се проваляли.
Любовта е естествено чувство. Когато се позволи на детето да дава израз и да получава любов нормално и естествено, без ограничения и безусловно, без забрани и притеснения, то не се нуждае от нищо повече, защото радостта от изразяваната и получавана любов е достатъчна сама по себе си. Ала любов, която не е безусловна, която е ограничена, изопачена от наложени правила, ритуали и забрани, която е контролирана, манипулирана и потискана, се превръща в нещо неестествено.
Деца, които са накарани да почувстват, че естествената им любов не е нещо добро, че не бива да й дават израз и фактически не трябва да я преживяват, трудно ще успеят да се справят с любовта като възрастни.
Любов, която бива постоянно потискана, се превръща в стремеж да властваш над чувствата на другия, което е много противоестествено.
Хората са убивали поради това чувство за власт, войни са се водели, народи са се проваляли.