Избирам да ги уча целенасочено. Внушително. Както правеше това моята майка. Моята майка, всъщност, ме научи никога да не отричам своето Аз. Тя ме учеше на това ежедневно. Умееше изключително много да вдъхва надежда и да те окуражава. Тя ме научи да имам вяра в себе си и в Теб. Аз би трябвало да бъда такъв учител. Избирам да бъда такъв учител, на цялата мъдрост, на която мама ме научи. Тя превърна целия свой живот в учение, не само на думи. Това прави един учител велик. Бог 13.
Прав си. Майка ти бе велик учител. Прав си също и в по-широкото си заключение. Не е необходимо човек да бъде известен, за да бъде велик учител.
Аз те „изпитвах". Исках да видя как ще се отнесеш към този въпрос.
И правилно ли се „отнесох"?
Така, както всички велики учители. Обърна се към собствената си вътрешна мъдрост. Към собствената си истина. Към нея винаги трябва да се обръщаш, защото това е изходната ти точка, към която трябва да се обръщаш и от която да изхождаш, когато учиш света.
Зная. Това го зная.
А Каква е най-дълбоката истина, до която си стигнал за Истинската си Същност?
Аз съм...
... Велик учител...
Велик учител на вечната истина.
Ето че го направи. Каза го спокойно. Изрече го тихо. Постигна го. Ти знаеш в сърцето си, че това е истина и че само си изрекъл на глас онова, което е дълбоко спотаено в сърцето ти.
Не се хвалиш и никой няма да възприеме думите ти като хвалба. Не се превъзнасяш и никой няма да открие в думите ти превъзнасяне. Не се биеш в гърдите, а разкриваш сърцето си и в това е голямата разлика.
Всеки човек познава Истинската си Същност дълбоко в сърцето си. Хората таят в душите си една голяма балерина, един голям адвокат, или голям актьор, или голям бейзболист. Хората таят в душите си голям детектив, голям търговец, или истински родител, или голям архитект, голям поет, голям ръководител, голям строител или голям лечител. И всички хора, както и всеки един по-отделно, са велики хора.
Всеки познава Истинската си Същност в сърцето си. Ако те открият сърцата си, ако споделят с другите хора съкровените си желания, ако живеят живота си според истината, която чувстват дълбоко в сърцето си, те ще изпълнят света с величие.
Ти си велик учител. И откъде смяташ, че притежаваш такъв дар?
От Теб.
И така, когато заявиш, че си това, което е Истинската Ти Същност, ти просто завяваш коя е Моята Истинска Същност. Винаги заявявай, че Аз Съм Първоизточникът и никой няма да има нищо против да изтъкваш, че си велик.
Но Ти винаги си ме подтиквал да заявявам себе си като Първоизточникът?
Ти наистина си Първоизточник - на всичко, което Съм Аз. Великият учител, когото най-добре познаваш в твоя живот е казал: „Аз съм пътят и Животът".
Казал е още: „Всички неща ми се дават от Отца ми, без Отца Аз Съм нищо."
Казал е още: „Аз и Отец ми едно сме".
Разбираш ли?
Ние сме Едно. Точна така.
Което ни връща отново към темата за човешката душа. Мога ли сега да задам още няколко въпроса, свързани с душата?
Задай ги.
Добре. Колко на брой са душите, които съществуват? Една.
Да, в най-широкия смисъл, но колко „индивидуализации" на тази Една, която е всички, съществуват?
Хареса ми начина, по който използва думата. Единната Енергия, която е Всичката Енергия Се индивидуилизира на много различни части. Харесва ми този начин на изразяване.
Радвам се. И така колко на брой индивидуализации си създал? Колко са душите, които съществуват?
Не мога да отговоря на този въпрос по такъв начин, че да ме разбереш.
Изпитай ме. Постоянен ли е техният брой? Променя ли се броят им? Безкраен ли е този брой? Създавал ли си „нови души" след „първите сътворени души"?
Да, броят им е постоянен. Да, това е променлив брой. Да, безкрайно на брой са. Да, създавал съм „нови души" и не, не съм създавал.
Не разбирам.
Зная.
Помогни ми да разбера.
Ти наистина ли каза това?
Какво да съм казал?
„Помогни ми да разбера".
О, много е остроумно! Ще разбера това, дори и да е последното, което ще направя в живота си, тъй че помогни ми да разбера.
Ще ти помогна. Щом си решил, ще ти помогна. Въпреки че, предупреждавам те, трудно е за разбиране. Трудно е да се разбере безграничното от една ограничена перспектива. И все пак ще направим опит.
Спокойствие!
Да, спокойствие. Нека започнем като отбележим, че въпросите ти предполагат да съществува реалност, наречена време. В действителност такава реалност не съществува. Има само един момент и това е само Вечният Момент на Настоящето.
Всичко, което някога е станало, става Сега, и което някога ще стане, се случва в този момент. Нищо не е станало „преди", защото преди не съществува. Нищо няма да се случи и „след това", защото след това не съществува също. Всичко е винаги и единствено точно в Настоящия Момент.
Аз съм в процес на постоянна промяна. Броят на начините, по които Аз индивидуализирам (хареса ми твоята дума!) е винаги различен и винаги един и същ. Предвид на това, че съществува само Сега, броят на душите е винаги постоянен. Предвид на това, че на вас ви харесва да мислите за Сега с понятията на сега и после, този брой непрестанно се променя. И по-рано засегнахме тази тема, когато говорихме за преражданията и за по-низшите жизнени форми и за това как душите се „връщат".
Тъй като Аз съм в постоянен процес на промяна, броят на душите е безкраен, но в определена „точка на времето", той изглежда краен.
И действително съществуват „нови души", в смисъл, че те са си позволили, достигайки върховно съзнание и единение с върховната реалност, доброволно да „забравят всичко" и „да започнат отначало" - решили са да се преместят на ново място в Космическото Колело. И някои и са избрали отново да бъдат „млади души". В същото време всички души са част от първоначално създадените души, защото всички са създадени (били са създадени и ще бъдат създадени) в Единствения Миг на Настоящето.
И така, броят е едновременно краен и безкраен, променящ се и неизменен в зависимост от гледната точка.
Поради тази характерна специфика на върховната реалност Аз често съм наричан неподвижно-подвижен. Аз съм във вечно движение и Неподвижен, вечно изменчив и Неизменен.
Добре, разбирам. Нищо не е абсолютно пред Теб.
Освен че всичко е абсолютно.
Освен ако не е.
Наистина „разбираш", браво!
Истината е, че на мен ми се струва, че винаги съм разбирал тези неща.
Да.
Освен когато не съм ги разбирал.
Точно така. Освен ако не е точно така.
Съвършено вярно. Кой е пръв?
Не. Кое е първо. Кой е втори.
Да, да! И така, Ти си Абът, а аз Костело, и това е само космически водевил. (Уилям Абът (1898-1974) и Лу Костело (1908-1959) - американска двойка комедийни актьори, участвали заедно в редица филми, сред които „Непослушните деветнайсетгодишни" (1945), „Абът и Костело се срещат с Франкенщайн" (1948) - б. пр.)
Освен ако не е. Съществуват моменти и събития, които може да поискаш да приемеш много на сериозно.
Освен ако не ги приема.
Освен ако не го направиш. И така да се върнем отново на темата за душите...
Виж, това е, това е страхотно заглавие за книга... „Темата за душите".
Може би ще напишем една такава книга.
Шегуваш ли се? Вече сме я написали. Освен ако не сме.
Това е вярно.
Освен ако не сме.
Човек никога не знае. Освен когато знае.
Виждаш ли? Започваш да разбираш. Сега си спомняш каква е реалността и се наслаждаваш и забавляваш! Започваш да възприемаш нещата леко и светло. Това се нарича просветление.
Студено.
Много студено, което означава, че май си загрял!
Да. Това значи „да живеещ в противоречието". Много пъти си говорил за това. Сега да се върнем към темата за душите. Каква е разликата между една стара душа и една млада душа?
Едно енергийно тяло (тоест, част от Мен) може да приеме себе си за „младо" или „старо" в зависимост от избора, който е направило, когато постигне върховното съзнание.
Когато душите се връщат към Космическото Колело, някои души избират да бъдат стари души, някои избират да бъдат млади.
Но всъщност, ако не съществуваше „младостта" като преживяване, нямаше да съществува „старостта". И така, някои души „доброволно са пожелали" да бъдат определяни като „млади", а други като „стари", така че Единната Душа, която е всичко, което Е, да може да познае напълно себе си.
Аналогично някои души са избрали да бъдат наричани „добри", а други „зли" по същата причина. Ето защо, никоя душа не търпи наказание. Защото по каква причина Единната Душа ще желае да наказва Част от себе си, задето е част от Цялото?
Всичко това е красиво обяснено в детската книга „Малката душа и слънцето", която обяснява нещата просто, така че детето да ги разбере.
Ти така красноречиво описваш всичко и обясняваш ужасно сложни процеси така лесно, че дори едно дете може да разбере.
Благодаря.
И така, тук възниква още един въпрос във връзка с душите. Съществува ли такова нещо като „духовни партньори"?
Да, но не така, както ти предполагаш.
Каква е разликата?
Вие сте превърнали представата за духовен партньор в нещо романтично, което се разбира в смисъл на „другата половина на самите себе си". В действителност човешката душа - тази част от Мен, която се „индивидуализира" - е далеч по-широкообхватна, отколкото вие си въобразявате.
С други думи онова, което наричам душа, е много по-голямо от това, за което го мисля.
Много по-голямо е. То не е въздухът в една стая. То е въздухът в един цял дом, и то с много стаи. „Душата" не се ограничава с една-единствена самоличност. Тя не е въздухът в трапезарията. И душата не се „разцепва" на два индивида, които се наричат духовни партньори. Тя не представлява комбинация от въздуха на дневната и трапезарията. Тя е „въздухът" в цялата къща.
В Моето царство освен това съществуват много къщи и макар че въздухът е навсякъде еднакъв, въздухът на стаите на някоя къща може да се почувства „като по-близък". Ти можеш да влезеш в тези стаи и да си кажеш: „Тук се чувствам като у дома си".
Така че ти разбираш, съществува само една Единна Душа, в същото време това, което наричаш индивидуализирана душа, е огромно, рее се и получава стотици физически форми.
В едно и също време ли?
Време не съществува. Мога да отговоря на този въпрос само като кажа, „и да, и не". Някои от физическите форми, обгръщащи твоята душа „живеят сега", така както ти го разбираш. Други са се индивидуализирали във форми, които сега са „мъртви", както би ги нарекъл ти, а трети са се разгърнали във форми, които живеят в това, което наричаш „бъдеще". Всичко това става в Настоящия момент, разбира се. Вашето изобретение, наречено „време", служи като средство, което позволява по-мащабно да почувствате реализирания опит.
И така тези стотици физически тела, които „обгръща" моята душа - интересна е думата, която използва - са всички мои духовни партньори, така ли?
Да. Това е по-точно казано, отколкото начина, по който използваше това понятие досега.
И някои от моите духовни партньори са живели преди, така ли?
Да. Според определението, което ти би използвал, да.
О, почакай малко! Тези мои части, които са живели преди, могат ли да се определят като „мои предишни животи"?
Вярно разсъждаваш! Започваш да схващаш! Да! Много от тях са наистина „други животи", които си живял „преди". А други не са. А други части от твоята душа обгръщат тела, които ще живеят в онова, което наричаш бъдеще. Други пък са въплътени в различни форми, които живеят на твоята планета в този момент. Когато се срещнеш с някои от тях, ти веднага изпитваш чувство на близост, понякога можеш да кажеш дори „сигурно сме били заедно в някой „минал живот". И ще бъдеш прав, вие наистина сте прекарали заедно „минал живот", или като същата физическа форма, или като две форми в същия време-пространствен Континуум.
Това е невероятно! Това обяснява всичко!
Да, наистина.
Освен едно.
Какво е то?
Как може да се обясни, че има случаи, в които аз просто знaя, че съм „прекарал моя живот" с някого, просто го знaя, чувствам го до мозъка на костите си - но въпреки това, когато им спомена, те не чувстват нищо подобно? Как мога да си обясня това?
Може да се обясни с объркване на „миналото" и „бъдещето".
Така ли?
Ти си провел един друг живот с тях - но не минал живот.
Нима може да бъде „бъдещ" живот?
Точно така. Всичко се случва във Вечния Сегашен Момент и ти понякога може да имаш съзнанието за нещо, което още не се случило.
Но защо тогава те не си „спомнят" също така бъдещето.
Това са много фини вибрации, неуловими вибрации. Някои от вас са по-чувствителни към тях от други. Също така различните хора усещат нещата различно. Ти можеш да бъдеш „по-чувствителен" от други хора по отношение на своите „минали" или „бъдещи" опитности с даден човек. Това обикновено означава, че в този друг живот твоята широкообхватна душа е обгръщала същото тяло, докато когато имаш усещането, че си се „срещал преди" с този човек, но то не е толкова силно, това може да означава, че си провел „определено време" заедно с него, но не в същото тяло. Възможно е да сте били (или да бъдете) съпрузи, брат и сестра, родител и дете, любими. Тока са силни връзки и е естествено да ги усещаш, когато „отново" срещнеш даден човек „за първи път" в „този" живот.
Ако това, което казваш е вярно, то хвърля светлина върху един факт, който никога не съм бил в състояние да си обясня - когато повече от един човек в това „прераждане", претендират или твърдят, че имат спомени, че са били Жана Д'Арк, или Моцарт, или някоя друга прочута личност от „миналото". Винаги съм смятал това явление за доказателство, че доктрината за прераждането е невярна. Защото как е възможно по-вече от един човек да твърдят, че са били един и същ човек преди. А сега разбирам как това е възможно! Няколко съзнателни същества, обгърнати от една душа, в момента си „спомнят" онази част от тяхната единна душа, която е „била" (която е сега ) Жана Д'Арк.
Божичко, това премахва всякакви ограничения и прави възможно всичко! В мига, в който се видя в бъдещето и си кажа, това е „невъзможно", вече ще си давам сметка, че просто твърде много неща не зная.
Добре е да помниш това. Много добре да го запомниш.
А щом имаме повече от един „духовен партньор", това обяснява как е възможно да преживяваме силни „земни чувства" с повече от един човек през живота си - и дори с повече от един човек в даден момент.
Да, наистина.
Значи е възможно човек да обича повече от един човек в даден момент?
Разбира се.
Не, не. Имам предвид да го обича силно, с индивидуална любов, каквато обикновено се пази за един-единствен човек или поне за един-единствен човек в даден момент.
Защо трябва да се пази любовта? Откъде накъде трябва да желаеш да я „съхраняваш"?
Защото не е правилно да обичаш повече от един човек „по този начин". Това е предателство.
Кой ти го каза?
Всички. Всички ми го казват. Родителите са ми го казвали. Религията ми го е казвала. Обществото ми го е казвало. Всички ми го казват!
Това са едни от „греховете на бащите", които се прехвърлят на синовете.
Опитът учи на едно-единствено - че да обичаш всекиго напълно е най-радостното нещо, което можеш да сториш. Твоите родители, учители, духовници ти казват нещо различно - че можеш да обичаш само един човек в даден момент „по този начин". И тук не става дума само за секса. Ако за теб един човек е също толкова специален, както и друг, независимо как, често те карат да се чувстваш така, сякаш си предал този друг.
Да, така е. Точно така е. Така е прието!
В такъв случай ти не проявяваш истинска любов, а някакъв неин фалшифициран вариант.
До каква степен е възможно да се прояви истинска любов в рамките на човешкия опит? Какви граници би следвало и всъщност сме длъжни да наложим на нейните проявления? Ако всички социални и сексуални енергии се освободят без никакво ограничение, какъв ще бъде резултатът? Нима пълната социална и сексуална свобода означава премахване на всякаква отговорност? Или е най-върховна отговорност?
Всеки опит да се ограничат естествените проявления на любовта е отричане на свободата, а по този начин е отричане и на самата душа. Защото душата е персонифицирана свобода. Бог е свобода по определение - защото Бог е безграничен и лишен от всякакъв вид ограничения. Душата е Бог в миниатюра. Следователно душата се бунтува срещу налагането на всякакви ограничения върху нея и умира всеки път, когато приеме наложените й граници.
В този смисъл самото раждане е смърт и смъртта е раждане, защото при раждането душата се озовава притисната сред ужасните ограничения на тялото, а при смъртта отново избягва тези ограничения. Това тя прави и по време на сън.
Душата отлита отново на свобода - и за пореден път се наслаждава на проявлението и преживяването на собствената си истинска природа.
Но може ли истинската й природа да се изяви и преживее още в тялото?
Това е въпросът, който ти задаваш и той отвежда до самата причина и цел на живота. Защото ако животът в тяло не беше нищо друго освен затвор и ограничение, тогава какво добро би могло да се очаква от него и какво би могло да бъде неговото предназначение, а още по-малко пък оправдание!
Да, мисля, че тъкмо това питам. И задавам този въпрос от името на всички хора навсякъде, които са почувствали утаените ограничения на човешкия опит. И в случая говоря не само за физически ограничения.
... Зная, че не говориш за физически ограничения... ... Но също така за емоционални и психологически.
Да. Зная, разбирам. И все пак всичките ти въпроси се отнасят до един и същ по-голям въпрос.
Добре, нека да довърша мисълта си. През целия си живот съм изпитвал дълбоко разочарование от това, че светът не ми позволяваше да обичам всички точно така, както исках.
Когато бях млад, ми беше забранено да разговарям с непознати. Трябваше да внимавам да не кажа нещо неподходящо. Помня как веднъж, когато вървяхме с баща ми по улицата, минахме покрай един бедняк, който просеше стотинки и аз веднага почувствах съжаление към този човек и исках да му дам няколко монети от джоба си, но баща ми ме спря и ме накара да мина бързо покрай него. „Измет", каза той. „Това е измет." Такова беше определението на баща ми за всички, които не знаеха, според неговите разбирания, за това какво значи да бъдеш човек с достойнство.
Днес пък се връщам към спомена как по-големият ми брат, който не живееше вече с нас, не бе приет в къщи на Бъдни вечер само заради някакъв спор с баща ми. Обичах брат си и исках и той да бъде с нас онази вечер, но баща ми го спря на входната врата и не му позволи да влезе у дома. Майка ми беше напълно разбита (това бе неин син от предишен брак), а аз останах направо смаян. Как е възможно да не проявим любов и да не приемем брат ми на Бъдни вечер само заради някакъв си спор?
Какво можеше да бъде това неразбирателство, че да провали Коледата, когато по случай Коледа се преустановяват дори военни действия за 24 часа? Моето сърце на седемгодишно момче копнееше да разбере.
Когато станах възрастен, разбрах, че не само гневът пречи на любовта и не й позволява да се прояви, но също така и страхът. По тази причина не трябваше да говорим с непознати - но не само когато бяхме беззащитни деца, не трябваше да говорим с непознати и като възрастни хора. Узнах не само че не е прието открито и ентусиазирано да срещаш и поздравяваш непознати, но че трябва да спазваш определен етикет спрямо хо-рата, на които току-що си бил представен - и чийто смисъл аз просто не разбирах. Искаше ми се да узная всичко за този нов човек и той да узнае всичко за мен. Но не. Според установените правила трябваше да почакам. А когато сексуалността навлезе в живота ми на зрял човек, аз установих, че тези правила са още по-сурови и ограничаващи. И все още не ги разбирам.
Откривам, че искам просто да обичам и да бъда обичан, че искам да обичам всички по начин, който ми се струва естествен, по начин, който ми се струва добър. Но обществото има свои правила и регулации в това отношение - и те са толкова сурови, че дори когато другият човек желае да преживее нещо с теб, ако обществото не го приема, двамата любими се обявяват за „прегрешили" и са обречени.
Какво е това? За какво е всичко това?
Ти сам го каза. Страх. Всичко е от страх.
Да, но дали тези страхове не са оправдани? Дали всички тези ограничения и забрани не са необходими, имайки предвид човешкото поведение? Един мъж среща жена, влюбва се в нея (или изпитва страст) и напуска съпругата си. Привеждам само един от примерите. И така, съпругата остава с децата и без професия на трийсет и девет или четирийсет и три години. Или още по-лошо, остава сам-сама на шестдесет и четири години, изоставена от своя шестдесет и осемгодишен съпруг, Който се е влюбил в жена по-млада от собствената му дъщеря?
Предполагам това, че мъжът, който описваш, е престанал да обича своята шестдесет и четири годишна съпруга?
Ами поне така се държи.
Не. Не че е престанал да обича съпругата си и не от нея се опитва да избяга. Той се опитва да избяга от наложените му ограничения.
О, това са глупости. Това е чисто и просто страст. Той е просто един дядка, който се опитва да си върне младостта, стремейки се да бъде с някоя по-млада жена и неспособен да обуздае детинските си апетити и да удържи обещанието, което е дал на своята съпруга, която е останала с него през всичките тежки години на живота.
Разбира се, ти го описа съвършено. Но нищо от това, което каза, не променя ни най-малко това, което казах Аз.
Във всеки случай, този мъж не е престанал да обича съпругата си. Неговият бунт е срещу ограниченията, които му налага съпругата или младата жена, която не би имала нищо с него, ако той би останал при съпругата си.
Това, което Аз се опитвам да кажа, е, че душата винаги ще се бунтува срещу ограниченията. Срещу всякакви ограничения. Това е подклаждало всяка революция в историята на човечеството, а не само онзи бунт, накарал един мъж да напусне своята съпруга - или една съпруга внезапно да изостави съпруга си. (което между другото също се случва.)
Ти сигурно не привеждаш аргументи в полза на това да се премахнат всички ограничения върху поведението на човека! Това би довело до анархия. До обществен хаос. Сигурно не препоръчваш на хората да си имат „любовни връзки" или отворени бракове.
Аз нито препоръчвам, нито не препоръчвам каквото и да било. Аз не съм „за" или „против" нещо. Човечеството се опитва да ме направи Бог, който е „за" или „против", но Аз не съм това.
Аз само изразявам своите наблюдения. Просто гледам как вие създавате собствените си системи за добро и зло, за „за" и „против" и се стремя да видя дали настоящите ви идеи ви служат от гледна точка на вашия избор и на вашите желания като човешки род и като отделни индивиди.
А сега по въпроса за „отворения брак".
Аз не съм нито „за", нито „против" „отворения брак. Дали вие сте за или против него зависи от това какво сте решили да получите от своя брак и чрез него. Вашето решение създава Истинската ви Същност в тази опитност, наречена брак. Защото и в този случай всяко действие представлява действие на самоопределение.
Когато вземаш решение, много е важно да си поставиш точно въпроса, пред който си изправен. Въпросът не е „дали да имаме отворен брак, при който сексуалният контакт на двете страни с хора извън брака е позволен, въпросът е кой съм аз и кои сме ние в преживяването, наречено брак?
Отговорът на този въпрос ще се открие в отговора на по-големия житейски въпрос „Кой съм аз по отношение на всичко останало, кой съм аз и кой избирам да бъда?"
Както многократно Съм казвал в този диалог, отговориш ли на този въпрос, ти отговаряш и на всеки друг.
Боже, това ме изпълва с притеснение, защото отговорът на този въпрос е толкова широк и общ, че не може да даде отговор на никой друг въпрос.
А, така ли? Тогава какъв е твоят отговор на този въпрос?
Според тези книги, според това, което Ти твърдиш в този диалог, аз съм „любов". Това е Моята Истинска Същност.
Отлично! Усвоил си това, което трябва да знаеш. Съвсем правилно - ти си любов. Любовта е всичко, Което Е. И така, ти си любов, Аз Съм любов и няма нищо, освен любовта.
Ами страхът?
Страхът е това, Което Не Си. Страхът е лъжливо свидетелство, което изглежда реално. Страхът е противоположността на любовта, която вие сте създали във вашата реалност, за да познаете от опит Истинската Си Същност.
В относителния свят на вашето съществуване истината е следната: При отсъствие на това, което не си, това, което си, не е...
Да, да. Вече няколко пъти говорим за това в този диалог. Но Ти избягваш възражението ми. Казах, че отговорът на въпроса за Истинската Ни Същност (която е любов), е толкова обширен, че все едно не е отговор - не е никакъв отговор на почти никой друг въпрос. Ти твърдиш, че това е отговорът на всеки друг въпрос, а аз, че не е отговор на никой, а още по-малко на конкретен въпрос като например „трябва ли да има отворен брак?
Ако истината за теб изглежда такава, то е, защото не познаваш любовта.
А кой я познава? Човечеството се опитва да я проумее от началото на времето.
Което не съществува.
Което не съществува. Да, да зная. Това е просто фигуративно казано.
Ще се опитам да намеря, използвайки твоето „фигуративно изразяване" някои начини да обясня какво е любовта.
Прекрасно. Великолепно.
Първата дума, която ми идва в съзнанието, е неограниченост. Любовта е неограниченост.
Пак се върнахме на изходната си позиция, от която се постави тази тема. Въртим се в кръг.
Добре е, че се въртим в кръг. Не подценявай въртенето в кръг. Продължавай да се връщаш все отново и отново на въпроса. Това не е лошо. Повторението не е лошо. Преповтарянето, преговарянето е нещо добро.
Понякога загубвам търпение.
Понякога ли? Странно.
Добре, добре. Продължи си мисълта!
Любовта е неограниченост. За нея не съществува нито начало, нито край. Нито преди, нито след. Любовта винаги е била, винаги е и винаги ще бъде.
И така любовта съществува винаги. Тя е вечна реалност.
Да се върнем сега на другата дума, която използвахме - свобода. Защото ако любовта е неограниченост и е вечна, това означава, че любовта е свободна. Любовта е съвършено свободна.
В човешката реалност ще забележиш, че човекът винаги се стреми да обича и да бъде обичан. Ще установиш, че винаги си се стремял любовта ти да не бъде ограничавана и ще установиш, че винаги ще се стремиш да бъдеш свободен да я изявяваш.
Ще се стремиш към свобода, неограниченост и вечност във всякакво преживяване на любов. Може не винаги да ги получиш, но винаги ще се стремиш към тях. Ще ги търсиш, защото в тях се изразява любовта и някъде дълбоко в себе си ти знаеш това. Защото ти си любов и чрез проявлението на любовта се стремиш да познаеш и да преживееш истинската си същност. Ти си животът, който изявява живота. Любовта, която изявява любовта. Богът, който изявява Бога. Всички тези думи са следователно синоними. Помисли за тях като едно и също:
Живот
Любов
Неограниченост
Вечност
Свобода
Това, което не е едно от тези неща, не е никое от тях.
Ти си всичко това и винаги ще се стремиш рано или късно да преживееш себе си като всичко това.
Какво означава това „рано или късно"?
Зависи кога ще надмогнеш страха си. Казах, че страхът е Лъжливо Свидетелство, което Изглежда Реално. Страхът е това, което не си.
Та кой иска да изпитва страх?
Никой не иска, но човек се научава да го изпитва.
Детето не изпитва страх. То си мисли, че може да направи всичко. Осен това детето не чувства липса на свобода. То смята, че може да обича всекиго. Детето не чувства недостатъчност в живота. Децата вярват, че ще живеят вечно - и хора, които постъпват като деца, смятат, че нищо не може да ги засегне. Детето не знае нищо, което не е Божествено - докато научи за подобни небожествени неща от възрастните.
И така, децата тичат голи и прегръщат всекиго, без да се страхуват. Ако само възрастните можеха така.
Да, децата постъпват така с красотата на невинността. Възрастните не могат да се върнат към тази невинност, защото когато възрастният „е гол", винаги се намесва сексът.
Да. И, разбира се, Бог забранява този секс да бъде невинен и свободно преживяван.
Бог действително го е забранил. Адам и Ева са били съвършено щастливи, обикаляли голи в Едемската градина, докато Ева е отхапала от плода на онова дърво - Познанието на Доброто и Злото. И тогава Ти си ни заклеймил и си ни поставил в настоящото състояние, заради нашата вина за този първороден грях.
Не съм правил подобно нещо.
Зная. Но трябваше да изложа тук становището на организираната религия.
Опитвай се да избягваш това, ако можеш.
Добре. Организираните религии имат много малко чувство за хумор.
Пак започваш.
Извинявай.
Бях започнал да казвам, че вие като човешки род се стремите да преживеете любов, която е безгранична, вечна и свободна. Институцията на брака е била вашият опит да създадете вечност. С нея вие се съгласявате да бъдете партньори за цял живот. Но тази институция не създава любов, която е „безгранична" и „свободна".
А защо не? Ако бракът е свободно избран не е ли той проявление на свободата? И да заявиш, че ще водиш сексуален живот само и единствено със своя съпруг или съпруга не е ограничение, това е избор, а изборът не е ограничение, той е проявление на свободата.
Ако това продължава да бъде избор, да. Трябва да бъде така. Нали такова е обещанието.
Да, и точно тук започва проблемът. Помогни ми да разбера.
Виж, може да дойде време, когато да пожелаеш да преживееш висша степен на специално посвещение на едни отношения. Не че един човек за теб става по-специален от друг, но начинът, по който избираш да проявиш с този човек дълбочината на любовта, която изпитваш към всички хора и към самия живот, е уникален и единствен спрямо този човек.
Всъщност човек проявява любовта към всеки, когото обича по единствения уникален начин. Вие никога не проявявате любовта си еднакво към двама души, защото сте творение и творци на оригиналното. Всичко, което сътворявате е оригинално. Невъзможно е да се дублира никоя мисъл, слово или действие. Вие не можете да дублирате. Можете само да създавате уникални форми.
Знаеш ли защо няма две еднакви снежинки? Защото е невъзможно да бъдат еднакви. „Творението" не е дублиране и Творецът може само да твори.
За това няма две еднакви снежинки, няма двама еднакви човека, няма две еднакви мисли, няма две еднакви взаимоотношения, нито каквото и да било друго, което да се дублира.
Вселената и всичко другов6 нея съществува в уникална форма и наистина няма друго като него.
Отново стигаме до Божествената дихотомия. Всичко уникално и всичко е Едно.
Точно така. Всеки пръст на ръката ти е различен, но това е една и съща ръка. Въздухът в къщата ти е въздухът, който е навсякъде, и все пак във всяка стая той се усеща по различен начин.
Същото се отнася и до хората. Всички хора са Едно цяло, но няма двама души, които да са еднакви. Следователно, ти не би могъл да обичаш по еднакъв начин двама души, дори и ако се опитваш, а и няма да искаш да ги обичаш еднакво, защото любовта е уникален отклик на онова, което е уникално.
Така че, когато проявяваш любовта си към един човек, ти я проявяваш по начин, по който не можеш да я проявиш към никой друг. Мислите, думите и действията ти, всички твои реакции са буквално неповторими, те са уникални... както самият човек, към когото са насочени тези чувства.
Ако е дошло време, в което желаеш да изразиш любовта към един-единствен човек, изборът е твой. Заяви го, демонстрирай го. Но нека заявлението ти бъде изява буквално на свободата ти, а не на вечно задължение. Защото истинската любов е свободна винаги и спрямо нея не може да има задължение.
Ако гледаш на решението да изразиш своята любов като на свещен обет, който нямаш право да нарушиш, непременно ще дойде момент, когато ще го почувстваш като задължение и ще му се противопоставиш. Но ако разглеждаш това решение не като обет, даден веднъж завинаги, а като свободен избор, който се прави все отново и отново, няма да дойде ден, в който да изпиташ вътрешна съпротива.
Запомни едно: Съществува само едно свещено обещание - и то е винаги да изразяваш и изживяваш своята истина. Всички останали обещания са лишаване от свобода, а в подобен акт не може да има нищо свещено. Защото свободата е Твоята Истинска Същност. Ако отречеш свободата, ти отричаш Себе си. А това не е свещенодействие, а богохулство.
О! Това са сурови думи. Нима твърдиш, че не бива никога да даваме обещания, да не се обвързваме с никой човек?
Като се има предвид начина на живот на повечето от вас в момента, във всяко обещание се съдържа някаква лъжа. Лъжата е в това, че сега не можеш да знаеш как ще се чувстваш и как ще реагираш по отношение на нещо утре и във всеки момент на бъдещето. Не можеш да знаеш това, ако живееш живота си като реактивно създание - каквито са повечето измежду вас. Само ако живееш живот като творческо създание можеш да даваш обещания, без в тях да се съдържа лъжа.
Творческите същества могат да знаят какви чувства ще изпитват по отношение на нещо във всеки момент от бъдещето, защото творческите същества сътворяват своите чувства, а не само ги преживяват.
Докато бъдете в състояние да сътворявате своето бъдеще, вие не можете да предсказвате бъдещето си. Докато не станете в състояние да предсказвате бъдещето, вие не можете да обещаете нищо с достатъчна истинност.
Но дори и човек, който сътворява и предсказва бъдещето си, има правото да променя мнението си. Промяната е фундаментално право на всички създания. Тя всъщност е повече от „право", защото „право" е нещо, което се дава, „промяната" е нещо, Което Е. .
Промяната е.
Промяната - това си ти. Тя не може да ти се даде. Ти си промяната.
И след като самият ти си „промяна" - след като промяната е единственото постоянно нещо в теб, ти не можеш истинно да обещаеш, че винаги ще бъдеш един и същ.
Нима искаш да кажеш, че няма константи във вселената? Нима твърдиш, че нищо не остава постоянно в процеса на творчество?
Процесът, който наричаш живот, е процес на пресьтворяване. Целият живот постоянно и наново се пресътворява във всеки настоящ момент. В този процес идентичността е невъзможна, тъй като ако нещо е идентично на самото себе си, то не се е променило. Но докато идентичността е невъзможна, подобието не е. Подобието е резултат от процеса на промяна, при който се явяват забележително сходни версии на нещо, което е съществувало преди.
Когато творческият процес достигне високо ниво на сходство, вие наричате това идентичност и от грубата перспектива на вашата ограничена гледна точка това наистина е така.
По този начин, според човешките понятия, във вселената изглежда, че съществува голямо постоянство. Нещата изглеждат сходни. Действията и реакциите също. Тук вие наблюдавате постоянство.
Това е добре, защото то ви дава система, според която да анализирате, да преживявате своето съществуване във физическата сфера.
Но ето какво ще ти кажа: Погледнато от перспективата на живота като цяло - физическия и нефизически живот - привидното постоянство изчезва. Нещата се преживяват такива, каквито са: в процес на непрестанна промяна.
Твърдиш, че понякога промените са толкова фини и неуловими, че от нашата не достатъчно разграничаваща гледна точка те изглеждат като нещо, което е едно и също, понякога напълно едно и също. Докато фактически това не е така.
Наистина.
Не съществува нещо такова като „идентични близнаци"? Точно така. Съвършено правилно си Ме разбрал.
Ние можем да пресътворяваме наново себе си във форма, която е достатъчно сходна, така че да породи Впечатлението за постоянство.
Да.
В човешките отношения това се постига чрез нашата Истинска Същност и нашето поведение.
Да, макар че това е трудно за повечето от вас.
Защото истинското постоянство (за разлика от при-видното постоянство) нарушава естествения закон и човек трябва да бъде голям мъдрец и много умел, за да пресътвори дори привидна идентичност.
Един мъдрец може да преодолее естествената тенденция (а спомни си, че естествената тенденция е към промяна) и да се проявява по идентичен начин. Той всъщност не може бъде идентичен в течение на времето. Но може да се проявява по достатъчно сходни начини, така че да изглежда идентичен.
Има и такива хора, които не са „мъдреци" и все пак се изявяват по „идентичен начин" през цялото време. Познавам хора, чието поведение и вид могат да бъдат предвидени така, че можеш да заложиш живота си за тях.
Ала е нужно голямо усилие за съзнателното постигане на подобна идентичност.
Мъдрецът постига висока степен на самоидентичност (това, което вие наричате „постоянство") съвсем съзнателно. Неговият последовател може да проявява постоянство без непременно да възнамерява това.
Човек, който винаги реагира по един и същ начин в едни и същи обстоятелства, често може да се чуе да казва: „Не мога да постъпвам по друг начин".
Един мъдрец никога не би казал това.
Дори ако реакцията на един човек предизвиква възхищение и в някои случаи той за нея получава похвала, много често можете да го чуете да казва: „Нищо не съм направил. Беше съвсем без да искам. Всеки би го сторил".
Един мъдрец никога не би действал автоматично. Един мъдрец е човек, който съвсем точно знае какво прави.
Знае също и защо го прави.
Хора, които не действат на нивото на мъдростта, често не знаят нито едното, нито другото.
Затова ли е толкова трудно човек да удържа собствените си обещания?
Това е една от причините. Както казах, докато не успееш да предричаш бъдещето си, не можеш да обещаеш нищо истинно.
Втора причина, поради която хората се затрудняват да удържат на своите обещания, е, че влизат в конфликт с автентичността.
Какво имаш предвид?
Имам предвид, че тяхната еволюираща истина в дадено отношение се променя и вече не е истината, която са заявили, че ще следват вечно. И така те влизат в дълбоко вътрешно противоречие. Какво да следвам - моята истина или моето обещание?
Какво ще ни посъветваш?
Давал съм този съвет и преди.
Да предадеш себе, за да не предадеш някой друг, е въпреки всичко предателство. То е най-върховното предателство.
Но това ще доведе до непрекъснато нарушаване на обещания. Никой няма да държи на думата си. На никой няма да може да се иска никаква отговорност за нищо.
Значи до такава степен разчиташ, че хората държат на думата си. Нищо чудно, че се чувстваш толкова нещастен.
Кой казва, че съм се чувствал нещастен?
Нима искаш да кажеш, че по такъв начин изглеждаш и реагираш, когато си щастлив?
Добре, добре. Наистина съм се чувствал нещастен понякога.
О, през по-голямата част от времето. Дори и когато си имал основание да бъдеш щастлив. Ти си си позволявал да се чувстваш нещастен - тревожил си се дали ще съумееш, дали ще можеш да си запазиш щастието.
А причината, поради която се е налагало да се тревожиш, е, че да си „запазиш щастието" до голяма степен е зависело от това други хора да удържат на думата си.
Нима искаш да кажеш, че нямам право да очаквам или поне да се надявам, че другите хора ще удържат на думата си?
А защо изискваш да имаш това право?
Ако един човек не удържи своята дума към теб, единствената причина ще бъде, че или не иска, или не може да я удържи, което е едно и също.
А ако човек не иска да удържи думата си към теб или по някаква причина чувства, че не може, защо, за Бога, ти ще изискваш от него това?
Наистина ли искаш някой да спазва пред теб споразумение, което не желае да спази? Наистина ли смяташ, че хората трябва да се принуждават да правят неща, които не се чувстват способни да избършат? - Защо да желаеш да принудиш един човек да върши нещо, противно на собствената си воля?
Ами имам причина. Защото, ако им позволя да не удържат на думата си, това може да причини страдание на мен или на моето семейство.
Значи, за да избегнеш страданието, ти си готов да причиняваш страдание?
Не виждам по какъв начин ще накарам един човек да страда, ако искам от него да държи на думата си.
И въпреки това за него сигурно би представлявало страдание, защото в противен случай щеше да удържи на думата си доброволно.
И така, значи аз трябва да страдам, да гледам как децата и семейството ми страдат, за да не наскърбя някой, който просто не си спазва обещанието.
Наистина ли смяташ, че като принудиш някого да спазва дадено обещание, ти ще избегнеш страданието?
Ето какво ще ти кажа: Много по-голяма вреда нанасят хората, които живеят живот на тихо отчаяние (тоест вършат това, което „трябва" да вършат), отколкото хората, които свободно осъществяват своите желания.
Когато дадеш свобода на един човек, ти премахваш опасността, а не я увеличаваш.
Да, Когато освободиш човек от обещание или ангажимент към теб, непосредствено след това може би наис-тина ще страдаш. Но в перспективата на времето такова действие никога няма да ти донесе вреда, защото когато дадеш свобода на другия, ти даваш свобода и на себе си. По този начин се освобождаваш от агониите и скърбите, от накърняване на собственото си достойнство и себеуважение, които неизбежно следват, когато принуждаваш един човек да удържи обещание, което той или тя не желае да удържи.
По-продължителната вреда е далеч по-тежка от краткотрайната, както установява всеки човек, който се опита да принуди някой да удържи на своето обещание.
Отнася ли се същата идея и за бизнеса? Нима светът би могъл да прави бизнес по такъв начин?
В действителност, това е единственият разумен начин да се прави бизнес.
Целият проблем в момента във вашето общество, е, че то се основава на силата - на съдебната принуда, (коя-то наричате „силата на закона"), а често и физическата принуда (която наричате „полиция").
Все още не сте се научили да използвате изкуството на убеждението.
Ако не чрез законови средства, чрез „силата на закона", упражнявана в съдилищата, как по друг начин можем да „убедим" бизнес-партньорите си да спазват условията на договорите и споразуменията помежду ни?
При настоящата етика на вашата култура, може би не съществува друг начин. Но с промяна на етиката на културата, начинът по който сега се стремите да накарате хората на бизнеса, както и отделните индивиди да спазват споразуменията, ще ви се стори много примитивен.
Можеш ли да ми обясниш?
В момента вие използвате сила, за да гарантирате спазването на дадени договори. Когато се промени вашата културна етика и включи разбирането, че вие всички сте Едно цяло, никога няма да използвате сила, защото това само би означавало да навредите на Себе си. Няма да почнете да удряте лявата си ръка с дясната.
Дори и ако лявата те души ли?
И това е нещо, което не би могло да се случи. Вие ще престанете да задушавате своето Аз. Ще спрете да се обиждате, да си плюете в лицето, ще престанете да нарушавате своите споразумения. И, разбира се, вашите споразумения ще бъдат далеч по-различни.
Няма да се споразумявате да дадете нещо ценно, което притежавате, на някой друг само защото този друг притежава нещо ценно, което да ви даде в замаяна. Никога няма да се колебаете да дадете или споделите нещо, дори и да не получите в замяна справедливо възнаграждение.
Ще давате и споделяте спонтанно и тогава ще има далеч по-малко договори, които ще бъдат нарушавани, защото договорът се отнася до взаимната обмяна на стоки и услуги, докато вашият живот ще представлява даване на стоки и услуги, независимо от това дали става дума за взаимна обмяна.
Но именно в това едностранно раздаване ще намерите спасение, защото ще откриете това, което Бог е познал от опит: че каквото давате на друг, го давате на Себе си. Каквото се дава, то се връща.
Всичко, което излиза от теб, то се връща към теб.
Седмократно. И затова няма нужда да се тревожиш какво ще „получиш в замяна". Трябва да се грижиш само „какво ще дадеш". Смисълът на живота е да се създаде най-висше качество на даването, не най-висше качество на получаването.
Вие премного забравяте, но смисълът на живота не е да се получава. Смисълът е да се „дава", а за тази цел вие трябва да прощавате на другите - особено на онези, които не ви дават онова, което сте очаквали да получите. Този преход ще доведе до пълна промяна в развитието на вашата култура. Днес така нареченият „успех" във вашата култура се измерва до голяма степен с „печалбата", с по-честите, парите и притежанията. В новата култура „успехът" ще се измерва с това, доколко помагате на другите да постигнат печалба.
Иронията е в това, че колкото повече помагате на другите да печелят, толкова повече и вие без никакво усилие ще печелите - без „договори", без „споразумения", без „сделки", нито преговори и съдебни дела, които насилствено ви принуждават да давате на другите онова, което сте „обещали".
В бъдещата икономика вие няма да работите за лични облаги, а за личното си развитие, което ще бъде вашата облага. Вие ще получавате „облаги" в материално отношение, когато постигнете по-широката и мащабна версия на Истинската си Същност.
В онези дни и времена, използването на сила, за да се принуди някой да направи нещо, което е „обещал", ще ви се струва съвсем примитивно. Ако друг човек не спази дадено споразумение, вие просто ще го оставите да върви по пътя си, да прави собствения си избор и да твори собствения си опит. Това, което не си получил от него, няма да ти липсва, защото ще знаеш, че „то идва от един по-висш източник, а не от него", и че сам си си източникът.
О, разбирам. Но струва ми се, че много се отклонихме от темата. Цялата тази дискусия започна с моя въпрос за любовта и дали хората могат да си позволят да изразяват любов без никакви ограничения, а това доведе до въпроса за отворения брак и изведнъж Ти напълно се отклони.
Не съм се отронил. Всичко, за което говорим е напълно уместно. Всичко, за което говорим се отнася към темата и по съвършен начин ни отвежда към твоите въпроси за така наречените просветени и по-високо развити общества. Защото във високо развитите общества не съществува „брак", нито „бизнес" - нито пък други от тези изкуствени конструкции, които сте си създали, за да поддържат вашето общество.
Добре, ще се върнем и на това. В момента искам да приключим тази тема. Току-що каза твърде интригуващи неща. Доколкото разбирам, всичко се свежда до това, че повечето хора не могат да спазват собствените си обещания, следователно не трябва да ги дават. Това до голяма степен разрушава брачната институция.
Тук думата институция ми се вижда много подходяща. Повечето хора, когато са „семейни", имат чувството, че са в някаква „институция".
Да. Това е или институция за духовно здраве, или наказателна институция - или най-малкото институция за усвояване на някои върховни уроци!
Точно така. По този начин повечето хора преживяват брака.
Аз тук малко се пошегувах, но не бих казал, че така е с „повечето хора". Все още съществуват милиони хора, които обичат брачната институция и се стремят да я защитят.
Аз съм готов да докажа думите си. Повечето хора срещат големи трудности в брака и никак не харесват онова, което той им причинява. Статистиките на разводите по целия свят доказват това.
Искаш да кажеш, че трябва да се откажем от брака, така ли?
Аз самият нямам предпочитания, само че... ...
Зная, зная само наблюдения.
Браво! На тебе все ти се иска, някак си да ме превърнеш в Бог с предпочитания, но Аз не съм такъв.
Благодаря, че се опитваш да преодолееш този си стремеж.
Хубаво, ние не само сме разрушили брака, но сме разрушили и религията.
Вярно е, че религията не може да съществува, ако целият човешки род не разбере, че Бог няма предпочитания, защото религията претендира, че дава израз на Божиите предпочитания.
А Ти? Щом Ти нямаш предпочитания, това означава, че религията е лъжа.
Е, това е твърде сурово определение. По-скоро бих я нарекъл фикция. Тя е нещо, което вие сте измислили. Както например сме измислили фикцията, че Бог предпочита да бъдем женени?
Да. Аз не предпочитам нищо подобно, но забелязвам, че вие го предпочитате.
Защо? Защо предпочитаме брака, след като знаем, че той е нещо толкова трудно?
Защото бракьт е единственият начин, който сте измислили, за да внесете „вечност", чувството за трайност във вашето преживяване на любовта.
Той е бил единственият начин, по който една жена би могла да има гаранции за подкрепа и оцеляване и единственият начин, по който мъжът би могъл да получи гаранции за постоянен сексуален живот и постоянен партньор.
По този начин е била създадена една обществена конвенция. Сключен е бил договор: ти ми даваш това, аз ще ти дам това. В този пункт бракът много наподобява бизнеса. Установява се споразумение. И тъй като и двете страни имат нужда да наложат споразумението, то бива наречено „свещен договор" с Бога - който ще накаже онези, които го нарушават.
По-късно, когато тази уредба е престанала да бъде функционална, вие сте създали човешки закони, които да я налагат, но дори и това не е успяло съвсем.