1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 

Единадесет

    Благодаря Ти за този чудесен разговор, в който ми обясни как мога да имам приятелство, с Бога. Отново прекарах с Тебе вълшебно време. И само първите пет стъпки - познай Бога, довери се на Бога, обичай Бога, прегърни Бога, използвай Бога - могат да променят живота на хората.
    Да. Но бъди търпелив. Има още две.
    Зная. И ми е нужно да ми помогнеш още малко при следващата от тях.
    Помогни на Бога.
    Да. Нужна ми е още малко помощ, за да разбера защо Ти имаш нужда от помощ.
    Аз нямам нужда от помощ, но бих се радвал да я получа. Това би улеснило нещата.
    Би улеснило? Мислех си, че в света на Бога няма нищо трудно. Затваряш ли се обратно в Себе Си?
    Не. В Основната Действителност няма нищо трудно. Когато говоря с тебе тук, често използвам изрази, съвместими със света на твоето въображение, на твоята илюзия. Ако винаги говоря с тебе, използвайки изрази, съвместими с основната действителност, въобще не бихме могли да водим никакъв разговор. Ти не би могъл да ме разбереш. Това те затруднява много, дори когато случайно го правя отвреме-навреме.
    Трудността е в това, че ти нямаш думи за повечето от онова, което искам да споделя с тебе, нито пък контекст, в който да поставиш онова, за което имаш думи. Това е трудността в повечето случаи, когато се пише на духовни и езотерични теми. Правят се опити да се каже истината за основната действителност с ограничен брой думи, извадени извън контекста.
    Сигурно затова толкова много от творбите, написани на духовни теми, и толкова много от свещените ръкописи биват недоразбрани, неразбрани или разбрани изопачено.
    Имаш право.
    И тъй, в контекста на това, което разбирам, обясни ми какво си имал предвид, когато каза, че моята помощ би „улеснила нещата"?
    Имах предвид, че би ги направила по-лесно разбираеми за тебе.
    Ох, мислех си, имаш предвид, че тя би улеснила нещата за Тебе.
    В известен смисъл това исках да кажа и то е така. Но, както виждаш, тук ние отново влизаме в областта на темата за „контекста". Аз прекрачвам границата и влизам в контекста на Основната Действителност, когато казвам подобни неща. В Основната Действителност онова, което ти помага на тебе, Ми помага и на Мене, защото в Основната Действителност ти и Аз сме Едно Цяло. Няма разграничение между нас. Но в парадигмата на разграничението, разделението, в която живеете, във въображаемия свят, който обитавате, такова твърдение няма никакъв смисъл.
    В продължение на целия диалог аз трябваше да прескачам по този начин от единия в другия контекст, за да обясня онова, което не може да бъде обяснено, ако си останеш просто в рамките на своя Земен жизнен опит.
    Затова за тебе е предизвикателство да „разбереш изцяло", „да се вживееш напълно", „groc in fullness", както би се изразил чудесният Робърт Хенлайн. Ето това имах предвид, като казах: „Помогни на Бога". Повечето хора дори няма да разберат докрай какво значи да „разбереш изцяло", „да се вживееш напълно".
    Добре, точно така е. Тук се сблъскваме точно с този проблем. Ти разбра нещата изцяло, вживя се в тях напълно, groc in fullness.
    Защо просто не кажем, че ако помогна на Бога, това и за двама Ни ще улесни нещата? Но сега ми кажи как това ще улесни нещата?
    За да го разбереш, най-напред трябва да разбереш друго - какво Бог се опитва да направи. Трябва да разбереш за какво съм се заловил.
    Мисля, че съм разбрал. Ти пресътворяваш Себе Си наново във всеки отделен миг от Сега. Правиш го в следващата най-величествена проява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал за това Кой Си Ти. Правиш го в нас, както и чрез нас. В този смисъл ние сме Ти. Ние сме членове на тялото на Бога. Ние сме „Богуващият" Бог.
    Добре си го запомнил, приятелю Мой. Отново говорим в един глас. Това е добре, защото ти ще бъдеш един от многото вестоносци; не само търсач на Светлината, а и носител на Светлината.
    И по този начин мога най-добре да Ти помогна! Мога най-добре да Ти помогна, като запомням и си припомням. Или, както Ти би се изразил, като се „включа". Това значи да стана отново член на тялото на Бога. Ти наистина го разбра. Ти схвана това напълно, във всеки негов нюанс. Ето как можеш тук да помогнеш на Бога. Живей си живота целенасочено, хармонично и добротворно. Тези три начина на живот можеш да осъществиш, като използваш дадените ти от Мене дарби: творческа енергия, кротка мъдрост и чиста любов. Творческа енергия съм вложил в цялото ти същество и във всичко, което произтича от това. Мислите, думите и делата са Трите Инструмента за Творчество. Като знаеш това, можеш да избереш дали ще бъдеш причината за своите изживявания и жизнен опит, или същество, което е последица от тях.
    Животът ти протича като последица от целите и намеренията, които влагаш в него. Щом това ти стане ясно, ще можеш да живееш целенасочено. Ще мислиш за нещата целенасочено. Ще изговаряш думите целенасочено. Ще вършиш де-лата си целенасочено.
    Когато направиш нещо и кажат: „Той го направи нарочно, умишлено, целенасочено!", то няма да е обвинение, а похвала.
    Всичко, което правиш, е подчинено на целта ти - а твоята цел във всеки миг от живота ти е да преживееш най-величествената проява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал за това Кой Си Ти. Като използваш творческата енергия, ти помагаш на Бога да бъде в по-голяма степен това, което Бог е и търси в изживяването на своето Аз.
    Кротка мъдрост съм вложил в душата ти. Като използваш този дар, ти живееш хармонично при всяко стечение на обстоятелствата. Истинското ти Същество става въплъщение на самата хармония.
    Хармония, това означава да усещаш трептенията на мига, на човека, мястото, обстоятелствата, които в момента изживяваш и с които съжителстваш. Да съжителстваш не значи да се съединиш. Да пееш в хармония не значи да пееш в един глас. Значи да пееш заедно с други.
    Когато пееш в хармония, изцяло променяш начина, по който се пее песента. Тя се превръща в нова песен, в различна песен. Това е песента на душата и няма друга, по-красива от нея.
    Внеси в своите мигове кротка мъдрост. Виж я как ги променя. Виж я как те променя.
    Ти имаш у себе си тази кротка мъдрост. Аз съм я вложил там и тя никога не те е напускала. Повикай я във време на трудности и натиск, във време на тежки решения и враждебност, повикай я и тя ще бъде с тебе. Защото, когато я повикаш, ти ще повикаш Мене. Като използваш кротка мъдрост, ти помагаш на Бога да бъде в по-голяма степен това, което Бог е и търси в изживяването на Своето Аз.
    Чиста любов съм вложил във всяко човешко сърце. Тя е онова, което Съм Аз и което Си Ти. Сърцето ти е преизпълнено с тази преливаща любов. Ще се пръсне от нея. Тя е обхванала и цялото ти същество. То се състои от нея. Чистата любов е онова, Което Си Ти. Тя изразява Кой Си Ти.
    Като изразяваш чиста любов, даряваш на себе си прякото изживяване на това Кой Си Ти. Това е най-великият дар. Изглежда, като че ли даваш дар другиму, а ти го даваш на Самия Себе Си. Защото в стаята освен тебе няма друг. Само изглежда, че има. Чистата любов ти позволява да видиш истината.
    Когато идваш от място на чистата любов, твоят живот е добротворен за всички. Уверяваш се, че всеки е спечелил от пребиваването ти тук. „Добротворство" за тебе става важна дума. Внезапно си осъзнал по-дълбоко нейното значение.
    Добротворство значи не само добрина, тя значи и сходство. Осъзнаваш, че когато пребиваваш в чистата любов, ти и другите сте „от същия род". Ти наистина си сроден, а сега, внезапно, виждаш, че като изразяваш чиста любов, изразяваш и благост.
    Това значи да бъдеш сродна душа. Това значи да познаеш Единението с всички неща. А като използваш чиста любов, при каквото и да било стечение на обстоятелствата, ти помагаш на Бога да бъде в по-голяма степен това, което Бог е и търси в изживяването на Своето Аз.
    Ти помагаш на Бога, когато сам си помагаш да се приближиш към Бога. Тъй че помагай - това е голяма помощ. Тъй че оказвай тази голяма помощ. Помагай си сам да се приближиш до Бога толкова, колкото ти се иска. Защото това е храната на живота, от която се хранят всички неща.
    Вземи и яж от това, защото то е Моето тяло.
    Всички вие сте членове на това Едно тяло. И сега вече е време да си спомните и да се присъедините.
    Нямаше да ти кажа това, ако не беше тъй. Това е най-великата истина, тъй че помогни Ми, помогни на Бога.
    Никога не съм виждал думи, свързани по подобен начин, толкова съдържателни. Всичко това е толкова... симетрично.
    Бог е симетричен. Бог е съвършената симетрия. В хаоса има ред. В картината има съвършенство. Виждам това. През целия си живот съм виждал и виждам съвършенството в картината - дори когато моят приятел Джо Алтън отиде в затвора, въпреки че бях потресен, когато това се случи. Джо Алтън беше заловен да извършва относително малки злоупотреби, свързани с дарения за предизборната кампания, и прекара няколко месеца в килия с лек режим във федералния затвор в Алънууд, щата Пенсилвания.
    Поуката, която си извлякох от всичко това, беше нещо, което винаги съм знаел, но бях забравил: малцина от нас са светци. Всички ние се опитваме да вършим най-доброто, на което сме способни, но мнозина от нас се спъват и падат.
    Напомнянето на тази истина ми помогна да не обвинявам и съдя, когато действията на другите разкрият техните слабости - и когато моите действия раз-крият моите слабости. Тази задача не беше лесна и не винаги успявах да я изпълня. Но след дните, прекарани в политическия живот на общината Ан Арундел , винаги съм се опитвал да го правя. Тези дни ме научиха да се опитвам винаги да го правя.
    Имаше и друга причина да се въртя около Джо Алтън, но тя няма нищо общо с това. Знаех до някаква степен, че трябва да се упражнявам да бъда сред обществото, пред публиката, да общувам с голям брой хора. Не бих могъл да избера по-добър „треньор" за това.
    Не съм срещал човек, който толкова добре да разбира човешката природа, като Джо Алтън. Докато работех с него, най-напред като нископоставен помощник в избирателната кампания, а после като нископоставен член на общинската управа, имах възможност да го видя в действие и това драматично промени собствения ми начин да общувам с хората.
    Където и да се появеше, Джо беше винаги окръжен от хора. На публични събрания те се тълпяха около него, тъпчеха се и си пробиваха път, като всеки искаше да се озове поне за миг лице срещу лице с него, да му поиска някаква малка услуга, да го помоли за помощ или поне - да привлече вниманието му.
    Колкото и много да бяха хората, които прииждаха от всички страни, никога не видях Джо да пренебрегне дори и един единствен човек. Нямаше значение колко късно е станало, колко време е прекарал тук, колко работа му остава да свърши, след като си тръгне. Никога не пропускаше да погледне някого в очите или да отдели някому цялото си внимание.
    Една вечер след такова публично събрание аз се правех на „водач", пробивайки му път сред тълпата през краткото пространство от трибуната до задния изход на залата, а оттам и до колата, която ни чакаше. Когато най-накрая успяхме да се изкачим на последните места в амфитеатралната зала, се обърнах недоверчиво към Джо.
    „Как правиш това?" го попитах. „Как можеш толкова да се раздаваш? На всички тези хора, които висят наоколо и всеки иска от тебе нещо."
    „Всъщност много е просто да им дадеш онова, което искат", усмихна се Джо.
    „И какво искат?" трябваше да разбера. „Какви неща искат от тебе?"
    „Всички те искат едно и също".
    Погледнах го присмехулно.
    „Не знаеш ли какво искат всички те?"
    „Не", трябваше да призная.
    Джо ме погледна право в очите. „Искат да бъдат чути".
    Тридесет години по-късно, като излизах от събрания и лекционни зали, окръжен от хора, които прииждаха от всички страни, си спомнях за Джо.
    Хората искат да бъдат чути и заслужават това. Те са прочели книгата ти - цялата, от корица до корица, и са дали мнението си за нея. Дали са ти част от себе си и искат да получат част от тебе. А това е честно и Джо Алтън го знаеше. Разбираше го в цялата му дълбочина. Не отхвърляше нищо. Връщаше полученото.
    Научих това отново в поредицата от лекции на един чудесен човек. Авторът Уейн Дайър казваше винаги на слушателите си: „Ще остана тук, докато последният от вас получи подписа ми върху своя екземпляр от книгата и докато имам възможността да бъда с вас." Много от другите оратори правят същото. Висят, докато е нужно. Връщат полученото.
    Което дадеш, ще ти бъде върнато.
    Джо Алтън беше първият, който ми откри и тази мъдрост. Научих, че „което дадеш, ще ти бъде върнато" преди тридесет години, в суровия и объркан свят на една политическа кампания.
    Късно една вечер, след дълъг и труден дебат, бяхме в едно ремарке. Опонентът на Джо, безмилостен в своето отрицание, бе казал много малко във връзка със същността на кампанията, залавяйки се вместо това с лични нападки. Като се прибрах в ремаркето, се залових веднага за пишещата машина. Пръстите ми летяха по клавиатурата, съчинявах жилещо и стегнато опровержение - порицание, както си спомням, написано с ненадминато красноречие.
    Джо изтрополи случайно наоколо. „Какво пишеш?"
    „Утрешното ти изявление за пресата в отговор на тези недостойни атаки," отвърнах с тон, който казваше: „Че какво друго?"
    Джо само се усмихна под мустак. „Знаеш, че няма да използвам нищо от това, нали?"
    „Защо не? Трябва да му го върнем! Не можем да го пуснем да си тръгне ей тъй!"
    „Добре", съгласи се Джо, „тогава чуй моето изявление. Готов ли си?"
    Да, казах си наум, ей сега ще сготвим манджата! Джо ще го каже по-добре, отколкото бих могъл някога да го направя.
    „Давай" рекох, поставяйки пръсти върху клавиатурата.
    Джо продиктува изявлението си в едно изречение: „Съжалявам, че опонентът ми си причинява всичко туй."
    „Това ли е?" избухнах. „Това?"
    „Това е", повтори Джо.
    „А какво ще стане с всичко, което каза той?"
    „Можем да слезем до неговото равнище", спокойно рече Джо, „или - да се издигнем над него. Кое от двете избираш?"
    Хвърлих поглед върху страниците, които бях изписал. Прочетох първите няколко изречения. После скъсах написаното.
    „Добър избор", каза Джо и ме потупа по рамото. „Тази вечер ти порасна."
    Сега искам да ти кажа нещо за жизнения опит, което може би не осъзнаваш.
    Какво?
    Като използваш прозрението, което си по-стигнал тук, ти използваш Бога. Като използваш тази история в книга като тая, ти използваш Бога. Защото си приел подаръка, който Аз съм ти дал и го изпращаш на всички хора по света.
    Виждаш ли? Това е нещо повече от един интересен анекдот. Това е било нещо повече от един обикновен епизод в живота ти. Ти си поднесъл дар на Своето Аз, а сега го сподели и с нас - с една и съща цел. Ти се стремиш да промениш Своето Аз и да промениш света.
    Като разказваш в тази книга истории из живота си, ти не просто задоволяваш любопитството на читателите си за твоето минало, а правиш не-що повече. Ти подтикваш и другите да си припомнят онова, което те също винаги са знаели.
    Ето, тук е симетрията, тук е съвършенството на картината. Още преди тридесет години душата ти е била наясно с това кои хора, места и условия ще ти предоставят съвършения жизнен опит, който ще те подготви да изиграеш своята роля в променянето на света. Душата ти е знаела, че ако избереш да придобиеш този жизнен опит, онова, което ще получиш от него, ще има трайна стойност и ти ще я оползотвориш след тридесет години.
    Брей! Стой, не думай!
    Мислиш ли наистина, че нещо може да стане случайно?
    Казвам ти отново, че в картината има съвършенство.
    Нищо в живота не става случайно. Нищо.
    Нищо в живота ти не се е появило и не се появява по щастливо стечение на обстоятелствата. Нищо.
    Нищо не заема мястото си, без да ти предостави възможност за истинска и трайна полза от него. Нищо, нищичко.
    Може би не винаги съзираш съвършенството на всеки миг, но това не накърнява неговото съвършенство. Нито неговата стойност като дар за тебе.

Дванадесет


    Като направя крачка назад и се отдалеча достатъчно, за да обгърна с един поглед цялата картина, за да видя в цялата й прелест сложната и нежна тъкан на своя живот, преизпълвам се с благодарност.
    Това е последната стъпка, Седмата Стъпка в създаването на приятелство с Бога:
    Благодари на Бога.
    Това е стъпка, направена почти от само себе си. Появява се естествено, следва естествено, щом си направил другите Стъпки - от Първата до Шестата.
    През целия си живот ти не си познал Бога такъв, какъвто Бог е в действителност. Сега можеш да Го познаеш.
    През целия си живот не си се доверявал на Бога тъй, както би желал и би могъл. Сега можеш да Му се довериш.
    През целия си живот не си обичал Бога тъй, както би желал. Сега можеш да Го обичаш.
    През целия си живот не си прегръщал Бога с близост, която да Го направи част от твоето преживяване, от твоя жизнен опит. Сега можеш да Го прегърнеш.
    През целия си живот не си използвал Бога тъй, както би използвал най-добрия си приятел. Сега можеш да Го използваш.
    През целия си живот не си помагал съзнателно на Бога, защото не си знаел, че Бог иска да Му помогнеш, а дори и да си знаел това, не си знаел как да Му помогнеш. Сега можеш да Му помогнеш.
    Не е твоя грешка, че не си познал Бога. Как можеш да познаеш едно нещо, когато всеки ти говори за друго?
    Не е твоя грешка, че не си се доверил на Бога. Как можеш да се довериш на някого, когото не познаваш?
    Не е твоя грешка, че не си обичал Бога. Как можеш да обичаш някого, комуто не се доверяваш?
    Не е твоя грешка, че не си прегърнал Бога. Как можеш да прегърнеш някого, когото не обичаш?
    Не е твоя грешка, че не си използвал Бога. Как можеш да използваш някого, на когото не държиш и когото не тачиш?
    Не е твоя грешка, че не си помогнал на Бога. Как можеш да помогнеш с нещо, което считаш за безполезно?
    И не е твоя грешка, че не си благодарил на Бога. Как можеш да благодариш за нещо, на което не може да се помогне?
    Но днес е нов ден. Сега е ново време. И ти имаш нов избор. Изборът да създадеш наново своята лична връзка с Мене. Изборът да изживееш накрая приятелство с Бога.
    Всеки на света иска това. Поне всеки, който вярва в Бога. През целия си живот сме се опитвали да имаме приятелство с Тебе. Опитвали сме се да Ти се харесаме, да не Те обидим, да Те намерим такъв, какъвто си в действителност, да бъдем намерени от Тебе - опитвали сме всичко. Но не сме следвали тези Седем Стъпки. Поне аз - с положителност не съм ги следвал. Не тъй, както Ти си ги изложил тук. Тъй че, благодаря Ти. Но мога ли да Ти задам един въпрос?
    Разбира се.
    Защо е необходима благодарността? Защо е тъй важно да Ти благодарим? Защо това е една от Седемте Стъпки? Нима си Бог с такова его, че ако не Ти покажем благодарността си, ще ни отнемеш всички блага?
    Обратно, Аз съм Бог с такава обич, че, като ми покажете благодарността си, ще получите всички блага.
    Това звучи като обратен начин, да кажеш същото. Длъжен съм да покажа благодарността си, за да получа блага.
    Не си длъжен, това не е изискване. Мнозина, които ни най-малко не изглеждат благодарни, се ползват от добрината Ми.
    Добре, това напълно ме обърка.
    Благодарността не е нещо, което Аз изисквам. Тя не е мехлем за егото, грес за спирачките, смазка за колелата. Тя не е средство да спечелиш бъдещото благоволение на Бога. Животът ти изпраща блага, независимо от това дали си благодарен или не. Но когато изразиш благодарността си, животът ти ги изпраща по-бързо. Защото благодарността е състояние на битието.
    Спомняш ли си, че бях казал: „Мисленето е най-бавният метод на сътворяване"!
    Да. И това съвсем ме изненада.
    А не би трябвало. Ти упражняваш всички важни функции на тялото си, без да мислиш за тях. Не мислиш, че трябва да мигнеш с очи, да си поемеш дъх, да накараш сърцето си да бие. Нито пък - да се изпотиш, да кажеш „Ох!". Тези неща просто се случват, защото си човешко същество. Имаш човешко битие. Тоест, съществуваш като човек и имаш свое битие.
    Да, спомням си. Ти беше казал, че някои жизнени функции и изживявания са създадени да протичат от само себе си, без никакво усилие, на равнище, наречено подсъзнателно. Там ли творим най-ефективно? Не. Най-ефективно и най-бързо творите не с подсъзнанието, а с върховното съзнание.
    Върховно съзнание наричаме равнището на жизнен опит, изживяване, достигано, когато подсъзнанието, съзнанието и свръхсъзнанието се превръщат в Едно Цяло - и достигат съвършенство. Това е място над мислите. Това е истинското със-тояние на битието ти и това истинско състояние изразява Кой Си Ти Всъщност. То е невъзмутимо, непоклатимо, неподвижно и незасегнато от мислите ти. Първопричината не е в мисленето. Тя е в Истинското Битие.
    Сега ние изследваме, много задълбочено, най-сложното езотерично разбиране. Тук разликите, нюансите, стават съвсем крехки, нежни и деликатни.
    Разбирам. Мисля, че съм готов за това. Давай.
    Добре. Но не забравяй, че тук ще се сблъскаме и с езикови трудности. Ще се наложи да пресека границата и да навляза в по-широк контекст, да заговоря от гледна точка на основната действителност, после отново да пресека границата и да се върна във въображаемия свят на илюзиите, в действителността, в която живееш днес, и се надявам да ме следваш и да превеждаш казаното.
    Разбирам. Нека вихърът ни понесе.
    Сигурен ли си? Ще ти е трудно там. Ще се пързаляш по суров и стръмен път; най-трудният дял в диалога ни дотук. Може би искаш да го прескочиш, но просто повярвай на думите ми и тръгвай направо.
    Искам да разбера всичко това. Най-малкото - искам да опитам.
    Добре. Започваме оттук.
    Опитай с това твърдение:
    Битието е, мисълта прави.
    Какво ти говори това, какво ти казва това?
    Казва, че битието не е действие, не е начинание, не е нещо, което се появява. По-скоро е едно „е-ние". То е нещо, което е. То е едно „така-ние" - то е така, както е, това, което е.
    Добре. А какво казва то за мисленето?
    То казва, че мисленето е процес на „правене", нещо, което става, което се случва.
    Много добре казано. И тъй, какви са последиците от това?
    Нещо, „което става, което се случва", изисква време. Може да става много бързо, както протича мисленето, но все пак изисква това, което наричаме време. Нещо, което „е", обаче, просто е. То е точно сега. То няма „да бъде занапред"; то е точно тук, точно сега.
    Казано накратко, „е-нето" е по-бързо от „правенето", затова и „съществуването", т. е. битието, е по-бързо от „мисленето".
    Знаеш ли какво? Трябвало е да те назнача за свой преводач.
    Мислех, че го направи.
    Аха, добър отговор. Е хайде, опитай с това твърдение:
    Битието, съществуванието е първопричината.
    Какво ти говори, какво ти казва това?
    Казва, че битието, съществуванието е причина за всичко. Каквото „битие, съществувание" имаш, това изживяваш.
    Прекрасно. А дали битието, съществуванието е причина за мисленето?
    Да. Ако предположението е вярно, тогава да, битието, съществуванието би трябвало да е причина за мисленето.
    Тогава битието ти, начинът ти на съществуване влияе върху начина ти на мислене.
    Да, би могло тъй да се каже.
    Но Аз казах, че „мисленето е творческо". Вярно ли е?
    Да, щом Ти го казваш, вярно е.
    Добре. Радвам се, че вече Ми се доверяваш. А сега, щом „мисленето е творческо", може ли мисленето да сътвори състояние на битие?
    Имаш предвид кое е първото - яйцето или ко-кошката.
    Точно така.
    Не зная. Ако „битието" ми е състояние на тъга, мога да променя решението си, намеренията си по отношение на него. Мога да реша да се потопя в щастливи мисли, да се заловя за положителни неща и внезапно мога да се почувствам в „битие" на щастие. Ти си ми казвал, че мога да направя това. Ти си ми казвал, че мисленето ми създава моята действителност.
    Това съм казвал. Вярно ли е то?
    Да, вярно е. Но нека те попитам за това. Създават ли твоите мисли Истинското ти Битие?
    Не знам. Не съм Те чул да използваш този израз никога досега. Не знам какво означава Истинско Битие.
    Твоето Истинско Битие е Всичко в Него. Всяко нещо. Всичко-в-Цялото. Алфата и Омегата, началото и края, Единството и Единението.
    С други думи - Бог.
    Да, това е другата дума за него.
    И тъй, нима ме питаш дали мисленето ми създава Бога?
    Да. Не зная.
    Тогава нека го взема оттук и го разнищя пред тебе.
    Моля Те, направи го.
    Тук сме ограничени от езика и контекста, както обясних това неколкократно.
    Разбирам.
    Добре. Мислите ти за Бога не създават Бога. Те създават само изживяването ти за Бога.
    Бог е.
    Бог е Всичко-в-Цялото. Всяко нещо. Всичко, което някога е било, сега е и винаги ще бъде.
    Добре ли е дотук?
    Дотук добре.
    Когато мислиш, не създаваш Цялото. Проникваш в Цялото, за да създадеш онова изживяване за Цялото, което си избрал.
    То, Цялото, вече е тук. Не ти си го поставил тук, мислейки за него. Ала, мислейки за него, ти поставяш в своето изживяване онази част от Цялото, за която мислиш.
    Следиш ли мисълта ми?
    Мисля, че да. Продължавай по-бавно. Много бавно. Опитвам се да не изгубя връзката.
    Твоето Истинско Битие, което е равностойно на това Кой Си Ти Всъщност, предшества всичко. Когато мислиш за това кой искаш да бъдеш сега, ти проникваш в своето Истинско Битие, в своето Цялостно Аз, съсредоточавайки се върху една част от своето Цялостно Аз, която искаш сега да изживееш.
    Твоето цялостно Аз е Всичко в Него. То е щастието и тъгата.
    Да, да! Ти и по-рано си го казвал! Каза ми: „Ти си неговият възход и неговото падение, неговото ляво и дясно, неговото тук и там, неговото преди и после. Ти си бързият и бавният, големият и малкият, мъжът и жената, оня, когото наричаш добър, и оня, когото наричащ лош. Ти си всичко това, всичко в него и няма нищо от това, нищо в него, което ти да не си".
    Чувал съм Те и по-рано да ми казваш това!
    Прав си. Казвал съм го. Много пъти съм ти го казвал. А сега го разбираш по-добре, отколкото когато и да било по-рано.
    И тъй, дали „мисленето" влияе на „битието"? Не. Не в най-широкия смисъл на думата. Ти си Това, Което Си, независимо от това какво мислиш по въпроса.
    Но дали мисленето може да създаде едно внезапно и различно изживяване за твоето битие? Да. Това, за което мислиш, върху което се съсредоточаваш, ще се прояви в твоята индивидуална настояща действителност. Така, ако си бил тъжен и се потопиш в положителни, радостни мисли, лесно „ще измислиш начина", по който да се почувстваш щастлив, в щастливо битие.
    Ти просто се придвижваш, преминаваш от една част на своето Аз в друга!
    Но има и „пряк път" - и точно до това се опитваме да стигнем тук. За това говорехме досега.
    Можеш да се придвижиш, да преминеш във всяка част от битието си, в която пожелаеш - тоест, можеш да призовеш всяка част от своето Истинско Битие - във всеки миг, незабавно, просто знаейки, че е така и обявявайки, заявявайки, че е така.
    Веднъж Ти ми беше казал: „Което знаеш е така, както го знаеш".
    Да, бях ти казал. И бях вложил в думите си точно това значение. Онова, което знаеш за своето Истинско Битие точно както го знаеш, ще бъде състоянието на твоето битие сега, в момента. Когато обявиш онова, което си узнал, ти вече го превръщаш в такова, каквото си узнал, че е.
    Когато обявиш нещо от този род, то ще е най-могъщото твърдение, започващо с „Аз Съм". Едно от най-прочутите твърдения от този род е изречено от Исус: „Аз съм пътят и животът". Най-всеобхватното подобно твърдение, което е било изречено някога, беше едно, изречено от Мене: Аз Съм Онова, Което Съм.
    Ти също можеш да заявиш нещо, започвайки с думите: „Аз Съм". Всъщност, правиш го всеки ден.„Аз съм болен и уморен", „Аз се изчервих до уши" и тъй нататък. Това са твърдения за битието. Когато изричаш тези твърдения по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно, живееш според Намеренията си, живееш целенасочено. Спомни си, че те бях посъветвал да живееш...
    Целенасочено
    Хармонично
    Добротворно.
    Целият ти живот е едно послание, знаеш ли това? Всяко действие е акт на самоопределение. Всяка мисъл е филм на екрана на твоето съзнание. Всяка дума е звучащо писмо до Бога. Всичко, което помислиш, кажеш и направиш, изпраща послание за тебе.
    Затуй разглеждай твърденията си, започващи с „Аз Съм", като някакъв вид послание, подобно на посланието за Състоянието на Съюза - State of Union. Това е твоето послание за Състоянието на Битието ти. Ти правиш изявление какво е състоянието на нещата при тебе. Казваш „кое е и как е".
    Хей, спри за миг! Хрумна ми нещо! Във всички случаи ние сме Едно Цяло, тъй че то наистина е послание за Състоянието на Съюза!
    Добре казано. Много добре казано. Сега, щом заявиш нещо, то е най-краткият път към състоянието на твоето битие. Като заявиш нещо, ти предизвикваш да бъдеш Който Си Ти Всъщност - или, още по-точно, предизвикваш появата на онази част от този Който Си Ти Всъщност, която би желал да изживееш точно сега.
    Това означава по-скоро, че битието е творческо, отколкото - че мисленето е творческо. Битието е най-бързият качим «а сътворяване. Защото онова, което е, е точно сега.
    Когато заявиш нещо вярно по отношение на битието си, ти го правиш, без да мислиш за него. Ако мислиш за него, в най-добрия случай ще го забавиш, а в най-лошия случай - ще го отречеш.
    Забавянето идва оттам, че мисленето изисква време, а битието не изисква никакво време.
    Отричането може да дойде оттам, че мисленето за това, което си избрал да бъдеш, често те убеждава в това, което не би желал да бъдеш - а „не би" винаги води до отрицание.
    Ако всичко това е вярно, най-лошото, което мога да направя, е да мисля!
    В известен смисъл е точно така. Всички духовни Майстори „изоставят, напускат мисленето си". Тоест, не мислят съзнателно за това, което са, за своето битие. Те просто са, пребивават в битието си. В мига, когато се замислиш за битието си, вече не си в него. Можеш само да забавиш пребиваването си в него или само да го отречеш.
    Ако използваме един доста принизяващ нещата пример, можеш да бъдеш влюбен само когато си влюбен. Не можеш да бъдеш влюбен, ако мислиш за това. Ако някой, който те обича, попита: „Влюбен ли си в мене?" и му отвърнеш: „Обмислям това", думите ти, вероятно, няма да му прозвучат приятно.
    Чудесно. Много добре разбираш нещата.
    А сега, ако моментът не е критичен, ако не се касае за инчове и секунди (а малко неща са от този род), ако няма значение колко време ще мине, преди да изживееш онова, което си избрал (например „да бъдеш влюбен"), тогава можеш спокойно „да обмисляш това" колкото дълго си искаш.
    А мисленето е много могъщ инструмент. Не ме разбирай криво. То е един от Трите Инструмента на Сътворяването.
    Мисленето, думата и делото.
    Точно така. Но днес ще ти дам още един метод, чрез който можеш да изживееш Живота си. Той не е инструмент на сътворяването, а ново разбиране за сътворяването; не е процес, чрез който възникват нещата, а процес, чрез който осъзнаваш ясно кое вече е възникнало - ясното осъзнаване за онова, което е, винаги е било и винаги ще бъде свят без край.
    Разбираш ли?
    Да, започвам да разбирам. Започвам да виждам цялата космология, цялата конструкция.
    Добре. Зная, че не е било просто. Или, по-скоро, е било просто, но не е било лесно.
    Спомни си само това: Битието е миг. Сравнено с него, мисленето ти е много бавно. Колкото и бърза да е мисълта, тя е много бавна в сравнение с битието.
    Нека използваме съвсем човешкия ти пример за влюбването.
    Спомни си времето, когато се влюби. В един миг, в една вълшебна част от секундата ти се влюби за пръв път. Като че ли нещо те удари, както обичате да казвате: „като тон от тухли". Внезапно се стовари върху тебе. Погледна оня човек там, в отсрещния край на стаята, седнал отсреща на масата за хранене, седнал на предната седалка в колата и изведнъж вече знаеше, че го обичаш.
    Беше внезапно. Беше миг. Не беше нещо, за което трябваше да мислиш. То просто „се случи". Може по-късно да си мислил за него. Може даже предварително да си мислил за него - чудно ми е как бих се чувствал, ако се влюбя в този човек - но в мига, когато почувства това за пръв път, узна го за пръв път в сърцето си, то просто връхлетя върху тебе. Случи се прекалено бързо, за да можеш да „помислиш", още тук, за него. Ти просто се озова в него, вътре, бидейки влюбен.
    Ти можеш да се влюбиш, преди дори да помислиш за това!
    Хайде де, нима не знам?
    Същото е и с благодарността. За да изпиташ благодарност, никой не е трябвало да ти каже: „Време е да изпиташ благодарност". Ти просто съвсем спонтанно, изпитваш благодарност. Откриваш, че си благодарен, преди дори да помислиш за това. Благодарността е състояние на битието. В езика ви не съществува дума като „любодарност", а би трябвало да я има.
    Ти знаеш ли, че си поет?
    Вече са ми го казвали.
    Добре де, сега ми е ясно, че битието е по-бързо от мисленето, но все пак не виждам защо „да бъдеш благодарен" за нещо ти донася по-бързо това, за което си благодарен, отколкото... почакай за минута - докато го казвам, мисля, че получавам отговора...
    Ти беше казал, че благодарността е състояние на битието, което ясно ми показва, че вече имам онова, което мисля, че ми трябва. С други думи, аз благодаря на Бога за него, вместо да моля Бога за нещо, което вече зная, че е тук.
    Точно така.
    Затова Седмата Стъпка е: „Благодари на Бога". Точно така.
    Защото, когато благодариш на Бога ти „биваш" наясно, че вече си получил всички блага в живота; че всичко - съвършено подходящите хора, места и събития - всичко, което ти е нужно, за да изживееш и развиеш избраното от тебе, вече си е на място и те чака.
    Дори преди да Ме попиташ, Аз ще съм ти отговорил. Да, така е.
    Тогава да благодариш на Бога, би трябвало да бъде първата ти работа, а не последната!
    Това би имало могъщо въздействие. А ти току-що си разкри велика тайна. Чудото на Седемте Стъпки към Бога е в това, че те могат да бъдат обърнати обратно. Да бъдат изминати в обратен ред.
    Ако благодариш на Бога, ти помагаш на Бога да ти помогне.
    Ако помагаш на Бога да ти помогне, ти из-ползваш Бога.
    Ако използваш Бога, ти прегръщаш Бога в своя живот.
    Ако прегръщаш Бога, ти обичаш Бога.
    Ако обичаш Бога, ти се доверяваш на Бога.
    И ако се доверяваш на Бога, е сигурно, че познаваш Бога.
    Удивително. Съвършено удивително.
    Ти знаеш как да сътвориш приятелството си с Бога. Истинско приятелство. Действено, работещо приятелство.
    Великолепно! Мога ли да започна да го използвам още сега? И не казвай: „Можеш, но не може".
    Какво?
    Ох, в трети клас имах една учителка, която винаги поправяше граматичните ни грешки. Щом вдигнехме ръка и питахме: „Сестро, мога ли да отида до тоалетната?", тя винаги отвръщаше: „Можеш, но не може."
    О да, спомням си я. Можеш ли някога да забравиш нещо?
    Мога, но не може. Дъра-дъра - бу-ум! Удар на чинели, моля.
    Благодаря - благодаря - мно-о-ого ти бла-го-да-ря!
    Но, казано сериозно... Бих искал да започна да използвам това приятелство. Беше ми казал, че ще ми помогнеш да разбера как да осъществя на дело, как да направя действена мъдростта, дадена ми в Разговори с Бога', как да я използвам в нашия ежедневен живот.
    Добре, затова е приятелството с Бога. То е, за да ни помогне да си припомним тези неща. То е, за да улесни ежедневния ни живот, да превърне изживяването ни на миг-след-миг по-скоро в изразяване на това Кои Сме Ние Всъщност.
    Това е твоето най-велико желание и аз изградих една съвършена система, чрез която всички твои желания могат да бъдат осъществени. Те биват осъществявани сега - точно в този миг. Единствената разлика между тебе и Мене е, че Аз зная това.
    В мига на твоето цялостно познание (миг, който може да те споходи по всяко време), ти също ще се чувстваш, както Аз винаги се чувствам: съвършено радостен, обичащ, приемащ, благославящ и благодарен за всичко.
    Това са Петте Отношение на Бога към Света и аз ти обещавам преди края на нашия диалог да ти покажа какви могат да бъдат последиците от тях в живота ти и какви ще бъдат те, как ще те доведат до Божественото.
    Отдавна, още в книга 1 на Разговори с Бога, Ти ми беше дал това обещание и мисля, че е дошло време да го изпълниш!
    А ти ми беше обещал да ни разкажеш за живота си, особено - за изживяванията си след публикуването на книгите Разговори с Бога, но досега само бръщолевиш... Тъй че, може би и двамата трябва да изпълним обещанията си!
    Бъди спокоен!

Тринадесет


    Напуснах общинската управа и започнах работа в училищната система. След десет години отидох да работя на Западния Бряг с д-р Елизабет Кюблер-Рос. Единадесет месеца по-късно открих своя собствена рекламна компания в Сан Диего, там подписах договор за работа с Теrrу Со1е-Whittaker Minisrties. След няколко години се преместих в щата Вашингтон, след това се заселих в Портланд, после - в Южен Орегон, където, през последния период на пребиваването си, живеех под открито небе, без стотинка спестявания. Накрая намерих работа в радиото, три години по-късно бях уволнен, прекарах окаяно време, после станах водещ на дискусионно предаване, „токшоу", излъчвано по много канали в цялата страна. Написах книгите Разговори с Бога, след което преживях удивително време и ето ме тук.
    Както виждаш, изпълних обещанието си, сега е време и Ти да изпълниш Своето.
    Струва ми се, че хората ще искат да научат нещо повече от това.
    Не, няма. Те искат да чуят нещо повече от Тебе и за Тебе. Искат Ти да изпълниш обещанието си.
    Чудесно.
    Създадох света, създадох Адам и Ева, поставих ги в Райската Градина, казах им да се плодят и множат, изпитах там известни затруднения със змията, наблюдавах ги как се обвиняват взаимно и как разбират превратно всичко. После дадох на един старец няколко скрижали, за да се опита да обясни и подреди нещата, разделих за малко морето и направих още няколко дребни чудеса, изпратих няколко апостоли да ви разкажат Моята история, забелязах, че никой не ги слуша, реших да продължа с опитите си и ето Ме тук.
    Както виждаш, изпълних обещанието Си.
    Мило. Много мило.
    Което е добро за гъската, е добро и за гъсока.
    Вече тридесет години не съм чувал от никого тази поговорка.
    Стар съм Аз, стар съм. Какво искаш от Мене?
    Искам да спреш с разиграването на такива комедии. Никой няма да повярва и на думичка от казаното, ако продължиш да разиграваш такива комедии.
    Чуй това. Взех гърнето, викайки тук черния чайник.
    Хайде, хайде, сега пък с това ли ще се хванем? Не е ли по-добре да се върнем към книгата?
    Щом настояваш...
    Иска ми се да узная нещо за Петте Отношения на Бога към Света - едно от които май не беше „весело, живо".
    Може би е трябвало да бъде такова. Ще спреш ли накрая?
    Не, говоря сериозно. Хората живеят с представата, че Бог никога не е весел, не се шегува, не се смее и че всеки трябва да свещенодейства при среща с Божественото. Бих искал да погледнете малко по-леко на нещата. Някой беше казал: „Порастваш в Деня, когато добре се посмееш над себе си."
    Не се вземайте толкова на сериозно. Отпуснете се малко.
    Помогнете и на хората наоколо да се поотпуснат.
    Искаш да знаеш за Петте Отношения на Бога към Света? Хвърли поглед върху първото от тях.
    „Да се радваш на всичко".
    Това е Поресто Отношение към нещата. Забеляза ли? Поставих го на първо място.
    Какво искаш да кажеш с това?
    Искам да кажа, че то идва преди всичко друго. То прави всичко положително. Без радост не съществува нищо.
    Искам да кажа, че ако не вложиш малко хумор в живота си, нищо няма да има смисъл. Искам да кажа, че смехът е най-доброто лекарство. Искам да кажа, че радостта действа добре на душата.
    Ще отида и по-далече. Самата радост е. душата. Душата е онова, което би нарекъл радост. Чиста радост. Безкрайна радост. Неостаряваща, безгранична, неограничена радост. Това е природата на душата.
    Усмивката е прозорецът към душата ти. Смехът е вратата.
    Ох, чудо на чудесата!
    Наистина - чудо на чудесата!
    Защо душата е толкова щастлива? Хората не са толкова щастливи. Искам да кажа, че хората, чиито души са щастливи, съвсем не изглеждат тъй щастливи. Та какво всъщност става тук?
    Това е чудесен въпрос. Ако душата ти е толкова радостна, защо не си тъй радостен и ти? Това наистина е чудесен въпрос.
    Отговорът се крие в съзнанието, ума, разума ти. Трябва „да си изгубиш ума", „да излезеш извън него", за да бъдеш радостен и трябва да пуснеш на воля радостта, която е в сърцето ти.
    Мислех, че радостта е в душата ми.
    Сърцето ти е връзката, пътечката между душата и ума ти. Радостта в душата ти трябва да мине през сърцето ти, иначе няма никога „да стигне до ума ти и да влезе в него".
    Чувствата са език на душата. Те трябва да намерят опора в сърцето ти, ако умът ти е затворен за тях. Точно затова, когато се чувстваш много, много тъжен, казваш, че ти се къса сърцето, че то е разбито. И затова, когато се чувстваш много, много щастлив, казваш, че сърцето ти ще се пръсне от радост.
    Отвори ума си, отвори съзнанието ой, позво-ли на чувствата си да бъдат изразени, да излязат наяве и сърцето ти никога няма да бъде разбито или да се пръсне, а ще бъде свободно струящ поток за жизнената енергия в душата ти.
    Но ако душата е радост, защо може понякога да бъде тъжна?
    Радостта е живот, изразяващ себе си. Вие наричате радост свободния поток на жизнена енергия. Същината на живота е в Единството и Единението - обединяване на и с Всичко, Което Съществува. Точно това е животът: единство, изразяващо себе си. Чувството за единение е чувството, което наричате любов. Затова, казано на ваш език, същността на живота е любовта. Тогава и радостта е свободно изразена любов.
    Когато свободното и неограничено изразяване на живота и любовта, тоест изживяването на единение с всички неща и с всяко чувстващо същество, бъде забранено или ограничено от каквито и да било обстоятелства или условия, душата, която е самата радост, не може да изрази себе си напълно. Непълно изразената радост вие наричате тъга.
    Объркан съм. Как може нещо да бъде едно, ако е друго? Как може нещо да бъде студено, ако същината му е нещо, което е горещо? Как може душата да бъде тъжна, ако същината й е радостта?
    Неправилно разбираш природата на Вселената. Все още виждаш нещата, отделени едно от друго. Горещо и студено не са отделени ед-но от друго. Нищо не е отделено. Във Вселената не съществува нищо, което да е отделено от нещо друго. Затова горещо и студено са едно и също, в променяща се степен. Същото се отнася за тъгата и радостта.
    Това е страхотно прозрение! Никога не съм мислил за него по този начин. Тъга и радост са просто две имена. Те са думи, които използваме, за да опишем различни равнища на една и съща енергия.
    Да, различен израз на Всемирната Сила. И точно затова двете чувства могат да бъдат изразени в един и същи миг. Можеш ли да си представиш нещо такова?
    Да! Изпитвал съм тъга и радост едновременно.
    Разбира се, че си изпитвал. Това съвсем не е нещо необикновено.
    Телевизионното шоу МАSН беше чудесен пример за подобно съпоставяне. А напоследък го виждаме и в един необикновен филм, носещ името Животът е прекрасен.
    Да. Те са невероятни примери за това как смехът лекува, а тъгата и радостта могат да се смесят. Това е тя, самата жизнена енергия, потокът, който наричате тъга/радост.
    Ако изразите тази енергия по определен начин, ще можете да повикате радостта по всяко време. Защото енергията на живота може да бъде контролирана. Както при преместването на термостата от студено към горещо, и тук можете да ускорявате трептенията на жизнената енергия, от тъга към радост. И едно ще ви кажа: Ако носите радост в сърцето си, можете всеки миг да оздравеете.
    Но как да носиш радост в сърцето си?
    Тя е там. Някои хора не го усещат.
    Те не знаят тайната на радостта. Каква е тайната?
    Не можеш да изпиташ радост, докато не я оставиш да се излее.
    Но как да я оставиш да се излее, ако не я усещаш?
    Помогни на другия да я усети.
    Остави да се излее радостта, която се крие в сърцето на другия и ще оставиш да се излее радостта, която се крие в твоето сърце.
    Някои хора не знаят как да го направят. Това е израз с такъв огромен размах, какъвто те не могат да си представят.
    Това може да бъде направено чрез нещо толкова просто, като една усмивка. Или една похвала. Или един влюбен поглед. То може да бъде осъществено чрез нещо толкова прелестно като правенето на любов. Да, с тези средства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.
    С песен или с танц, със замах на четка в ръка-та на художника, с отливката на скулптора, с римите на поета. С ръкостискане, единомислие, сливане на душите. Със съвместно сътворяване на нещо добро, прелестно и полезно. Да, с тези средства, както и с много други, можеш да пуснеш радостта у другия да се излее на воля.
    Със споделяне на чувствата, с казване на истината, с преодоляване на гнева, с поправяне на присъдата. С готовността да изслушаш и с готовността да говориш. С решението да простиш и с избора да освободиш. Със задължението да дадеш и с благоволението да приемеш.
    Казвам ти, има хиляда начина да пуснеш на воля радостта, която се крие в сърцето на другия. Не, има хиляда пъти по хиляда начина. А в момента, в който решиш да го направиш, ще узнаеш и как може да стане това.
    Прав си. Зная, че си прав. Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.
    Изпратих ти велика учителка да ти го покаже.
    Да, д-р Елизабет Кюблер-Рос. Още не мога да повярвам, че я срещнах, още по-малко - че работих под нейно ръководство. Каква необикновена жена!
    Бях напуснал администрацията на общината Ан Арундел (преди да започнат неприятностите на Джо Алтън. Олеле!), за да започна работа в тамошната училищна система. Дългогодишният служител за връзки с печата се беше пенсионирал и аз кандидатствах за длъжността му. Оказах се още веднъж в подходящия момент на подходящото място. Получих още по-невероятен жизнен опит, работейки в различни области, от Екипа за Намеса в Кризисни Ситуации до Комитета за развитие на учебния план. Веднъж трябваше да подготвя за комисия в Конгреса доклад от 250 страници във връзка с преодоляване на расовата сегрегация в училището (още веднъж докосвайки се до Проблема с Черните). Друг път трябваше да пътувам от училище на училище, провеждайки първи-по-рода-си „семейни"срещи между учители, родители, ученици, администрация и поддържащ екип. И всеки път се озовавах там, където беше най-трудно и сложно и се изискваше истинско майсторство.
    Прекарах там едно десетилетие през 70-те години - най-дългото време, което бях прекарал на една и съща работа - и през две трети от времето тя ми доставяше огромно удоволствие. Но накрая розите прецъфтяха и задачите ми започнаха да се повтарят, да губят своята привлекателност. Всичко ми се струваше все повече и повече умряла работа. Вглеждайки се в бъдещето, виждах как върша все едно и също през следващите тридесет години, та и по-дълго. Без университетска степен нямах сериозни изгледи да напредна в развитието си (бях щастлив, всъщност, да имам тази високопоставена работа, която бях получил) и енергията ми започна да гасне.
    Тогава, през 1979 година, бях отвлечен от д-р Елизабет Кюблер-Рос. А че става дума за отвличане, спор няма.
    Заедно с един приятел, Бил Грисуълд, бях започнал на доброволни начала да помагам на Елизабет в координирането на лекциите й по Източното Крайбрежие. Чрез тях се събираха средства за Шанти Нилая, организация с нестопанска цел, подкрепяща дейността й. Бил беше ме запознал с д-р Рос няколко месеца по-рано, когато уговаряше и нейното представяне в Анаполис. Тя ме помоли да й помогна във връзките й с обществеността в този град.
    Разбира се, бях чул за Елизабет Кюблер-Рос. Тази жена с впечатляващи постижения издаде през 1969 година своята основополагаща книга Смърт и Умиране. С нея успя да промени възгледа на света върху процеса на умиране, успя да вдигне табутата от изучаването на танатологията, да учреди Американското движение на хосписите и да преобрази завинаги живота на милиони хора. (По-късно тя написа още много книги, включително Смъртта: Последният Стадий на Растежа и по-следната - Колелото на Живота: Книга за Живеенето и Умирането). Веднага бях пленен от Елизабет - тъй ставаше почти с всекиго, който се срещнеше с нея. Тя беше необикновено магнетична и неустоимо привлекателна личност. Не видях някой да остане същият след допира си с нея. Шестдесет минути, след като се бяхме запознали, вече знаех, че искам да й помагам в работата и още преди да ме попитат, изразих това свое желание.
    Приблизително година след тази първа среща двамата с Бил бяхме в Бостън, уреждайки й още една лекция. След края й с още няколко души се озовахме в тих ъгъл на един ресторант, наслаждавайки се на редките мигове, в които водехме личен разговор с Елизабет. Досега това ми се беше случвало два-три пъти, тъй че тя вече беше чула онова, което не се уморявах да й повтарям: бих сторил всичко, за да взема участие в нейната работа.
    По онова време Елизабет, като представителка в цялата страна на Life, Death and Transition Workshops общуваше с неизлечимо болни хора в последния стадий на заболяването им и с техните семейства, както и с други, които извършваха наричаната от нея „печална работа". Никога не бях виждал нещо подобно. (По-късно тя написа книгата Да Живееш, Докато Се Сбогуваме, рисуваща с огромна емоционална сила как са се държали хората в подобни случаи на оттегляне от живота.) Тази жена докосваше живота на хората по дълбок и съдържателен начин и виждах как работата й осмисляше нейния собствен живот.
    Не така се беше случило с моята собствена работа. Бях правил само онова, което мислех, че трябва да направя, за да оживея (или - за да съм сигурен, че и другите ще оживеят). Едно от нещата, които научих от Елизабет, е, че никой от нас не трябва да прави това. Елизабет преподаваше своите гаргантюански уроци по най-прост начин: наблюдения, изразени с едно изречение, което не допуска възражения. В бостънския ресторант тя ми дари едно от тях.
    „Всъщност не знам," вайках се аз, „в работата ми вече няма нищо вълнуващо и усещам, че пропилявам живота си, но сигурно ще продължа да работя там, докато навърша шестдесет и шест години и се пенсионирам."
    Елизабет ме погледна, като че ли бях луд. „Не трябва да правите това," рече тя съвсем кротко. „Защо трябва да го правите?"
    „Ако бях сам, повярвайте ми, нямаше да го правя. Още утре щях да напусна. Но имам и семейство, което трябва да издържам."
    „Я ми кажете, какво ще прави семейството Ви, ако умрете утре?" попита Елизабет.
    „За това въобще не става дума," възразих й остро аз. „Още не съм умрял. Още си живея живота."
    „И наричате това живот?" отвърна тя и се обърна да говори с някого от другите, като че ли беше очевидно, че няма какво повече да се каже.
    На следващата сутрин, в хотела, докато си пиеше кафето със своите сътрудници, тя рязко се обърна към мене. „Ще ме закарате до летището", рече.
    „Разбира се," съгласих се. С Бил бяхме пристигнали от Анаполис с колата ми и тя беше отвън.
    По пътя към летището Елизабет ми каза, че заминава за Паукипси, щата Ню Йорк, където „работилницата" ще работи усилено през следващите пет дни. „Влез вътре с мен", каза тя. „Не ме оставяй просто тъй. Помогни ми да си пренеса багажа."
    „Естествено", казах и влязохме в паркинга.
    На билетното гише Елизабет показа билета си, а после извади и кредитна карта. „Имам нужда от още едно място за този полет", каза на продавачката.
    „Чакайте да видя дали има свободни", отвърна жената. „О да, точно едно място е останало."
    „Разбира се," просветна лицето на Елизабет, като че ли знаеше някаква тяхна вътрешна тайна.
    „И кой ще е другият пътник, моля?" запита продавачката.
    Елизабет ме посочи. „Този", промърмори тя.„Извинете?" почти се задавих от изненада.
    „Идвате в Паукипси, нали?" попита ме Елизабет, сякаш бяхме обсъдили всичко това.
    „Не! Утре трябва да ида на работа. Взех си само три дни отпуска."
    „Онази работа ще бъде свършена и без Вас," каза тя сухо.
    „Но колата ми е тук, в Бостън," продължавах да възразявам. „Не мога да я оставя ей тъй, на паркинга."
    „Бил може да дойде, да я вземе оттук и да я откара."
    „Но... нямам дрехи за преобличане. Не бях се готвил да отсъствам толкова дълго."
    „В Паукипси също има магазини."
    „Елизабет, не мога да направя това! Не мога просто тъй да се кача на самолет и да замина за някъде си." Сърцето ми биеше до пръсване, защото точно това ми се искаше да направя.
    „Жената чака да й дадете шофьорската си книжка ", рече тя, измервайки ме с тежък поглед.
    „Но, Елизабет..."
    „Заради Вас ще изпусна самолета".
    Протегнах към жената шофьорската си книжка. Тя ми подаде билета.
    Елизабет вече беше се завтекла към входа за само-лета, а моят треперящ глас я догонваше: „Трябва да звънна в службата, за да предупредя, че утре няма да съм на работа..."
    В самолета Елизабет потъна в четене на някакви материали и едва ли ми каза и десетина думи. Но като стигнахме до „работилницата" в Паукипси, ме представи на събраните участници като „моят нов специалист по връзки с обществеността".
    Звъннах в къщи, за да кажа на жена си, че съм бил отвлечен и ще се прибера в петък. И през следващите два дни наблюдавах работата на Елизабет. Виждах как животът на хората се променя направо пред очите ми. Видях стари рани да зарастват, стари проблеми да се решават, стар гняв да стихва, стари вярвания да се преодоляват.
    По едно време една жена, седнала до мен в залата, където се провеждаха срещите, изгуби самообладание. (Екипът на „работилницата" споменаваше, че се случва някой да избухне в нестихващ плач или по друг начин да изгуби контрол над себе си.) С леко кимване Елизабет ми даде знак да се погрижа за нея.
    Изведох кротко хлипащата жена и я заведох в малка стая встрани на етажа под залата. Никога по-рано не бях вършил нещо от тоя род, но Елизабет даваше специални наставления на всеки свой нов сътрудник. (По правило тя водеше със себе си по трима или четирима души.) С едно тя беше съвсем наясно. „Не се опитвай да оправяш нещата, " казваше, „само изслушвай хората. Ако имаш нужда от помощ, повикай ме, но почти винаги е достатъчно да бъдеш там и да изслушваш хората".
    Права беше. Оказа се, че съм в състояние да „бъда тук" по един добре въздействащ начин. Успях да намеря място за жената, място на спокойствие и сигурност. Там тя изля всичко, което й се беше насъбрало, което беше носила у себе си и което се беше отприщило в голямата зала. Тя плачеше, стенеше и виеше, изливаше гнева си и започваше да говори тихичко, после отново повтаряше целия цикъл отначало докрай. Никога в живота си не бях се чувствал толкова полезен.
    Същия ден след обяд се обадих в дирекцията на училището.
    „Моля, дайте ми личен състав", казах на телефониста и, като ме свързаха, поех дълбоко дъх.
    „Може ли", попитах, „човек да си подаде оставката по телефона?"
    Времето, през което работих в екипа на Елизабет, беше един от най-великите дарове в живота ми. Виждах, при това отблизо, една жена, която работеше като светица, час след час, седмица след седмица, месец след месец. Бях до нея в лекционните зали, в стаите на „работилницата й " и край постелята на умиращите. Виждах я сред старци и сред деца. Наблюдавах срещите й със страхливите и със смелите, с радостните и със скръбните, с общителните и със затворените, с разгневените и със смирените.
    Наблюдавах един Майстор. Наблюдавах я да лекува най-дълбоките рани, които могат да бъдат нанесени на човешката психика.
    Гледах, слушах и усърдно се опитвах да се уча.
    Да, стигнах до точката, в която разбирам, че това, което казваш Ти, е вярно.
    Има хиляда начина да пуснеш на воля радостта, която се крие в сърцето на другия, и в мига, в който решиш да го направиш, ще разбереш и как да го сториш.
    Можем да го направим дори и за някого, който лежи на смъртно легло.
    Благодаря Ти за урока и за майсторката учителка, която ми изпрати.
    Няма защо, приятелю Мой. А сега знаеш ли как да живееш радостно?
    Елизабет съветваше всички нас да обичаме безусловно, бързо да прощаваме, никога да не съжаляваме за мъките в миналото. „Ако бяхте защитили каньоните от зимните бури," казваше тя, „никога нямаше да видите красотата, с която сега са издялани.и Тя ни подтикваше също така да живеем пълноценно сега, веднага, да спираме и да вкусваме ягодите, да правим всичко необходимо, за да завършим онова, което тя наричаше „вашата незавършена работа", тъй че животът да бъде изживян честно, а смъртта да бъде прегърната без съжаление. „Ако не се боите да умрете, няма да се боите и да живеете." И, разбира се, нейното най-велико послание беше: „Не съществува смърт". Великолепно е да получиш толкова много от една единствена личност.
    Елизабет можеше да даде много.
    Върви тогава и преживей тези истини заедно с онези, които ти дадох чрез други източници, така че да разгръщаш радостта в душата си, да я чувстваш в сърцето си, да я познаеш с разума си.
    Бог е животът в неговите най-висши трепети, които са самата радост.
    Бог се радва на всичко и ти ще се приближиш към своя собствен израз на божественост, като изразиш Първото Отношение на Бога към Света.

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11