Виждал съм, то се знае. Това става, понеже събитията и обстоятелствата имат различно значение за всеки един от тях. Десет
Ти решаваш какво значение има нещо! Ти му придаваш едно или друго значение. Докато не решиш какво значение има нещо, то няма никакво значение. Помни това. Нищо само по себе си няма значение.
Значението произтича от състоянието на битието.
Ти си оня, който във всеки момент избира да бъде щастлив. Или избира да бъде тъжен. Или избира да бъде гневен, или успокоен, или всеопрощаващ, или просветлен, или какъвто и да било. Ти избираш. Ти. Нищо извън себе си. И избираш доста случайно.
А сега ето ти голямата тайна. Ти можеш да избереш състоянието на битието си, начина, по който ще съществуваш, преди да се е случило нещо, точно както го правиш, след като нещо се случи. По този начин ти създаваш своето изживяване, вместо просто да го изпитваш.
Всъщност ти правиш това точно сега. Всеки миг. Но можеш да го правиш несъзнателно. Можеш да бъдеш сомнамбул. Ако е тъй, време е да се събудиш.
Но не можеш да бъдеш съвършено буден, докато мислиш. Да мислиш значи да бъдеш по друг начин в състояние на сън. Защото онова, за което мислиш, е илюзия. Това е в реда на нещата. Ти живееш в илюзорен свят, поставил си се там, тъй че трябва и да се замислиш за него. Но припомни си, че мисълта създава действителността, тъй че, ако си създал действителност, която не ти харесва, не се замисляй втори път за нея!
„Нищо не е зло, освен ако мисленето го прави такова."
Точно така.
Тъй че отвреме навреме би било добре напълно да спираш да мислиш. Да влизаш в досег с по-висша действителност. Да изхвръкваш вън от илюзията.
Как мога да спра да мисля? Струва ми се, че винаги съм мислил. Мисля дори за това!
Първо, остани тих и безмълвен. Между другото, забележи, че казах остани тих и безмълвен, а не казах мисли тихо и безмълвно.
О, това е добре, много добре казано.
Хубаво. А сега, като останеш безмълвен известно време, ще забележиш, че и мисленето ти малко забавя своя ход. Започва да къкри, да стихва. А сега започни за мислиш за какво мислиш.
Какво пък е това?
Чу Ме. Започни да мислиш накъде се запътват мислите ти. После ги спри да не отиват там. Съсредоточи се върху мислите си. Мисли за какво мислиш. Това е първата стъпка към Майсторството.
Брей. Това издухва, изпразва съзнанието ми, взема ми ума.
Точно така. Не, нямам предвид това...
Да, точно това имаш предвид. Само че не го знаеш. То наистина издухва, изпразва съзнанието ти, взема ти ума. Как го казвате вие, хората? „Да духнем оттук! Да изпразним това свърталище"! Е добре, сега ти ще издухаш, ще изпразниш съзнанието си, ще си изгубиш ума. Това значи, че ще го напуснеш.
И сега, като те видят в това състояние на безсъзнателност, хората могат да те попитат: „Да не си си изгубил ума? Да не си се сбогувал със сетивата си?" А ти можеш да им отвърнеш: „Да! Не е ли великолепно?" Защото умът ти е анализатор на данните, които влизат през сетивата. Сега ти си спрял да анализираш всички тези входящи данни. Спрял си да мислиш за тях. Вместо това започваш да мислиш за какво мислиш. Започваш да се съсредоточаваш върху мислите си, а скоро няма и въобще да се съсредоточаваш върху нищо.
Как можеш да не се съсредоточаваш върху нищо?
Съсредоточи се първо върху нещо отделно. Не можеш да започнеш да не се съсредоточаваш върху нищо, преди да си се съсредоточил върху нещо.
Проблемът тук отчасти е в това, че умът почти винаги е съсредоточен върху много неща. През цялото време той получава входящи данни, идващи от стотици различни източници и анализира тези данни със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, изпращайки ти информация за тебе самия и за онова, което се случва наоколо.
За да не се съсредоточаваш върху нищо, най-напред трябва да спреш този умствен шум. Трябва да го поставиш под контрол, да го ограничиш и, в крайна сметка, да го елиминираш. Искаш да не се съсредоточаваш върху нищо, но първо трябва да се съсредоточиш върху нещо отделно, вместо да постигнеш целта си с един удар.
Тъй че направи нещо просто. Можеш да започнеш с мъждукането на една свещ. Гледай свещта, гледай пламъка, виж какво ще забележиш в него, взри се дълбоко в него. Бъди с пламъка. Не мисли за него. Бъди с него.
След малко очите ти ще поискат да се затворят. Ще натежат, ще се замъглят.
Самохипноза ли е това?
Опитай се да избягваш етикети. Виждаш ли? Правиш го отново. Мислиш за това. Анализираш го и искаш да му поставиш име. Мисленето за нещо те спира от това да бъдеш с него. Когато правиш това, не мисли за него. Просто бъди със своето изживяване.
Добре.
А сега, като усетиш, че ти се иска да затвориш очи, просто ги затвори. Не мисли за това. Просто ги остави сами да се затворят. Те ще го направят естествено, от само себе си, ако не се бориш да ги задържиш отворени.
Сега вече ограничаваш входните пътища на сетивата си. Това е добре.
А сега вслушай се в дишането си. Съсредоточи се върху дъха си. Вслушвай се особено във вдишването си. Вслушването в своето Аз ни пречи да се вслушваме в нещо Друго. Точно тогава идват великите идеи. Вслушвайки се в своето вдишване, ти се вслушваш във своето вдъхновение.
О, Боже мой, как да го сторя? Как продължаваш да ме догонваш с неща от тоя род?
Ш-ш-шт. Тихо. Спри да мислиш за това!
А сега се съсредоточи върху своите вътрешни видения и представи. Защото щом веднъж те осени вдъхновение, то ще ти донесе и велико „вникване", „прозрение". Съсредоточи това прозрение в мястото по средата на челото си, точно над очите си.
Тъй нареченото Трето Око?
Да. Насочи вниманието си там. Дълбоко се взри там. Не се взирай, очаквайки да видиш нещо. Взри се в нищото, в нищото. Бъди с мрака. Не се мъчи да видиш нещо. Отпусни се и бъди доволен от мира в пустотата. Пустотата е нещо добро. Творчеството може да се осъществи само в празно пространство. Затова наслаждавай се на пустотата. Не чакай нищо повече, не искай нищо повече.
А какво да правим с всички мисли, които продължават да изникват? Повечето хора са щастливи, ако успеят да останат и три секунди в пустота. Би ли могъл Ти да се заемеш със съпротивата на всички постоянни мисли, които непрекъснато възникват - особено у новака? Новаците са много объркани от въпроса защо трябва да заглушат съзнанието си и да постигнат нищото, за което Ти говориш. Това парче от тортата може да е добро за Тебе, но сигурно - не и за повечето от нас.
Отново мислиш за това. Приканвам те да спреш да мислиш за това.
Ако съзнанието ти се изпълва с мисли, само го гледай и приеми, че всичко е наред. Когато мислите изникват, просто отстъпи назад и наблюдавай как се случва това. Не мисли за него, само го отбележи. Не мисли за какво мислиш. Просто отстъпи назад и го отбележи. Не го преценявай. Не го оставяй да те разстройва, обърква и тревожи. Не започвай да си говориш сам за него, например: „Хубаво, ето че пак се почва! Всичко, до което съм стигнал, са мисли! Кога ли ще стигна до нищото?"
Не можеш да стигнеш до нищото, като се оплакваш непрестанно, че вече не си там. Когато изникне една мисъл - някоя странична, външна, чужда мисъл, не за нещо определено, а без каквато и да било връзка с момента - само отбележи това. Отбележи това и го благослови, и го направи част от изживяването си. Не се застоявай при него. То е само част от минаващото шествие. Остави го да отмине.
Прави същото със звуците и усещанията. Може би си забелязал, че никога не чуваш толкова много звуци, както когато се опитваш да се потопиш в пълна тишина. Може би си забелязал, че никога не ти е толкова трудно да се почувстваш удобно, както когато се опитваш да седнеш съвсем удобно. Само отбележи това. Отстъпи едно равнище назад и наблюдавай себе си, отбелязвайки това. Направи го част от своето преживяване. Но не се застоявай при него. То е част от минаващото шествие. Остави го да отмине.
Като въпроса, който току-що зададе. Той е просто въпрос, който се е появил. Той е мисъл, която е изникнала. Той е част от минаващото шествие. Остави го да отмине. Не се опитвай да му отговориш, не се опитвай да го решаваш, не се опитвай да го проумееш. Просто го остави да бъде тук. Остави го да бъде част от минаващото шествие. После го остави да отмине. Отбележи, че нищо не трябва да правиш във връзка с него.
В това ще намериш велик покой. Какво облекчение. Нищо да не искаш, нищо да не правиш, нищо да не бъдеш, освен това, което си точно сега.
Да върви. Да бъде.
Но продължавай да гледаш. Без тревога, без очакване. Просто..., продължавайки кроткото си наблюдение. Без да имаш нужда да видиш нещо..., готов да видиш всичко.
И сега, като правиш това за пръв път, или за десети път, или може би за стотен или хиляден път, може би ще видиш как изглежда мъждукащ син пламък или танцуваща светлина. Тя може да се появи в припламвания най-напред, а после да се закрепи пред погледа ти. Остани с нея. Влез в нея. Ако усетиш, че твоето Аз се слива с нея, остави това да се случи.
Ако това се случи, няма какво повече да ти бъде казано.
Какъв е този син пламък, тази танцуваща светлина?
Това си ти. Това е сърцевината на душата ти. То е онова, което те окръжава и преминава през тебе, онова, което си ти. Кажи на душата си: „Здравей!" Ето че, накрая, си я открил. Ето че, накрая, си я изживял.
Ако се слееш с нея, ако станеш с нея Едно Цяло, ще изпиташ върховна пълнота на радост, която ще наречеш блаженство. Ще откриеш, че същността на душата ти е и Моята същност. Ще станеш едно цяло с Мене. Може би - само за миг. За частица от секундата. Но това ще е достатъчно. След него нищо друго няма да има значение, нищо вече няма да бъде същото и нищо във физическия свят няма да може да се мери с това. И точно тогава ще откриеш, че нямаш нужда от нищо и от никого извън себе си.
Това изглежда донякъде ужасно. Искаш да кажеш, че никога вече няма да пожелая да бъда с някой друг? Че няма да пожелая да обичам никого, защото вероятно никой няма да ми даде онова, което съм намерил вътре в себе си?
Не съм казал, че никога няма да обичаш никого и нищо извън себе си. Казах, че никога няма да имаш нужда от нещо или от някого извън себе си. И пак ще кажа, любовта и нуждата не са едно и също.
Ако наистина си изживял вътрешното единение, което описах, последиците ще са точно обратното на това, от което се боиш. Далеч от нежеланието да бъдеш с когото и да било, ти ще искаш да бъдеш с всекиго - но сега, за пръв път, по съвършено различна причина.
Няма вече да се стремиш да бъдеш с другите, за да получиш нещо от тях. Сега ще копнееш да им дадеш нещо. Защото ще искаш от сърце да споделиш с тях изживяването, което си намерил вътре в себе си - изживяването на Единение.
Ще търсиш това изживяване на Единение с всекиго, защото ще знаеш, че то е истината за твоето битие и ще искаш да познаеш тази истина чрез свой собствен опит, собствено изживяване.
Ето тогава ще станеш „опасен". Ще се влюбиш във всички.
Да, и това е опасно, защото ние, човешките същества, сме създали живот, в който чувството на непрестанно Единение с всички ти носи неприятности.
Но сега вече знаеш и причините, тъй че можеш да избегнеш всичко това.
Да, разбира се, зная, че бедността, очакванията и ревността са могъщите сили, които могат да сложат край на любовта. И все пак не съм сигурен, че ще мога да ги отстраня от живота си, защото не съм сигурен, че зная формулата за това. Имам предвид, че едно е да кажеш: „Никога вече не прави това!", а друго - да кажеш: „Ето как ще стане!"
Точно тук започва приятелството ти с Мене.
Приятелството с Бога ти позволява да „узнаеш формулата" - не само формулата за освобождаване от бедността, очакванията и ревността, но и формулата за всичко в живота, мъдростта на годините.
Приятелството ти с Мене ще ти позволи също така и да прилагаш на дело тази мъдрост; да я накараш да работи, да бъде действена, да ти помогне да живееш живота си. Едно е да знаеш, а друго - да използваш умело онова, което знаеш. Едно е да притежаваш знание, а друго - да притежаваш мъдрост.
Мъдростта е приложено знание.
Ще ти покажа как да прилагаш цялото знание, което съм ти дал. През цялото време ти показвам това. Но ще ти е по-лесно да ме чуеш, ако бъдем приятели. Тогава ще можем наистина да дадем тласък! Тогава ще можем наистина да полетим!
Тук говорим за истинско приятелство с Бога. Не лъжеприятелство, не подобие-на-приятел-ство, не приятелство-с-частично-работно-време, а истинско, смислено, близко приятелство.
Говоря ти, минавайки през стъпките, които ще ти помогнат да осъществиш това. Първите три стъпки са:
1. Познай Бога.
2. Довери се на Бога.
3. Обичай Бога.
А сега ще хвърлим поглед към Четвъртата Стъпка: Прегърни Бога.
Прегърни Бога?
Прегърни Бога. Приближи се до Бога. Ето за това говорим тук. Говорим за това как да се доближиш до Бога.
Бих искал да го направя. Бих искал да бъда по-близо до Тебе. Само че не зная как да го направя.
Ето че сега го правиш. Намираш много добър път към него. Като прекарваш в тишина, като прекарваш със своето Аз по няколко златни ми-га всеки ден. Точно с това можеш да започнеш най-успешно.
Когато си със Своето Аз - със Своето Истинско Аз - ти си с Мен, защото Аз съм Едно Цяло с Твоето Аз и Твоето Аз е Едно Цяло с Мен.
Както вече ти казах, не само един път води до това. Аз ти посочих един път, току-що ти описах един път, но пътищата са много. Не само по един път можеш да стигнеш до Своето Аз и не само един път води към Бога. Добре би било, ако всяка религия на света разбере това - и ако го проповядва.
След като веднъж си намерил Своето Аз, може би ще пожелаеш да излезеш от Своето Аз и да сътвориш един по-нов свят. За да го направиш, докосни другите, както Твоето Аз трябваше да бъде докоснато. Гледай на другите, както според тебе би трябвало да се гледа на Твоето Аз.
„Прави на другите това, което би искал да ти правят".
Точно така. Прегърни другите, както се стремиш да прегърнеш Мене, защото, като прегръщаш другите, ти наистина прегръщаш Мене.
Прегърни целия свят, защото целият свят прегръща този и това, което съм Аз.
Не отхвърляй нищо и никого в света. Но докато си в света и светът е в тебе, помни, че ти си по-голям от него. Ти си неговият създател, защото ти си създал своята собствена действителност - и това е толкова сигурно, колкото и че я изживяваш чрез собствения си опит. Ти си едновременно и творецът, и творението, какъвто съм и Аз.
Създаден съм „по Божи образ и подобие".
Да. И във всеки отделен момент можеш да избереш дали да имаш преживяването на творец или на онова, което е било сътворено.
Мога да избера дали да бъда „на този свят, но не от него."
Учиш се, сине Мой. Възприемаш знанието, което ти давам, и го превръщаш в мъдрост. Защото мъдростта е приложено знание. Ти се превръщаш във вестоносец. Ние с тебе започваме да говорим в един глас.
Да стане човек приятел с Тебе, наистина значи да стане приятел с всички хора, с всичко - с всяко об-стоятелство или условие.
Да.
Ами ако съществува човек или условия, които предпочиташ занапред да не влияят на живота ти? Ами ако съществува човек или условия, които ти е трудно да обичаш, на които откриваш, че искаш да се противопоставиш, да ги отблъснеш?
Онова, на което се противопоставяш, става по-упорито. Не забравяй това.
И къде е решението тогава?
В любовта.
Любовта?
Не съществува условие, обстоятелство или проблем, който любовта не може да реши. И това не значи, че ще оставиш да злоупотребяват с търпението ти. Вече сме го обсъждали. Значи само, че любовта - към самия себе си и към другите - винаги носи решението.
Няма човек, когото любовта не може да излекува. Няма Душа, която любовта не може да спаси. Всъщност няма никакво спасяване, защото любовта и всяка душа са едно и също. И когато дадеш на нечия душа онова, което тя е всъщност, с твоя помощ тя се връща към себе си.
Казах вече, че това правиш Ти за мас! И то се превърна в официално изявление за задачата на моята фондация. То ми хрумна, когато се опитвах да напиша официалното изявление за задачата й: „Да помогнем на хората да се върнат кум самите себе си".
Мислиш ли, че беше случайно? Предполагам, че вече би трябвало да го зная.
Може би е така. Нищо не става случайно, нали?
Нищо.
Нито постъпването ми в радиото, нито отиването ми да живея на Юг, нито предложението, което получих - да работя в радиостанция само за черни, нито срещата ми с Джей Джексън в The Evening Capital. Всичко това е било съвършено неслучайно, нали?
Да, така е.
Мисля, че го разбрах, още когато се срещнахме за пръв път с Джей. Струваше ми се, че в това, което ще се случи между нас, има нещо предопределено. Не мога да го обясня; то е само усещането, което имах от мига, когато стъпих в кабинета му. Бях нервен, да, защото отчаяно се нуждаех от работа. Но щом седнах, веднага усетих, че нещата ще се оправят.
Джей беше чудесен човек. Като го опознах, намерих, че е отзивчив, разбиращ човешката участ, невероятно дружелюбен, а преди всичко - мил и човечен. Всички го обичаха.
А и Джей виждаше у всекиго положителното. Даваше всекиму възможност да се прояви. После втора, трета. Да работиш за него беше мечта. Направиш ли нещо хубаво, няма да го изпусне. Веднага ще получиш бележка от него: Добре си написал за бюджета или: Пак: интервю с монахинята - НАПРАВО ВЕЛИКОЛЕПНО ! Тези бележчици излитаха от бюрото му като вихрушка; можеше да се намерят навсякъде из новинарския отдел, при това - всеки ден.
Обичах Джей и не можех да повярвам, когато умря толкова млад.
Предполагам, че беше в средата на 40-те си години, и имаше някакви проблеми със стомаха. Или може би беше нещо много по-сериозно, не знам. Единственото, което знам, е, че докато работех до него през последните месеци, той не ядеше нищо, освен каша. Това беше единственото, което можеше да яде.
Тогава бяхме в The Anne Arundel Times. The Evening Capital беше продаден и Джей, заедно с баща си и брат си, беше купил друг малък вестник и го превърна в седмичник, обслужващ цялата община Ан Арундел. (Анаполис беше седалището на общината.) Още работех в Capital, когато Джей ми звънна и ми предложи длъжността главен редактор в Тimes. Нужни ми бяха само две секунди, за да взема решение.
Бях получил либерално възпитание в първия вестник, но научих още повече във втория. Много по-малко издание, с малоброен екип, той изискваше всяка седмица подготовка на ръка. Научих как се прави художествено оформление и как се лепят материали.
Бях също така и фотограф на вестника (трябваше бързо да науча как да боравя с фотоапарат и дори - как да работя в тъмната стая), и негов водещ (всъщност единствен) репортер. Научих добре и как се работи под натиска на безмилостните срокове, в които трябва да бъдат предавани всички вестникарски публикации.
Надявам се тук да „узнаете", че аз открих у себе си способности, за чието съществуване дори не бях и подозирал. Открих и че мога да предизвиквам тези способности, само като се насиля да го направя. За мен това беше голямо откритие. Беше голяма вест. Напомняне, пратено От Върха. Бог ми казваше нещо, което открай време бях използвал, без да си давам сметка за това: животът започва в края на пространството, където си се чувствал удобно.
Казвал съм го вече и пак ще го кажа. Не се бойте да се п-р-о-т-е-г-н-е-т-е. Да стигнете по-високо от онова, което ви се вижда достъпно. Най-напред може да ви изглежда страшно, но после ще започне да ви носи радост и удоволствие.
Колкото до мене, аз го обикнах. Процъфтявах под лъчите му. Никога не ми беше достатъчно. Исках още и още. И Джей го знаеше. Видя го и разшири пределите му у мене. В тези граници често се чувствах скован от своята несигурност, но Джей знаеше от какъв материал съм направен. Той ми помогна да се върна към себе си. Всички Майстори го правят и правейки го, дават най-голямата си благословия.
Разцъфнах под настойничеството на Джей, под твърдото му, но доброжелателно ръководство и неговия пътеводен принцип: „Нищо не е невъзможно!" Всъщност аз скоро го усвоих, превърнах го в свой. Той добре прилягаше на онова, на което ме беше учил баща ми: „Можеш всичко, за което се заловиш умно и сърцато!". Или, както го изразяваше майка ми: „Където има воля, там има и път!"
Както вече казах, бях поразен, когато Джей почина толкова млад. Не мислех, че толкова добър човек трябва да си отиде толкова рано.
Беше свършил своето.
Знам. Само че тогава не го разбирах. Бях объркан, наранен. Ако това е отплатата за добрите хора, какъв е смисълът на всичко? Дотам стигаше мисленето ми. В онези дни не бях дори и сигурен, че съществува нещо като „след това". Не знаех дали съществува живот след смъртта. Смъртта на Джей ме порази. Накара ме здраво да се замисля над този въпрос.
Намери ли отговор?
Да. Получих отговора в деня, когато погребахме Джей.
И как се случи това?
Сам Джей ми даде отговора. С две думи. На гробището. Със собствения си глас.
Гробището може би е мястото, където най-малко очакваш да намериш просветление, но аз го намерих точно там. Поне - част от него.
Бях се запътил към черквата „Света Ана", където щеше да е службата за погребението на Джей, но стигнах късно и заварих почти всички места заети. Сигурно се беше стекъл половината град, и не знам защо се чувствах някак си не на място сред всички тези скърбящи хора. Допускам, че съм търсел момент на лично съприкосновение, в който да остана насаме с него. Бях загубил много добър приятел. Бяхме станали такива. Беше ми като поголям брат.
Излязох от черквата и реших, че трябва да „отслужа личната си служба" в памет на Джей, моето самостоятелно сбогуване с него на гроба му покъсно през същия ден. След два часа, когато предполагах, че всички са били на гроба му и са си отишли, се запътих към гробището „Света Ана". Предположението ми се оказа вярно. Там нямаше никого. Тръгнах да търся гроба на Джей, за да му кажа своето сбогом. Само че не можах да намеря неговия гроб. Никъде. Огледах една след друга редиците с надгробни камъни, но никъде не видях ЕЛМЕР (ДЖЕЙ) ДЖЕКСЪН - младши. Върнах се и огледах навсякъде отново. Нищо.
Чувствах се все по-разстроен. Може би е трябвало все пак да остана с другите на погребалната служба. Да не би пък да съм сбъркал гробището? Да не би да търся гроба на друго място? Исках наистина да се сбогувам с Джей. Стремях се наистина към този момент. А сега започваше и да ми се вие свят. Беше излязъл вятър и изглеждаше като че ли ще се разрази буря. Хайде, Джей, викнах на ум, къде си.
Знаете как, докато сте спрели на светофара и искате светлините да се сменят, а те не се сменят, викате наум: Хайде, сменяйте се, по дяволите. Точно това правех и сега. Не че очаквате наистина светлините да се сменят, точно сега, точно тук, в момента. И не че очаквате наистина да получите отговор на едно гробище. (Всъщност, по-скоро не го очаквате.)
Добре де, аз го очаквах. И дъхът ми секна от страх.
Ей тук.
Това беше всичко, което каза той. Но това беше неговият глас, гласът на Джей, отчетлив и ясен като камбана. Идеше точно иззад гърба ми и ме накара да се обърна толкова рязко, че краката ми щяха да излязат из обувките.
Нямаше никого. Нищо.
Можех да се закълна, че съм чул Джей.
После го чух отново.
Ей тук.
Този път долетя по-отдалече, от посока, към която не гледах, но отвисоко, от едно малко хълмче. Мраз пробягна по гърба ми. Беше гласът на Джей. Ничий глас не звучеше като гласа на Джей. Беше Джей.
Но тук наоколо нямаше никого. Тогава си помислих, че може би някой гробищен пазач се скита наоколо. Може би ме е видял да се оглеждам и е предположил, че търся някой новоизкопан гроб. Може би беше някой, чийто глас наистина силно напомняше гласа на Джей.
Но тук наоколо просто нямаше никого. Искаше ми се наистина да видя някого наоколо. Наистина ми се искаше. Защото гласът не беше нещо, което си представях. Бях го чул - тъй силно и ясно, както след миг чувах сърцебиенето си.
Завтекох се към хълмчето. Може би, помислих си, там долу, от другата страна, има някой и просто оттук не мога да го видя. На върха на хълмчето намерих място, от което всичко се виждаше най-добре, и се огледах наоколо.
Никой.
После отново чух гласа - сега вече по-мек, с ти-хичко изговорени думи, сякаш Джей беше точно зад гърба ми.
Ей тук.
Обърнах се, този път бавно. Бях уплашен. Признавам си. Но скоро уплахата се превърна в удивление. Надгробният камък на Джей беше точно пред мене. Стоях на гроба му.
Скочих от тази купчина пръст на земята, сякаш бях стъпил върху алигатор. Прррощавввааай, му се извиних. Не знам на кого си мислех, че говоря.
Да, говорех. Говорех на Джей. Вече знаех, че е тук. Знаех, че е преживял „смъртта" си и че ме е повикал на гроба си за един последен, личен миг на сбогуване.
Очите ми се напълниха със сълзи. Седнах на земята и известно време останах неподвижен, гледайки със затаен дъх името на Джей, прясно издялано върху мрамора. Почаках го да каже още нещо. Той не го стори.
„Добре", казах след малко, „как се чувстваш като мъртъв?"
Опитвах се да се разведря, да ми просветне. Вместо това видях светкавица да проблясва в далечината. Приближаваше се буря.
„Слушай, Джей", казах наум, „искам да ти благодаря за всичко, което направи за мене, за всичко, което беше и си за всеки от нас. Ти беше истински вдъхновител за толкова много хора. Ти докосна тъй мило и грижовно живота на мнозина. Исках само да ти благодаря. Ще ми липсваш, Джей."
Започнах тихичко да хлипам. Тогава получих последната вест от Джей. Този път тя не беше облечена в думи. Беше просто само усещане. Усещане, което с обич се рееше над мене, сякаш някой сложи наметка на раменете ми и кротко ми стисна ръцете.
Не мога да го опиша по-нататък. Нямам думи. Не намирам думи. Но просто знаех, че с Джей всичко ще бъде наред, че вече е наред, че и с мене всичко ще бъде наред. Разбрах и че точно тогава, в момента, всичко е съвършено. То е тъй, както би трябвало да бъде.
Изправих се. „Добре, Джей, разбрах всичко", усмихнах му се, „Нищо не е невъзможно."
Бих могъл да се закълна, че като се обърнах и тръгнах обратно надолу, слизайки от хълмчето, дочух тих, добродушен смях.
Вие двамата сте преживели един чудесен миг там заедно. Благодаря ти.
Той беше там, нали? Чух го, нали? И той ме чу.
Да.
Има живот след смъртта, нали?
Животът е вечен. Смърт не съществува.
Прощавай, че зададох този въпрос. Би трябвало от днес нататък никога да не се съмнявам в това.
Никога?
Никога. Един истински Майстор като Буда, Майстор като Кришна, като Исус, никога не се съмнява.
Ами какво ще кажеш за: „Татко, защо си ме изоставил...?"
Е, хубаво, това е било... Не зная. Не зная какво е било това.
Съмнение, сине Мой. Това беше съмнение. Макар и само за миг, макар и само за секунда. Тъй че, знай, приятелю Мой: всеки Майстор се озовава в своята Гетсиманска Градина. Там задава въпросите, които всеки Майстор задава. Може ли всичко това да бъде вярно? Не съм ли си го измислил? Наистина ли Божията воля е да изпия тази чаша? Или тя би могла да мине край устните ми?
Понякога ме спохождат някои от тези въпроси, но се срамувам да си го призная.
За тебе би било по-лесно, зная, точно сега да не говориш с Мене. По-лесно би ти било в много насоки. Би могъл да се отървеш от всичко туй, да го изоставиш - цялата тази отговорност, която си поел - да донесеш едно послание до човешкия род и да помогнеш да бъде променен светът; цялото това обществено внимание, което привлече към себе си, което постави живота ти под светлината на прожекторите.
Но виждам, че волята ти е да продължиш. Волята ти е всичко, което се появява в живота ти, да се появи. Всички събития в живота ти те доведоха до този миг.
Ти получи всичко необходимо, за да се подготвиш за задачата, която днес си си поставил.
Дадени ти бяха съвършеният баща и съвършената майка, които да те подготвят за тази задача; съвършените условия в семейството и съвършеното детство.
Дадени ти бяха редица способности за общуване и благоприятната възможност да развиеш тези способности. Поставен беше на най-подходящото място в най-подходящото време и други бяха поставени там около тебе по най-подходящия начин.
Ето защо ти срещна Джей Джексън, ето защо той оказа толкова дълбоко влияние върху тебе. Ето защо ти поработи сред Черните в Балтимор, сред бели южняци, сред родени в Африка, сред хора от Еквадор. Ето защо си се свързал в приятелство и съдържателни разговори с потиснати и изплашени хора, които нямат нищо, живеят в тоталитарните режими на чужди страни, както и със световноизвестни филмови и телевизионни звезди и политически лидери, които имат всичко и живеят в своята собствена страна.
Нищо в живота ти не се е появило и не е станало случайно. То, всичко това, е било предопределено, за да можеш да изживееш онова, което избереш да изживееш, а сега - за да можеш да изживееш най-величествената проява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал на това Кой Си Ти.
Предполагам тогава, че по същия начин се е стигнало и до срещата ми с Джо Алтън.
Предположението ти е вярно.
Ти знаеше, че един ден ще ми е нужно да зная всичко във връзка с политическия живот, та ако тряб-ва да предам Твоето послание на нацията, а всъщност - и на света, да го предам по подходящ, действен начин.
Ти беше оня, който знаеше това. Винаги си знаел, че искаш да донесеш нова надежда на света. Затова, прониквайки дълбоко в пробле-ма, много добре си разбирал, че политиката и религията са две области, в които трябва да настъпят промени, ако трябва да се роди, а още повече - да се укрепи една нова надежда.
Винаги съм се интересувал от политика, още от дните, когато бях дете. Случило ми се е просто (хм) да имам баща, който през по-голямата част от живота си беше потопен в местната политика. Работеше, под-крепяйки кандидати за различни изборни длъжности, затова искаше да е сигурен, че познава всички, зае-мащи отговорни постове във властта. Така домът ни винаги беше пълен със съдии и членове на градския съвет, с местни политикани, с капитани, командири на полицейски и избирателни райони, много от които редовно играеха карти с баща ми.
Като пристигнах в Анаполис, първата ми работа беше да се запозная с Джо Гришъм, кмета, и с Джо Ал-тън, общинския шериф. Тъй като работех за местната радиостанция, бях приет и за член на „работещата преса". Така ми беше малко по-лесно да се срещам с тези хора. Имах и нещичко, което можех да им предложа - малко ефирно време никога няма да навреди на някой политик - а аз давах достатъчно и на двамата, носещи името „Джо".
Скоро след като го срещнах, Джо Алтън се кандидатира за Щатския Сенат, като представител на нашия избирателен район, и спечели. Аз страхотно харесвах Джо; всички го харесваха. Той беше избран с голямо мнозинство и когато някои граждани на общината Ан Арундел предявиха към правителството искане за някои придобивки, го накараха да оглави движението им. Взех участие в предизборната кампанията и след победата си в изборите за местно управление Джо Алтън оглави административното ръководство на общината Ан Арундел.
Няколко години по-късно се върнах в Анаполис в The Anne Arundel Times. Един ден Джо Алтън ми се обади.
Той харесваше начина, по който отразявах дейността на общинската администрация, и сега, кандидатирал се за следващ мандат като неин ръководител, имаше нужда от сътрудник за връзки с пресата. Но на телефонното обаждане не съм отговорил аз. Отговорил Джей.
Предполагам, че Джо Алтън не е искал да обиди собствениците на местния седмичник и решил, че е по-добре да попита, преди да ми предложи работа. Един след обяд, три-четири месеца преди смъртта си, Джей влезе в кабинета ми и каза: „Твоят приятел Джо иска да започнеш работа за неговата предизборна кампания."
Сърцето ми подскочи от радост. Винаги са ми били давани такива невероятни възможности. Винаги са ми падали в скута. Джей видя вълнението ми. „Предполагам, че ще отидеш, а?"
Не исках да го разочаровам. „Няма да те напусна, ако наистина имаш нужда от мене", казах. „Ти си се отнасял великолепно към мене и съм ти задължен."
„Не, не си", поправи ме Джей. „Задължен си на себе си. Винаги помни това. Ако можеш да получиш нещо, без да причиниш някому вреда, си задължен да го поискаш. Разчиствай си бюрото и да те няма!"
„Веднага ли?"
„Защо не? Виждам накъде те тегли сърцето и няма смисъл да те държа тук и да броя дните, докато отидеш там. Тъй че, тръгвай."
Джей ми подаде ръка и аз я стиснах. „Радвах се на всичко това", усмихна се той. „Неопитен репортер стана главен редактор. Това беше за тебе почти невероятно пътешествие."
„Да."
„Ние също направихме невероятно пътешествие. Благодаря, че ни взе със себе си."
„Не, аз благодаря, че ме взехте със себе си", казах със свито гърло. „Благодаря ти, че ми даде тази възможност. Никога няма да забравя това. Не зная как ще мога някога да ти се отплатя."
„Аз зная," каза Джей.
„Как?"
„Направи добро другиму."
Туй то.' Как можех да напусна тоя човек? Как можех да напусна вестника? Джей видя израза на лицето ми. „Не си го и помисляй," рече той. „Опаковай си багажа и изчезвай."
После излезе. Ей тъй. От кабинета ми и през вратата - навън, на улицата. Но като си тръгваше, подхвърли през рамо: „Никога не поглеждай назад, приятелю. Никога не поглеждай назад."
Така го видях за последен път.
Той ти даде добър съвет.
Наистина ли? Никога ли не трябва да поглеждаме назад? Няма нищо да спечелим, ако поглеждаме назад?
Той имаше предвид „Не се отгатва втори път, не се търси под вола теле". Върви напред без отгатване втори път, без пътешествия на вината, без колебание. Животът ти е пред тебе, а не зад гърба ти. Каквото си сторил, сторил. Не можеш да го промениш. Но можеш да се движиш напред.
Да, но не е ли в реда на нещата да съжаляваш за нещо?
Да, докато не смесваш чувството на съжаление с чувството за вина. Те не са едно и също. Да изразиш съжаление означава да обявиш, че не си показал своята най-висша представа за това кой си ти. Да изпиташ вина означава да решиш, че никога вече не ще бъдеш достоен да направиш това.
Твоето общество и твоята религия те учат, че вината изисква да бъдеш наказан без надежда за възстановяване на доброто ти име. Но ето какво ще ти кажа: целта на живота е да пресътворяваш себе си наново във всеки миг в следващата най-величествена проява на най-възвишеното прозрение, което някога си имал за това Кой Си Ти.
Затова аз се присъединих към тебе като сътворец, виждайки накъде си се запътил, виждайки пътя, който си си предначертал, и давайки ти инструментите, за да преживееш точно това, което имаш нужда да преживееш, за да сътвориш точно това, което имаш нужда да сътвориш. Всичко това предизвикахме заедно ние двамата, ти и Аз.
По чия „воля" тогава се случи то?
Ще ти кажа - по Божествена Воля. Винаги помни това.
Волята - твоя и Моя - е Божествената воля.
О, човече, това е чудесно. Чудо на чудесата! Това казва всичко, нали? То обединява всичко. Знаеш как да го направиш. Знаеш как да обединиш всичко в де-сет думи, че и в по-малко. Това е различен начин да се каже нещо, което Ти беше казал в Разговори с Бога: „Твоята воля за Мене е и Моята воля за тебе."
Да.
Но преди ти каза нещо, което ме порази. Ти каза, че аз просто „използвам" Бога, за да осъществя живота си. Това някак си не звучи правилно. Имам предвид, не чувствам, че трябва да имам такъв вид приятелство с Тебе.
Защо не?
Не зная точно. Но тук се намесват някои неща, на които са ме учили: тук съм, за да служа на Бога. Когато бях в Началното училище „Св. Лауренс" в Милуоки и наистина мислех, че ще постъпя в семинарията, монахините ми казваха, че Бог ме използва, за да служа на Божиите цели. Никога не стана дума, че аз мога да използвам Бога, за да служи на моите цели.
Но Аз бих желал да бъде точно така. Така ли? Това ли би желал? Да.
Ти искаш да Те използваме? Не сме ли тук, за да ни използваш Ти?
Част от проблема за разбирането на това, за правилното разбиране на това, е да стане ясно, че този разговор е изграден върху парадигмата, образеца, модела на разграничението, разделението. Това означава, че двамата с тебе - ти и Аз - разговаряме, сякаш по някакъв начин сме разграничени, разделени един от друг. Така, разбира се, мисли и по-голямата част от човешкия род. Повечето хора си представят, че такава трябва да бъде връзката им с Бога. Тъй че може би ще се окаже полезно да поприказваме в рамките на тази парадигма - за това дали тя позволява по-голямо разбирателство. Трябва да отбележа обаче, че тук говорим за нещо въображаемо, за илюзия, а не за нещо действително, не за онова, което съществува.
Разбирам. Съгласен съм, че бихме спечелили, ако поговорим с езика на въображението за живота вътре във „въображаемия свят". Наясно съм с това, че целият живот на Земята е въображаем. Сега знам и често дълбоко изживявам Крайната Действителност на Единението с Тебе, с всичко и всички. Но понякога е полезно да се обсъдят нещата в рамките на моето - и на мнозина други - по-ограничено разбиране за нещата. Говорейки в тези рамки, нима ние не сме тук, за да бъдем използвани от Тебе?
Ако бяхте тук, за да бъдете използвани от Мене, защо светът е такъв, какъвто е? Възможно ли е да съм си поставил такава цел? Или е възможно вие да сте си поставили такава цел! Казвам ви: това е вторичното, не първичното.
Светът около вас е точно такъв, какъвто вие сте си поставили за цел да бъде.
Ще го повторя още веднъж, защото съществува възможност да сте го пропуснали. Казах: Светът около вас е точно такъв, какъвто сте си поставили за цел да бъде.
Какъвто сте си представяли и сте възнамерявали да видите света около себе си, такъв и ще го видите. Какъвто сте си представяли и сте възнамерявали да бъде животът ви, такъв и ще го видите.
Ако сте били използвани от Мене за Моите цели (както това се вмества в рамките на вашето ограничено разбиране), Аз би трябвало да бъда един твърде неуспял Бог. Би изглеждало, че не съм направил нищо! Дори използвайки те за Мой Вестоносец и помощник, дори изпращайки на Земята Моя единствен и възлюблен Син (както мнозина от вас биха го разбрали), Аз бих бил неспособен да обърна прилива, да променя хода на събитията, да сътворя света на своите желания. Възможно ли е Моята цел да е била сътворяването на света такъв, какъвто е? Разбира се, че не... освен... ако Моята цел е била вие да сътворите света какъвто си изберете да бъде. В този случай вие щяхте да послужите на моята цел и Аз щях да съм ви „използвал".
Но и вие също щяхте да сте Ме „използвали", защото само чрез творческата сила, която живее у вас - сила, дадена ви от Мене - щяхте да бъдете способни да сътворите света на своите сънища и мечти.
Това ли е светът на моите сънища и мечти?
Ако не си мечтал за него, той не би могъл да съществува.
През много дни той изглежда като свят на моите най-страшни кошмари.
Кошмарите също са сънища. Особен вид сънища.
Как мога да се отърва от тях?
Промени мисленето си за онова, което съдържат представите ти за света. Това е част от същия процес, за който вече стана дума. Мисли за какво ще мислиш. Мисли за нещата, които са хубави и чудесни. Мисли за миговете на величие, гледките на слава, израза на любов.
„Потърси най-напред Небесното Царство и всичко друго ще получиш като добавка".
Точно така. И да използвам Тебе, да използвам Бога в този процес?
Бог е този процес. Това, което съм Аз, е този процес. Този процес ти наричаш Живот. Не можеш Да не Ме използваш. Можеш само да не знаеш, че го правиш. Но ако Ме използваш съзнателно, ако Ме използваш с пълна яснота за това и с намерение да го направиш, всички неща ще се променят.
Това е Петата Стъпка в създаването на приятелство с Бога.
Използвай Бога.
Кажи ми, моля Те, как да го сторя. Толкова странно ми изглежда да мисля за него и да си служа с подобни изрази. Нужна ми е Твоята помощ, за да разбера какво означава да използвам Бога.
То означава да използваш всички инструменти и дарби, които съм ти дал.
Дарбата да притежаваш градивна енергия, която ти позволява да създаваш своята действителност и да сътворяваш преживяванията си и опита си чрез своите мисли, думи и дела.
Дарбата на кротка мъдрост, която ти позволява да познаеш истината във времена, когато би било добре да не съдиш, изхождайки от видимото, от привидността.
И дарбата на чиста любов, която ти позволява да благославяш другите и да ги приемаш без условия, зачитайки свободата им да правят своя собствен избор и да живеят съобразно с него и давайки на твоето Божествено Аз свободата да прави същото. Така ти, както и всеки друг, ще можеш да пресътвориш своето Аз в следващата най-величествена проява на най-възвишеното си прозрение за това Кой Си Ти.
Казвам ти, казвам ви, във Вселената има една Божествена Сила и съставните й части са: творческа енергия, кротка мъдрост, чиста любов.
Когато използвате Бога, вие просто използвате тази Божествена Сила.
„Нека силата бъде с тебе".
Точно така. Да не мислиш, че Джордж Лукас стигна до това случайно? Да не си представяш, че тази идея изникна нейде във въздуха? Ще ти кажа, Аз вдъхнових Джордж да стигне до тези думи и стоящата зад тях идея, точно както те вдъхновявам сега да стигнеш тук до тези думи и тази идея.
Тъй че тръгвай сега и направи онова, което си възложил на Своето Аз да направи. Промени света „чрез силата".
И Ме използвай. Използвай Ме през цялото време, ежедневно. И в най-мрачните, и в бляскавите си часове, и в миговете си на страх, и в миговете си на смелост, и във възходите, и в паденията си, и във върховете, и в падините си.
Казвам ти, ще попадаш и в едните, и в другите. Вече ти се е случвало да се срещаш с всички тях. Всичко си има своя час, идва време за всяка цел и задача под небето.
Време да се родиш и време да умреш;
време да садиш и време да събираш плода от посаденото;
време да убиваш и време да лекуваш;
време да рушиш и време да градиш;
време да плачеш и време да се смееш;
време да оплакваш мъртвите и време да танцуваш;
време да хвърляш камъни и време да събираш камъни;
време да прегърнеш и време да се освободиш от прегръдката;
време да търсиш и време да губиш;
време да задържиш и време да захвърлиш;
време да откъсваш и време да сееш;
време да мълчиш и време да говориш;
време да обичаш и време да мразиш;
време за война и време за мир.
За какво е време сега? Туй е въпросът. Какво време избираш да бъде сега? Идвало ти е времето за всяко от тези неща и сега ти е дошло времето да избереш кое време искаш да изживееш този път, в сегашното, в „това време" !
Защото всичко, което някога се е случвало, се случва сега и всичко, което някога ще се случи, се случва точно сега. Този е вечният миг, времето за твоето ново решение.
Светът те очаква, тебе и твоето решение. Той ще постави на място онова, което ти поставяш на място в битието си. Ти ще поставиш на място в битието си онова, което си в своето битие.
Ето, така се движат нещата. Ето, така стоят нещата. И сега вече е време да се събудиш за тази истина. Тръгвай напред и разпространявай това послание из целия свят: времето на твоето освобождение и на изказването ти пред обществото е дошло. Защото ти си ме молил: „И освободи ни от всяко зло" и Аз сега отново го правя тук с това послание. И отново протягам ръка за приятелство.
Приятелство с Бога.
Аз съм тук за тебе, винаги.
По Всякакъв Начин.