1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 

    В отношението на баща ми към мен липсваше едно единствено нещо, от което имах нужда - с дума или движение да изрази обичта си. Той просто никога не казваше: „Обичам те", а като че ли не беше и чул, че може да погали или да целуне децата си. Изключение правеха Коледа и рождените ни дни, когато Мама ни подканяше след получаването на неизменно чудесните подаръци „да отидем и да прегърнем баща си". Правехме го съвсем набързо, колкото се може по-кратко. Беше бегла, повърхностна близост.
    За мене у дома Татко беше източник на власт и авторитет. Мама беше извор на обич.
    Решенията и нарежданията на Татко, както и властното му ръководство, често се проявяваха по произволен и жесток начин, а Мама беше гласът на съчувствие, търпение и снизходителност. При нея тичахме с молба за помощ, когато трябваше някак си да заобиколим правилата и ограниченията, поставени от Татко, или когато се надявахме, че тя ще го разубеди. Тя често успяваше да го стори. Така те отлично си бяха поделили двете роли в играта на Добро Ченге/Лошо Ченге.
    Представям си, че това е било добър модел на съжителство през 40-те и 50-те години. Аз просто го възприех и приложих с малки промени през 60-те. Приех за свое правило редовно да повтарям на децата си, че ги обичам, често да ги прегръщам и целувам, когато бях някъде наблизо. Само дето много рядко бях наблизо.
    В модела, който бях възприел, „да бъдеш с децата" беше женска работа, докато мъжът трябваше да изли-за в широкия свят, за да „върши важни неща". Едно от нещата, които в края на краищата „свърших", бяха веселите залитания по други жени, докато се стигна и до една връзка, в каквато може да хлътне само новак. Тя сложи край на първия и начало на втория ми брак.
    Никога не съм бил горд с поведението си, а с годините чувството ми на вина само зрееше и се задълбочаваше. Много пъти се извинявах на първата си жена и, понеже тя винаги е била изпълнена с милост и съчувствие, успяхме да запазим дълги години сърдечните си взаимоотношения. Зная, че дълбоко я нараних, и бих желал да съществува някакъв път, по който човек би могъл да се върне назад и да заличи, поправи, преправи или поне - да направи по различен начин онова, което е било направено.
    Вторият ми брак също се оказа неуспешен, както и следващият, третият. Изглежда, че не знаех как мога да съхраня една връзка, а причината за това беше, че изглежда не знаех как да давам. Придържах се (макар и несъзнателно, без да мисля за това) към изключително себичния и незрял възглед, че връзката съществува, за да ми носи удоволствие и удобство и че предизвикателството е в това да я запазя, като същевременно с това влагам в нея колкото се може по-малко от себе си.
    Всъщност изглежда, че за мен романтичната връзка означаваше точно това: взаимоотношения, изискващи от мене да влагам частици от себе си, но накрая настъпваше миг, в който вече не получавах нищо, и всичко изчезваше. Не исках това да се случва, но изглежда, че не знаех как бих могъл да бъда щастлив, без да имам в живота си „другия, който значи много за мен". Тъй че въпросът винаги беше в това колко от себе си съм готов „да продам", за да получа сигурността, идваща от постоянен източник на любов, приятелство и нежност (чети секс) в живота ми. Както казах, не се гордея много с това. Тук се опитвам да бъда открит и честен. Приятелката ми, преподобната Мери Манин Мориси, основателка на Living Enrichment Cen-ter в Уилсънвил, щата Орегон, ме наричаше Наваксващ си Мъжкар.
    В края на третия си брак си мислех, че съм готов да приключа с всичко това, но всъщност още два пъти трябваше да премина през него, преди да се почувствам в състояние да си създам дълготрайна, наистина действена връзка. В хода на това станах баща на още седем деца, с майката на четири от които имахме дълготрайна връзка, без да се оженим.
    Да кажа, че съм действал безотговорно, би било крайно великодушно, но във всеки от случаите вярвах, че: а) това е връзката, която ще бъде трайна; и б) че правя всичко, което мога, за да я направя действена. Като се има предвид, че по онова време съвсем не разбирах какво всъщност значи любов, сега ми е ясно колко празни са били тези думи.
    Щях да се радвам, ако можех да кажа, че съм се държал така само в рамките на своите сериозни връзки. Но това би било само полуистина. Защото докато траеха те, както и в промеждутъците помежду им, имах и краткотрайни връзки с други жени, където проявявах същата незрялост и себичност.
    Сега вече разбирам напълно, че в такива взаимоотношения няма жертви и злодеи и че целият ни жизнен опит е сътворчество, но признавам голямата роля, която изиграх в тези сценарии. Виждам образците, за разрушаването на които ми трябваха цели тридесет години, виждам грозните си прояви, които не ще се опитвам да прикривам с афоризмите на New Age. И тъй, съвсем не е изненадващо, че в края на четиридесетте си години се оказах сам. И, както вече казах, професионалните ми изяви и здравето ми не бяха в по-добро състояние, отколкото любовния ми живот. Изпълнен с безнадежност, наблюдавах как наближава петдесетият ми рожден ден.
    Тъй стояха нещата, когато в средата на една февруарска нощ през 1992 година се събудих и написах гневното си писмо до Бога.
    Не мога да ви кажа какво значеше за мене фактът, че Бог ми отговори.
    Той значеше много и за Мене.
    Но често се чудя защо това се случи точно на мене. Не съм достоен за него.
    Всеки е достоен да има връзка с Бога! В това е същността на всичко! Но не бих стигнал до тази същност, проповядвайки „от олтара".
    Добре, но защо избра мен? Толкова много са хората, водили примерен живот. Защо избра мен? Мнозина ми задават този въпрос: „Защо избраният си ти, Нийл, а не аз?"
    А ти какво им отговаряш?
    Отвръщам им, че Бог говори всекиму - през цялото време, непрестанно. И затова въпросът не е в това кому говори Бог, а в това кой го чува.
    Прекрасно. Това е прекрасен отговор.
    Такъв би трябвало да бъде. Получих го от Тебе. Но сега ще ти задам един свой по-ранен въпрос. Как да създавам, непрестанно, миг-след-миг, изживяване-то си на безусловна и безпределна любов? Как да възприема божественото отношение - да бъда преизпълнен с любов, да обичам всичко?
    Да бъдeш преизпълнен с любов, значи да бъдеш съвсем естествен. Да обичаш е нещо съвсем естествено. Не е нормално, а е естествено.
    Обясни ми отново къде е разликата.
    „Нормално" е дума, която употребяваме за обикновени, постоянни, ежедневно случващи се неща. А думата „естествено" означава основната природа на нещата. Основната природа на всяко живо същество е да изпитва любов, да обича всекиго и всичко, макар че не е нормално да го правиш.
    Защо не?
    Защото си бил научен да вървиш срещу основната си природа - да не бъдеш естествен - да вървиш по пътя, по който досега си вървял из света.
    И защо се е случило това? Защо съм бил научен така?
    Защото си вярвал, че твоето Естествено Аз е нещо лошо, зло, нещо, което трябва да бъде потискано, опитомявано, ограничавано, обуздавано. И тъй човешкият род е поставил пред себе си изискването да се придържа към поведение „нормално", поведение, което всъщност не е естествено. Да си „нормален" е означавало да бъдеш грешник, който във всичко си угажда, даже понякога става зъл и опасен. Дори, ако позволиш да те видят в „естествено" състояние, се е считало, че вършиш грях.
    Това е вярно и до ден днешен. За някои списания казват, че били „мръсни". Да се печеш на слънце гол, за мнозина значи „да се отклониш от правия път". Избягвай въобще да ходиш гол. Видят ли те да се движиш тъй из собствения си дом, двор или плувен басейн, могат да кажат, че си „перверзен тип".
    Това излиза даже извън „известни части на тяло-то". Има култури, които забраняват на жената да си показва дори и лицето, китките на ръцете, глезените на краката.
    Това, без съмнение, е разбираемо. Ако си виждал някога два наистина привлекателни женски глезена, би могъл да разбереш защо някои хора вярват, че те трябва да бъдат скрити от човешките очи. Че как, нали могат да бъдат много предизвикателни и дори да накарат някого да мисли за С-Е-К-С.
    Шегувам се, разбира се. Но нали наистина тъй се потиска човешката природа в някои домове, в някои култури.
    И мнозина от вас потискат не само естест-вените прояви на своето битие и съществувание. Често потискате и естествения си порив да казвате истината. Потиснали сте още в основата му и своето естествено доверие във Вселената. Потиснали сте пеенето, танците, ликуването, наслаждението, празниците, въпреки че всяка частица от тялото ви копнее да изригне с чистото чудо на Това, Което Сте!
    Правите всичко това, защото се боите, че ако се „поддадете" на естествените си влечения, ще бъдете наранени, ако се отдадете на естествените удоволствия, ще нараните и себе си, и останалите. Носите у себе си тези страхове, защото изхождате от Основополагащата Мисъл, че човешкият род е зъл поначало. Въобразявате си, че сте „родени в грях" и че сте зли по природа.
    Това е най-важното решение, което някога сте взели по отношение на себе си, и, тъй като сами сътворявате своята собствена действителност, там, в нея, сте превърнали в живо дело това свое решение. В желанието си да не сгрешите, сте били готови на всичко, за да докажете, че сте прави. Животът ви е показал, че сте прави по отношение на своите твърдения и тъй вие сте ги приели за своя културна история. Нещата са такива, каквито са, казвате и, повтаряйки това непрестанно, сте го превърнали в действителност.
    Но ако не промените тази своя културна история, ако не промените представите си за това кои сте и какви сте, как съществувате - като човешки род и като негови разновидности - никога няма да бъдете преизпълнени с любов, защото няма истински да обичате дори и самите себе си.
    Това е първата стъпка, която трябва да направите, за да бъдете преизпълнени с любов. Трябва да бъдете преизпълнени с любов към своето Аз. А не можете да го сторите, докато вярвате, че сте родени в грях и сте зли поначало.
    Този въпрос - каква е човешката природа поначало - е най-важният въпрос, който стои пред човешкия род. Ако повярвате, че хората не заслужават доверие, защото са зли по природа, ще създадете общество, което подкрепя този възглед, ще приемете закони, ще установите прави-ла и ще поставите ограничения, оправдани от подобен подход към нещата. Ако повярвате, че хората заслужават доверие, защото са добри по природа, ще създадете съвсем друг вид общество, в което рядко ще се изисква прилагането на за-коните, правилата и ограниченията. Първият вид общество ще ограничава, а вторият вид общество ще дарява свобода.
    Бог е преизпълнен с любов, защото е напълно свободен. Да си напълно свободен, означава и Да бъдеш напълно радостен, защото свободата открива простор за всяко радостно преживяване. Свободата е основна, същностна природа на Бога. Свободата е основна, същностна природа и на човешката душа. В същата степен, в която не сте напълно свободни, вие не сте и напълно радостни - в същата степен не сте и преизпълнени с любов.
    И по-рано си обсъждал с мене тази тема, от което разбирам, че тя трябва да е много важна. Казвал си, че за да бъде преизпълнен с любов, да обича всички, човек трябва да бъде напълно свободен.
    Като позволи и на другите да бъдат напълно свободни.
    Искаш да кажеш - всеки да върши, каквото си иска?
    Точно това искам да кажа. Да позволи всичко това в рамките на човешко, хуманно поведение. Това искам да кажа.
    Такава е Божията любов.
    Бог позволява.
    Аз позволявам всекиму да върши всичко, кое-то поиска.
    Без последици? Без наказание?
    Това не е едно и също.
    Както повторих многократно, в Моето Царство не съществува наказание. Но съществуват по-следици. Последиците са естествен изход, а наказанието - нормален. Във вашето общество е нормално да се налага наказание. Не е нормално просто да оставиш последиците да настъпят, да се проявят. Наказанието е израз на прекомерно нетърпение, което пречи да изчаквате естествената развръзка на нещата. Нима искаш да кажеш, че никой не бива да бъде наказван за нищо?
    Това трябва да решите вие. Всъщност, решавате го ежедневно.
    Докато продължавате да правите същия избор, ще продължавате и да считате, че сте намерили най-добрия метод - с него ще накарате личността и обществото да променят лошото си поведение. Това е всъщност и първоначалната причина да прибегнете към налагането на наказания. Но наказанието като възмездие, като „разплата" - не е път към обществото, което искате да създадете.
    Високоразвитите общества са наблюдавали колко малка е поуката, извлечена от наказанията. Стигнали са до заключението, че по-добър урок дават последиците от деянието.
    Всяко чувствително същество знае разликата между наказанията и последиците.
    Наказанието е изкуствено създаден изход от нещата. Последицата е естествено възникналият изход.
    Наказанието се налага отвън, от някого, чиято ценностна система е различна от ценностната система на наказания. Последицата иде отвътре и се изживява от човешкото Аз.
    Наказанието е чуждо решение за това, че някой е сгрешил. Последицата е собствено преживяване и личен опит, показващи, че нещо не върви. Тъй тя не води до някакъв, наложен отвън, преднамерен изход.
    С други думи, от наказанието не можем бързо да си извлечем поука, защото в него виждаме нещо, идващо отвън, изхождащо от друг, насочено към нас.
    Много по-бързо си извличаме поука от последицата, защото в нея виждаме нещо, което идва отвътре, не-що, изхождащо от нас, насочено към нас.
    Точно така. Каза го много точно.
    Ала не може ли и наказанието да бъде последица? Не е ли тук същността на въпроса?
    Наказанието е изкуствено създаден изход, а не естествено възникващ резултат. А опитът да се превърне наказанието в последица, само като се каже, че е така, няма да промени нещата. Единствено съвсем незряло същество може да се хване на подобна словесна въдица, при това - не за дълго.
    Това не е попречило на мнозина сред вас, като родители, да хвърлят тази въдица и към децата си. А най-голямото наказание, което сте изобретили, е да ги лишавате от обичта си. Показали сте на детето си, че ако се държи по определен начин, ще го лишите от обичта си. Опитвате се да създавате и оформяте, да регулирате и контролирате поведението на децата си, като им дарявате обичта си или ги лишавате от нея.
    Това Бог никога не би направил. Но сте казали на децата си, че и Аз го правя, без съмнение - за да оправдаете своите действия. Но казвам ви: когато има истинска, вярна любов, човек никога не може да бъде лишен от нея. И точно това оз-начава истинска любов. Това означава да бъдеш преизпълнен с любов. То означава, че, преизпълнен с любов, си готов да понесеш и най-големите грешки в поведението на другия. То означава и нещо повече - че не съществува поведение, което може да се нарече „погрешно".
    Ерих Сигъл много добре го е казал. Любовта означава, че не е нужно да поискаш извинение.
    Това е съвършено точно. Само че е много възвишен принцип, към който се придържат малко човешки същества.
    Повечето човешки същества не могат дори и да си представят, че към него се придържа и Бог.
    И имат право. Аз не се придържам към него. Прощавай? Май не разбрах?
    Аз съм въплъщение на този принцип. Не можеш да се придържаш към нещо, което си.
    Аз съм любов, която не познава каквито и да било условия или ограничения.
    Аз съм преизпълнен с любов, а да бъдеш преизпълнен с любов значи, че си готов да предоставиш на всяко зряло чувствително същество пълната свобода да бъде, да прави и да има всичко, което пожелае.
    Дори ако знаеш, че то ще е лошо за него?
    Не е твоя работа да решаваш вместо него. Дори не и за своите деца?
    Не, ако те са зрели и чувстващи същества. Не, ако децата ти са отрасли. Ако пък още не са зрели, най-прекият път към бързото им съзряване е да им позволяваш да правят своя избор - колкото се може по-често, колко се може по-рано, за колкото се може повече практически неща.
    Точно това прави любовта. Любовта оставя човека да тръгне, да си върви. Това, което често наричаме любов, а всъщност често смесваме с любовта, прави точно обратното. Нуждата е онова, което задържа. По този път можеш да различиш нуждата от любовта. Любовта оставя да си тръгнеш, а нуждата те задържа.
    И тъй, ако съм преизпълнен с любов, ще освободя другия, ще го оставя да си тръгне?
    Да, както и да върши много други неща. Ще го освободиш от очакванията си, ще го освободиш от изискванията и правилата, които би поставил пред любимия. Защото той не е любим, ако бъде ограничаван. Не ще бъде обичан безгранично.
    Нито пък ти. Не изпитваш към себе си пълна, безгранична любов, ако се ограничаваш, ако не си предоставяш пълна свобода във всичко.
    Спомняш си, че избор и ограничение не са едно и също. Тъй че не наричай свой избор онова, което си превърнал в ограничение за себе си. И с любов предоставяй на децата си и на всички, обичани от тебе, знанията, които имаш и които ще им помогнат да направят добрия избор - „добрия" тук значи избор, който най-вероятно ще ги доведе до онова, към което се стремят, както и до онова, към което се стремят най-силно: щастливия живот.
    Сподели всичко, което знаеш за него. Всичко, което дотук си разбрал. Ала не се опитвай да наложиш на другите своите идеи, своите правила и своя избор. И не оттегляй обичта си, ако другият направи избор, който ти не би направил. Всъщност, когато сметнеш, че направеният избор е лош, настъпва времето истински да покажеш своята любов.
    Това е съчувствие и съучастие. Няма по-възвишен израз на любовта.
    Какво още означава да бъдеш преизпълнен с любов?
    То означава да присъстваш пълноценно във всеки отделен миг. Ясно да осъзнаваш всичко. Да бъдеш напълно искрен, честен и откровен. Оз-начава готовност да изразиш напълно любовта, която прелива в сърцето ти. Да бъдеш преизпъл-нен с любов означава да бъдеш изцяло съблечен, без скрити помисли и скрити цели, без нищо скрито.
    И казваш, че едно човешко същество, обикновено като мене, може да постигне такава любов? Че тя е нещо, на което сме способни?
    Тя е повече от онова, на което сте способни. Тя е онова, което вие сте. Тя е природата на онова, Което Вие Сте. Най-трудното, което можете да направите, е да отречете това. А вие ежедневно вършите туй трудно нещо. И затова животът ви е тъй труден. Но когато направите онова, което е лесно, когато решите да се върнете към себе си, да станете Тези, Които Сте Наистина - тоест чиста любов, безусловна и безгранична - тогава животът ви отново ще стане лек. Бъркотията ще изчезне и битката ще свърши.
    Такъв мир може да бъде постигнат всеки миг. Пътят към него може да бъде намерен, като се зададе един единствен и прост въпрос:
    Какво би искал да направиш сега!
    Отново вълшебният въпрос?
    Да, това е чудотворен въпрос, защото винаги ще знаеш отговора му. Това го прави вълшебен. То е прочистващо като сапун. То отнема безпокойството от това да бъдеш затворен. То измива всяко съмнение, всеки страх. Изкъпва ума с мъдростта на душата.
    Колко красиво го изразяваш!
    Защото е вярно. Щом зададеш този въпрос, мигновенно ще разбереш какво да правиш. При всякакви обстоятелства, при всякакви условия ще знаеш какво да правиш. Ще получиш отговора. Самият ти си отговорът и задаването на въпроса те отнася към онази част от самия тебе.
    Ами ако сгрешиш, ако станеш за смях? Не можеш ли да сгрешиш и да станеш за смях?
    „Не отгатвай втори път" този отговор, ако ти хрумне веднага. Не търси под вола теле. Направиш ли го, можеш да сгрешиш и да станеш за смях. Проникни в сърцевината на любовта и оттам тръгни към всеки свой избор или решение. Тогава ще намериш мир.


Шестнадесет


    Какво значи да приемаш и благославяш всичко, да бъдеш благодарен за всичко - изцяло, докрай? Това са последните три от Петте Отношения на Бога към Света и те не ми са съвсем ясни - особено третото и четвъртото.
    Да приемаш всичко - изцяло, докрай, значи да не възразяваш и да не се оплакваш от онова, което точно сега се появява и проявява. Значи да не го отхвърляш, да не го отблъскваш и да не бягаш от него, а да го прегърнеш, да го задържиш, съхраниш и обикнеш, като че ли е твоя собстве-ност. Защото то наистина е твоя собственост. То е твое собствено творение, което много ти харесва - освен ако не ти харесва.
    Ако не ти харесва, ще отхвърлиш, ще се откажеш от собствеността си върху създаденото от тебе, а онова, което отхвърляш, от което се отказваш, срещу което се съпротивляваш, упорства. Затова ликувай и се радвай, а ако настоящите обстоятелства и условия са такива, че би направил избора да ги промениш, просто избери да ги преживееш по друг начин. Дори ако видимото явление и външната му проява си останат същите, ти можеш завинаги да промениш начина, по който вътрешно ги преживяваш, ако просто решиш да направиш това.
    Спомни си, че такъв ще станеш по-късно и самият ти. Ще се занимаваш не с видимата, външна страна на нещата, а само със своето вътрешно преживяване. Нека външният свят да си остане, какъвто си е. Създай своя вътрешен свят, какъвто искаш да бъде. Това е смисълът на израза: да си в своя свят, а не от него. Това е майсторството да се живее.
    Нека да си го кажем направо. Трябва да приемаш и одобряваш всичко, дори и онова, с което не си съгласен?
    Да приемеш нещо не значи, че си се отказал да го промениш. Всъщност вярно е точно обратното. Не можеш да промениш онова, което не си приел - било то у себе си, било то извън себе си.
    Затуй да приемаш всичко е божествена проява на божественото у тебе. Така обявяваш, че си негов творец, а само тогава можеш да „разрушиш" сътвореното от тебе самия. Само тогава можеш да разпознаеш - тоест, да познаеш отново - способността си да сътвориш нещо ново.
    Да приемеш нещо, не значи да се съгласиш с него. Значи само да го прегърнеш, независимост това дали се съгласяваш с него или не.
    Ти би ни накарал да прегърнем и самия дявол, нали?
    Как иначе ще го поправиш?
    Вече е ставало дума и за това.
    Да, но пак ще стане дума. Отново и отново ще споделям с теб тези истини. Отново и отново ще ги чуваш, докато ги чуеш. Ако Ме уловиш, че Се повтарям, то е защото ти се повтаряш. Повтаряш всяка постъпка, всяко действие и всяка мисъл, които отново и отново са те водили към тъга, несполука, поражение. А би могъл да пожънеш победа, победа над този дявол вътре в тебе.
    Разбира се, дявол няма - както вече сме си го казвали многократно. Тук си говорим в преносен смисъл, метафорично.
    Как би могъл да поправиш онова, което дори не можеш да задържиш? Трябва първо да задържиш нещо здраво в ръцете си, здраво в своята действителност, преди да го пуснеш да си отиде.
    Не съм сигурен, че разбирам. Помогни ми да разбера това.
    Не можеш да изпуснеш нещо, което не държиш. Затова, Виж! Гледай! Задръж в полезрението си! Нося ти щастливата вест за велика радост.
    Бог приема всичко.
    Хората - с големи изключения.
    Хората се обичат един друг, освен ако този друг направи това или онова. Те обичат своя свят, освен ако той не им харесва. Те обичат и Мене, освен ако не ме обичат.
    Бог не изключва нищо, той приема. Всекиго и всичко.
    Без изключение.
    Да приемаш всичко звучи, както да обичаш всички и всичко.
    Това е едно и също. Използваме различни думи, за да опишем едно и също изживяване. Любовта и приемането са взаимозаменяеми понятия.
    За да промениш нещо, трябва най-напред да приемеш, че то съществува. За да го обикнеш, трябва да направиш същото.
    Не можеш да обичаш част от себе си, ако си заявил, че тя не съществува, че не е твоя собствена, не ти принадлежи. За много части от себе си, от които би желал да се откажеш, да се отречеш, ти си заявил, че не са твои собствени, не ти принадлежат. Отричайки тези части от себе си, ти се отказваш и от възможността да обичаш себе си
    - изцяло, докрай, а оттук - да обичаш и другия
    - изцяло, докрай.
    Дебора Форд посвети на тази тема чудесна книга, озаглавена Мрачната Страна на Търсещите Светлина. Тя разказва за хора, които търсят Светлината, но не знаят как да се справят със своя собствен „мрак", не виждат в него дар. Препоръчвам на всекиго тази книга. Тя може да промени живота му. Тя обяснява много ясно и разбрано защо умението да приемаш е такъв благослов.
    То наистина е благослов! Без него ти би проклел и себе си, и другите. А чрез умението да обичаш и приемаш ти благославяш живота на всеки, до когото се докоснеш. Когато се научиш да обичаш и приемаш всичко, ще се научиш и да благославяш всичко - изцяло, докрай. А това ще ви направи отново - тебе и всеки друг - радостни от срещата си с всичко, радостни - изцяло, докрай.
    Всички неща протичат заедно, свързани са помежду си и ти вече започваш да съзираш и разбираш, че всички тези Пет Отношения на Бога към Света в действителност са едно и също. Те представляват онова, което е самият Бог.
    Качеството на Бога - да благославя всичко, е едновременно и качеството му - да не осъжда нищо. В света на Бога не съществува осъждане, а само похвала и препоръка. Всички вие трябва да бъдете похвалени за дейността, на която сте се посветили, за работата, която вършите - да узнаете и опознаете Кои Наистина Сте Вие.
    Каквато и беда да сполетеше майка ми, каквото и зло да й се случеше, тя винаги казваше: „Бог да го благослови!" Всеки друг би казал: „Бог да го прокълне", но Мама казваше: „Бог да го благослови!"
    Попитах я веднъж защо прави това. Погледна ме, сякаш не можеше да разбере въпроса ми. После, с обичта и търпението на човек, който обяснява нещо на малко дете, отвърна: „Не искам Бог да го прокълне. Искам Бог да го благослови. Само така ще може да се поправи."
    Майка ти „ясно е осъзнавала" нещата. Разбирала е добре много от тях.
    Върви сега и започни да благославяш всички неща в живота си. Спомни си, че не съм ти пратил нищо, освен ангели, не съм внесъл в живота ти нищо, освен чудеса.
    Как ще започне някой да благославя нещата? Не разбирам за какво говориш, какво значат тези думи. Ти даваш на нещо своята благословия, когато му предадеш своята най-висша енергия, своите най-възвишени мисли.
    Трябва да предам своята най-висша енергия, своите най-възвишени мисли на нещо, което мразя? Като войната? Насилието? Алчността? Злите хора? Безчовечните политици? Не разбирам. Не мога да дам на тези неща своята „благословия".
    Но за да се променят, тези неща имат нужда точно от твоята най-висша енергия, от твоите най-възвишени мисли. Не разбираш ли? Няма да промениш нищо, като го осъдиш. Всъщност, в буквалния смисъл на думата, ти ще го осъдиш да се повтори.
    И не трябва да осъждам желанието да се убива, яростните предразсъдъци, ширещото се насилие, неконтролираната алчност?
    Не трябва да осъждаш нищо. Нищо?
    Нищо. Не бях ли ти изпратил Моите проповедници, за да ти кажат „Не съди, нито пък осъждай"?
    Но ако не осъждаме нищо, изглежда като че ли одобряваме всичко.
    Да не осъждаш не значи да не се стремиш към промяна. Защото отказът да осъдиш нещо не значи, че го одобряваш. Значи само, че се отказваш да бъдеш негов съдия. От Друга страна, можеш просто да избереш нещо Друго, различно.
    Изборът за промяна не винаги трябва да иде от гнева. В действителност вероятността да постигнеш истинска промяна расте право пропорционално със стихването на гнева ти.
    Хората често използват гнева като свое оправдание за търсенето на промени и присъдите като свое оправдание за гнева. Във връзка с това сте си създали много драми, виждайки в несправедливостта оправдание за своите присъди.
    Мнозина от вас завършват и връзките си по този начин. Не сте усвоили изкуството да кажете просто: „За мен нещата свършиха. Настоящата форма на тази връзка вече не ми върши работа". Настойчиво повтаряте първата зърната несправедливост, после минавате към осъждането й, а накрая с гнева си се опитвате някак си да оправдаете промяната, която искате да извършите. Сякаш без гняв не бихте постигнали онова, което искате; сякаш не бихте могли да промените онова, което не ви харесва. По този начин разгръщате около всичко това всякакъв род драми.
    А Аз ще ви кажа: благословете, благословете, благословете враговете си и се молете за онези, които ви преследват. Изпратете им най-висшата си енергии и най-възвишените си мисли.
    Няма да бъдете способни да го сторите, ако не разглеждате всеки човек и всяко обстоятелство като дар, като ангел и като чудо. Сторите ли го, ще изпитате благодарността в цялата й пълнота. Ще бъдете благодарни за всичко, благодарни изцяло, докрай - Петото Отношение на Бога към Света - и кръгът ще се затвори.
    То е негова важна съставна част, това чувство за благодарност, нали?
    Да, благодарността е отношението, което променя всичко. Да бъдеш благодарен за нещо, означава да спреш съпротивата си срещу него, да го видиш и признаеш за дар, дори когато не веднага става ясно, че е дар.
    Освен това, вече ти казах, че благодарността за едно изживяване, условие или изход, кога-то бъде поднесена предварително, се превръща в могъщ инструмент за създаването на твоята действителност, както и в сигурен знак за Майсторство.
    То е толкова силно, че си мисля - може би Петото Отношение би трябвало да бъде поставено на първо място.
    Всъщност, величието на Петте Отношения на Бога към Света, както и при Седемте Стъпки към Приятелство с Бога е в това, че те могат да бъдат поставени и в обратен ред. Бог е изцяло, докрай благодарен, благославящ, приемащ, обичащ и радостен! Бог благодари, благославя, приема, обича и се радва на всичко! Прекрасно място, където искам да спомена любимата си молитва; най-могъщата молитва, която някога съм чул. Благодаря Ти, Боже, че ми помогна да разбера, че този мой проблем вече е бил разрешен. Да, това е могъща молитва. Следващия път, когато бъдеш изправен пред условие или обстоятелство, което по твоя преценка ти създава проблем, изрази незабавно своята благодарност не само за решаването му, а и за самия проблем. Ако постъпиш така, веднага ще смениш и гледната си точка, и отношението си към проблема.
    След това, благослови го, както правеше майка ти. Предай му своята най-висша енергия и своите най-възвишени мисли. Така ще го направиш свой приятел, а не свой враг; нещо, което ще те подкрепя, а не нещо, което ще ти се противопоставя.
    После го приеми, а не му се противопоставяй, не го отхвърляй със злоба. Защото онова, което отхвърляш, упорства. Само онова, което приемеш, може да бъде променено.
    А сега, обвий го с любов. Каквото и да преживяваш, ти можеш тъй да обичаш всяко нежелано преживяване, че да го прогониш. В известен смисъл - „да го обичаш до смърт".
    Накрая, бъди радостен, защото така най-подходящият, съвършеният изход ще ти е под ръка. Нищо не може да ти отнеме радостта, защото радостта е онова, Което Си Ти и което винаги ще бъдеш. Тъй че, при среща с всеки проблем направи нещо радостно.
    Както пееше Ана в мюзикъла „Кралят и Аз":

    „Свиркам си весела мелодия
    и нейното радостно настроение
    непрестанно ме убеждава,
    че не ме е страх
".

    Чудесно го каза.
    Имах приятел, който така се отнасяше към света - всеки ден, всеки миг. Помагаше на хората, като им показваше колко лесно и бързо могат да променят отношението си към света и колко различен ще стане животът им след тази промяна. Името му е Джери Джамполски - г-н Джерард Дж. Джамполски - д-р по медицина, ако го представим съгласно приетата форма - и той написа основополагаща книга, озаглавена Любовта е Раздяла със Страха. Джери основа Center for Attitudlnal Healing в Саусолито, Калифорния, а сега има над 130 такива центрове из целия свят. Никога не съм познавал по-мил, по-благ човек. Той се отнасяше положително към всичко. Всичко. В дома му никога не чух обезкуражаваща дума. Той е забележителен човек, а отношението му към живота е вдъхновяващо.
    Нанси и аз прекарвахме няколко дни заедно с Джери и неговата чудесна и изискана съпруга, Дайен Чиринчион. Точно тогава, както се случва понякога в живота, се скарах неочаквано с един от другите гости в техния дом. За съжаление, не бях „във върхова форма". Уморен и изцеден от дългите месеци, прекарани на път, не се държах особено миролюбиво.
    Джери видя, че съм много развълнуван и ме попита дали може да направи нещо, за да ми помогне. Както ще ви каже всеки, който го познава, Джери обикновено задава този въпрос, като види, че някой наоколо изпитва някакви неудобства.
    Казах му, че взаимоотношенията ми с един от другите гости в дома му са породили у мен неприятни чувства. Джери веднага предложи, като най-полезна стъпка, да седнем с него, Даян и другия човек, да се огледаме и да видим „как бихме могли да оправим нещата."
    После ме запита изпитателно: „Искаш да оправиш това или да си останеш с неприятното чувство?" Казах му, че не съм взел съзнателно решението да си остана с неприязнено отношение, но ще ми е трудно да изпълня съвета му. „Добре, всичко тук ще зависи от отношението ти към него", отвърна Джери с тих, кротък глас. „Вероятно всичко това ще доведе до нещо много хубаво. Да видим какво ще бъде то."
    Поразговорихме се, както беше ме посъветвал, и, улеснени от него и Даян, ние с другия гост в дома им направихме първата крачка към разбирателството и обичта. Бях истински благодарен, че Джери беше наблизо в трудния момент, когато аз чисто и просто бях загубил своя Център и чувството Кой Съм Всъщност. Без да вземат страна, без да съдят кой крив - кой прав, без да се намесват остро, а само постоянствайки със съвета си да видя нещата по различен начин, да си позволя и друга гледна точка, Даян и Джери не само изиграха огромна роля в преодоляване на труд-ния момент, но ми показаха и как да прилагам в ежедневния живот лечението чрез промяна на отношението и поведението.
    Не всеки от нас може да има щастието в тежък момент да бъде близо до Джери Джамполски, но всеки от нас би могъл да бъда близо до мъдростта на Джери. Точно затова съм възхитен от новата му книга Прошката: Най-Големият Лечител на Всичко.
    Това, с което се откроява Джери Джамполски, е неговото забележително отношение към нещата. То лекува всичко в обсега на неговото полезрение; то излекува дори зрението ма Джери.
    Случи се тъй, че през времето, което прекарахме заедно, Джери преживяваше някакво здравословно усложнение, което засягаше и зрението му. То се влошаваше. Всъщност за един от дните на нашето пребиваване беше запланувана операция, на която той трябваше да се подложи като приходящ пациент. Съществуваше реалната възможност тази хирургическа намеса да не подобри, а по-скоро да влоши зрението му, та дори и да ослепее изцяло с едното си око.
    Изглеждаше, че Джери не се тревожи от всичко това. Че не мисли за него. Че просто не иска да се потопи в подобни мисли. През дните преди операцията той избягваше всякакви разговори на тази тема. Помня как се запъти за болницата с най-широката си усмивка. „Всичко ще бъде чудесно", заяви той, „както и да мине".
    В този ден аз получих урок от един Майстор.
    Да приемеш нещо не значи да се съгласиш с него. Значи само да го прегърнеш, независимо дали си съгласен или не.
    Да. Имах възможност да видя, че Джери приемаше и благославяше това свое преживяване.
    Даваш на нещо своята благословия, когато му предадеш своята най-висша енергия и своите най-възвишени мисли.
    Точно затова, щом чуя за Петте Отношения на Бога към Света, веднага се сещам за Джери. Той непрестанно ги претворяваше в живо дело.
    Хората винаги ме питат как се промени животът ми, след като книгите ми бяха публикувани. Срещите и новите приятелства с хора като Джери Джамполски бяха промяна, която приех като дълбока благословия. Да задържа и развия личните си връзки с хора, които съм уважавал години наред, беше един от най-поучителните и навяващи смирение резултати от публикуването на Разговори с Бога. Бях съзрял у тези необикновени хора онова, към което вече се стремях, и черпех от тях вдъхновение.
    Имаше, разбира се, и други промени, най-важната от които беше връзката ми с Бога.
    Вече имах лична връзка с Бога и това предизвика у мен изживяването за трайно добро самочувствие, спокоен растеж и развитие на личните ми възможности, дълбоко и обогатяващо се вдъхновение, увереност и сигурност в Преобрази се начинът, по който съхранявам и развивам преживяването на връзките си, и те отразяват това. Личните ми взаимоотношения с другите вече ми носят повече радост и удовлетворение. Колкото до съпружеството ми, трябва да кажа, че пиша тази книга през петата година от брака си с Нанси, а той е романтичен като вълшебна приказка. В началото беше чудесен и става все по-чудесен с всеки изминал ден. Това не значи, че със сигурност ще продължи вечно в сегашната си форма. Не ще се опитвам да правя подобно предсказание, за да не би с това да окажа натиск върху Нанси или върху самия себе си. Но вярвам, че дори ако непрестанно променя формата си, той ще ос-тане завинаги чудесен - изпълнен с откровеност, взаимни грижи, съчувствие, любов.
    Подобриха се не само моите връзки и чувства, не само моето емоционално здраве, а и моето физическо здраве. Чувствам се по-добре, отколкото преди десет години, изпълнен с по-голяма жизненост и сила. Отново няма да предсказвам, че това ще продължи завинаги, защото не искам да окажа натиск върху себе си, но мога да ви кажа, че дори ако здравето ми се промени, душевният ми мир и дълбоката ми радост ще си останат непокътнати, защото видях съвършенството в живота си и вече нито ме спохождат въпроси, нито пък се боря с тях.
    Разбирането ми за богатство също се промени и сега живея в свят без недостиг и ограничения. Тъй като зная, че повечето хора, мои събратя, не преживяват същото, съзнателно работя всеки ден, за да по-могна и на другите да променят това свое преживяване. Свободно споделям богатството си, подкрепям каузи, проекти и хора, с които съм в съгласие, като по този начин също пресътворявам и изразявам Кой Съм Аз.
    Да, бил съм подкрепян и вдъхновяван от голямта любов. В резултат на това, всяка важна страна на живота ми също се промени.
    Преобрази се начинът, по който съхранявам и развивам преживяването на връзките си, и те отразяват това. Личните ми взаимоотношения с другите вече ми носят повече радост и удовлетворение. Колкото до съпружеството ми, трябва да кажа, че пиша тази книга през петата година от брака си с Нанси, а той е романтичен като вълшебна приказка. В началото беше чудесен и става все по-чудесен с всеки изминал ден. Това не значи, че със сигурност ще продължи вечно в сегашната си форма. Не ще се опитвам да правя подобно предсказание, за да не би с това да окажа натиск върху Нанси или върху самия себе си. Но вярвам, че дори ако непрестанно променя формата си, той ще остане завинаги чудесен - изпълнен с откровеност, взаимни грижи, съчувствие, любов.
    Подобриха се не само моите връзки и чувства, не само моето емоционално здраве, а и моето физическо здраве. Чувствам се по-добре, отколкото преди десет години, изпълнен с по-голяма жизненост и сила. От-ново няма да предсказвам, че това ще продължи завинаги, защото не искам да окажа натиск върху себе си, но мога да ви кажа, че дори ако здравето ми се промени, душевният ми мир и дълбоката ми радост ще си останат непокътнати, защото видях съвършенството в живота си и вече нито ме спохождат въпроси, нито пък се боря с тях.
    Разбирането ми за богатство също се промени и сега живея в свят без недостиг и ограничения. Тъй като зная, че повечето хора, мои събратя, не преживяват същото, съзнателно работя всеки ден, за да по-могна и на другите да променят това свое преживяване. Свободно споделям богатството си, подкрепям каузи, проекти и хора, с които съм в съгласие, като по този начин също пресътворявам и изразявам Кой Съм Аз.
    Да, бил съм подкрепян и вдъхновяван от голям брой чудесни учители и ясновидци, с които ми се случи да се запозная лично. Научих от тях какво кара човешките същества да се борят и да се изявя-ват, какво ги държи над тълпата. Това не е снишаване и преклонение пред звезди, защото ми е ясно, че тези забележителни личности могат да помогнат и на всички нас да се издигнем. Същото вълшебство живее у всекиго от нас, затова колкото повече научаваме за хората, които са превърнали живота си във вълшебство, толкова повече можем да използваме примера им в собствения си живот. По този начин и всеки от нас е учител на другите. Всички ние сме водачи и взаимно се призоваваме дори не да се учим, а само да си спомним, да узнаем отново Кои Сме Ние в Действителност.
    Мариане Уилямсън е точно такъв водач. Нека ви разкажа какво научих от Мариане.
    Смелост.
    Тя ми даде велик урок по безстрашие и поемане на път към висините. Никога не съм срещал личност с по-голяма вътрешна сила или духовна издръжливост. Или с по-извисена прозорливост. Но Мариане не само говореше, разкривайки своето прозрение за света, а и работеше, ден след ден, неуморно, за претворяването му в живо дело. Това научих от нея: работи неуморно за претворяване в живота на своето прозрение, при това - прави го смело. Действай сега, веднага, незабавно. Бях веднъж в леглото с Мариане Уилямсън. Тя сигурно ще ме убие, че ви го казвам, но то е вярно. И научих много чудесни неща в миговете на нашата близост.
    Добре де, може би не в леглото, а на леглото. А жена ми, Нанси, влизаше и излизаше от стаята, бъбрейки си с нас, докато стягаше багажа. Всъщност ние бяхме останали по-дълго в дома на Мариане, радвайки се на рядката и безценна възможност да общуваме отблизо с нея. И рано сутринта, в деня на нашето заминаване, двамата, Мариане и аз, бяхме приседнали заедно на леглото й, пийвахме си портокалов сок, хапвахме си сладкиши и си приказвахме за живота. Попитах я откъде намира сили в продължение на толкова години да върви по своя главоломно стръмен път, докосвайки живота на толкова много хора по своя необикновен начин. Тя ме погледна меко, до ден днешен си спомням силата, спотаена в дълбините на погледа й. „Става дума да посветиш живота си" каза тя. „Става дума да живееш в съответствие с най-извисения избор, който си направил, избор, за който много хора само говорят."
    После ми отправи пряко предизвикателство. „Готов ли си на това?" попита. „Ако си готов, чудесно. Ако не си, скрий се от очите на обществото и там си остани. Защото даваш на хората надежда, ставаш образец, изразяваш готовност да ги поведеш, да издигнеш живота си до равнището на образец. Или поне да се опиташ, да се стремиш към това с цялото си същество. Хората могат да ти простят, ако не успееш, но трудно биха ти простили, ако не се опиташ."
    „Споделяйки с другите пътя на своето развитие, ти стъпваш на „пътека за бързо бягане". Ако им кажеш, че могат да постигнат нещо, трябва да си готов да им покажеш, че и ти можеш да го постигнеш. Трябва да посветиш живота си на тази цел."
    Сигурно това значи да живееш „целенасочено".
    Е, дори когато целенасочено осъществяваме намеренията си, понякога изглежда, че нещата стават случайно. Но аз научих, че случайни съвпадения не съществуват и че едновременно протичащите събития са пътят, по който Бог поставя нещата по местата им. Така, щом осъзнаем намеренията си, можем да ги осъществим. А после излиза, че колкото по-целенасочено живееш, толкова повече „случайни" съвпадения откриваш в живота си.
    Първото ми желание след публикуването на Разговори с Бога, книга 1, беше тя да се озове в ръцете на колкото се може повече хора, защото вярвах, че съдържа информация, важна за човешкия род. Две седмици след излизането й д-р Бърни Сигъл бил в Анаполис и изнасял лекция за връзката между медицина и духовност. По средата на изложението си, той казал: „Всички ние през цялото време разговаряме с Бога и не зная как е с вас, но аз си записвам този диалог. Всъщност, следващата ми книга ще бъде озаглавена Разговори с Бога и ще разказва за един човек, който задава на Бога всеки въпрос, който някога му е хрумвал, и Бог му дава отговори. Той не винаги ги разбира и дори понякога спори по малко с Бога. И ето, така си разговарят. Това наистина е мое собствено преживяване."
    Всички в залата се подсмивали - освен една единствена млада жена.
    Моята дъщеря.
    Просто „се случило" Саманта да бъде тоя ден сред слушателите. През първата пауза се втурнала към подиума. „Д-р Сигъл", започнала, задъхвайки се от вълнение, „сериозно ли говорехте преди малко за онази книга?"
    „Разбира се", усмихнал се Бърни, „написал съм я до половината!"
    „Добре, това е много интересно," успокоила се Саманта, „защото току-що беше издадена една книга на баща ми, точно каквато описахте Вие, дори и със същото заглавие.''
    Очите на Бърни се разширили от учудване. „Наистина ли? Това е удивително. Макар да не ме изненадва. Щом една идея излезе наяве, всеки може да се сблъска с нея. Мисля, че всеки от нас по един или друг начин трябва да напише своята собствена лична библия. Ще се радвам да поговоря с него за това."
    На следващия ден се обадих на д-р Сигъл в дома му в Кънектикът и разговаряхме по телефона. Споделихме преживяванията си и опита си и излезе, че той действително пише същата книга, която аз току-що бях публикувал. В тоя момент още не виждах съвършенството на случващото се, а се уплаших. Започнах да си представям най-лоши сценарии: два месеца, след като излезе книгата на Бърни, някой намира моята на някаква задна лавица и ме обвинява, че съм я преписал.
    Бях прекалено объркан и смутен, за да споделя в разговора тези свои мисли. В края на краищата собствената ми книга предупреждаваше да не се поддаваме на мисли, в които господства страхът, многократно повтаряше, че трябва да отхвърлим всички отрицателни представи и да ги заменим с положителни. Бърни каза мило, че би се радвал да прочете книгата ми и аз обещах да му пратя екземпляр от нея. Затворих телефона и се опитах да приложа убеждението си, че винаги трябва да мисля положително. Няколко седмици се мятах между тревогата и учудването. Учудването е противоположност на тревогата. То се отнася за нещо чудно, чудесно, докато тревогата - за нещо тревожно. Тези дни много се чудя - което, заедно с моята умствена енергия, създава много чудеса. Но в онези ранни дни се бях хванал в капана на тревогата и прекарвах в него поне половината от времето си.
    Изглежда, че е било достатъчно да се учудвам през другата половина от времето, защото знаете ли какво направи Бърни Сигъл? Той не само преработи книгата си и промени заглавието й - той обърна наопаки плановете си и ме подкрепи. Тази първа подкрепа, която Разговори с Бога получиха от една знаменитост, помогна да се спечелят купувачи. А някои от тях сигурно биха се отнесли с недоверие към автор, който досега не е публикувал нищо, независимо от качествата на книгата му.
    Ето, момчета, това се казва класа. Това се казва постъпка на голям човек, който знае, че няма да загуби нищо, ако издигне друго човешко същество, свой събрат. Дори когато това човешко същество, този събрат, е тръгнал да крачи по същата територия и да покрива същата почва, се появява човек, способен да каже не само: „Хей, тук има достатъчно място за всички ни!", а дори и: „Ще отстъпя на тоя човек част от моето пространство."
    Оттогава познавам лично Бърни. Дори заедно сме представяли свои книги. Истинско удоволствие е да бъдеш с него, с искриците в очите му, които озаряват всяка зала. Това са искри на себеотрицание, или както щеш го наречи, аз го наричам кратко Факторът Бърни.
    И във вашите очи ще засияят такива искри, ако шествате в живота като Бърни, издигайки всекиго, до чиято съдба сте се докоснали. Сигурно това е смисълът на израза: да преживееш живота си „добротворно".
    Елизабет Кюблер-Рос обичаше да казва: „Истинското добротворство е взаимно". И това беше велик урок, защото, правейки добро на другите, ти правиш добро и на себе си. Познавам човек, който прекрасно разбираше това.
    Гари Зукав живее на един час път от нас. Прекарваме известно време заедно - Гари и духовната му спътница Линда Френсиз, Нанси и аз - в дома ми в Южен Орегон. Веднъж, по време на вечеря, той ми разказа как преди десет години е написал Местонахождението на Душата. Разбира се, познавах книгата, бях я прочел наскоро след издаването й. Той бе написал също Танцуващите Майстори У у Ли. Двете книги се търсеха много и Гари внезапно се беше прочул. Той чувстваше в сърцето си, че би желал да се отнасят към него, както към всеки друг. Но за автор на бестселър това не винаги е възможно, тъй че Гари трябваше да прави съзнателно усилие, за да избяга от светлината на прожекторите. Той „изчезна" за няколко години, като отклоняваше поканите за лекции и исканията за интервюта и вместо това се оттегли на тихо място, за да размишлява върху онова, което бе направил. Бяха ли дали книгите му някакъв съществен принос? Бяха ли достойни за внимание? Дали самият той беше прибавил към съществуващата литература нещо стойностно? Какво е мястото му във всичко това?
    Докато Гари споделяше с мене случващото се, осъзнах, че не съм отделил време да си задам същите въпроси. Просто се бях гмурнал надолу с главата. Знаех, че трябва да се уча от онези, които бяха проникнали продължително, с по-широк поглед в дълбочината на проблемите, поставих си за цел да го направя - но не знаех кога и как ще имам възможност за това.
    Да прескочим десет месеца. Качвам се на самолет за Чикаго. Влизам в кабината и, като се обръщам, виждам там Гари Зукав. Просто „се е случило" да хване същия полет, да седне в същото отделение на самолета, въпреки че отивахме в града по съвсем различни причини - а докато си бъбрим за туй-онуй, се оказва, че сме си запазили места в един и с ъщ хотел. Брей, казах си, какво става тук? Още едно от онези „съвпадения"?
    Като стигнахме в хотела, решихме, че би било добре да вечеряме заедно. В момента пишех книгата, която сега четете, а тя не вървеше много добре. Като че ли бях стигнал до задънена улица. Докато си избирахме менюто, споделих това с Гари. Казах му, че се тревожа, защото включвам истории из моя живот, а не знам дали това би интересувало читателите.
    „Това, което ги интересува, е истината", простичко каза Гари. „Ако разказваш анекдоти, само за да разказваш анекдоти, това ще има ограничена стойност. Но ако описваш преживявания из своя живот, за да споделиш какво си научил от тях, те стават безценни."
    „Разбира се", прибави той спокойно, „за да направиш това, трябва да си готов да покажеш изцяло истинското си лице. Не можеш да се скриеш зад маска. Трябва да си готов да бъдеш неподправен, открит, прозрачен и да покажеш нещата, каквито са. Ако не си отговорил на една житейска ситуация от позицията на майсторство, кажи, че е било така. Ако не си отговорил на изискванията, поставени от собственото ти учение, признай си го. Хората могат да извлекат поука от това."
    „И тъй," рече Гари, „разкажи своите анекдоти, но винаги включи в тях мястото, на което си бил, и поуката, която си извлякъл. Тогава ще запомним твоята история, защото тя ще бъде вече нашата история. Не виждаш ли? Всички вървим по една и съща пътека." Той се усмихна топло.
    Разбира се, Гари Зуков вече беше се завърнал в центъра на общественото внимание, беше приел поканата да се яви в Опра, а сега дори отиваше да изнася лекции и да раздава автографи. Книгата му, посветена на душата, отново е бестселър. Попитах го как се справя със славата. Той разбра, то се знае, че всъщност искам да чуя съвета му, как да се справя аз с моята. Замисли се за миг. Дори за кратко изцъкли очи и усетих, че отива нейде надалеч. После отново заговори спокойно.
    „Най-напред трябва да намеря същността си, личната си истина, своето дълбоко, неподправено Аз. Търся ги ден след ден. Търся ги настойчиво. Отидох да им хвърля един поглед, преди да отговоря на твоя въпрос. След това се опитвам оттам да се запътя към всичко, което правя, независимо дали пиша, участвам в интервю или давам някъде автографи. Ако в момента съм в Опра, опитвам се да забравя, че говоря на 70 милиона души. Научил съм се да говоря на хората пред себе си, на публиката тук, в студиото. И ако никога не напусна дълбоката си същност, оставам в съзвучие със себе си, а това ми позволява да остана в съзвучие и с другите, с всичко наоколо."
    Сигурно точно това наричаме да живееш живота си „хармонично".
    Моята неподправената истина е, че от публику-ването на трилогията Разговори с Бога насам животът ми е вълнуващ - и една от вълнуващите му страни е откритието, че повечето прочути и прославени хора не са недостъпни, надменни и надути, както някои си представят. Издигналите се хора, които срещах, бяха чудесни - „истински", естествени, чувствителни и загрижени за другите - и тъй започнах да виждам, че хората, които изпъкват и се открояват, обикновено притежават тези качества.
    Един ден телефонът в къщи звънна и чух гласа на Ед Аснер. Той, заедно с Елън Бърстин, четеше думите на Бога в аудиокасетките на Разговори с Бога. Започнахме разговор за утринния брой на The Wall Street Journal, където в осем колони, поместени на видно място, ми съдираха кожата. „Хей," изръмжа Ед, „не им се оставяй, момче." Усетих как, докато търси думи, с които да ме окуражи във видимо тежък за мене момент, ми предава част от енергията си. Казах, че обмислям дали да напиша писмо до The Journal в отговор на статията, която вдигна шум. „Не-е," каза той, „не го прави. Там не става дума за тебе, такъв, какъвто си. Поназнайвам мъничко как пресата може да те разкъса на парчета," подсмихна се, а после стана сериозен. „Те не знаят кой си ти всъщност, но ти го знаеш. Остани си такъв, какъвто си, това е най-важното. Те ще го разберат. Всички те ще го разберат. Докато останеш такъв, какъвто си. Не позволявай на никого и нищо да те изтръгне от твоята истина." Ед Аснер, като Гари, е мил, изпълнен с обич човек, който разбира всичко по отношение на истинските стойности. И живее с тях.
    Същото прави и Шърли Маклейн.
    С Шърли ме запозна Шантал Уестърман, по-късно кореспондент за художествено-развлекателния жанр в Добро Утро, Америка. Щяхме да филмираме едно интервю за Добро Утро, Америка и в деня на снимките обядвахме с Шантал и Нанси в Санта Моника. „Познавам някого, когото трябва да познаваш и който трябва да те познава и съм сигурна, че тя ще се радва да се срещне с тебе," предложи Шантал, поглеждайки ме над салатата си. „Мога ли да й звънна?"
    „За кого говориш?" запитах я аз.
    „За Шърли Маклейн", неочаквано за мен отвърна Шантал.
    Шърли Маклейн провикна се нещо в мен. Ще се срещна с Шърли Маклейн Опитах се външно да остана спокоен. „Добре, щом искаш да уредиш това", казах с най-хладен тон, „давай".
    Мислите ли, че ако покажем на някого как сме възхитени от нещо, ще станем по някакъв начин по-уязвими? Аз не зная. Не зная какво значи това. Зная само, че се отказвам от него. Отхвърлям всички за щитни обвивки и черупки, в които съм се скрил, за да не разберат хората никога какво мисля, как се чувствам или какво става с мене. Какъв смисъл има да живея, ако ще пилея половината от живота си, за да се крия? Опитах се да науча това от хора като Гари, Ед и Шърли Маклейн.
    Същата вечер вечеряхме с Шърли в отделен салон на ресторанта при хотела Бевърли Хилс. Шърли Маклейн е съвсем истинска личност, от „най-истинските", които някога съм срещал - и тя веднага те кара да станеш също тъй истински като нея. С това искам да кажа, че тя не отделя време за безсмислени любезности. Не обича приказките на дребно.
    „И тъй", рече тя, като се вмъкнах на канапето до нея, „наистина ли си говорил с Бога?"
    „Тъй мисля," отвърнах скромно.
    „Тъй мислиш?" запита недоверчиво. „Тъй мислиш?"
    „Добре," почти заекнах, „такова беше усещането ми."
    „Тогава не мислиш ли, че трябва да го кажеш? Не се ли случи точно това?"
    „Точно това се случи. Само че някои хора трудно могат да го приемат, ако го изстрелям ей тъй, направо."
    „О, грижа те е какво мислят хората?", погледна ме изпитателно Шърли, доближавайки лице до моето и търсейки погледа ми. „Защо?"
    Шърли винаги задаваше въпроси. Какво мислиш за това? Какво мислиш за онова? Какво те кара да мислиш, че знаеш това и какво те кара да мислиш, че знаеш онова? Ако се случи това-и-това, как ще го приемеш? Имах удоволствието да се срещна с Шърли още няколко пъти и ми стана съвсем ясно защо е такава невероятна актриса. Тя превръща всеки срещнат в случай, който изучава, проявявайки към него съвсем реален интерес, и дава на всекиго реална част от себе си. Не крие нищо. Радостта й, смехът й, сълзите й, истината й - всичко е тук, поднесено в дар от една естествена и непринудена личност, която винаги естествено и непринудено си остава самата себе си. Тя не крои, не съобразява поведението си, личността си, забележките си, разговорите си - с когото и да било, по каквато и да било причина.
    И ето какво сподели с мене Шърли, не чрез някакви думи, специално изречени през времето, което прекарахме заедно, а чрез самия си начин на съществуване: никога не приемай чужд отговор за свой, никога не се отказвай от това, което си, и никога не спирай да изучаваш какъв би могъл да станеш, ако минеш към следващото равнище.
    Това изисква смелост.
    Което ме води към най-смелите хора, които познавам: Елън ДеДженерис и Ан Хечи.
    През декември 1998 година Нанси и аз получихме покана да прекараме няколко дни с тези забележителни жени. Те питаха дали бихме могли да пристигнем навреме за еднодневна среща с неколцина приятели, която са запланували за първи януари. „През тази но-ва година започваме нов живот и не можем да си представим, че бихме се радвали повече да прекараме Новогодишния Ден с някой друг, отколкото с вас," гласеше изпратеното от тях известие. „Книгите ни донесоха толкова голямо вдъхновение."
    Нанси и аз отлетяхме при тях от Естес Парк, Колорадо, където тази сутрин току-що бяхме приключили нашето годишно Усамотение за Отмора и Възстановяване в Края на Годината.
    Не вярвам на Земята да има друго място, където толкова бързо бих се почувствал удобно, както в дома на Елън и Ан. Там не можеш да не се почувстваш тутакси удобно, защото в тяхната къща всяка преструвка си отива, всяка неискреност изчезва и остава единствено безусловното приемане на това, което си, какъвто си, без да се изискват извинения, без да има нужда от обяснения, нито пък има място за вина, срам или усещане, че не си „достатъчно добър". Изживяването не е резултат от нещо особено, което Елън и Ан правят, а от тяхното битие, от начина им на съществуване.
    Първо, те са същества, изпълнени с обич. Открито, честно, постоянно. Това се проявява в топлотата и привързаността, с която се отнасят помежду си, както и към всеки друг в стаята. После, те са прозрачни - което, разбира се, е друга проява на обич. В пространството не витаят скрити цели, неизречени истини, нито дори най-нищожната измама. Те са, каквито са, вие сте, каквито сте, всичко е наред и фактът, че всичко е наред, прави всеки миг прекрасен.
    Домът на Ан и Елън, както и техните сърца, казват простичко: „Добре дошли, тук сте в безопасност."
    Това е най-необикновеният подарък, който можеш да поднесеш на някого. Мога само да се надявам, че винаги ще осигурявам на гостите в собствения си дом такова усещане за сигурност и безопасност. Много са Майсторите, които са ми послужили за образец.
    Как ми се иска да бях ги срещнал няколко години по-рано.
    Всичко е съвършено. Ти ги срещна точно в н а й-подходящото време.
    Да, но няколко години по-рано можех да науча от техния живот неща, които биха ми попречили да нанеса толкова щети на другите.
    Ти не си нанесъл повече щети на другите, отколкото на себе си. Нима не си срещал в живота си хора, за които си си въобразил, че са злодеи?
    Да, може би един или двама.
    И те са ти нанесли непоправими щети? Не, струва ми се, не.
    Работата е там, че никакви щети не са ти нанесли хората, появили се в живота ти, без да сторят нещо, което ти си искал да сторят, или хората, сторили нещо, което ти не си искал да сторят.
    Пак ще ти кажа: Не съм ти изпратил нищо, освен ангели. Тези хора ти поднесоха дарове, чудесни дарове, създадени, за да си припомниш Кой Всъщност Си Ти. А ти, на свой ред, направи същото за други. И когато всички вие преминете през това голямо приключение, ясно ще видите какво сте направили един за друг и взаимно ще си благодарите.
    Казвам ти, ще дойде ден, в който ще преоцениш живота си и ще бъдеш благодарен за всеки миг от него. Всяка болка, всяка мъка, всяка радост, всеки празник, всеки миг от живота ти ще бъде съкровище за тебе, защото ще видиш, че е бил създаден в съвършенство. Ще отстъпиш крачка назад и ще обгърнеш с поглед тъканта му, ще съзреш как е извезана и ще се просълзиш пред красотата й.

1  2  3  4  5  6  7  8  9  10  11