ПРИЯТЕЛСТВО С БОГА
от Нийл Доналд Уолш
Въведение
Опитай се да кажеш на някого, че току-що си имал разговор с Бога и виж какво ще се случи. Нийл Доналд Уолш Едно Две
Не се безпокой. Аз ще ти кажа какво ще се случи.
Целият ти живот ще се промени.
Първо, защото си имал този разговор, второ, защото си разказал на някого за него.
Ако бъдем честни, ще ти кажа, че съм имал повече от един разговор. Имал съм диалог, който продължи шест години. И направих нещо повече от това просто „да разкажа" на някого. Водих си писмени бележки за всичко казано и ги изпратих на издателя.
Оттогава се случиха много интересни неща. Те малко ме изненадаха.
Първата изненада дойде от това, че издателят наистина прочете материала и дори го превърна в книга. Втората изненада - от това, че хората наистина купуваха книгата и дори я препоръчваха на своите приятелите. Третата изненада е, че техните приятели я препоръчваха на своите приятели и дори я превърнаха в бестселър. Четвъртата изненада е, че сега тя се продава в двадесет и седем страни. Петата изненада е, че това съвсем не е изненадващо, като се има предвид кой е съавторът.
Когато Бог ти каже, че ще направи нещо, можеш да разчиташ на него. Бог винаги намира Своя път.
Когато стигнахме до средата на онова, което мис-лех за частен диалог, Бог ми каза, че „това ще стане книга". Не Му повярвах. Разбира се, не бях повярвал и на две трети от онова, което Бог ми е казвал от деня, в който съм се родил. В това беше проблемът. Не само за мене, а и за целия човешки род.
Само да се бяхме вслушали...
Заглавието на току-що публикуваната книга, което не звучеше много оригинално, беше Разговори с Бога. Може да не повярвате, че съм имал такъв разговор. Нито ми е нужно да повярвате в това. То не би променило факта, че аз повярвах в него. Просто ще бъде по-лесно, ако изберете да направите същото, ако прогоните мисълта какво точно ми е било казано - както направиха някои. От друга страна, много хора не само се съгласиха, че такъв разговор е възможен, а дори превърнаха общуването с Бога в обичайна част от собствения си живот. При това общуват с Бога не едностранно, а двустранно. Тези хора, обаче, се научиха да внимават на кого казват за това. И в крайна сметка, когато човек каже, че всеки ден говори на Бога, го наричат благочестив, а когато каже, че всеки ден Бог му говори, го наричат побъркан.
В моя случай всичко е наред. Както казах, нямам нужда който и да било да повярва в каквото и да било от онова, което казвам. Всъщност аз предпочитам хората да се вслушват в собствените си сърца, да открият собствените си истини, да потърсят собствения си съвет, да достигнат до собствената си мъдрост и, ако пожелаят, да разговарят сами с Бога.
Ако нещо, което съм казал, ги подтикне да направят това - ако ги накара да се запитат как са живели и в какво са вярвали в миналото, ако ги доведе до широк обзор на собствения им опит, ако ги убеди да бъдат предани към собствената си истина - тогава идеята ми да споделя опита си, ще се окаже полезна.
През цялото време си мислех, че това е добра идея. Всъщност, и сега съм убеден, че е така. Точно затова книга 1 от Разговори с Бога се превърна в бестселър, както и нейните продължения, книгите 2 и 3. Мисля, че книгата, която сега четете, се е озовала в ръцете ви, за да ви накара още веднъж да се учудите, да опознаете и да потърсите своята собствена истина - но този път във връзка с една още по-широка тема... Възможно ли е да имате нещо повече от разговор с Бога? Възможно ли е да имате истинско приятелство с него?
Тази книга казва да и казва как. Чрез собствените думи на Бога. Тъй като в нея, за щастие, нашият диалог продължава. Разкрива ни нови простори и убедително повтаря част от онова, което вече ми беше казано.
Забелязвам, че разговорите ми с Бога се движат кръгообразно. Преоценяват разгледаното вече, а после ослепително се устремяват по спиралата към нови територии. Този подход на две крачки напред, една назад ми позволява да съхраня в паметта си споделената по-рано мъдрост, като я посадя дълбоко в съзнанието си като здрава основа за по-нататъшно вникване в нещата.
Ето как протича всичко. И макар в началото да се чувствах малко объркан и разстроен, по-късно оцених този ход на развитие, неговите предимства и успехи. Защото, като пусне здрави корени, Божията мъдрост ни помага да въздействаме върху своето съзнание. Да го събудим. Да го възвисим. И в същото време - да разберем повече; да си спомним по-добре Кои Сме Ние Всъщност и да започнем да показваме това.
На тези страници ще споделя част от миналото си и промяната, която настъпи в живота ми след излизането на трилогията Разговори с Бога. Не е чудно, че много хора са ме питали за това. Те искат да знаят нещо за човека, който казва, че неочаквано е имал разговори с Оня Горе.
Но не затова включвам тук някои анекдоти. Не за да задоволя нечие любопитство. Тези отрязъци от моята „лична история" сочат нещо много важно - моят живот, както и животът на всеки от нас показва какво значи да имаш приятелство с Бога.
Разбира се, това е посланието. Всички ние имаме приятелство с Бога, независимо дали го знаем или не.
Аз бях един от онези, които не го знаеха. Нито пък знаех къде би могло да ме отведе това приятелство. Ето го чудото! Ето я великата изненада! Възможността да имаме приятелство с Бога, а още повече неговото предопределение - какво може да ни донесе то и къде може да ни отведе.
Тук ние предприемаме едно пътешествие. Приятелството, в което сме поканени да се включим, си има своя цел и основание да съществува. До неотдавна аз не знаех това основание. Не си го спомнях. Сега, след като ми стана ясно, вече не се боя от Бога и целият ми живот се промени.
На тези страници (както и в живота си) аз вече задавам много въпроси. Но сега предлагам и отговори. Това е разликата. Това е промяната. Сега аз говоря с Бога, не само на Бога.Крача редом с Него, вместо просто да Го следвам.
Най-дълбокото ми желание е и вашият живот да се промени по същия начин; вие също, с помощта и под ръководството на тази книга, да развиете истинско приятелство с Бога и в резултат на това да заговорите, да заживеете живота си с нова увереност в собствените си сили.
Надявам се, че вече ще бъдете не търсачи, а носители на Светлината. Защото каквото донесете, това и ще намерите.
Изглежда, че Бог търси не толкова последователи, колкото водачи. Можем да следваме Бога или да доведем други при Него. Първият път ще промени самите нас, вторият път ще промени света.
Ашланд, Орегон
Юли 1999 г.
Спомням си точно кога реших, че трябва да се боя от Бога. Това стана, когато Той каза, че майка ми ще отиде в ада.
Всъщност, каза го не точно Той, а някой друг - от Негово име.
Бях шестгодишен и майка ми, която се смяташе донякъде за ясновидка, „хвърляше карти" на кухненската маса, „гадаейки" на една своя приятелка. През цялото време в дома ни се стичаха хора, за да видят какви предсказания може да изтръгне майка ми от едно обикновено тесте карти за игра. Казваха, че я бива за това и мълвата за способностите й бързо се разпространяваше.
Точно този ден, докато Мама гледаше на карти, сестра й неочаквано ни посети. Спомням си, че леля ми хич не се зарадва на картината, която се откри пред очите й, когато, чукайки веднъж, се втурна вътре през вратата зад паравана. Мама се държеше, като че ли е хваната на местопрестъплението да върши нещо съвсем нередно. Несръчно представи приятелката си и бързо събра картите, натъпквайки ги в джоба на престилката си.
Нищо не беше казано в този момент, но по-късно леля ми дойде да се сбогува в задния двор, където бях отишъл да си играя.
„Знаеш ли", каза тя, докато я изпращах до колата й, „майка ти не бива да предсказва бъдещето на хората с това свое тесте карти. Бог ще я накаже."
„Защо?" попитах аз.
„Защото има вземане-даване с дявола" - спомням си колко странно ми прозвуча тази фраза и как от нея ме побиха тръпки - „и Бог ще я прати право в ада." Каза това толкова безгрижно, сякаш съобщаваше, че утре ще вали. До ден днешен си спомням как треперех от страх, докато тя на заден ход се измъкваше на шосето. Бях изплашен до смърт, че мама тъй страшно е разгневила Бога. В този миг страхът от Бога се вкорени дълбоко в мен.
Как би могъл Бог, най-доброжелателният творец във Вселената, да накаже майка ми, най-доброжелателното създание в моя живот? И то - с вечно проклятие? Моето шестгодишно съзнание отчаяно се молеше да проумее как е възможно това. Така дойдох до зак-лючението на едно шестгодишно дете: ако Бог е достатъчно жесток, за да стори такова нещо на моята майка - истинска светица в очите на всеки, който я познава, то сигурно е много лесно да Го вбесиш. По-лесно, отколкото да вбесиш моя баща. Тъй че най-добре е да си събираме ума.
Години наред се боях от Бога и страхът ми непрестанно беше засилван.
Спомням си как във втори клас, в един час по Катехизис ни казаха, че едно бебе не може да отиде в рая, ако не е кръстено. Това изглеждаше толкова невероятно дори за второкласници, че ние се опитахме да уличим в грешка монахинята, задавайки й въпроси, с които да я притиснем в ъгъла, като например: „Сестро, Сестро, какво би станало, ако родителите водят бебето си, за да бъде кръстено, и по пътя цялото семейство загине в ужасна автомобилна катастрофа? Нима това бебе няма да иде с родителите си в рая?"
Монахинята ни сигурно беше от Старата Школа.
„Не", въздъхна тежко тя, „боя се, че няма." За нея доктрината си беше доктрина, тя не допускаше никакви изключения.
„Но къде ще отиде бебето?" попита сериозно един от съучениците ми. „В ада или в чистилището?" (В добрите католически семейства деветгодишният е достатъчно голям, за да знае наистина какво означава „ад".) „Бебето няма да отиде нито в ада, нито в чистилището," каза ни сестрата. „Бебето ще отиде в лимбо - предверието към ада."
Лимбо - преддверието към ада?
Лимбо - преддверието към ада, обясни ни сестрата, е мястото, където Бог изпраща бебета и други хора, които, не по своя вина, са умрели, без да бъдат кръстени в правата вяра. Те няма да бъдат наказани в истинския смисъл на думата, но и никога няма да видят Бога.
Това е Бог, с когото отраснах. Може да ви се стори, че си измислям всичко това, но то е истина.
Страхът от Бога е създаден от много религии и, всъщност, се поощрява от много религии.
Но искрено ви казвам, че мен нямаше кой да ме поощри. Ако мислите, че съм бил уплашен от тия неща с либмо - преддверието към ада, почакайте да чуете какво ни учеха за Края на Света.
Някъде в началото на 50-те години чух историята за децата от Фатима. Това е село в централна Порту-галия, северно от Лисабон, където, казваха, Благословената Дева многократно се явявала пред едно младо момиче и неговите две братовчедки. Ето как ми беше разказана тази история.
Благословената Дева дала на децата Писмо до Света, което трябвало да бъде предадено лично на Папата. Той, на свой ред, трябвало да го отвори, да го прочете и после отново да го запечата, а години по-късно да открие публично посланието му, ако реши, че е необ-ходимо.
Казваха, че Папата плакал цели три дни, след като прочел писмото. То съобщавало, че Бог е дълбоко разочарован от нас, и подробно разказвало как Той ще ни накаже, ако не се вслушаме в това последно предупреждение и не променим начина си на живот. Тогава сред стенания, тракане на зъби и невероятни мъчения би настанал краят на света.
Бяха ни учили по Катехизис, че Бог е достатъчно разгневен, за да ни наложи наказанието още тук и сега, но в своята милост ни дава тази последна възможност, за която се застъпва и Светата Майка.
Историята на Богородица от Фатима изпълни сърцето ми с ужас. Изтичах в къщи и попитах майка си дали всичко това е истина. Тя отвърна, че щом свещениците и монахините твърдят нещо, то трябва да е вярно. Изнервени и разтревожени, хлапетата от нашия клас обсипаха Сестрата с въпроси какво бихме могли да направим.
„Ходете всеки ден на литургия", посъветва ни тя. „Казвайте си молитвата всяка вечер, кланяйте се често пред иконите и картините с христовите мъки. Изповядвайте се всяка седмица. Налагайте си покаяние и поднасяйте пред Бога страданието си като доказателство, че сте се отвърнали от греха. Получавайте Светото Причастие. И изричайте Съвършеното си Разкаяние всяка вечер преди да си легнете да спите. Така, ако бъдете отведени от тоя свят преди да се събудите, ще сте достойни да се наредите сред светците на небето."
Всъщност никога не ми беше хрумвало, че може да не доживея утрото, докато не научих детската молитва:
Сега, като си лягам да спя, Моля Господа да запази душата ми. И, ако умра преди да се събудя, Моля Господа да отнесе душата ми.
След това седмици наред се страхувах вечер да си легна. Плачех всяка нощ и никой не можеше да разбере какво не е наред. До ден днешен ми остана фикс-идеята за внезапната смърт. Често, като излизам от къщи, за да летя извън града, та дори и понякога, като отивам до бакалницата, казвам на жена си Нанси: „Ако не се върна, запомни, че последните думи, които съм ти казал, са били: Обичам те!" Това се превърна в постоянна шега, но една малка частица от мене наистина е умряла.
Следващата ми среща със страха от Бога дойде, когато бях 13-годишен. Живеещият срещу нас момък, който в детството ми се грижеше за мен, Франки Шулц, се женеше. И ме покани - мене - да бъда церемониалмайстор на сватбеното му тържество! Ах, колко бях горд! Докато не отидох на училище и не казах за това на монахинята.
„Къде ще се състои сватбата?" попита подозрител-но тя.
Съобщих й името на мястото.
Гласът й стана леден. „Това е лютеранска църк-ва, нали?"
„Ами, не знам. Не попитах. Предполагам, че..."
„Това е лютеранска църква и не бива да отиваш там."
„Ама как така?" попитах.
„Забранено ти е", заяви тя и това прозвуча беза-пелационно.
„Но защо?" настоявах въпреки всичко.
Сестрата ме погледна, сякаш не можеше да повярва, че продължавам да я разпитвам. После, очевидно черпейки безкрайно търпение от някакъв дълбок вътрешен източник, примигна два пъти и се усмихна. „Бог не желае да те види в една езическа църква, мое дете", обясни монахинята. „Хората, които ходят там, не вярват по същия начин като нас. Те не проповядват истината. Грях е да влизаш в друга църква освен в католическа. Съжалявам, че приятелят ти Франки е избрал да се венчае там. Бог не ще освети брака му."
„Сестро," продължавах да настоявам, прекрачвайки многократно границата на търпението й, „какво ще стане, ако все пак бъда церемониалмайстор на сват-беното тържество?"
„Добре," каза тя с истинска загриженост, „тогава ще те сполети беда."
И таз добра! Трудна работа! Бог се оказва корав мъж. Няма излизане от правия път.
Добре, аз излязох от правия път. Бих желал да споделя с вас, че протестът ми се е основавал на високи, морални подбуди, но в действителност не можех да понеса мисълта, че няма да облека своето бяло спортно сако (с розов карамфил - точно както е в песента на Пат Буун). Реших да не казвам никому какво беше рекла монахинята и отидох на сватбеното тържество като церемониалмайстор. Леле, колко бях уплашен! Може да си мислите, че преувеличавам, но аз през целия ден очаквах Бог да ме цапардоса. И през време на цялата церемония все се оглеждах и ослушвах, за да открия лютеранските лъжи, за които бях предупреден, но всичко казано от свещеника беше топло, прекрасно и накара всекиго в църквата да се просълзи. При това и аз в края на службата бях целият облян в сълзи.
Тази нощ, паднал на колене, молех Бога да прости моето прегрешение. Изричах най-съвършените Молитви на Разкаяние, които някога сте чули. (О, Боже мой, от сърце те моля да ми простиш, че съгреших пред Тебе...) Лежах в постелята си с часове, страхувайки се да заспя, повтаряйки отново и отново:
И, ако умра преди да се събудя,
Моля Господа да отнесе душата ми ...
Ето, разказах ви тези истории от детството си, а бих могъл да ви разкажа още много - с една и съща цел. Искам да ви впечатля, да почувствате колко истински беше страхът ми от Бога. Защото моята история не е единствена.
И, както казах, не само католиците живееха в страх пред Господа. Далеч съм от тази мисъл. Половината хора по света вярват, че Бог ще ги „вземе", ако не са добри. Фундаменталистите от всички религии насаждат страх в сърцата на своите последователи. Не бива да правите това. Не го правете. Спрете или Бог ще ви накаже. И тук не говорим за големите забрани като Не Убивай. Говорим за това, че Бог ще бъде недоволен, ако ядеш месо в петък (но Той промени мнението си по този въпрос) или свинско всеки ден от седмицата, или ако се разведеш. Това е Бог, когото ще разгневиш, ако не закриеш с воал женското си лице, ако поне веднъж в живота си не отидеш на литургия, ако не спреш всяка работа, не развиеш килимчето си и не се проснеш на земята в поклони по пет пъти на ден, ако не се венчаеш в храма, ако не отидеш на изповед или не ходиш на църква всяка събота, ако не направиш което и да е от тези неща.
Трябва да бъдем внимателни с Бога. Единственият проблем е, че е трудно да научим правилата, защото са толкова много. А най-трудното нещо е, че изискванията на всяка религия са правилни. Или поне така казват. Но не могат всички те да бъдат правилни. Тъй че как да избереш? Откъде да знаеш? Това са заядливи въпроси, но не и маловажни, щом тук Бог не ни дава широк простор за грешки.
Сега при нас идва една книга, наречена Приятелство с Бога. Какво ли може да значи това? Как ли е станало? Възможно ли е в крайна сметка Бог да не е Светият Разбойник? Възможно ли е некръстените бе-бета да отиват в рая? Носенето на воали, кланянето на Изток, обетът за безбрачие или въздържанието от свинско да нямат нищо общо с каквото и да било? Аллах да ни обича без условия? Йехова да избере всички нас да бъдем с Него, когато дойдат дните на неговата слава?
А дали, разтърсвайки из основи системата си от възгледи, не бихме могли да приемем, че въобще не трябва да се отнасяме към Бога като към „Него"? Не би ли могъл Бог да е жена? Или, дори още по-невероятно - без пол?
За личност, възпитана както бях възпитан аз, дори допускането на подобни мисли може да се разглежда като грях.
Все пак трябва да ги обмислим. Трябва да приемем това предизвикателство. Нашата сляпа вяра ни е водила надолу по една сляпа пътека. През изминалите две хиляди години човешкият род не е напреднал много по пътя на своето духовно развитие. Слушали сме учител след учител, наставник след наставник, урок след урок и въпреки това все още се държим по начин, донесъл нещастие на човешкия род откакто свят светува.
Все още убиваме своите събратя, властта и алчността движат нашия свят, потискаме сексуално собственото си общество, измъчваме и възпитаваме зле децата си, игнорираме страданието и с това отново и отново го създаваме.
Изминали са две хиляди години от рождението на Христа, две хиляди и петстотин - от времето на Буда, още повече - откакто сме чули за пръв път думите на Конфуций или мъдростта на Тао, а все още не сме успели да проумеем Основния Въпрос. Ще намерим ли някога пътя, по който да превърнем получените вече отговори в нещо действено, полезно в ежедневния ни живот?
Мисля, че има такъв път. И се чувствам напълно сигурен в това, защото многократно съм го обсъждал в своите разговори с Бога
Въпросът, който ми задават най-често, е: „Откъде знаеш, че наистина говориш с Бога? Откъде знаеш, че това не става в твоето въображение? Или, още по-лошо, че дяволът не се опитва да те измами?"
Вторият най-често задаван въпрос е: „Защо ти? Защо Бог избра тебе?"
И третият: „Какъв стана животът ти, след като всичко това се случи? Как се промениха нещата?"
Може да си помислите, че най-често задаваният въпрос има нещо общо с думите на Бога, с необик-новените прозрения, зашеметяващите откровения и предизвикателните конструкции на нашия диалог - бъдете сигурни, че често ме разпитваха по този начин - но най-често задаваните въпроси бяха свързани с човешката страна на тази история.
И най-накрая, единственото, което искаме да научим, е да се опознаем един друг. Ненаситното ни любопитство към нашите събратя, другите човешки същества, е по-силно от любопитството ни към каквото и да било друго на света. Като че ли, ако узнаем повече един за друг, ще научим повече за самите себе си. А копнежът ни да узнаем повече за самите себе си - за това Кои Сме Ние Всъщност - е най-дълбокият копнеж на света.
И тъй, нашите въпроси ни водят повече към опита на другия, отколкото към неговите разбирания. Как ти изглежда това? Откъде да знаеш дали е вярно? За какво мислиш точно сега? Защо се почувства така?
Ние съзнателно се стремим да влезем в кожата един на друг. Притежаваме някаква вътрешна ръководна система, която интуитивно и принудително ни насочва един към друг. Вярвам, че на равнището на нашия генетичен код има естествен механизъм, който съдържа универсална интелигентност. Тази интелигентност обосновава отговорите, които даваме като чувствителни, усещащи същества. Тя донася вечната мъдрост до клетъчно равнище, създавайки онова, което някои наричат Закон за Привличането.
Вярвам, че способността ни да се привличаме един друг е вродена и идва от дълбокото познание, че всеки един ще намери у другия Собственото си Аз. Може да не сме осмислили това съзнателно, да не сме го изрекли ясно и точно, но мисля, че сме го разбрали с клетките си. И вярвам, че това микроскопично разбиране произхожда от едно макроскопично разбиране. Вярвам, на най-високо равнище ние знаем, че Всички Сме Едно Цяло.
Това върховно осъзнаване ни притегля един към друг и пренебрегването му поражда най-дълбоката са-мота в човешкото сърце и чувството на човека, че е нещастен.
Моят разговор с Бога ми показа, че всяка тъга в човешкото сърце, всяко усещане за унижение и обида, всяка преживяна трагедия може да се счита причинена от едно човешко решение - решението да се отдръпнем един от друг. Решението да игнорираме на-шето върховно осъзнаване. Решението да наречем ес-тественото привличане, което изпитваме към другия, „лошо", а усещането, че Сме Едно Цяло - фикция.
По този начин ние сме отрекли своето Истинско Аз. И точно от това отричане е произлязъл негативизмът, духът на отрицанието. Родил се е изцяло от нашата ярост, от нашето разочарование, от нашата горчивина, за да донесе смъртта на най-голямата ни радост. Радостта да бъдем Едно Цяло.
И конфликтът в човешките срещи се поражда от това, че дори когато преживеем на молекулярно равнище своето усещане за Единство, на интелектуално равнище настойчиво се опитваме да го отречем. Така мислите ни за живота и за това какъв е той влизат в противоречие с дълбокото ни вътрешно познание. Всъщност, всеки ден ние вървим срещу инстинктите си. И това ни е довело до постоянно умопомрачение. То настойчиво ни кара да действаме, изхождайки от безумната идея за своята изолираност, докато през цялото време копнеем да познаем отново цялата радост на Единението.
Може ли този конфликт някога да бъде разрешен? Да. Той ще завърши, когато разрешим конфликта си с Бога. Ето кое ме подтикна да напиша тази книга.
Нямах никаква представа, че ще я напиша. Както при Разговори с Бога, беше ми дадено да я споделя с вас. Мислех, че като завърша трилогията Разговори с Бога, това ще е краят и на моята „кариера" като „автор по случайност". Но когато седнах да напиша страниците на Признателност и Благодарност за Наръчника към книга 1, внезапно изпитах някакво мистично усещане.
Разказвам ви какво се случи тогава, за да разберете по-добре защо сега пиша тази книга. Като чуха, че я пиша, някои хора ме попитаха: „Предполагах, че ще бъде само една трилогия?" Изглеждаше, като че ли създаването на нова творба нарушава по някакъв начин цялостността на първоначалния замисъл. Така че аз искам да знаете как се появи тази книга; как ми стана ясно, че трябва да я напиша - дори и само затова, че сега седя тук, без да имам представа накъде е тръгнала тя или какво ще има да каже.
Беше пролетта на 1997 година. Бях приключил работата над „Наръчника". Бях изнервен, очаквайки реакцията на издателя ми, Хемптън Роудс. Накрая телефонът звънна.
„Хей, Нийл, великолепна книга!" каза Боб Фридман.
„Така ли мислиш? Или се шегуваш?" Една част от мене никога не може да повярва в най-доброто и очаква най-лошото. Така аз бях готов да чуя от него: „Съжалявам. Не можем да приемем книгата ти. Тряб-ва изцяло да я напишеш наново."
„Разбира се, че мисля така", засмя се добродушно той. „Мога ли да те лъжа за такова нещо? Мислиш ли, че ми се ще да публикувам една лоша книга?"
„Добре де, просто си помислих, че се опитваш да ми създадеш добро настроение, като ми кажеш, че сте получили великолепна книга, докато всъщност сте получили боклук".
„Повярвай ми, Нийл. Не бих се опитал да ти създавам добро настроение, като ти кажа, че сме получили великолепна книга, ако сме получили боклук."
„Добре" казах недоверчиво.
Боб отново ми се присмя добродушно:
„Хей, човече, вие, авторите, сте най-неуверените в себе си хора, които познавам. Не можете да повярвате дори на някого, който си вади хляба с това да ви казва истината. Повтарям, това е великолепна книга. Ще помогне на много хора."
Отдъхнах си. „Добре, вярвам ти."
„Има само едно нещо."
„Знаех си! Знаех си. Какво не е наред?"
„Няма нещо, което да не е наред. Просто не си ми изпратил обичайния за една книга израз на признателност към хората, които са ти помогнали да я напишеш. Искаме само да знаем дали просто си забравил този текст или въобще няма да го има. Това е всичко."
„Това е всичко?"
„Това е всичко."
„Слава Богу!"
Боб се засмя: „Това ли е изразът на твоята признателност?"
„Наистина би могъл да е тоя." Казах на Боб, че току-що съм му изпратил нещо по електронната поща. Като окачих слушалката, издадох вик на радост, после въздъхнах с облекчение.
„Какво става там?" обади се от съседната стая жена ми Нанси. Триумфално влязох при нея.
„Боб каза, че книгата е великолепна."
„О, хубаво," светна лицето й.
„Смяташ ли, че той наистина мисли така?"
Нанси се усмихна радостно и малко недоверчиво. „Сигурна съм, че Боб няма да те лъже за такова нещо."
„Той каза същото. Но има още нещо."
„Какво?"
„Забравил съм да изразя признателността си към хората, които ми помогнаха."
„Добре, това не е проблем. Можеш да изтракаш нещо за петнадесет минути."
Очевидно, жена ми е трябвало да стане издател.
Така една съботна сутрин аз седнах и се заех със задачата си. Зададох си въпроса: „Към кого искам да изразя признателността си за написването на Наръчника?" Разумът ми тутакси отвърна: „Разбира се, към Бога." Добре де, възразих сам на себе си, но аз благодаря на Бога за всичко, не само за тази книга. „Тогава направи го", отвърна разумът ми, на свой ред влязъл в спор с мене. Хванах молива и написах: За пълнотата на моя живот, за всичко добро, почтено, съзидателно и чудесно, което съм успял да сторя, благодаря на Бога, своя най-близък спътник и най-скъп приятел.
Спомням си колко бях изненадан от начина, по който се изразявах. Никога не бях характеризирал Бога с подобни думи, но ясно осъзнах, че точно такова беше чувството ми към него. Понякога, докато пиша, успявам да узная как точно се чувствам. Имали ли сте някога това усещане? Бях там, пишейки това, и внезапно разбрах... представяте ли си, аз действително имам приятелство с Бога. Почувствах се точно така. А разумът ми каза: „Е, тогава напиши го! Давай! И кажи това!" Започнах втория параграф от израза на признателност.
Никога не съм познавал такова чудесно приятелство. Точно това чувствам, че става с мене. И за нищо на света не бих пропуснал случая да изразя признателността си за него.
После написах нещо, без да имам и най-малката представа защо го правя.
Надявам се един ден да обясня на всеки с най-малки подробности как точно да развие такова приятелство и как да го използва. Защото Бог иска повече от всичко да бъде използван. Същото искаме и ние. Аз искам приятелство с Бога. Приятелство, което е действено и полезно.
Точно в този миг ръката ми замръзна. Студ пробягна нагоре по гърба ми. Усетих силен натиск в цялото си тяло. Приседнах за момент спокойно. Потресен, осъзнах нещо, за което преди миг не бях си и помислял. Сега то ми изглеждаше напълно очевидно.
Туй странно преживяване не беше ново. Бях го изпитвал често, докато пишех Разговори с Бога. Няколко думи, няколко изречения изчезваха от съзнанието ми. После ги виждах на хартията пред себе си и внезапно ми ставаше ясно: това е, така е! Въпреки че такова преживяване биваше последвано от някакво физическо усещане - внезапно изтръпване или, както го наричат, радостна тръпка, или пък - радостни сълзи. А в някои случаи - и трите заедно.
Този път бяха трите заедно. Троен удар. Така узнах, че онова, което пиша, е абсолютна истина.
Освен това получих и едно важно лично откровение - това също се беше случвало по-рано. Като че ли внезапно „осъзнаваш" нещо в цялата му пълнота. Узнаваш го „наведнъж".
Беше ми съдено да узная (мога да го опиша само по този начин), че няма да приключа писането си със завършването на трилогията. Внезапно стана ясно, че ще се появят поне още две книги. А после над мен започна да витае познанието за тези две книги и за онова, което те ще кажат. Чух шепота на Божия глас:
Нийл, връзката ти с мене не е по-различна от връзката ти с всеки друг. Ти започваш взаимоотношенията си с всеки друг, разговаряйки с него. Ако потръгне добре, сприятелявате се. И, ако потръгне добре, изпитваш чувство на Единство - приобщаване към личността на другия. Същото ти се случва и при срещата с Мене.
Най-напред водихме разговор.
Всеки от вас преживява разговора с Бога по свой собствен начин - и в различно време по различен начин. Винаги ще се води двустранен раз-говор, такъв, какъвто водим точно сега, в момен-та. Това би могло да бъде разговор „наум" или на хартия, или с отговорите Ми, отнемащи само малко повече време и достигащи до тебе чрез следващата песен, която ще чуеш, или следващия филм, който ще видиш, или следващата лекция, която ще посетиш, или следващата статия в списание, която ще прочетеш, или в неочаквания разговор с приятел, с когото „съвсем случайно" си се сблъскал на улицата.
След като веднъж вече ти е станало ясно, че ние непрестанно разговаряме, можем да преминем към приятелство. Накрая ще усетим, че сме се приобщили един към Друг. Затова ти трябва да напишеш още две книги: Приятелство с Бога и Общуване с Бога. Първата ще разгледа начина, по който можеш въз основа на принципите, споделени в разговорите си с Бога, да превърнеш новата си връзка с него в пълноценно, действено приятелство. Втората ще разкрие начина, по който можеш да издигнеш това приятелство до равнището на общуване и какво ще се случи, когато го направиш. Тя ще даде план за действие на всеки търсещ истината и ще съдържа смайващо послание към човешкия род.
Точно сега, в този миг, ти и Аз сме Едно Ця-ло. Само че ти не го знаеш. Не можеш да избереш дали да го преживееш - също както не можете да узнаете или изберете дали да преживеете Единението си един с Друг.
Твоите книги, Нийл, ще сложат край на това разделение в съзнанието на всички, които ги прочетат. Ще разрушат илюзията за разделяне. В това винаги се е заключавала мисията ти. Никога - в нещо по-малко. Разговорите ти с Бога са били винаги и само началото.
Бях смаян, поразен. Отново мраз пробягна нагоре по гърба ми. Започнах да чувствам вътрешно треперене, каквото никой отстрани не би могъл да долови, но вие усещате с всяка клетка на тялото си. И това става наистина. Всяка клетка на тялото затрептява по-бързо. Вибрира с по-висока честота. Танцува с енергията на Бога.
Колко добре го каза! С чудесна метафора!
Я виж ти! Не Те очаквах да се появиш толкова скоро. Свързвах очакването си за твоята поява с онова, което беше казал по-рано, през 1997 година.
Зная. Не можах да се стърпя. Щях да чакам някъде докъм средата на книгата, но ти я започна, пишейки много поетично, и аз не можех да остана настрана.
Хубаво. Това е много хубаво.
Добре, то стана наистина почти от само себе си. Винаги, когато пишеш лирично, говориш поетично, усмихнеш се мило, запееш или затанцуваш, аз трябва да се появя.
Наистина ли?
Нека да се изразя така. Аз винаги съм там, в твоя живот. Винаги и Всякак. Но ти по-ясно осъзнаваш моето присъствие, докато правиш някои неща: докато се усмихваш, или любиш, или пееш, или танцуваш, или пишеш от сърце. Всяко от тях е най-висшата проява на това Кой Съм Аз и като изразяваш тези свои качества, ти изразяваш Мене. В буквален смисъл. Което значи да ме изтласкаш навън, наяве.
Ти ме изваждаш от своята душа, където аз постоянно пребивавам, и Ме показваш на света извън себе си, на външния свят. Така изглежда, като че ли Аз просто „се появявам". Истината е, че Аз съм винаги там, но ти само в тези моменти осъзнаваш присъствието Ми.
Е, добре, аз щях да кажа много повече, преди да вляза в диалог с Тебе.
Продължавай! И го кажи.
Извинявай, но някак си ми е трудно да не ти обръщам внимание. Щом Ти си тук, мъчно ще се престоря, че Те няма. Все едно, че говори борсов агент и всички го слушат. След като Ти започна диалога, кой ще иска мене да ме чуе?
Мнозина. Вероятно всички. Ще пожелаят да чуят какво си преживял. Ще искат да узнаят какво си научил. Не се отдръпвай само защото Аз съм се появил. Това е проблемът при толкова много хора. Бог се появява и те си мислят, че трябва да се снишат. Мислят си, че трябва да се смирят.
Не трябва ли да се смирим в присъствието на Бога?
Не съм дошъл, за да ви смиря, а за да ви въздигна.
Така ли?
Когато вие сте въздигнати, такъв съм и Аз. Когато сте смирени, такъв съм също и Аз. Всички Ние сме Един. Вие и Аз сме Едно Цяло.
Да, това проумях и аз. Натам бях се запътил...
Върви тогава. Не Ме оставяй да те спра. Разкажи на читателите за своето преживяване. Те наистина искат да узнаят това. Ти беше прав. Като те опознаят, хората ще опознаят себе си. Ще видят себе си у тебе, а като видят, че у теб съм Аз, ще видят, че съм и у тях. И това ще бъде един велик дар. Тъй че продължавай с твоята история.
Добре, разказвах как всяка клетка в тялото ми сякаш се люшкаше, трептеше, вибрираше. Тресях се в чудесен трепет на вълнение. И една сълза капна от окото ми, проби си път надолу по бузата ми и стигна със соления си вкус до езика ми, все едно, че я бях облизал с език от сърцето си. Отново почувствах същото. Мислех, че ще прелея отвътре навън, преизпълнен... с любов.
Не можех да напиша нито дума повече за Израза на признателност. Трябваше да направя нещо с онова, което току-що ми бе дарено. Исках да започна да пиша Приятелство с Бога още тогава и още там.
„Хей, хей, не можеш да постъпиш тъй", посъветва ме разумът ми. „Още не си написал дори третата книга" (разбира се, ставаше дума за последната книга в трилогията Разговори с Бога).
Знаех, че трябва да завърша трилогията, преди да се осмеля да пристъпя към нов проект. Въпреки то-ва ми се искаше да направя нещо с енергията, която струеше по вените ми. Затова реших да се обадя на моята редакторка при другите ми издатели, Putnam Publishing Group в Ню Йорк.
„Няма да повярваш", измърморих, като чух гласа й по телефона, „но току-що ми беше дадена темата на още две книги и командата да ги напиша."
Аз никога не командвам никого да прави каквото и да било.
Добре, използвах думата „команда" в разговор с редакторката си. Може би е трябвало да кажа „И вдъхновението да ги напиша."
Тази дума щеше да бъде по-подходяща, по-точна.
Толкова бях развълнуван, че не можех да оглеждам всяка изречена дума, да меря точността й.
Разбирам, и все пак точно по този начин е била създадена през годините невярната, изопачена представа за Мене.
Сега дойдох тук, за да поправя това впечатление. Дойдох, за да ви кажа какво значи да имаш истинско приятелство с Бога - и как можеш да го имаш.
Отново съм страхотно развълнуван! Започвай, започвай!
Завърши разказа си.
Че кой ли ще иска да слуша за онова? Искам да чуя за това.
Завърши историята си. Тя е свързана с всичко това. И ще ни доведе до днешния ден.
Добре, казах на редакторката си точно това, което Ти ми беше казал за следващите две книги и тя занемя. Попитах я дали мисли, че Putnam ще се заинтересува от издаването им.
„Шегуваш ли се? Разбира се, че ще проявим интерес", рече тя, добавяйки, че би желала да й напиша накратко онова, което току-що й бях казал.
На следващия ден изпратих нещичко по факса и компанията учтиво ми предложи договор за две книги.
Защо просто не пусна книгите по Интернет? Какво?
Защо просто не ги предложи безплатно? Защо ме питаш за това?
Защото много хора искат да го знаят. Предложи ли ти издателят много пари?
Е, да, предложи ми.
Защо се съгласи да ги приемеш? „Ако беше Божи човек, би се съгласил да споделиш със света тази информация безплатно. Нямаше да тичаш насам-натам, подписвайки договори за издаването на много книги." Не казват ли това мнозина?
Да. Точно това. Да, те казват точно това. Казват, че го правя за пари.
Е, и?
Не го правя за пари. Но нима това е причина да се откажа от тях?
Един Божи човек не би приел пари. Не би го направил.
Не би ли го направил? Нима свещениците не получават заплати? Нима равините не ядат?
Да, но не много. Проповедниците на Божието слово живеят в бедност, не искат цяло състояние, за да споделят прости истини.
Не съм искал цяло състояние. Не съм поискал нищо. Било ми е предложено.
Да беше отказал да го приемеш.
Защо? Защо казваш, че парите са нещо лошо? Ако бих имал шанса да спечеля много пари, споделяйки вечната истина, защо да не го сторя?
Ами ако, освен всичко друго, мечтая с част от тези пари да направя необикновени неща? Ами ако мечтая да създам и учредя фондация с идеална цел, която да разпространява Твоето послание из целия свят? Ами ако мечтая да направя живота на другите по-щастлив?
Това би могло малко да помогне. Би могло да направи образа ми не толкова щур.
Ами ако аз просто давам част от парите на други-те? Ако им помагам в нужда?
Това също би помогнало. Бихме могли да го разберем. Бихме започнали дори да го приемаме. Но ти самият би трябвало да живееш съвсем скромно. Не би трябвало да харчиш за самия себе си.
Да не харча? Да не се радвам на това, което съм? Да не живея в разкош? Да нямам красива къща? Да не карам хубава кола?
Не. Нито пък да носиш най-модни дрехи, да се храниш в скъпи ресторанти или да си купуваш луксозни предмети. Трябва да даваш парите си на бедните, да живееш, като че ли парите нямат значение.
Но аз живея точно тъй! Живея, като че ли парите наистина нямат значение. Харча ги свободно и ги давам лесно, споделям ги щедро и се държа наистина точно тъй - все едно, че те нямат значение.
Като видя нещо скъпо, което искам да имам или да направя, действам като че ли парите нямат значение. А когато сърцето ми ме призове да помогна на друг, или да направя публично нещо великолепно, също действам като че ли парите нямат значение.
Продължавай да действаш така с парите си и ще ги изгубиш всичките.
Искаш да кажеш, че ще ги използвам всичките!
Не можеш да изгубиш пари. Можеш само да ги използваш. Използваните пари не са изгубени. Някой ги има Не са изчезнали. Въпросът е кой ги има. Ако са отишли у хора, които са ми продали някои неща или са направили за мен неща, които съм искал, как бих могъл да „изгубя" нещо? А ако са отишли за извършване на добри дела или за посрещане нуждите на другите, каква загуба има в това?
Но ако не държиш на тях, от тях нищо няма да остане.
Не „държа на" нищо, което имам! Научих, че когато държа на нещо, го губя. Ако „държа на" любовта, мога да остана без нея. Ако държа на парите, те нямат стойност. Единственият начин, по който можеш да „имаш" нещо, е да го раздадеш. Тогава - и само тогава - можеш да разбереш, че го имаш.
Ти се изплъзна от Моя най-важен въпрос. Със своята словесна гимнастика изцяло излезе извън темата. Но аз няма да те оставя да се изплъзнеш така. Ще те върна обратно.
Най-важният въпрос е, че който проповядва истинското слово Божие, не би трябвало да го прави за пари.
Кой Ти каза това?
Ти.
Аз?
Да, ти Ми го каза. През целия си живот си Ми го казвал. Преди да напишеш тези книги и да спечелиш много пари. Какво те накара да се промениш?
Ти ме накара.
Аз те накарах?
Ти ме накара. Каза ми, че не парите са коренът на всяко зло, но може би аз съм решил, че мярката им е този корен. Ти ми каза, че животът е създаден, за да му се радваме и че е добре да го правим. Повече от добре. Ти ми каза, че парите не са по-различни от каквото и да било друго на света - че всичко е Божествена енергия. Ти ми каза, че не съществува място, където Тебе да Те няма, че Ти изразяваш Себе си вътре, наоколо, чрез всяко нещо - наистина, че Ти си всяко нещо, Всичко във Всичко - а това включва и парите.
Ти ми каза, че през целия си живот съм се придържал към неточен възглед върху парите. Че съм ги считал за нещо нередно. Мръсно. Недостойно. И че когато съм мислел така, съм считал Бога за нещо нередно, мръсно и недостойно, защото парите са част от това, Което Си Ти.
Ти ми каза, че съм си създал интересна житейска философия, в която парите са „зло", а любовта „добро". Затова, колкото по-любящо или важно за обществото е нещо, толкова по-малко пари трябва да печелим от него - Аз или някой друг.
В тази насока, каза ми Ти, половината свят гледа на нещата и постъпва наопаки.
Плащаме на нашите стриптизьорки или играчи на първа база невъобразими суми, за да правят това, което правят, докато учените ни, които търсят лек срещу СПИН-а, учителите, които са с децата ни в класните стаи, свещениците, равините и жреците, които се грижат за душите ни, са оставени на хляб и вода.
Каза ми, че това е създало обърнат надолу с главата свят, където нещата, които ценим най-високо, получават най-ниското възнаграждение. Каза ми също, че това не само не ни върши добра работа (ако наистина искаме да създадем света, който казваме, че искаме да създадем), но че то дори не е и нужно, защото съвсем не изразява Твоята воля.
Каза ми, че Твоята воля е всяко човешко същество да живее в разкош и че в разкоша няма нищо нередно, а единственият ни проблем тук, на Земята, е, че още не сме се научили да споделяме този разкош - дори и след хиляди години.
Ти ми обясни също, че не проповядвам истината за парите, като бягам от тях. Само възпроизвеждам лошата подредба на света и така я подкрепям.
Ти ми каза, че много по-могъща проповед би било да приема радостно парите - и всички хубави неща на света, като също толкова радостно ги споделям с другите.
Казах ли ти всички тези неща? Да. Недвусмислено. И ти ми повярва?
Разбира се. Всъщност, тази нова вяра промени живота ми.
Добре. Това е много добре. Ти добре научи всичко, сине Мой. Ти слушаше внимателно и добре научи всичко.
Знаех си! Ти просто ме изпитваш. Знаех си, че просто искаш да видиш как ще отговоря на тези въпроси.
Да, но сега имам за тебе още въпроси.
Хайде де!
Защо хората трябва да плащат за това послание? Забрави защо каза, че е редно ти да получиш пари за него. Но защо хората трябва да дават пари за него? Не трябва ли Божието слово да бъде безплатно за всички? Защо просто не го пуснеш по Интернета?
Защото хората натъпкват денонощно Интернета с хиляди думи, разказвайки на другите за вярванията си, и защото другите трябва да приемат всичко това. Сърфирал ли си по Мрежата напоследък? Това няма край. Отворили сме кутията на Пандора.
Можеш ли да си представиш колко души биха ми обърнали внимание, ако бях скочил в Интернета, кога-то всичко това започна, за да оповестя, че имам разговори с Бога? Вярваш ли наистина, че това би било новина по Интернета? Да ме прощаваш.
Добре, но сега книгите ти станаха много популярни. Всеки е чул за тях. Защо да не ги пуснеш сега по Интернета?
Ако хората знаят, че книгите Разговори с Бога имат стойност, то е, защото други хора са дали за тях нещо, което ценят. Стойността, която хората са вложили в тях, е основание за стойността, която имат. Целият смисъл на живота е в това хората да създават добри неща едни за други. Тук всички ние вършим само това. Просто предлагаме на света своите „блага". Когато светът се съгласи, че онова, което предлагаме, си струва - независимо дали то е поправка на водопровод, печене на хляб или лечение на хора - светът казва, че то е „ценно", „стойностно", тоест достойно да има цена, стойност. И ако придадем на нещо стойност, като го предложим в замяна на нещо стойностно, което притежаваме, ние не само получаваме стойността, която даваме - ние внезапно правим и за другите по-стойностно притежаването на това нещо.
И така, другите са привлечени от него, защото хората винаги искат да внесат нещо стойностно в живота си. Нашата търговска система ни позволява да определим кое е стойностно и кое не е.
Тази система не е съвършена, както не са съвършени и решенията ни за това кое да ценим. Но тази несъвършена система е единственото, с което разполагаме в момента. Аз работя в рамките на системата, за да я променя.
А какво ще стане с бедняците, които нямат пари да си купят книгите ти?
Почти във всеки дом на тази страна има книги. Въпросът не е в това дали там има книги, а какви книги има там.
Освен това Разговори с Бога могат да бъдат намерени наистина във всяка библиотека. А чрез програмата Книги за Приятели са станали достъпни и за затворниците, и за хората в нужда.
И тъй, тук аз не твърдя, че този материал не е достъпен. Той е преведен на много езици и хората по целия свят са намерили пътя си към него. От Хонг Конг до Тел Авив, от Полша до Япония, от Берлин до Бостън те го четат, изучават в групи и споделят помежду си.
Все пак ще призная, че този въпрос беше труден за мене. Темата за парите в моя живот - какво е редно да имаш и да правиш - ме е измъчвала десетилетия наред. Както Ти беше казал, в това отношение аз не се различавам от целия човешки род.
Дори и днес една част от мене мисли, че трябва да се откажа от славата, да се откажа от финансовото благополучие и всяка друга отплата, която ми донесе трилогията Разговори с Бога. Част от мене настойчиво иска да нося власеница, да живея в колиба и да не приемам нищо от благата на света в замяна на благата, които съм му дал. Като че ли това някакси би повишило стойността на даденото от мене.
Виждаш ли колко коварно е всичко това? Изградих структура, в която искам от другите да ценят онова, за което няма да приема никаква отплата, като че ли то няма цена.
Но как да очаквам от другите да оценят нещо, което аз не ценя? Това не е просто въпрос, който си задавам. За мен то е нещо прекалено дълбоко, прекалено близко до същността на нещата. И доколко ценя самия себе си, ако повярвам, че трябва да страдам заради другите, за да видя собствената си стойност? Ето друг същностен въпрос. Друга тема, която пренебрегваме.
Но, след като Ти постави въпроса, аз питам: Нима стойността на Тед Търнър е по-ниска от стойността на Майка Тереза? Нима Джордж Сорос е по-малко добър (човек) от Че Гевара? Нима политиката на Джеси Джексън, който, изглежда, живее по-богато, има по-ниска стойност от политиката на Вацлав Хавел, който може би живее по-бедно? Може ли папата, чиито одежди струват повече от годишната прехрана на едно бедно дете, да обяви думите си за богохулство само защото живее по царски като глава на една църква, притежаваща милиарди?
Тед Търнър и Джордж Сорос са дарили милиони долари. Използвали са възнаграждението за своите претворени в живота мечти, за да открият простор пред мечтите на човечеството.
Да разкрием простор пред мечтите на човечеството чрез претворяване в живота на собствените си мечти. Каква великолепна идея!
Джеси Джексън донесе надежда на милиони чрез надеждата, която го доведе до позиция с голямо об-ществено влияние. Папата вдъхновява хората от целия свят, но нямаше да бъде вдъхновител дори само на католиците в света (всъщност много по-малобройни), ако се явяваше облечен в дрипи.
Така аз се примирих с факта, че Разговори с Бога ми донесоха по-голямата част от земните блага - както и възможността да споделя тези блага с други хора.
Аз обаче искам да посоча тук, че не публикуването на тези книги е причина за станалото. Ти постави причината на истинското й място, преди книгите да бъдат публикувани. Всъщност те затова бяха и публикувани, затова станаха и толкова популярни.
Да, разбирам, че това е вярно.
Можеш да бъдеш сигурен в това. Животът ти и реализмът ти по отношение на парите - и всички хубави неща - се промениха, когато ти се промени.
Те се промениха за тебе, когато ти промени мнението си за тях.
Добре, сега, както виждаш, мисля, че Ти направи това. Продължавам да казвам на хората, че тези книги станаха популярни, защото Ти пожела това. В някаква степен съм убеден, че това беше Божията воля.
Разбира се, че си убеден. Това те освобождава от отговорността за станалото, нещо повече - придава на всичко това по-голяма достоверност. Не ми се ще да ти спукам балона още тук, но идеята не беше моя.
Не беше ли Твоя?
Не. Твоя беше.
О, великолепно. Сега вече мога да кажа, че съм бил вдъхновен от Бога. Но как стои въпросът с книгата, която сега пиша? Ти дойде при мен и ми каза да го направя.
Добре, това място не е по-лошо от всяко друго, за да започнем от него дискусията си на тема: Как да осъществим своето приятелство с Бога.