Три
Ако двамата с тебе ще имаме истинско приятелство - действено приятелство, а не само приятелство на теория... Четири Пет
Това е важно. Хайде да спрем тук и да направим това разграничение, защото то е важно. Много хора си мислят, че Бог им е приятел, но не знаят как да използват това приятелство. Виждат го като далечна, не като близка връзка.
Много хора въобще не мислят за Мене като за приятел. Това е тъжната част от цялото. Много хора мислят за Мене, като за родител, не като за приятел, при това - като за суров, жесток, взискателен родител. Като за Баща, който няма да търпи никакви грешки в определени области, като например - как да се прекланят пред Мене.
В представите на тези хора Аз не само изисквам вашето преклонение, а го изисквам и по определен, специфичен начин. Не е достатъчно, че си дошъл при Мене. Трябва да дойдеш при Мене по определен път. Ако дойдеш по друг път - по който и да било друг път - ще отблъсна любовта ти, ще пренебрегна горещите ти молби и, всъщност, ще те осъдя да отидеш в ада.
Въпреки че Те търся искрено, с чисти намерения и с най-доброто разбиране, което мога да постигна?
Въпреки това. Да, въпреки това. В представите на тези хора Аз съм строг родител, който няма да приеме нищо по-малко от абсолютна точност в разбирането ти за това Кой Съм Аз.
Ако не си точен в разбирането, до което си достигнал, Аз ще те накажа. Можеш да имаш най-чисти намерения; можеш да бъдеш изпълнен с преливаща любов към Мене. Въпреки това Аз ще те хвърля в пламъците на ада и ще гориш там вечно, ако си дошъл при Мене с погрешно име на уста, с погрешни представи в главата си.
Казват, че мнозина Те виждат по този начин. Но един приятел съвсем не се държи така.
Не, не се държи така. И тъй, самата идея да имаш приятелство с Бога, такава връзка, каквато имаш с най-добрия си приятел, им е необяснима.
Освен това, ти имаш право, дори сред хората, които Ме разглеждат като свой приятел, повечето Ме държат на голямо разстояние от себе си. Те нямат действено приятелство с Мене. Това е по-скоро една много далечна връзка, на която се надяват, че могат да разчитат, ако въобще някога им потрябва. Но то не е приятелство ден-за-ден, час-за-час, минута-за-минута, постоянно приятелство каквото би могло да бъде.
И Ти започваш да ми казваш какво трябва да направя, за да имам такова приятелство с Тебе.
Промяна в ума и промяна в сърцето. Това трябва да се направи. Промяна в ума и промяна в сърцето.
И смелост.
Смелост?
Да. Смелостта да отхвърлиш всяка представа, всяка идея, всяко учение за Бог, който би те отблъснал.
Това ще изисква огромна храброст, защото светът е изобретил начини, измислил е как да ти напълни главата с тези представи, идеи и учения. Ще трябва да възприемеш ново мислене за всичко това, мислене, което да си дава сметка за абсолютно всичко, което ти е било казано или си чул за Мене.
Това ще е трудно. За някои ще е много трудно. Но ще бъде необходимо, защото не можеш да имаш приятелство - истинско, близко, действено, работещо на принципа „даваш, за да вземеш" приятелство - с някого, от когото се боиш.
И тъй, да изградиш приятелство с Бога значи преди всичко да забравиш „страхопочитателството" към Бога.
О, това ми харесва. Не е дума, която се среща в езика ви, но тя ми харесва.
Точно това си имал с Мене през всичките те-зи години - „страхопочитателство" към Бога.
Зная. Обясних това в началото. От времето, когато бях малко момче, винаги са ме учили да се боя от Бога. И се боях от Бога. Дори когато се отървах от този страх, ме придумваха да се върна обратно към него.
Накрая, когато бях деветнадесетгодишен, отхвърлих Бога на Гнева от моята младост. Но не го замених с Бога на Любовта, а въобще отхвърлих Бога. Ти просто вече не беше част от живота ми.
Озовах се толкова далече от мястото, където се намирах само преди пет години! Когато бях на четиринадесет, единственото, за което можех да мисля, беше Бог. Вярвах, че ще избегна Божия гняв, ако накарам Бога да ме обича. Мечтаех да стана свещеник.
Всеки мислеше, че ще стана свещеник. Сестрите в училище бяха сигурни в това. Майка ми също беше сигурна. Гледаше ме как издигам олтар в кухнята и обличам „одеждите си", за да изиграя отслужване на литургия. Другите малчугани носеха направени от пешкир шапчици на Супермен и скачаха от столовете. Аз превърнах пешкира в свещенически одежди.
После, като преминах в последния клас на енорийското начално училище, баща ми внезапно сложи край на цялата тази работа. Един ден, докато си говорехме за нея с Мама, Татко влезе в кухнята.
„Няма да постъпиш в Семинарията", прекъсна ни той, „тъй че не си го и помисляй".
„Няма да постъпя ли?" Почувствах се изгубен. Бях поразен. Считах въпроса за предрешен.
„Не", спокойно каза Татко.
„Защо?" тихо приседна Мама.
„Защото не си достатъчно голям, за да вземеш подобно решение", заяви баща ми. „Не знаеш какво решаваш."
„Много добре знам! Решавам да стана свещеник!" възкликнах аз. „Искам да стана свещеник."
„Ах, ти не знаеш какво искаш", изръмжа Татко. „Прекалено млад си, за да знаеш какво искаш."
Накрая Мама каза нещо от рода на: „Ох, Алекс, остави момчето да си има свои мечти."
Татко не споделяше нито една от тях. „Не го окуражавай", изкомандва той, после изстреля едно от своите: „Дискусията приключи!" и ме погледна. „Няма да постъпиш в Семинарията. Избий си го от главата!"
Побягнах от кухнята надолу по стълбите към задния двор. Подирих убежище под любимото си люляково дърво, онова, което бе пуснало корени в далечния ъгъл на двора, онова, което никога не цъфтеше достатъчно често, никога не цъфтеше достатъчно дълго. Спомням си как вдъхвах невероятно сладкия аромат на пурпурните цветове. Забих си носа в тях като Бика Фердинанд. После заплаках.
Не за пръв път баща ми гасеше светлината на радостта в моя живот.
В този етап от развитието си мислех, че ще стана пианист. Искам да кажа, професионалист, като Либерас, идола на моето детство. Всяка седмица го гледах по телевизията.
Той беше от Милуоки и всеки в града беше развълнуван и горд, че едно местно момче е направило такава кариера. Наистина не във всеки дом имаше телевизор - поне не в южния работнически квартал на Милуоки - но, божичко, Татко бе успял да купи 12-инчов Емерсон с черно-бял екран, на който образите изглеждаха извити като скоби. Сядах пред него всяка седмица, хипнотизирай от усмивката на Либерас, от свещниците и от онези, отрупани с пръстени ръце, прелитащи над клавиатурата.
Веднъж някой беше казал, че имам съвършен слух. Не знам дали това е вярно или не, но знам, че можех да седна на пианото, да уловя и изсвиря по слух една проста мелодия, с такава лекота, с каквата бих могъл да я изпея. Винаги, когато Мама ни водеше в къщата на баба, се втурвах право към пианото, изправено до стената на дневната и започвах да си дрънкам Mary Had a Little Lamb или Twinkle, Twinkle, Little Star. Точно две минути ми бяха достатъчни, за да намеря верните ноти за всяка нова песен, която исках да опитам, после я свирех отново и отново, развълнуван до дъното на душата си от музиката, която се раждаше под пръстите ми.
През същия период от живота си (както и много години след това) се прекланях и пред по-големия си брат Уейн, който също можеше да свири на пиано, без да знае нотите.
Син на Мама от предишната й връзка, Уейн не беше любимец на баща ми. Всъщност, това е меко казано. Татко мразеше всичко, което Уейн обичаше, Татко отричаше всичко, което Уейн правеше. Затова свиренето на пиано беше занимание „за нехрани-майковци".
Не можех да разбера защо продължаваше да казва това. Обичах да свиря на пиано - колкото и малка възможност да имах за това - само у баба ми, но Мама и всеки друг съзираха у мен очевидна дарба.
Тогава един ден Мама направи нещо невероятно дръзко. Отиде някъде или се обади на някакъв специалист и купи едно старо пиано. Спомням си, че похарчи за него двадесет и пет долара (много пари в началото на 50-те години), защото Татко беше ядосан, а Мама му каза, че няма право, тъй като тя месеци наред е отделяла от парите за храна и ги е спестила за пиано. Каза, че с това съвсем не е ощетила семейния бюджет.
Трябва да й го е бил доставил продавачът, защото един ден, като се върнах от училище, вече го заварих в къщи. Пощурях от радост и веднага седнах да свиря. Не след дълго пианото стана моят най-добър приятел. Аз бях единственото десетгодишно дете в Южния квартал, което не трябваше да бъде насилвано да се упражнява на пианото. Не можеха да ме отделят от това нещо. Не само ловях отсам и оттам познати мелодии, а и ги създавах!
Въодушевлението ми от откриването на песни в собствената ми душа и от плисването им по цяла-та клавиатура ме наелектризираше. Най-вълнуващата част от деня ми настъпваше, като се върнех от учили-ще или от игрището и се втурвах към пианото.
Баща ми далеч не беше така ентусиазиран. „Стига си дрънкал на това проклето пиано", беше начинът, по който, струва ми се, той искаше да омаловажи това. Но аз бях влюбен в музиката и в умението си да я създавам. Мечтите ми, че един ден ще стана велик пианист, препускаха с шеметна скорост.
И тогава, в един летен ден, ме събуди ужасна врява. Навлякох дрехите си и се втурнах през глава по стълбите надолу, за да видя какво по дяволите става там.
Татко правеше пианото на парчета.
Не го правеше на парчета, а го разбиваше на парчета. Халосвайки го отвътре с тежък ковашки чук, той после го раздираше с лост, докато дървото се изви и разцепи на пластове с ужасно скърцане и пронизителен писък.
Стоях, прикован на място и напълно шокиран. Сълзи се стичаха по бузите ми. Брат ми ме видя, разтърсван от безмълвно ридание и не можа да се стърпи: „Нийл е плачливо бебе." Татко се обърна, прекъсвайки за миг заниманието си. „Я не бъди ревлю", рече. „Това заема прекалено много място тук. Време беше да се отървем от него."
Обърнах се, втурнах се в стаята си, хлопнах вратата (много опасна постъпка за дете в нашата къща) и се хвърлих на леглото. Спомням си как виех - буквално виех: „Не, не-е-е-е...", като че ли горещите молби можеха да спасят най-добрия ми приятел. Но блъскането и разбиването продължаваха и аз зарових глава във възглавницата си, гърчейки се от мъка.
До ден днешен чувствам болката, която преживях тогава.
До този момент.
Когато цял дял ден отказвах да изляза от стаята си, баща ми не ми обърна никакво внимание. Но когато през следващите три дни не се вдигнах от леглото, той ставаше все по-раздразнителен. Чувах го да спори с майка ми дали да ми се носи храна. Ако ми се яде, мога да сляза и да седна на масата като всеки друг. И ако сляза долу, не трябва да се цупя. Цупенето и мусенето не бяха разрешени в нашата къща, най-малкото - не по повод на някое решение, което Татко е взел. Той разглеждаше подобна демонстрация като открито неподчинение и не би го търпял в никакъв случай. В нашия дом властта на Татко не само трябваше да се приема, а и да се приема с усмивка.
„Продължавай да плачеш и аз ще дойда да направя нещо, от което наистина ще ти се доплаче", обади се той от долния етаж и видимо си вярваше.
Когато, въпреки забраната на татко да ми носят храна, аз не излязох от стаята си, той сигурно е разбрал, че в отношенията си с мене е минал границата, която не е искал да прекрачи. Тук трябва да кажа, че татко не беше безсърдечен човек, а само беше свикнал твърдо да следва собствения си път. Беше свикнал да не бъде разпитван и да не търси мил, любезен начин за оповестяване и прилагане на своите решения. Беше отрасъл във време, когато да бъдеш баща значеше да бъдеш „господар" и не понасяше леко признаците на нелоялност.
Затова не му е било лесно да дойде накрая в стаята ми и наистина да почука на вратата, прилагайки изискването ми: влиза се само с мое разрешение. Можех само да гадая колко усърдно трябва да е поработила майка ми над неговото превъзпитание.
„Аз съм, Татко", обяви той, като че ли аз не знаех това или пък той не знаеше, че аз знам. „Бих искал да говоря с тебе." Изглеждаше, като че ли поне веднъж в живота си ще ми се извини за нещо.
„Добре", успях да отвърна и той влезе.
Говорихме си дълго, той - седнал от едната страна на леглото, аз - подпрян на лицевата му дъска. Това беше един от най-хубавите разговори, които някога съм водил с баща си. Той каза, че макар да е знаел, че обичам да свиря на пиано, не е разбирал колко много значи то за мене. Каза, че единственото нещо, което се е опитвал да направи, е било да отвори повече място в хола, за да сложим кушетката до стената, защото ще си вземем още мебели за дневната стая. После добави нещо, което никога няма да забравя.
„Ще ти вземем едно ново пиано, спинет, което ще е достатъчно малко, за да си го поставиш тук, в спалнята си.
Бях толкова развълнуван, че едва си поемах дъх. Той каза, че вече е започнал за спестява пари и съвсем скоро ще получа пианото.
Прегръщах баща си дълго и силно. Той ме беше разбрал. Всичко щеше да бъде наред.
Слязох за обяд.
Минаха седмици, но нищо не се случваше. Мислех си: „О, той чака да дойде рожденият ми ден."
Дойде десети септември, но пианото го нямаше. Не казах нищо, но си помислих: „Той чака да дойде Коледа."
Когато наближи декември, започнах да притаявам дъх. Очакването беше почти непоносимо. Съ-що толкова непоносимо беше разочарованието, когато спинетът ми не дойде.
Минаваха седмици, месеци. Не знам кога точно разбрах, че баща ми няма да изпълни обещанието си. Едва като станах на тридесет години, разбрах, че той вероятно никога не е имал намерение да го стори.
Токущо бях дал на по-голямата си дъщеря обещание, което знаех, че няма да изпълня. Направих го, за да спре да плаче. Направих го, за да я измъкна от някаква детска тъга, която вече не си спомням. Не си спомням дори и какво беше обещанието. Спомням си само, че казах нещо, за да я успокоя. То подейства. Тя се хвърли към мене и ме обгърна с малките си ръчички, викайки: „Ти си най-добрият Татко на света!"
И греховете на бащите падат върху синовете...
Много време ти беше нужно, за да разкажеш тази история...
Прощавай. Аз...
Не, не, не - това не беше оплакване - то беше наблюдение. Исках само да посоча, че този епизод очевидно е бил много важен за тебе.
Така е. Наистина.
И какво научи от него?
Никога да не давам обещание, което не мога да изпълня. Особено - на децата си.
Това ли е всичко?
Никога да не използвам знанието си за това, какво иска някой като инструмент, за да го манипулирам и да получа това, което искам аз.
Но хората непрестанно „търгуват" помежду си. Тази търговия е в основата на цялата ни икономика и на повечето от обществените ни институции.
Но съществува нещо, наречено „почтена търговия", и нещо, наречено манипулация.
Каква е разликата?
Почтената търговия е честна сделка. Ти имаш нещо, което аз искам, аз имам нещо, което ти искаш, съгласяваме се, че те са повече или по-малко равностойни и така ги разменяме. Това е чиста сделка.
Но има и експлоатация. Това става, когато ти имаш нещо, което аз искам, и аз имам нещо, което ти искаш, но те не са равностойни. И ето че ние ги разменяме, единият от нас - отчаян, защото му е нужно това, което другият има, и е готов да заплати за него всякаква цена. Това правят някои мултинационални корпорации, като предлагат по седемдесет и пет цента за работен час в Малайзия, Индонезия или Тайван. Наричат това икономическа възможност, но то си е чисто и просто експлоатация.
Накрая, съществува и манипулация. Когато ня-мам дори и намерение да ти дам онова, което предлагам. В някои случаи тя се прави несъзнателно. Това е много лошо. Особено когато е направено с пълното съзнание, че обещанието няма да бъде изпълнено. Това е измама, техника, създадена, за да накараш другия да млъкне, да го укротиш тук-и-сега. То е лъжа, най-лошият вид лъжа, защото облекчава болката на рана, която по-късно ще зейне още по-дълбоко.
Много добре. Израстваш в разбирането си за това какво означава почтеност - цялостно, до-край. Цялостта има голямо значение за всички системи. Ако цялостта на една система се наруши, самата система ще рухне. Независимо от това колко майсторски е изградена постройката, тя не може да издържи нищо, ако цялостта й е под-ложена на риск. Като се има предвид накъде си се запътил в живота си, това е добре.
Уф, не знам. Има ли нещо по-особено, което искаш да кажеш?
Надявах се, че си научил и нещо за мъченичеството. Надявах се, че си спомняш истината - няма жертви, няма и злодеи.
О, това ли?
Да, това. Защо не ми кажеш всичко, което знаеш за него? Сега ти си учителят, ти си вестоносецът.
Не съществуват жертви и злодеи. Не съществуват „добри момчета" и „лоши момчета". Бог не е сътво-рил нищо друго освен Съвършенство. Всеки дух е съвършен, чист и красив. В състоянието на забрава, в която пребивават тук, на Земята, съвършените Божи творения могат да вършат несъвършени неща - или онова, което наричаме несъвършени неща, но всичко, .което се появява в живота, има съвършено основание за появата си. В Божия свят не съществуват грешки и нищо не става случайно. И няма човек, който да идва при Тебе без дар за Тебе в ръце.
Прекрасно. Това е много добре.
Но за някои хора е трудно да го разберат. Знам, че Ти го обясни чудесно в трилогията Разговори с Бога, но на някои хора още им е трудно да вникнат в него.
Всички неща ще станат ясни, като им дойде времето. Онзи, който се стреми към дълбоко разбиране на тази истина, ще го постигне.
Четенето на Малкото Пухче и Слънцето несъмнено ще помогне, както ще помогне и четенето на трилогията.
Да, и на мнозина би им се отразило добре, ако се съди по писмата, които получаваш.
Почакай за минута! Видял си и кореспонденцията ми?
Моля? Ох.
Представяш ли си, че в живота ти може да се случи нещо, за което Аз да не знам?
Предполагам, че не може. Само че не ми е приятно да мисля за това.
Защо не ти е приятно?
Сигурно, защото с част от онова, което става, не мога да се гордея.
Така ли?
Затова представата, че Ти знаеш всичко за него, ме кара да се чувствам малко неудобно.
Помогни ми да разбера защо. Години наред си разказвал за някои от тези неща на най-добрите си приятели. Късно през нощта си водил дълги разговори, в които си ги споделял с любовниците си.
Това е по-различно.
Къде е разликата?
Нито любовницата, нито приятелят е Бог. Не е едно и също любовницата или приятелят ти да знаят тези неща и да ги знае Бог.
Защо да не е едно и също?
Защото любовницата или приятелят няма да те съдят, нито ще те накажат.
Ще ти кажа нещо, което може би не ти се ще да чуеш. Години наред любовниците и приятелите ти са те съдили и наказвали много повече, отколкото Аз съм го правил, когато и да било. Всъщност Аз никога не съм го правил.
Добре де, не си го правил, още не. Но в Деня на Страшния Съд...
Пак стигнахме до него.
Добре, добре, но кажи ми го още веднъж. Все ми се иска да го чуя пак.
Не съществува Ден на Страшния Съд.
И никога няма да има никакво осъждане и наказание.
Никакво, освен онова, което сам си наложиш.
Но само мисълта, че Ти знаеш всичко, което някога съм казал или направил...
...ти си забравил всичко, което някога си си помислял.
Добре, всичко, което някога съм си помислял, казал или направил... това не ми е удобно.
Бих желал да бъде. Знам, че би желал.
Това е темата на тази книга - как да имаш приятелство с Бога.
Зная. И наистина мисля, че вече имам приятелство с Тебе. От дълго време вече се чувствам така. Точно това е...
Кое? Точно това е - кое?
Само това, че отвреме навреме се връщам назад към старите образци и понякога ми е трудно да мисля за Тебе по този начин. Просто продължавам да мисля за Тебе като за Бог.
Добре, защото Аз съм Бог.
Знам. В това е цялата работа. Понякога не мога да се преструвам, че мисля за Тебе като за „Бог" и като за „Приятел" едновременно. Не мога да се правя, че поставям тези две думи в едно изречение.
Звучи много тъжно, защото мястото им е в едно изречение.
Зная, зная. Ти продължаваш да ми го повтаряш.
Какво би означавало за тебе да имаш истинско приятелство с Мене, не само някакво Друго, изкуствено?
Не знам. Не съм сигурен.
Знам, че не си, но ако беше сигурен, какво щеше да отговориш?
Сигурно щях да отговоря, че би трябвало да ти се доверя.
Добре. Това е добро начало.
Сигурно щях да отговоря, че би трябвало да те обичам.
Отлично. Продължавай. Да продължавам?
Продължавай. Не знам какво друго да кажа.
Какво още правиш с приятелите си, освен да им се доверяваш и да ги обичаш?
Предполагам, че се опитвам да върша разни неща заедно с тях.
За да спечелиш приятелството им ли? Не, защото вече сме приятели.
Прекрасно. Какво още?
Хм... Не съм сигурен.
Оставяш ли ги да направят нещо за тебе?
Опитвам се да искам от приятелите си колкото може по-малко.
Защо? Защото искам да ги задържа като свои приятели.
Мислиш, че да задържиш приятелите си значи да не искаш нищо от тях?
Да, така мисля. Поне така са ме учили. Най-прекият, път да загубиш един приятел е да го използваш.
Не, тава е най-прекият път да разбереш, кои са ти приятелите.
Може би...
Не може би. Точно така е. Приятел е някой, когото можеш да използваш. Всеки друг е просто познат.
Брей, ти очерта сурово основните правила.
Това са Моите правила. Това са и твоите собствени определения. Просто си ги забравил. Истинското приятелство е нещо, което трябва да бъде използвано.
То не е като скъп китайски порцелан, който никога не използваш от страх да не го счупиш.
Истинското приятелство е като изделие на Корел. Не можеш да го счупиш, независимо колко пъти го използваш.
Трудно ми е да приема това.
Знам, че ти е трудно и в това е проблемът. Затова и не си имал досега действено приятелство с Мене.
И как мога да преодолея това?
Ще трябва прозреш истината за всички взаимодействия между хората. Ще трябва да разбереш как всъщност вървят нещата и защо хората правят това, което правят. Ще трябва да хвърлиш светлина върху някои основни принципи в Живота.
Това е темата на тази книга. И Аз ще ти помогна.
Но ние съвсем изгубихме пътечката, по която бяхме тръгнали. Говорехме за това, че не съществуват жертви и злодеи.
Не сме изгубили никаква пътечка. Това си е все същата дискусия.
Не го разбирам.
Почакай за минутка и ще го разбереш.
Добре. И тъй, как мога да имам приятелство с Бога?
Прави същото, които би правил, ако имаше приятелство с някой друг.
Да Ти се доверя.
Довери Ми се. Да Те обичам.
Обичай Ме. Да съм често с Тебе.
Да, кани ме отново и отново. Може би дори и за по-дълго време.
Да правя различни неща за Тебе... макар и да нямам и най-малка представа какво бих могъл да направя за Тебе.
Има много такива неща. Повярвай ми, те са много.
Добре. И накрая... да Те оставям да правиш различни неща за мене.
Не само да Ме „оставиш". Да Ме молиш. Да искаш от Мене. Да Ми нареждаш.
Да Ти нареждам?
Да Ми нареждаш.
Това също ми е много трудно. Дори не мога да си представя, че ще го направя.
В това е целият проблем, приятелю Мой. В това е целият проблем.
Мисля си, че човек трябва да бъде доста нахален, за да иска различни неща от Бога.
Предпочитам думата „смелост". Да, вече ти казах, че за да имаш истинско, действено приятелство с Бога, е нужна промяна в ума, промяна в сърцето и много смелост.
Как мога да променя из основи цялото си разбиране за своето истинско приятелство с Бога и накрая да реша, че е редно да искам различни неща от Него?
Това не само е редно, а е и най-добрият път, за да се постигнат резултати.
Добре, но как мога да го осъществя? Как мога да достигна това разбиране?
Както ти казах, най-напред трябва да разбереш как наистина се движат нещата. А то значи . всъщност - как протича животът. Но ние не можем да вникнем в това толкова бързо. Нека формулираме най-напред Седемте Стъпки към Приятелството с Бога.
Добре. Готов съм.
Едно: Познай Бога.
Две: Довери се на Бога.
Три: Обичай Бога.
Четири: Прегърни Бога.
Пет: Използвай Бога. Шест: Помагай на Бога.
Седем: Благодари на Бога.
Можеш да използваш същите тези Седем Стъпки във взаимоотношенията си с всекиго, когото си избрал да направиш свой приятел.
Можеш наистина да го сториш, нали?
Да. Всъщност ти вероятно ги използваш несъзнателно. Ако използваш съзнателно тези стъпки, би се сприятелил с всекиго, когото срещнеш.
Хубаво щеше да бъде, ако знаех тези стъпки, когато бях млад. Тогава съвсем не умеех да общувам. Брат ми винаги се сприятеляваше лесно, а аз никога не можех да го сторя. Тогава се опитвах да се сближа с неговите приятели. Това му създаваше трудности, защото винаги исках да отида с него, накъдето и да се запъти, да правя същото, което и той искаше да прави.
По времето, когато постъпих в гимназията, вече бях развил свои собствени интереси. Обичах музиката и затова се включих в духовия състав, в хора и в оркестъра. Участвах също и в клуба по фотография, в редакцията на годишника, бях дописник в училищния вестник. Бях в драматичния състав, в клуба на шахматистите и, което беше най-забележителното - в отбора за състезанието по дебати.
В гимназията започнах да участвам в радиопредавания. Една от местните радиостанции започна да излъчва всяка вечер по едно предаване за училищния спорт, а говорителите бяха ученици. Бях вече официален коментатор на всички футболни и баскетболни мачове, така че беше естествено да ме изберат за представител на нашето училище. Това беше първото ми участие в радиопредаване и то сложи начало на една тридесет и пет годишна кариера.
Но въпреки всичко, което правех (или благодарение на него), не си създадох много приятели. Сигурен съм, че това в голяма степен се дължеше на факта, че бях развил едно огромно его. Отчасти като компенсация за по-ранните ми години, когато баща ми непрекъснато ми повтаряше, че „трябва да ме гледат, а не да ме слушат", отчасти защото винаги малко съм обичал да се перча. Боя се, че бях станал непоносим; малко хлапета в гимназията можеха да ме изтърпят.
Сега знам защо ставаше всичко това. Търсех да получа от други одобрението, което не чувствах у баща си. Татко беше много язвителен по отношение на похвалите. Помня как веднъж спечелих едно състезание по дебати и се върнах у дома с наградата. Единствената забележка на баща ми беше: „Не съм очаквал нищо по-малко от това".
Трудно е да се чувстваш добре, когато дори шампионската титла не е достатъчна, за да получиш поне малка похвала от баща си. (Най-тъжното беше, че, както разбирах, той считаше забележката си за похвала.)
Така у мен се разви навикът да разказвам на баща си за всичко, което правя, и за всички свои постижения. Надявах се, че един ден ще го чуя да каже: „Синко, това е невероятно. Поздравявам те. Горд съм с тебе." Никога не чух това и започнах да го търся у другите.
Този мой навик не се е разклатил и до ден днешен. Опитах се да го приглуша, но не успях да го разклатя. Нещо по-лошо, собствените ми деца вероятно биха ви казали, че аз съм Мазе* от техните успехи.
И греховете на бащите падат върху синовете...
Ти май наистина имаш „проблем с бащата", нали?
Имам ли такъв проблем? Не бях мислил за него по този начин.
Не е чудно, че ти е било трудно да мислиш за Мене, като за някого, който знае всичко за тебе. Не е чудно, че си имал проблем с представата за Бога въобще.
Кой казва, че съм имал проблем с представата... за Бога?
Хайде де, няма нищо. Можеш да си го признаеш. Половината от жителите на планетата има този проблем и най-вече по същата причина: хората виждат в Бога нещо като „родител". Представят си, че ще бъда като майка им и баща им.
Добре де, наричат Те „Бог Отец", „Баща".
Да, но всеки, който използва тези думи, би трябвало да се срамува.
Струва ми се, че го е направил Исус.
Не. Исус само е използвал този идиом и езика на своето време - точно както сега го правиш и ти. Не той е измислил представата за Бога като за баща.
Не е ли той?
Патриарсите със своите патриархални религии са закрепили тази представа дълго преди Исуса.
Така че Ти не си „Бог Отец, който е на небето"?
Не, не съм. Не повече, отколкото бих бил Майка ви на небето.
Добре, тогава кой си Ти? Опитвали сме се да проумеем това вече хиляди години. Защо не сложиш край на това и просто не ни кажеш истината"?
Проблемът е, че вие настоявате да Ме олицетворите, а аз не съм личност, нямам лице.
Зная това. И мисля, че повечето хора го знаят. Но някакси ни е по-лесно да мислим за Тебе като за личност. По-добре можем да се свържем с Тебе.
Наистина ли така можете по-добре да се свържете с Мене? Това е въпросът. Можете ли наистина? Не съм сигурен.
Едно ще ви кажа: Продължавайте да мислите за мене като за родител и ще видите дявол по пладне.
Сигурен съм, че това беше само игра на думи.
Разбира се.
Добре де, ако не бива да мислим за Тебе като за родител, как би трябвало да мислим за Тебе?
Като за приятел.
„Приятелю наш, който си на небето"?
Точно така.
Майчице, та това би накарало някои хора в неделя сутрин да превъртят, да се обърнат надолу с главата.
Да, то може да обърне и някои възгледи надолу с главата.
Но ако всички бихме могли да мислим за Тебе по-скоро като за приятел, отколкото като за родител, това би позволило на някои хора най-после да се свържат тясно с Тебе.
Имаш предвид, че един ден някои ще се по-чувстват много удобно с Мене, след като вече съм узнал онова, което приятелите и любовниците им знаят?
Touche(трогнат от фр. ез.)
И така, какво решаваш - искаш ли приятелство с Бога?
Мислех, че вече го имам.
Имаш го. Но не се държиш така, като че ли го имаш. Държиш се, като че ли съм ти родител.
Добре, готов съм да се отърва от всичко това. Готов съм да имам пълноценно, действено приятелство с Тебе.
Великолепно. Ето как ще го направиш. Ето как целият човешки род може да има приятелство с Бога...
Най-напред трябва да Ме познаеш. Мислех, че Те познавам.
Само повърхностно. Не Ме познаваш отблизо. Най-после имахме хубав разговор, но ни е нужно много повече от него.
Чудесно. И как да Те позная по-добре?
С готовност за това.
Готовност?
Трябва да имаш истинска готовност за това. Трябва да си готов да Ме видиш където и да Ме намериш, не само където очакваш да Ме намериш.
Трябва да Ме видиш, където и да Ме намериш - и да Ме намериш, където и да Ме видиш.
Не разбирам какво означава това.
Мнозина Ме виждат, но не Ме намират. То е като компютърната космическа игра Къде е Уалдо? Те гледат право в Мен, а не ме намират.
Но как мога да съм сигурен, че съм Те разпознал?
Тук реши да използваш велика дума. Да „разпознаеш" значи „да познаеш отново". Това е да разпознаеш.
Трябва да стигнеш до познаването Ми отново.
Как ще направя това?
Първо, трябва да повярваш, че съществувам. Вярата предшества готовността като инструмент, с който да се познае Бог. Трябва да вярваш, че съществува Бог, който да бъде познат.
Повечето хора вярват в Бога. Изследванията показват, че в последните години на нашата планета вярата в Бога наистина расте.
Да, щастлив съм да кажа, че по-голямата част от вас наистина вярват в Мене. Така че не вярата ви в Мене създава проблеми, а вярванията ви по отношение на Мене.
Едно от нещата, в които вярвате по отношение на Мене, е, че Аз не искам да Ме познаете. Някои от вас вярват дори, че не бива да се осмелявате толкова често да изричате Моето име. Други пък чувстват, че не бива да пишат думата „Бог", а от уважение към Мене трябва да пишат „Б-Г". Други от вас пък казват, че макар да е редно да се изговаря името Ми, то трябва да бъде Моето точно име и че ако то е неточно изречено, ще сте извършили богохулство.
Но независимо дали ме наричате Йехова, Бог, Аллах или Чарли, Аз винаги съм единствено Който съм, Което съм, Където съм и няма да спра да ви обичам само защото погрешно сте схванали моето име.
Така че спрете да се препирате как да Ме наричате.
Това е милостиво, нали?
Това е ваша дума, отразяваща едно съждение. А аз само наблюдавам какво става.
Има Дори и религии, които не спорят за името Ми, но проповядват, че да се търси широко познание за Бога е неразумно, а твърдението, че Бог наистина е говорил с вас, си е чиста ерес.
Така че, докато вярата в БОГА е необходима, вашите вярвания ПО ОТНОШЕНИЕ НА Бога, също са важни.
Ето тук е мястото на готовността. За да Ме познаете, трябва не само да вярвате в Бога, а и да сте готови наистина да Ме познаете - не просто да знаете какво мислите, че знаете по отношение на Мене.
Ако вярванията ви за Мене ви пречат да Ме опознаете такъв, какъвто съм в действителност, тогава всички вярвания на света буквално не работят. Ще продължавате да знаете онова, което мислите, че знаете, вместо онова, което е в действителност.
Трябва да си готов да се разделиш с представите си, които си считал като познание за Бога. Само тогава ще познаеш Бога такъв, какъвто никога не си си го представял.
Това е ключът, защото много от представите ти за Бога нямат никакво сходство с действителността .
Как мога да достигна този етап на готовност?
Ти вече си там, иначе нямаше да отделиш време за тази книга. Сега разшири това преживяване. Отвори съзнанието си за нови идеи, нови възможности по отношение на връзката си с Мене. Помисли си какво би могъл да Ми кажеш, какво би могъл да поискаш от Мене, ако не бях твой „баща", а твой най-добър приятел.
За да можеш да познаеш. Бога, трябва да бъдеш „готов, склонен и годен" за това. Вярата в Бога е само началото. Вярата ти в някаква висша сила, в някакво Божество те прави „готов".
След това, съзнанието ти, отворено към нови мисли за Бога - мисли, каквито не си имал никога по-рано, мисли, които биха могли дори малко да те поразтърсят, като „Приятелю наш, който си на небето" - показва, че вече си „склонен".
Накрая, трябва да бъдеш „годен" да го сториш. Ако не си годен да видиш Бога по който и да било от новите начини, за които си отворил съзнанието си, ти ще направиш съвършено негоден и механизма, с чиято помощ би достигнал до истинското познаване на Бога.
Трябва да бъдеш годен да прегърнеш Бога, който те обича и прегръща безусловно; да бъдеш годен да приветстваш в живота си един Бог, който те приветства в царството си, без да ти задава въпроси; да бъдеш годен да спреш да се самонаказваш, защото признаваш един Бог, който няма да те наказва; да бъдеш годен да говориш с един Бог, който никога не е спирал да говори с тебе.
Всички тези идеи променят коренно нещата. Църквите имат нужда да ги наричат ереси. И така, по ирония на съдбата, ти ще трябва да напуснеш църквата, за да познаеш Бога. Без съмнение, ще трябва да напуснеш поне някои от църковните учения. Защото църквите проповядват, че има Бог, когото не можеш да познаеш и когото не би могъл да избереш за приятел. Защото кой приятел би те наказвал за всяко злодеяние? И кой ли приятел би приел, че ако просто го наречеш с невярно име, това е злодеяние?
В моите Разговори с Бога бяха ми казани много неща, противоречащи на всичко, на което са ме учили за Тебе.
Зная, че вярваш в Бога, иначе никога нямаше да започнеш разговор с Бога. Така ти беше „готов" да имаш приятелство с Мене, но беше ли „склонен" да го сториш? Виждам, че си бил склонен, защото склонността изисква голяма смелост, а ти показа такава смелост, като не само изследваше други, нетрадиционни гледни точки, а дори го направи публично. Тъй твоят разговор не само ти позволи да предприемеш тези изследвания, той позволи и на милиони други хора да го сторят заедно с тебе. Те го сториха чрез другиго, посредством трите ти публикувани книги, които бяха четени с горещ интерес по целия свят - много ясен знак, че широката общественост също вече е склонна да направи това.
„Годен" ли си вече да Ме познаеш и по този начин да имаш не само разговор, а и нещо повече - истинско приятелство с Бога?
Да, защото без проблеми минах от старите си вярвания за Тебе към новите представи за Тебе, които ми бяха предложени в Разговорите. Всъщност, мога искрено да кажа, че вече бях стигнал сам до някои от тези представи.
В този смисъл трилогията Разговори с Бога беше за мене не толкова откритие, колкото потвърждение.
Писмата, които получих през последните пет години, ме убеждават, че за хиляди други хора нещата са стояли по същия начин. И на това място, не по-зле отколкото на което и да било друго, бих могъл да разкажа как беше написана тази книга.
Диалогът Разговори с Бога не беше написан като книга. За разлика от материала, който пиша сега. Когато диалогът започна, нямах никаква представа, че той някога ще бъде публикуван. Доколкото знаех, случваше ми се нещо дълбоко лично, в което никой друг няма да бъде посветен.
Всичко започна през една февруарска нощ на 1992 година, когато бях пред прага на хронична депресия. Нищо в живота ми не беше наред. Връзката с най-близкия ми човек бе рухнала, кариерата ми беше стигнала в задънена улица, та дори и здравето ми беше подкопано.
Обикновено в живота ми се случваше едно или друго нещо от този род, но сега всички тези беди се бяха стоварили едновременно. Цялата постройка се сриваше и не виждах с какво бих могъл да спра това.
Не за пръв път в живота си стоях безпомощен и гледах как онова, което считах за постоянна връзка, изчезва, направо се стопява пред очите ми.
Не беше за втори, нито за трети, нито за четвърти път.
Бях много ядосан, че съм неспособен да съхраня една връзка, че не разбирам как бих могъл да го сторя, че нищо, което опитвам, не води до добър край.
Бях стигнал до усещането, че просто не ми е дадена екипировка, за да играя играта на Живота и това ме беше вбесило.
Кариерата ми не вървеше по-добре. Нещата западаха, движеха се към нулата. Над тридесет години кръжах около бизнеса на радиопредаванията и журналистиката и това ми беше донесло съвсем мизерно възнаграждение. Бях на четиридесет и осем години и не бях успял да покажа нищо особено през своето полувековно пребиваване на планетата.
Не е чудно, че и здравето ми се сриваше. Преди няколко години вратът ми се беше счупил при автомобилна катастрофа и никога не се възстанови напълно. В още по-ранен период на живота си бях развил сериозно заболяване на белия дроб, страдах от язва, артрит и тежка алергия. На четиридесет и осем години имах усещането, че тялото ми се разпада на части. И така, през февруарската нощ на 1992 година се събудих с гняв в сърцето.
Въртейки се, мятайки се в опита си отново да заспя, се чувствах като грамада от отчаяние. Накрая отхвърлих завивките и с тежка стъпка се измъкнах от спалнята. Озовах се там, където отивам винаги посреднощ, когато търся мъдрост - но в хладилника не беше останало нищо свястно, така че вместо това се намерих на кушетката.
Седнах там, пържейки се в собствения си сос.
Накрая, в лунната светлина, струяща през прозореца, зърнах на масичката за кафе пред мен жълт бележник. Взех го, намерих молив, запалих лампата и започнах да пиша гневно писмо до Бога.
Какво трябва да направя, за да накарам живота ми да ЗАРАБОТИ????? Какво съм сторил, за да заслужа живот, изпълнен с такава продължителна борба? И какви са правилата тук? Някой да ми каже ПРАВИЛАТА! Ще играя, но нека първо някой да ми каже правилата. И след като ми ги кажеш, не ги променяй!!!
Продължавах и продължавах да пиша така, драскайки бясно по целия бележник - пишейки много едро, както правя, когато съм ядосан, натискайки толкова силно, че човек би могъл да вземе петия лист отгоре надолу и, като го вдигне към светлината, да види какво съм написал.
Накрая вече чувствата ми се бяха излели. Гневът, отчаянието и почти истеричното състояние бяха изчезнали и си спомням как мислех, че трябва да разкажа на приятелите си за това. В края на краищата един жълт бележник посред нощ може да се окаже най-добрата терапия.
Протегнах ръка, за да оставя молива, но той сякаш беше залепнал за пръстите ми. Това е смайващо, помислих си аз. Няколко минути интензивно писане и ръката ти се схваща толкова силно, че дори не можеш да пуснеш молива.
Почаках мускулите ми да се отпуснат, но вместо това ясно усетих, че имам нужда да напиша още нещо. Гледах как доближавам отново молива до хартията, хипнотизирай от това, което правя, защото знаех, че нищо повече не искам да напиша. Въпреки това се държех така, като че ли имам да напиша още нещо.
Щом моливът стигна до бележника, една мисъл изпълни съзнанието ми. Мисълта ми беше казана от един глас. Това беше най-мекият, мил, нежен глас, който някога съм чувал. Само дето не беше глас. Беше... нещо, което мога да нарека само безгласен глас... или може би... повече приличаше на усещане, изцяло изпълнено с думи.
Думите, които „чух" по тоя начин, бяха:
Нийл, наистина ли искаш да получиш отговори на всички тези въпроси или просто си изливаш душата?
Помня как си мислех: А З НАИСТИНА си изливам душата, но ако имаш отговори, адски съм сигурен, че искам да зная какви са те, на което получих отговора:
Ти СИ „адски сигурен" - в много неща. Но не би ли предпочел да бъдеш „райски сигурен"?
И открих, че си отговарям: Какво, по дяволите, трябва да означава това?
После дойдоха най-необикновените мисли, представи, съобщения, наричайте ги както щете, които съм срещал когато и да било. Мислите бяха толкова изу-мителни, че се видях да ги записвам - и да им отговарям. Идеите, които ми бяха дадени (или предадени чрез мене), не само съдържаха отговори на въпросите ми, а едновременно с това пораждаха и други, нови въпроси, които никога не бях си задавал. И ето ме в „диалог" с-молив-и-хартия.
Той продължи три часа и изведнъж се оказа, че вече е седем и половина сутринта и къщата е започнала да оживява, така че аз оставих молива и бележника. Беше интересно преживяване, но аз не му придадох голямо значение - до следващата нощ, когато бях събуден от здравия си сън в четири и двайсет сутринта, тъй рязко, като че ли някой беше влязъл в стаята и беше щракнал ключа на лампата. Седнах в леглото, чудейки се какво се случва, когато усетих настойчив тласък да стана от леглото и да се върна към жълтия бележник.
Все още чудейки се какво става и защо се препъвам из цялата къща, намерих бележника и се върнах към моето уютно местенце на дивана в дневната стая. Започнах да пиша отново, продължавайки точно оттам, където бях спрял, задавайки въпроси и получавайки отговори.
И до ден днешен не знам какво ме накара да започна да записвам всичко това или пък - да пазя записките си. Вероятно съм мислил, че ще си водя дневник. Нямах представа, че един ден това ще бъде издадено, камо ли - че ще бъде четено от Токио до Торонто, от Сан Франциско до Сао Паоло.
Вярно е, че в един момент от диалога гласът рече: „Един ден това ще стане книга." Но аз си помислих: Да, ти и още стотина други ще пратите своите среднощни криволици на един издател, който ще ви каже: „Разбира се! Че защо, ще издадем всичко това НАВЕДНЪЖ". И този пръв диалог продължи години наред, нещо ме будеше в мрака поне три пъти седмично.
Един от въпросите, които най-често ми задават, е: Кога съм решил, кога съм разбрал, че Бог е този, с когото разговарям? През първите няколко седмици на това свое преживяване не знаех какво всъщност се случва. В началото една част от мене мислеше, че просто говоря на себе си. След това, някъде през деня, се почудих дали това, което чувах и чиито отговори на въпросите си записвах, не би могло да бъде моето тъй наречено „висше аз". Но накрая трябваше да се освободя от самопреценките си и от страха да стана смешен и да назова случващото се с точното име, което, както изглежда, му подхождаше - разговор с Бога.
Това ми хрумна през нощта, когато чух твърдението: „Не съществува такова нещо като Десет Божи Заповеди."
Бях вече написал близо половината от онова, което накрая се превърна в книга, когато прозвуча това странно твърдение. Занимавах се с въпроса за пътя към Бога и за това кой е „правият" път. Исках да знам дали трябва да „бъдем добри", за да заслужим пътя си към небето или сме свободни да живеем, както ни се иска, без Бог да ни накаже.
„Кой път да следвам, какво да ме води", питах аз, „традиционните ценности или принципът „про-правяй-нови-пътища"? Десетте Божи Заповеди или Седемте Стъпки към Просветлението?"
Когато дойде отговорът, че Десетте Божи Заповеди не съществуват, бях смаян. Но още по-смайващо беше обяснението.
Наистина, имало е десет твърдения и действително, те са били дадени на Мойсей, но не са били „заповеди". Бяха ме учили, че „заповедите" са създадени от Бога и предназначени за човешкия род; чрез тях можем да узнаем дали сме отново на правия път към Бога.
Това не приличаше на нищо друго, прозвучало до този момент в диалога. Беше нова, променяща всичко информация. Знаех, че някои от нещата, които бях чул до този момент в диалога, съм ги чувал и по-рано - от други учители или други източници, а може и да съм ги прочел някъде. Но знаех, че такова смайващо твърдение за Десетте Божи Заповеди не бях чувал никога по-рано. По-нататък, тези представи оскверняваха всичко, на което някога съм бил учен или което някога съм мислил по този въпрос.
Години по-късно получих писмо от един професор по теология в голям университет на Източното Крайбрежие. В него той твърдеше, че това е най-оригиналната нова перспектива във връзка с Десетте Божи Заповеди, публикувана през последните триста години и въпреки че не е сигурен дали приема твърденията в Разговори с Бога, те ще предоставят на неговите курсове по теология богат материал за дебати и дискусии през много от предстоящите семестри. По това време, обаче, аз вече не се нуждаех от писмата на професори по теология, за да се убедя, че чутото от мене е много ценно и че идва от много ценен източник.
Започнах да възприемам този източник като Бог. Оттогава досега нищо не промени мнението ми. Всъщност информацията, която дойде в рамките на остатъка от този, изложен на осемстотин страници диалог, включително и необикновената информация за живота сред Високо Развитите Същества във Вселената в книга 3 и схемата за изграждането на ново общество на Планетата Земя в книга 2. Те затвърдиха повече от всякога това мое убеждение.
Много се радвам да го чуя това. Интересно е, че сочиш тази част от диалога ни, защото тя беше и последният му дял, където накрая говорих за познаването на Бога.
Точно там Аз казах: „За Да познаеш истински Бога, трябва да си изгубил разсъдъка си".
Ела при Мене, казах Аз, по пътя на сърцето си, не чрез пътешествие на разума си. Никога няма да Ме намериш в разума си.
С други думи, никога няма да Ме познаеш, ако прекалено много мислиш за Мене. Защото мислите ти не съдържат нищо друго, освен предишните ти представи за Бога. Но истината за мене не може да бъде намерена в предишните ти представи, а в преживяването ти точно в този момент.
Мисли за това по следния начин: разумът ти съдържа миналото, тялото ти съдържа настоящето, душата ти съдържа бъдещето.
С други думи, разумът анализира спомените, тялото преживява усещанията, душата наблюдава и знае.
Ако търсиш достъп до онова, което си спомняш за Бога, взри се в разума си. Ако търсиш достъп до онова, което чувстваш за Бога, взри се в тялото си. Ако търсиш достъп до онова, което искаш да знаеш за Бога, взри се в душата си.
Объркан съм. Мислех, че чувствата са езикът на душата.
Това е вярно. Само че душата ти говори чрез тялото ти, което ти дава преживяване за истината тук-и-сега. Ако искаш да узнаеш своята истина по който и да било въпрос, взри се в чувствата си. Най-бързо можеш да направиш това, ако го провериш чрез тялото си.
Разбирам. Аз наричам това - да се направи „Проверка чрез Коремчето". Има стара поговорка: „Коремчето знае."
И това е вярно. Коремът ти действително е един много добър барометър. Така че, ако искаш да влезеш в допир с онова, което душата ти знае за бъдещето, включително - и за възможностите, свързани с бъдещото ти преживяване на Бога, вслушай се в тялото си, вслушай се в онова, което в момента ти казва твоето тяло.
Душата ти знае всичко: минало, настояще и бъдеще. Тя знае Кой Си Ти и Кой Искаш да Бъдеш. Накрая тя познава и Мене, защото е оная част от Мене, която е най-близо до теб.
Уха! Това ми харесва. „Душата е онази част от Бога, която е най-близо до тебе," Каква велика мисъл!
При това вярна. Така че, за да Ме познаеш, трябва истински да познаеш собствената си душа.
Всичко, което трябва да направя, за да имам приятелство с Бога, е да имам приятелство със Самия Себе Си.
Точно така.
Звучи толкова просто. Изглежда прекалено хубаво, за да е вярно.
Вярно е. Повярвай Ми. Довери Ми се. Но не е толкова просто. Виж, да познаеш Себе Си е нещо много по-малко от това да имаш приятелство със Себе си. Ако това беше лесно, ти отдавна щеше да си го сторил.
Можеш ли да ми помогнеш?
Тук ще направя това. Ще те върна обратно при Твоето Собствено Аз... и така ще те върна обратно при Себе Си. А един ден ти ще сториш същото за другите. Ще върнеш хората към самите тях, а по този начин ще ги върнеш и при Мене. Защото, когато намериш Себе си, ти намираш и Мене. Аз винаги съм бил там и винаги ще бъда там.
Как мога да имам приятелство със Себе си?
Като успееш да узнаеш Кой Си Ти Всъщност. И като си изясниш кой не си.
Мислех, че съм имал приятелство със Себе си. Аз много се харесвам! Може би дори малко прекалено. Както вече казах, ако съм имал в живота си някакъв личен проблем, той е бил с моето его.
Голямото его не е признак, че някой харесва себе си. По-скоро е признак за противното.
Когато хората много „се хвалят" и „се пер-чат", това поражда въпроса: Какво толкова силно не харесват у себе си, та имат нужда - като ком-пенсация - да накарат другите да ги харесват?
Олеле. От това почти ме заболя.
Едно мъчително наблюдение почти винаги е вярно.
Болката ти, расте, сине Мой. Значи всичко е наред. Така и трябва да бъде.
И тъй, нима според Тебе аз наистина толкова много не се харесвам, че се опитвам да компенсирам недостига на обич към себе си с обичта на другите - като заместител?
Само ти можеш да знаеш това. Ти си единственият, който казва, че има проблем с егото си. Аз наблюдавам как обичта към себе си не увеличава прекаленото его, а го намалява. С други думи, колкото по-добре разбираш Кой Си Ти Всъщност, толкова по-малко е твоето его.
Когато узнаеш напълно Кой Си Ти Всъщност, егото ти ще изчезне изцяло.
Но нали егото ми е моето самоосъзнаване?
Не. Егото ти е онова, което мислиш че си. То няма нищо общо с това Кой Си Ти Всъщност.
Нима казаното не влиза в противоречие с онова, на което Ти ме учеше по-рано - че е редно да имам его?
Редно е да имаш его. Това всъщност е съвсем редно, тъй като „егото" ти е необходимо, за да имаш преживяването, което имаш в момента като отделна единица в един свят на относителност. Е добре, сега вече съм напълно объркан.
Това е в реда на нещата. Объркването е първата крачка към мъдростта. Безумието е мисленето, в което намираш всички отговори.
Би ли ми помогнал да се оправя във всичко това? Добре ли е да имам его или не е добре?
Това е голям въпрос.
Ти си влязъл в свят на относителност - който Аз наричам Царство на Относителното - за да изживееш онова, което не можеш да изживееш в Царството на Абсолютното. Стремиш се да изживееш Кой Си Ти Всъщност. В Царството на Абсолютното можеш да го знаеш, но не можеш да го изживееш. Душата ти жадува да познае себе си чрез опит, изживяване. Причината, поради която не можеш да научиш от опит Кой Си Ти в Царството на Абсолютното, е, че в това царство не съществува нещо, което ти не си.