Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог, Уолш      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Бутон за дарения чрез PayPal



Лунни Възли
Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Ченълинги
Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
The Arcturians
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Таро
Отзиви


09:27
19.04.2024
Петък
3.234.244.181


Онлайн: 2
Гости: 2
Потребители: 0


 Пими ® » Читалня » Карма и Подсъзнание


Разговори с Луцифер [66] Статии [201]
Матрицата 5 [55] Нумерология [28]
Астрология [31] Великият преход [110]
Кармична Астрология [13] Енергиен Вампиризъм [19]
Пламъци Близнаци [13] Карма и Подсъзнание [30]
Любовна тактика [13] Петър Дънов [4]
Джасмухин [8] Ангели и Архангели [15]
Дийпак Чопра [7] Сал Ракели [24]
Барбара Марчиняк [22] Екхарт Толе [9]
Учението на Абрахам [8] Пътят на душите [6]


Творчество

Според идеята на еволюцията, творчество­то е главният закон на живота, обхващащ Вселе­ната от елементарната частица до Буда. Абсолютът е надарил всяка частица от света със сво­бодна воля, която частицата може да използва, творейки себе си, своята съдба /в рамките на лич­ната, груповата и световната карма/ и, в крайна сметка, създавайки съдбата на света. Всяко живо същество постоянно прави избор между различ­ни варианти, независимо дали е вълк, решаващ след кой заек ще хукне, или художник, избиращ колорита на поредната си творба. Колкото е по-високо еволюционното равнище, толкова по-ши­рок е изборът и по-висока е отговорността за взе­тото решение.

До появата на съзнанието творчеството е трудно забележимо, тъй като се управлява от ин­дивидуалния дух. Той внимателно, макар и по­стоянно, въздействува върху подсъзнанието на животното, предизвиквайки постепенна диферен­циация и усложнение на неговите програми, вли­яейки на поведението му, давайки понякога "оза­рение" в сложни ситуации. С проявата на съзна­ние човек е получил мощно средство за активно включване в еволюционния процес, което е по­вишило неговата индивидуална и групова отговорност за взетите решения. Повишената отго­ворност се изразява в това, че човек получа­ва голяма власт над своята карма.

Невъзможно е да се промени общият ход на еволюцията: тя може да бъде оприличена на огромна река, вливаща се в океана. Човек плува по тази река в малка лодка, гребейки с две весла. Неговата карма - това е индивидуалното тече­ние, а кармичните възли - водовъртежите. По­падайки в подобен водовъртеж, човек се върти на място, докато не развърже даден кармичен възел. А онзи, който не е намерил своето място в живота и не живее в съответствие с предначертаното за него в най-общ план, гребе напреки или дори срещу течението, създавайки по-големи или по-малки завихряния и водовъртежи - тоест, нови кармични възли. Невъзможно е дълго да се гребе срещу течението, тъй като възникват на­пречни вълни, които преобръщат лодката. Монасите отшелници, които не са изживели своите "низши" инстинкти /всъщност са ги подтисна­ли/, в следваща инкарнация често стават големи престъпници. Колкото по-високо е еволюцион­ното равнище на даден човек и колкото по-мощ­на е неговата лодка, толкова по-големи вихри по течението създава той при неправилно от ево­люционна гледна точка поведение. От друга стра­на, у такъв човек се появява възможност да на­правлява сам лодката по течението, като изглаж­да водовъртежи, развързва кармични възли - и то не само свои, а и групови, и дори национални.

Човек съзира частично кармата, тоест ево­люционното течение, и това става в съответствие с неговото еволюционно равнище. На първия етап на духовна еволюция у човек са появява мистич­но усещане за свързаност, за единство на света, за липса на случайност на някои събития и за са­мото понятие съдба. На втория етап се появява идея за собствено място в света, което приблизи­телно съответства на виждане на направлени­ето на еволюционния поток в дадена точка от ре­алността. По-нататък възниква усещане за отго­ворност за своите постъпки пред висшите сили, често като възмездие за греховете. Но първона­чално всичко това е твърде смътно и приема фор­ма на суеверия, а това не е нищо друго, освен надценяване на собствените възможности. Човек смята, че започва да вижда кармата в повече под­робности /черната котка като знак за предупреж­дение и други такива/, а в същото време подроб­но виждане на кармата е дадено само на хора, на­миращи се твърде високо на еволюционната стълба. И все пак, вярно е, че всеки човек поня­кога съзира знаците на съдбата, но те трябва да прозвучат в душата му персонално.

С появата на съзнание у човека са се по­явили невиждани дотогава възможности за уп­равляване на еволюционния поток; сякаш на не­говата лодка е бил монтиран мотор. Но и отго­ворността за неговите постъпки и техните реал­ни последици съответно нарастват. Когато човек желае нещо, той силно въздейства върху онази част от еволюционния поток, в която се намира, независимо дали го осъзнава. Може нищо да не вършиш, за нищо да не мислиш за никъде да не бързаш, но това не означава, че си изключил мо­тора на лодката си - това никому не е по силите! - а само, че си изпуснал кормилото. Последстви­ята няма да закъснеят.

Творчество в широкия смисъл на думата е участие в процеса на еволюцията. Злодеят, който трудолюбиво завързва кармични възли, вършей­ки своите злини, играе ролята на черен учител, показващ на хората техните собствени еволюци­онни опашки - тоест, все още неизживените низ­ши части от природата им. Този злодей също е необходим на еволюцията, но главния кармичен възел той го завързва само за себе си и с огромен труд ще го развързва в бъдещи инкарнации. На­шите понятия за добро и зло се отнасят към плав­ността или завихреността на еволюционния по­ток, а не за неговото направление. Вихрите, които преживяваме като злини, нещастия и страдания, се намират в природата на нещата и без тях ево­люцията е невъзможна. Средновековните теоло­зи добре са разбирали това, утвърждавайки, че доброто се създава в борба със злото.

Еволюционният поток включва целия чо­вешки живот, и затова човек твори непрекъсна­то. Друга работа е, че понякога той върши това като занаятчия, използвайки щампи, или като майстор, влагайки душевен огън.

За еволюцията /и за подсъзнанието/ нищо не е безразлично: дали е добре облечен човек, когато никой не го наблюдава; какви са плановете му, които никога няма да се сбъднат и той знае това; с какви точно щампи мисли и възприема. Но тук има един делика­тен момент.

Към творчеството в тесния смисъл на ду­мата човечеството храни много по-голямо уваже­ние, отколкото към творчеството в широкия смисъл на думата. Добре известно е, че човек се учи и усъвършенства цял живот; но худож­никът, преминал през слоевете от обществени щампи и намерил свой собствен стил /минимал­но условие за творчество/, е получил достъп до някаква част от тънкия свят и може да експлоа­тира тази част цял живот. Никой няма да го уп­рекне за това: нали в крайна сметка произведе­нието на изкуството не е занаятчийско изделие, то носи печата на авторската индивидуалност. Но в крайна сметка за него всичко това са щампи, тоест - продукт на една и съща подсъзнателна програма, създадена някога в юношеските годи­ни. В същото време на човек, който не е създал нищо обществено значимо, но мисли и живее не­стандартно, с когото винаги е весело, защото не се повтаря, при когото възприемането не е шаб­лонно, човек, който непрекъснато се променя вътрешно, а около него се създава необичайна атмосфера, и, накрая - човек, край когото оста­налите по неясни причини временно стават по-добри, точно на такъв човек обществото изобщо не гледа като на творец, макар че той е истински творец на еволюцията, за разлика от описания по-горе художник.

Главно препятствие пред творчеството са леността и идеята за възнаграждение. Леността е реакция на подсъзнанието, обусловена от не­достиг на енергия, а също и от обща инертност: по-лесно е да се реагира чрез програма от щам­пи. Тук, обаче, не се отчита това, че творчество­то винаги включва човек към нови източници на енергия: енергията, нужна за трансформация на непроявения свят на Хаоса, в Космоса, бива доставяна направо от Абсолюта. Затова идеята за възнаграждение е невярна: възнаграждението се дава автоматично. Друга тема е, че човек е длъжен да се вписва в обкръжаващия го свят и да оцелява, което не е възможно само с тънки енергии.

Човек получава заплата от две мес­та: от обществото, за обществено полезен труд, и от Абсолюта - за участие в еволюцията. Не трябва да се бъркат тези две неща - от Кесаря кесаревото, от Бог - Божието.

За творчеството в тесния смисъл на дума­та е разпространено мнението, че то е самоизразяване. Понякога дори се казва, че това е главна­та цел на творчеството.

Но в действителност проблемът е много по-сложен. Както при всеки човек, така и при ху­дожника или писателя, съществуват дух и его, и плодът на тяхното творческо вдъхновение зависи от това под чие влияние се е намирала под­съзнателната програма, която е приела информа­цията от тънкия свят. Освен това важно е от коя точно област на този тънък свят идва информа­цията.

Сега ни предстои малка екскурзия в окултизма. Тънкият свят се дели на области, нарича­ни егрегори; например, на всяка религия съот­ветства даден егрегор: християнски, мюсюлмански, индуистки и прочие. В големите егрегори съществуват отъпкани пътеки, по които хората преминават при включване. Такава пътечка, на­пример, е молитвата. Човек, който се е научил да се включва към даден егрегор, открива, че е за­почнал да мисли и да чувства в стила на опре­делена школа, учение или религия. Всички по­ети започват творческия си път с подражателни стихове. Не можейки сами да създадат свой егре­гор, те отначало се включват към вече съществу­ващ егрегор /откъдето идва подражателството!/, а след това, откривайки свой индивидуален стил, който идва като тънка енергия, го развиват и усъ­вършенстват.

Затова новопокръстеният, започващ само­стоятелно да тълкува религиозни текстове, отна­чало трябва с подозрение да посреща хрумнали­те му тълкувания. Защото не се знае от кой егрегор идват те! Дали не са от марксическия? Или пък от ленинския? Умението да се различава ин­формацията на различните егрегори е важна за човек, който не желае да бъде роб на своето подсъзнание, а се стреми към тънко балансиране на творчеството си. Иначе се получава бъркотия от мисли и чувства. За съжаление, западният човек по принцип е склонен да приема всяка хрумнала му мисъл за "своя", тоест - за породена от него­вото съзнание или подсъзнание. И в такъв слу­чай, разбира се, тя е свещена и за никакви егрегори и дума не може да става!

Връщайки се към темата за самоизразяването, трябва да отбележим, че това е фундамен­тална човешка потребност, продиктувана от стре­межа на духа да изяви себе си. Духът моделира в човека символа на своето желание, създавайки потребност от самоизразяване. В нея са споени две съставки: потребността на духа сам да се от­крие и потребността сам да се изрази. Но ако не успеем да открием своето висше "аз", какво ще изразяваме? Ясно е, че остава низшето /актуал­ното/ "аз", тоест - егото. И човек влиза в тънкия свят на равнището на своето его, представяйки на обществото своите лични проблеми, задръж­ки и комплекси. При това той плува по вълните на твърде мръсен егрегор, където го водят съот­ветстващите подсъзнателни програми. Това не означава, че произведението задължително няма да бъде талантливо, напротив. Но възприемане­то на подобни творби предизвиква отвращение. Защото в подобни случаи ролята на творчество­то е била сведена до изливане на душевна помия от подсъзнанието на твореца върху главата на публиката..

По принцип целта на творчеството е след­ната: човек да постигне своя дух; и след създава­нето на адекватен език да изрази онова, което е видял и чул. Неадекватното изразяване може да свидетелства за това, че творецът или не е ви­дял част от тънкия свят, или е видял тази част, но не е успял да я разгледа внимателно и подробно, поради което не е намерил език за нейното изра­зяване.

Главната функция на съзнанието е да управлява вниманието. По своята същност процесът на взаимодействие както с външния, така и с вътрешния свят може да се раздели на два етапа. На първия етап човек решава - съзна­телно или несъзнателно - накъде ще насочи вни­манието си: какво ще погледне, какво ще докос­не /във външния свят/, за какво ще помисли, как­во чувство ще изпита /във вътрешния свят/.

На втория етап човек получава отговор от подсъзнанието във форма на усещане и мисли, които се регистрират от съзнанието /но не се по­раждат от него!/.

Така протича процесът на мислене: избор на въпрос, който човек задава сякаш сам на себе си, след това превключване на вниманието към възприемане на информация отвътре, и мигно­вено откровение-отговор, тоест - мисъл, възник­ваща сякаш отникъде. Тъй като отговорът не ви­наги е точен, а може да съдържа и указания за друга област от тънкия свят, където се намира отговорът, съзнанието отчита получената в отго­вор информация и уточнява въпроса, получавай­ки втори отговор. И така, докато човек не полу­чи или задоволителна информация, или разоча­рование от своите въпроси.

Тази схема винаги има място при всеки мисловен процес. Но човек дотолкова е привик­нал към получаване на мисли-откровения отвън, че изобщо не възприема това като чудо. Само ако му хрумне съвършено неочаквана мисъл, той може да спомене, че го е обзело вдъхновение. Такова е човешкото поведение във всяка житей­ска ситуация; но в качеството на отговори се по­явяват не само мисли, но и непосредствени им­пулси за действие, интонация и жестове. Разли­ката в поведението на гъвкавия и не особено гъвкавия човек се крие в това, че не гъвкавият адресира въпроса "Какво трябва да направя?" към твърде ограничена система от правила на по­ведение или мислене, съществуваща в съзнани­ето и подсъзнанието му. В същото време гъвка­вият човек не се ограничава в рамките на възмож­ния отговор. Както се казва, той гледа широко на нещата.

Съзнанието дава известни преимущества. То позволява да се направи анализ на отговора-откровение и твърде точно да бъде формулиран следващият въпрос, отговорът на който е много по-близък до онова, което искаме да научим. Отсъствието на рационализация води до там, че с уточняване на въпроса се заема подсъзнанието, което използва някой от своите шаблони, по­някога нямащи нищо общо с проблема.

Ученият се отличава от обикновения човек по това, че задава въпроси. Способността да ре­гистрира отговори играе много по-малка роля. Освен това, тя се развива според необходимост­та. Естествено, да се задават въпроси не означа­ва, че въпросът трябва да бъде облечен в думи. В действителност е нужно да приведем себе си в състояние да приемем отговора, като съсредото­чим вниманието си върху определения въпрос. Думите служат само като спомагателно средство за съсредоточаване.

Макар че откровението обикновено не от­говаря съвсем точно на зададения въпрос /въпре­ки че по правило въпросите са некоректни, а и човек не владее езика, на който може да възпри­еме адекватния отговор/, откровението задължи­телно съдържа допълнителна информация по дадения проблем. Тоест за онова , за което човек не е запитал, но то се съобщава, тъй да се каже, безплатно като материал за размисъл. На профе­сора му идва идеята не само за дадена формула, но и за общия принцип, от който тя произтича. Психотерапевтът чува в главата си не само след­ващата фраза, която ще изрече на  пациента, но и интонацията, с която трябва да я произнесе. Из­следователят получава не само отговор на своя въпрос, но и насоката за по-нататъшните си из­следвания. Влюбеният получава не само инфор­мация за това как да угоди на предмета на своята любов, но и предупреждение какво не трябва да върши, за да не досади. В съзнанието на писате­ля идва не само конкретно въплъщение на сю­жетните нишки, но и планът на по-нататъшния разказ. Може би тази допълнителна информация е най-ценна.

Не трябва да се мисли, че това се отнася само за "творческите" личности и тяхната дей­ност. То се отнася и за всяка дейност на всеки човек. Да разгледаме две приятелки, които си говорят. Какво поддържа живеца на техния раз­говор? Общата нагласа за "поддържане на диа­лога" се крие в това, че участничките, независи­мо дали го осъзнават, през цялото време си зада­ват въпроси от типа: "Какво още трябва да кажа по тази тема? Как да отвърна на тази реплика?" и други подобни. Ако у тях съществува такава нагласа и има способност да осъзнават отгово­рите, то значи, че те притежават онова, което се нарича талант за общуване. В такъв случай раз­говорът, колкото и да е безсмислен, може да продължи много дълго. Целта на такъв разговор е не предаването на информация, а общуването като такова /съединяване на емоционалните и менталните полета/, обмен на симпатии. И две­те участнички, естествено, осъзнават това. Външната канава на разговора им е необходима само като спомагателно средство. Но изборът на теми и реплики не е без значение. И у двете при­ятелки те съответстват на истинската цел на разговора. С други думи, събеседничките творят общуване в истинския смисъл на думата: точ­на настройка към ситуацията, внимание към от­говорите, възникващи в съзнанието заедно с под­ходяща интонация; изкусно заобикаляне на под­водни камъни /опасни теми/. Точно премереното равнище на личностна включеност и някои дру­ги елементи създават истинско произведение на изкуството, което малцина могат да оценят по до­стойнство. И двете събеседнички ще се разделят с приповдигнато настроение, напълно удовлет­ворени една от друга и от разговора.

Твърдението, че съзнанието, което по оп­ределен начин пренасочва вниманието и предава управлението на програмите на подсъзнанието, в превод на делничен език представлява твърде сложна мисъл: именно на съзнанието се отреж­да скромната роля на "очи на гърба", които по определен начин регулират отношенията между интуицията и разума. В идеалния случай човек се опира на интуицията, но тя се контролира и управлява от съзнанието. Обикновено обучение­то преминава под лозунга: "Научи, за да забра­виш", или по-точно - наученото да потъне в под­съзнанието. Така човек, изучил граматиката на родния си език, я забравя, оставайки грамотен. Ако това "забравяне" не се осъществи, то с него може да се случи онова, което се случило със сто­ножката, която, след като се запитала: "С кой крак трябва да тръгвам и в каква последователност трябва да местя краката си"?, не успяла да на­прави и крачка.

Че съзнанието убива чувствата, е известно отдавна. Но то не е всичко. Трябва да знаем, че съзнанието убива и мисълта: тя губи своята дълбочина, своята тайна, става плоска, изпразва се от своето енергийно съдържание.


Авесалом Подводни
Папка: Карма и Подсъзнание | Посещения: 1325 | Ченълинги
Контакт          3.234.244.181