Черноучителското посвещение показва начина човекът да забелязва различните недостатъци, пороци и пукнатини по гладката повърхност на съвършен­ството, както и нивото на умението му да ги коригира.

Първо посвещение (13 х 1 = 13) - грубиян (груб профанатор). Този човек възприема света като грандиозна помийна яма, в която всички са заети изключи­телно с полови контакти. Той счита за своя основна мисия да убеди в това останалите, запазили по някакво недоразумение остатъци от розови очила. Ключови думи: глупости, менте, курви.

Второ посвещение (13 х 2 = 26) - досадник (сив учител). Тук светът се вижда като изцяло сиво петно: всичко вече е отдавна известно, изучено и по същество безинтересно - лозунгът е: „Новото е добре забравено старо". Няма прогрес и регресия, добро и зло - животът е тъпчене в мътното блато на всекидневието. Ключо­ви думи: разочарование, скука, баналност.

Трето посвещение (13 х 3 = 39) - скептик (подла­гащ на съмнение). Всичко, което този човек вижда в света, той априорно обезценява, следвайки принципа: „Ти първо ми докажи, че имаш право на съществува­не.", като при това нито едно доказателство не се при­ема за достатъчно. На гърдите на скептика виси та­белка „Защо?", на гърба - „Е, и какво от това?", а на челото му е изписана окончателната, неподлежаща на обжалване присъда: „Не е убедително".

Четвърто посвещение (13 х 4 = 52) - демагог (из-вратител). Този човек вижда света вече диференциран и признава неговото съществуване: в него има различ­ни обекти и връзки между им, но всичко, докоснато от очите на демагога, някак странно се изкривява и из­глежда извънредно безобразно и дисхармонично, ма­кар и доста да прилича на обикновено наблюдаваната реалност. В конструктивен вариант това е например дарбата на сатирика, карикатуриста или критика. Клю­чови думи: фалшификация, изопачаване, от болната глава на здравата.

Пето посвещение (13 х 5 = 65) -инквизитор. Този човек умее да намери пукнатини и недостатъци в рамките на личната външна реалност и вътрешната у дру­гия. С инквизитора е много тежко да се разговаря, за­щото в конкретните случаи той обикновено е прав и при това добре разбира за какво говори - за разлика от първите три посвещения, както и не шмекерува, за раз­лика от демагога, но създадената от него картина на несъвършенствата е твърде тежка и непривлекателна. „Това е вярно, но съществува и друга истина, все пак в мен има и нещо хубаво" - възкликва доведената до от­чаяние жертва на инквизитора. „Възможно е, но да не се отвличаме." - отвръща последният.

Шесто посвещение (13 х 6 = 78) - йезуит. Йезу­итът умее да измества точката на сглобяване на друг човек така, че (и за двамата) да станат видими несъвършенствата и недостатъците, практически нео-сезаеми при обичайното й положение. При това ефектът се оказва устойчив. Човекът, потресен от от­кровението на новия поглед върху себе си, възкликва: „И как преди не съм видял това!?" и, което е най-уди­вително от всичко, по-нататък не му се удава да изтика така неприятния аспект на самосъзерцанието в подсъ­знанието си и живее с него.

Седмо посвещение (13 х 7 = 101) - Мефистофел. Този човек умее да вижда пукнатините и недостатъци­те вече не у хората, а в техните духовни канали, и през тях работи непосредствено с финия план. Това е много високо ниво - както на погледа към света, така и на реализационната власт: в случая Мефистофел може вре­менно (понякога и завинаги) да отнеме духовния ка­нал на човека, така че той да тръгне по света гол (това донякъде прилича на лишаването от гражданство).