Бълнуване за значението; символни системи; личният Бог; вътрешна работа; субективният идеализъм и екзистенциализъм.

61 = 60 + 1 - с мъка измъквайки се от мочурливото блато на народната мъдрост, от пасив­ността и баналността на шестдесет (или бидейки на­силствено изблъскай оттам), човекът напълно изгубва контакт със социума, но затова пък свободно си поема въздух на високия снежен връх на шестдесет и едно. Ако в шестдесет господстваше идеята за (най-широко) социално съзнание, то шестдесет и едно представлява тъкмо обратното - индивидуалното самосъзнание и онова, което в светските текстове се нарича „вътрешен свят", а в религиозните - „духовния живот" в човека.

Откровението на шестдесет и едно се заключава в прозрението за тъждеството на външния и вътрешния свят на човека. Тази истина намира израз (впрочем, доста покварено в менталцо, емоционално и прилож­но отношение) в западната философия на субективния идеализъм и е вече съвсем изопачена в така наречения екзистенциализъм на С. Киркегор и неговите последо­ватели през XX век.

На високо ниво човекът на шестдесет и едно виж­да преките връзки между своя вътрешен свят и външни­те обстоятелства и регулира последните посредством промяна на вътрешната реалност. За него са невъзможни изказвания от типа на „Не съм виновен за това, об­стоятелствата се стекоха така", защото от негова глед­на точка именно той (вътре в себе си) „стича" своите външни обстоятелства, и ако те се формират неуспеш­но, то причината е лично в него.

Шестдесет и едно дава на човека много разнооб­разен вътрешен свят с най-екзотични (а също така и банални) ландшафти и живи същества - фонови и ак­тивни програми на подсъзнанието и, което е не по-мал­ко важно, неговата пряка връзка с външния свят, осъ­ществяваща се с помощта на различни символни сис­теми, които човекът отчасти взима в готов вид, а час­тично разработва и дооформя сам. Силното включва­не на шестдесет и едно у неподготвен човек се проявя­ва в онова, което психиатрите наричат „бълнуване на значението", когато почти всичко „обективно", проти­чащо в света, за човека изглежда разгърнато лично към него и изпращащо определени знаци, които той интер­претира с помощта на тази или онази символна систе­ма (тук влизат в действие и „нумерологията", свежда­ща числата до сумата от цифрите им, тоест остатъкът от едно до девет, и примитивната астрология, и какво­то още искате: принципният момент е пряка връзка между външния и вътрешния свят и усещането за възможно влияние на втория върху първия, което чес­то е съпроводено от мания за величие).

На високо ниво обаче знаците обикновено са пра­вилно интерпретирани, което доста помага на човека да живее (околните възприемат това като удивителна интуиция), а манията за величие не възниква поради съзнанието за ограничената фактическа власт на чове­ка над себе си: той вижда, че тези или онези негови отрицателни вътрешни качества засега са непреодоли­ми и затова съответните страни на външната реалност, уви, продължават битието си. Тук се постига истината на субективния идеализъм: символичният смисъл на всяко външно събитие за всеки от участващите в него е съвсем различен и древната морална забрана „не пра­ви на другия онова, което не желаеш за себе си" се обез­смисля, тъй като тя се гради върху лъжливата (на ета­па на шестдесет и едно) предпоставка „аз съм тъжде­ствен на другия".

В шестдесет и едно се случва - за пръв път! - извън­редно важно събитие: човекът се учи съзнателно да измества своята точка на сглобяване, като отчита как­то магическата (външна), така и духовната (вътреш­на) реалност, като при това остава самия себе си - тук прозвучава първият намек за числото 102601 = 37 х 47 х 59, разположено на 452-ро ниво.

61 = 50+ 11- психологичната концепция за инди­видуален „вътрешен свят" (61) е удар под пояса (11) по стандартните обществени постулати (50), предполага­щи тъждество на положенията на точките на сглобя­ване на социалните индивиди.