Както вече видяхме, егото е в същността си патологично в широкия смисъл на думата, означаващ нарушено функциониране и страдание. Много психически разстройства притежават его-черти, които са присъщи и на психиката на нормалния човек, но така силно изразени, че патологичността им е очевидна за всички освен за страдащия от тях.

     Така например, много нормални хора разказват от време на време разни лъжи, за да изглеждат по-значими в очите на другите и да нарасне имиджът им в очите на другите: лъжи за това кои са те, какво са постигнали, какви способности и какво имущество притежават, както и всички останали неща, с които егото се отъждествява. Има и хора, които, подтиквани от изпитваното от егото им неудовлетворение и от потребността му да притежава „повече" или да бъде „повече", лъжат по навик. По-голямата част от това, което ви казват за себе си, за историята си, е пълна измислица, фиктивна постройка, която егото е издигнало за себе си, за да се усеща по-голямо, по-специално. Грандиозният им и раздут образ на себе си може понякога да подлъже другите хора, но това обикновено не продължава дълго, фиктивната постройка бързо се разпознава от почти всички като фикция.

     Психическото разстройство, наречено параноична шизофрения или накратко, параноя, е в същността си раздута форма на егото. Обикновено се състои от една фиктивна история, която умът е изобретил, за да придаде смисъл на постоянното си чувство на страх. Главният елемент в историята е убеждението, че определени хора (понякога много на брой или дори почти всички) заговорничат срещу болния, замислят да го контролират или дори убият. Историята често се откроява с вътрешна съгласуваност и логика, така че се случва да подлъже някой и друг човек да повярва. Понякога цели народи или организации споделят параноидни системи от убеждения. Страхът и недоверието, които егото изпитва към другите, склонността му да извежда на преден план „другостта" на другите, като за целта се съсредоточава върху техните (според него) грешки и превръща тези грешки в тяхна идентичност, при болния човек стига малко по-далеч и превръща другите в безчовечни чудовища. Егото се нуждае от другите, но дилемата му е в това, че едновременно с нуждата от тях, то ги мрази и се страхува от тях. В максимата на Жан-Пол Сартр: „Адът - това са другите" говори гласът на егото. Човекът, страдащ от параноя, преживява този ад в особено остра форма, но всеки, в който его-моделите все още продължават да действат, го изпитва в известна степен. Колкото по-силно е егото във вас, толкова по-вероятно е вашето възприемане на другите да е главният източник на проблеми в живота. Също така е по-вероятно да направите живота на другите труден. Ала, разбира се, няма да можете да разберете това. Ще ви се струва че именно другите правят това с живота ви.

     Умственото разстройство, което наричаме параноя, се характеризира и с друг един симптом, елемент на всяко его, макар при параноята той да приема по-крайна форма. Колкото повече болният възприема себе си като преследван, шпиониран или заплашван от другите, толкова по-силно става усещането му, че е в центъра на вселената и около него се върти всичко, толкова по-специален и по-важен се чувства - като въобразената фокусна точка на вниманието на много, много хора. Усещането му, че е жертва, че много хора са се отнесли несправедливо към него, го кара да се чувства изключително специален. В историята, съставляваща основата на изградената от него фиктивна постройка, той често си приписва както ролята на жертва, така и ролята на потенциален герой, който ще спаси света или ще победи силите на злото.

     Колективното его на племена, нации и религиозни организации често съдържа доста силен параноичен елемент: ние срещу лошите други. Това е причинило много страдания на хората. Испанската инквизиция, преследването и изгарянето на клада на еретиците и „вещиците", отношенията между държавите, довели до Първата и Втората световна война, комунизмът в цялата му история, „Студената война", маккартизмът в Съединените щати през 50-те години на XX в., продължителният конфликт в Близкия изток са все болезнени епизоди в човешката история, доминирани от крайна колективна параноя.

     Колкото по-несъзнателни са индивидите, групите или нациите, толкова по-вероятно е тази его-параноя да приеме формата на физическо насилие. Насилието е примитивна, но все още широко разпространена форма на опита на егото да се утвърди, да докаже правотата си и грешките на другите. При несъзнателните хора споровете могат лесно да доведат до физическо насилие. Какво представяла спорът сам по себе си? - Двамина или повече човека изразяват мненията си, а те се оказват различни. Всеки се отъждествява с мислите, съставляващи мнението му, така мислите му се вкостеняват в умствени позиции, пропити с усещане за аза. С други думи: идентичността и мислите се сливат в едно. А щом това стане, когато отстоявам мненията си (мислите си), чувствам и действам, сякаш защитавам самия си аз. Несъзнателно чувствам и действам, сякаш се боря за оцеляване, и емоциите ми ще бъдат отражение на това несъзнателно мое убеждение. Емоциите ми се пропиват с безпокойство. Аз съм разстроен, ядосан, настроен отбранително или пък агресивно. Трябва на всяка цена да победя - за да не бъда унизен. Това е илюзия. Егото не знае, че умът и умствените позиции нямат нищо общо с това, което човекът е, защото егото е самият ненаблюдаван ум.

     В дзен се казва: „Не търси истината. Просто престани да лелееш мнения". Какво означава това? Освободи се от отъждествяването с ума си. И в този момент това кой си отвъд ума, възниква от само себе си.
   

     Повечето хора преживяват моменти, в които са свободни от егото. Онези, които са особено добри в работата си, могат да се освободят - до голяма степен или напълно - от егото си, докато работят. Може изобщо да не го съзнават, но за тях работата им се е превърнала в духовна практика. Повечето от тях са присъстващи, когато работят, и изпадат в относителна несъзнателност в личния си живот. А това означава, че състоянието им на Присъствие е ограничено само до една сфера от живота им. Срещал съм учители, хора на изкуството, медицински сестри, лекари, научни работници, социални работници, келнери, фризьори, собственици на различни видове бизнес, продавачи, които са възхитително добри в работата си, без при това да търсят в нея своя аз. Единственото, което правят, е да отговарят на това, което моментът изисква от тях. Те са в единство с работата си, в единство с настоящето, в единство с хората, които обслужват, или със задачата, която имат. Влиянието, което тези хора оказват върху другите, далеч надхвърля изпълняваната от тях дейност. Те намаляват егото у всеки, с когото влизат в контакт. Дори хора с прекалено наситено его понякога се отпускат, свалят маската си и престават да играят роля, когато общуват с тях. И не е изненадващо, че хората, които работят без его, са изключително добри в това, което правят - всеки, който е в единство с това, което прави, изгражда новата земя.

     Срещал съм и много хора, които са добри в техническо отношение в това, което правят, но егото им постоянно саботира тяхната работа. Само част от вниманието им е съсредоточена върху работата, която вършат, другата част е съсредоточена върху самите тях. Егото им изисква да бъдат признати и губи много енергия в негодувание, ако не получат достатъчно признание - а то никога не е достатъчно. „Да не би някой все пак да получава повече признание от мен?" Или пък главният фокус на вниманието им е печалбата или властта, която им дава работата, и тогава работата представлява само средство за постигане на тази цел. А когато е само средство за постигане на целта, тя не е особено качествена. И щом в хода на работата се появят препятствия или трудности, щом нещата не вървят според очакванията им, щом други хора или обстоятелствата не им помагат, вместо веднага да се слеят в едно с новосъздалата се ситуация и да отговорят на появилите се в момента изисквания, те реагират срещу ситуацията и по този начин се отделят от нея. Налице е един аз, който се чувства лично засегнат или се изпълва с негодувание, изгаря в безплодни протести или гняв огромно количество енергия, която би могла да се използва за справяне със ситуацията - ако не беше използвана за погрешни цели от егото. И, нещо повече, тази „анти" енергия създава нови препятствия, нови противопоставяния. Много хора наистина са своите най-големи врагове.

     Хората несъзнателно саботират собствената си работа, когато не оказват помощ или не споделят информация с другите или пък се опитват да им попречат по един или друг начин - да не би те да постигнат по-голям успех или по-голямо уважение от тях. Сътрудничеството с другите е чуждо на егото, освен когато е само второстепенен мотив. Егото не знае, че колкото повече човек включва другите в себе си, толкова по-лесно се осъществяват нещата, по-лесно се постигат. Когато оказвате малко или никаква помощ на другите, или когато издигате препятствия по техния път, Вселената - под формата на хора и обстоятелства - ви оказва малко или никаква помощ, защото сте се откъснали от нея. Несъзнателното чувство в сърцевината на егото - „не е достатъчно" - го подтиква да реагира на успеха на другия така, сякаш този успех му е отнел нещо. Егото не знае, че негодуванието му срещу успех, постигнат от друг, намалява собствените му шансове за успех. Ако искате да ви споходи успех, винаги когато го видите, го приветствайте с радост.
   

     Една болест може или да усили или да отслаби егото. Ако се оплаквате, изпълнени сте със самосъжаление или негодувате срещу това, че сте болни, егото ви става по-силно. То се усилва и когато превръщате болестта в част от вашата понятийна идентичност: „Аз страдам от такава и такава болест". Е, сега вече научихме кои сте. От друга страна, някои, които в обикновения си живот имат голямо его, когато се разболеят, внезапно стават нежни и добри и се отнасят много по-добре към хората. Възможно е в болестно състояние да стигат до прозрение, до каквото никога не биха стигнали, когато са здрави. Възможно е в болестно състояние, да получат достъп до вътрешното си знание и вътрешната си удовлетвореност и да заговорят с гласа на мъдростта. Но когато започнат да се възстановяват, енергията им се възвръща, а заедно с нея се връща и егото им.

     Когато сте болни, енергийното ви ниво е доста ниско, разумът на организма може да поеме нещата в свои ръце и да използва останалата в тялото енергия, за да го излекува, така че не остава достатъчно място за ума да се развихри, т.е. не остава място за его-мислене и емоции. Егото изгаря значителни количества енергия. При някои болни егото взема за себе си малкото останала в организма енергия и я използва за собствените си цели. Надали е нужно да споменаваме, че хората, чието его става по-силно от болестта, се нуждаят от много повече време, за да се възстановят. Някои дори никога не се възстановят и така болестта става хронична и постоянен компонент от фалшивото им себеусещане.
   

     Колко трудно е да живееш със себе си! Един от начините, чрез които егото се опитва да избегне неудовлетворителността на личностната азност, е като увеличи и укрепи себеусещането си, отъждествявайки се с някаква група - нация, политическа партия, корпорация, институция, секта, клуб, банда, футболен отбор.

     В някои случаи личното его сякаш напълно се разпада, щом човек посвети живота си на изцяло неегоистичен труд за по-висшето благо на колектива - без да желае награди, признание или себевъзвеличаване. Какво облекчение е да се освободиш от ужасния товар на личното си его! Членовете на колектива се чувстват щастливи и осъществени, независимо от това колко усилно работят, независимо от жертвите, които правят. Като че ли са се издигнали над егото. Въпросът тук е: наистина ли са се освободили от егото, или то просто се е преобразувало - от лично е станало колективно его?

     Колективното его споделя същите характеристики като личното его, например, потребността от конфликт и врагове, потребността от повече, потребността да си прав срещу другите, които грешат, и т, н. Рано или късно колективът ще влезе в конфликт с други колективи, тъй като несъзнателно го търси и се нуждае от противопоставяне, за да дефинира границите си и чрез това - идентичността си. И в този момент членовете му ще изпитат страданието, което неизбежно се носи па гребена на вълната на всяко мотивирано от егото действие. Възможно е в резултат да се пробудят и да осъзнаят, че на техния колектив е присъща значителна доза лудост.

     Може да бъде болезнено - да се пробудиш и да осъзнаеш, че колективът, с който си се отъждествявал и за който си работил, всъщност е луд. Понякога се случва в този момент хора да се променят в негативна посока - да се изпълнят с цинизъм или горчивина и да започнат да отричат всички ценности. Това означава, че те набързо са усвоили друга система от убеждения - веднага, щом са осъзнали, че предишната е илюзорна и затова е рухнала. Те не се изправят лице в лице със смъртта на своето его, а бягат от него - и се въплъщават в ново, по-подходящо за новата им нагласа. Колективното его обикновено е по-несъзнателно от индивидите, които го съставляват. Така например, тълпите (които са временно колективни его-цялости) са способни да извършват жестокости, които нито един от техните членове не би извършил, ако е извън тълпата. Нерядко народите възприемат поведение, което, ако е поведение на индивида, незабавно би го освидетелствало като психопат.

     С възникването на новото съзнание някои хора се чувстват призвани да създадат групи, които да са израз на родилата се просветленост, но тези групи няма да бъдат колективно его. Индивидите, които ги съставляват, няма да изпитват нужда да дефинират своята идентичност посредством членството си в тях. Нито пък ще изпитват нужда от някаква форма, която да дефинира кои са те. Дори да не са все още напълно освободени от егото, те ще бъдат достатъчно осъзнати, за да съзрат егото у себе си и у другите в момента, в който то се прояви. Ала постоянната осъзнатост все пак е наложителна, тъй като егото ще се опита да се наложи и да се преутвърди - и за тази цел ще използва всички начини, които са му достъпни. Разпадането на човешкото его, като се внесе в него светлината на осъзнатостта, е една от главните задачи, които са си поставили тези групи независимо от тяхното естество - те могат да са просветлен бизнес, благотворителни организации, училища или общности от хора, живеещи заедно. Просветлените колективи ще внесат безценен принос за изгряването на новото съзнание. Точно както его-колективите ви притеглят в несъзнателното и в страданието, просветлените колективи могат да създадат вихър от осъзнатост, който ще ускори планетарната промяна.
   

     Егото се ражда чрез разделяне в човешката душа - идентичността на човека се разделя на две части, които наричаме „аз" и „мен" или „мен" и „себе си". Всяко его е шизофренично в общоприетия смисъл на думата на раздвоена личност. Вие живеете с един умствен образ за себе си, с един понятиен аз, с който влизате в отношения. Самият ви живот става концептуализиран и отделен от това, кой сте, когато говорите за него като за „моя живот". В момента, в който произнесете или помислите думите „моя живот" и повярвате в тях (вместо да ги възприемете само като конвенционален езиков израз), навлизате в сферата на заблудата. Ако имаше такова нещо като „моя живот", от това щеше да следва, че аз и животът ми са две отделни неща, значи бих могъл да изгубя живота си, въображаемото безценно притежание. Смъртта се превръща в действителност и в заплаха. Думи и понятия разделят живота на отделни сегменти, сами по себе си непритежаващи действителност. Бихме могли дори да заявим, че представата „моят живот" е изначалната заблуда, родила отделеността, тя е източникът на егото. Ако аз и животът сме две отделни неща, ако аз съм отделен от живота, следователно съм отделен от всички неща, от всички живи същества, от всички хора. Ала как бих могъл да съм отделен от живота? Какво би бил този „аз", който е отделен от живота, от Битието? Няма такъв „аз". Така че няма и такова нещо като „моя живот" - аз нямам живот. Аз съм живот. Аз и животът сме едно. И не може да бъде другояче. Така че как бих могъл да изгубя живота си? Как бих могъл да изгубя нещо, което всъщност не притежавам? Как мога да изгубя нещо, което „Аз съм"? Е, няма как.