Щастието не може да ни бъде наложено, нито ние можем насила да го дадем на другите. Всеки човек трябва да се съгласи да бъде щастлив. Често можем да чуем истории за хора, които поддържат своя жар към живота, когато обстоятелствата в него са всичко друго, но не и радостни. „Как го прави?", питаме ние и веднага се опитваме да си представим как бихме реагирали в подобна ситуация. Когато активираме душевния софтуер на щастието, радостта, която ни изпълва, има корени дълбоко в духа и не зависи от външните условия.

Със съзнателния избор да живеем щастливо разбираме, че това е нашето естествено състояние. Когато нещата вървят според желанията на егото ни, например като получим бонус в работата, нова титла, слава и богатство, се чувстваме доволни — и тези преживявания са чудесни, но дават само временно удовлетворение. Добър пример за това е, когато си купим нова кола. През първите седмици изпитваме истинска наслада от ценното си притежание, когато се качим в него и приятният мирис на „ново" активира обонятелните нерви. Не след дълго обаче този аромат се заменя от миризмата на застояло капучино и ние започваме да мислим за заместител, който да ни върне тръпката.

Като се имат предвид предизвикателствата, пред които днес е изправен светът, стремежът към щастие може да изглежда лекомислен и дори себичен. Не можем да отречем глобалните трагедии и ако държим да разглеждаме щастието в един задълбочен план, няма как да пренебрегнем страданията на войните, геноцида, потисничеството, СПИН, бедността и глада. И още повече ще се объркаме, когато открием, че обстоятелствата в живота на мнозина, допринесли за развитието на справедливи и мирни каузи, са далеч от общоприетата представа за щастие. Може да звучи парадоксално, но вътрешната радост е на наше разположение дори когато сме изправени пред извънредни предизвикателства. Приемането и прилагането на този парадокс е практика на духовно и психологически зрелите.



Истинското щастие бликва, когато осъзнаем, че творим съдбата си съвместно с Източника на живота, независимо дали ще го наречем Бог, Универсалното, или ще го оставим без име. Непреходната радост не идва отвън, а от вътрешната реализация на Аз-а.

Душевният ни софтуер се активира чрез медитация, утвърдителна молитва, духовно изучаване, видения, съзерцание и свято служение. Тези практики трансформират установените мисловни модели и ни позволяват да взимаме решения, водени от мъдростта и изпълнени с щастие. Ние пак се наслаждаваме на външните удоволствия на човешкия живот, но вече се стремим към онова безусловно блаженство, което откриваме, когато се върнем вкъщи, при душата си.

Когато искаме от закона за привличането да изпълни желанията на егото, скоро осъзнаваме, че истинското щастие не е подвластно на духовния ни материализъм. Поговорката „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи" е още едно напомняне да бъдем прозорливи в молитвите си, защото когато желаният обект се прояви, може да се наложи да се молим наново да изчезне от живота ни. Въображаемият ореол на щастие, с който обграждаме материалните неща, потъмнява от реалната им безпомощност да ни донесат удовлетворение. Например, ако представата ви за щастие е телевизор с екран, по-голям от визията за живота ви, какво ще стане, когато той се счупи и вие изгубите своя източник на щастие?



Някои области от живота ни действат изключително с използването на душевния софтуер на щастието и променят съдържанието на съзнанието ни. За по-просто можем да ги наречем „причини", а начините, по които променят съдържанието на съзнанието ни — „следствия". Това са: разговорът, компанията, предизвикателствата и отдадеността.



Развиването на осъзнатост за силата и енергийния ефект на думите е духовна практика, която не е много лесна. В своя социален и личен живот често попадаме в ситуации, в които неусетно се поддаваме на разговори „с най-малък общ знаменател", за да се нагодим или за да не влизаме в конфликт с преобладаващото мнение.

Ако сте склонни да клюкарствате и да се оплаквате, ще виждате света от това ниво на разговор и ще пречите на софтуера на щастието да се активира. И обратно, ако енергийното съдържание на разговорите ви се състои от насърчение, състрадание и конструктивен съвет, когато ви бъде поискан, вие ще бъдете носител на мъдрост и осъзнатост и същевременно ще задействате вътрешното щастие.

За илюстрация на вибрационната сила на езика да вземем две думички, които използваме по хиляди пъти на ден — „да" и „не". Те са част от речника ни още от първите години на живота ни и играят основна роля в отглеждането на децата ни.

Когато „да" и „не" са насочени към нас, рядко оставаме неутрални. Ние ликуваме или се отдръпваме, изживяваме умствен рай или ад в зависимост от очакванията, проекциите и тълкуванията си. Когато тези думи се надигнат в гърлото ни, прицелят се и ударят целта си, разполагаме с емоционално подкрепление на тяхната уместност. Със своята енергия на приемане, отхвърляне или освобождаване те оказват силно въздействие върху нас. Ами ако ви кажа, че „да" и „не" са в еднаква степен синоними на „утвърждавам"? Езикът често е парадоксален и понякога „да" всъщност означава „не", а „не" има смисъл на „да". Случва се, когато кажем „не" в отговор на нечия молба, да гласуваме с „да" в името на своето добруване.

Техниките за личностно манипулиране, станали популярни в книгите наръчници, ни учат как да получим онова, което искаме от другите, като останем политически, социално, професионално, романтично или духовно коректни. Подобни практики имат висока цена, защото никоя техника не може да предизвика изкуствено истинското щастие. Например често ни учат да прикриваме зад „мили" думи онова, което наистина мислим, вместо да бъдем искрени. Резултатът от това е вътрешно разделение. Подбудите и намеренията ни определят почтеността на нашата реч. Речта на свой ред определя вътрешното ни състояние на щастие.

Как да развием взаимоотношение на съгласуваност между своите вътрешни и външни разговори? Как да практикуваме духовния принцип на правилна реч и нейното допълнение — слушането? Трябва да започнем с изследване качеството на разговорите, които провеждаме в ума си.

Как разговаряме със себе си? Какво излиза от устата ни в разговорите с Нашите близки, колеги, деца, семейство и онези, които смятаме за свои съперници? Какво е качеството на невербалната ни реч, тоест каква вибрация излъчваме чрез мислите си? Може би ще се възползваме от думите на този Псалм: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми"*, и дори ще стигнем до още по-дълбокото разбиране, че това, което не изговаряме гласно, също влияе на съзнанието ни, а следователно на хората около нас.

В своето себеизследване аз открих, че когато постановя намерението да говоря и да слушам осъзнато, се настройвам към гласа на интуицията. Отказването от привързаността към говоренето и слушането създава вибрация в съзнанието, която ме кара да знам какво, на кого, защо, кога и къде е уместно да кажа. Целта не е съвършеният разговор, а осъзнатостта. Колкото повече от нея влагаме в намерението си да говорим и да слушаме с внимание, толкова по-чувствителни ще сме към въздействието на думите ни върху самите нас и другите. Тогава изреченото ще носи изяществото на вътрешна хармония с тихия гласец на интуицията, която активира душевния софтуер на щастието.



Вторият аспект от живота, в който се корени щастието ни, са хората, с които се събираме. Когато изберете приятел, отхапвате голям залък от собствената си съдба. В своето близко общуване двама души влияят взаимно на съзнанието си и имат силата да променят хода на съдбите си чрез установения енергиен обмен.

С кого „движите"? Кои са вашите хора? Помагате ли си взаимно да проявявате най-доброто от себе си? Като родители ние контролираме личния кръг на децата си, но дали сме също толкова бдителни за собствения си личен кръг? Понякога сме склонни да смятаме, че понеже сме големи, не се поддаваме на чуждо влияние. Като оставим настрана красивата индивидуалност на всеки човек, заслужаваща уважение, кое качество на съзнанието доминира сред приятелите ви? Кои общи ценности, цели и занимания са в основата на връзката ви? Въздействате ли си един на друг вдъхновяващо и извисяващо? Създавате ли атмосфера на радост, когато сте заедно? Поощрявате ли се за искрено и открито общуване? Докато не постигнете центрираност в своята практика на израстване и развитие, добре е да осъзнавате какви мисли, чувства и действия сте склонни да поддържате в своя кръг.

Много са ползите от общуването с хора от дадена духовна общност; "сангха", както се нарича тя на санскрит, е една от трите скъпоценности на съществуването. В огледалото на своята общност можем да научим много за себе си, а когато преживяваме период на обезсърчение, практикуващите ни събратя ни вдъхновяват и напомнят, че сме си поставили задачата да се пробудим. Яснотата и увереността ни се връщат с нови сили и отново се настройваме към призива на вътрешното щастие. Когато една общност се събира, за да медитира, да се моли, изучава и служи, настъпва алхимичен процес, ускоряващ еволюцията на всички присъстващи.



Макар често да си мислим, че искаме живот, лишен от предизвикателства, нещо в нас знае, че колкото и да са неприятни, те умеят да ни държат будни. Предизвикателствата разклащат любимите ни структури и схващания, принуждавайки ни да отворим съзнанието си за нови идеи, възприятия и гледни точки. Понякога колкото по-големи са те, толкова по-дълбоки са прозренията и последвалото щастие. Истината е, че не можем да избягаме от предизвикателствата и дори да отложим срещата си с някое от тях или да му се съпротивляваме, все някога ще стане наложително да го посрещнем и така да израснем.

Затова приветствайте предизвикателствата! Нека те смутят познатия пейзаж на ума ви. Не си губете времето да се молите за изчезването им — това не е конструктивен подход. Приветствайте ги, сприятелете се с тях и чрез утвърдителната молитва заявете наличието във вътрешната ви съкровищница на всичко необходимо да се справите. Това ще ви издигне до осъзнаването, че предизвикателствата работят за освобождаването на най-висшия ви потенциал. Животът на хората, оставили благотворен отпечатък на тази земя, е бил всичко друго, но не и лишен от предизвикателства — именно в контекста на тези трудности те са открили и изразили своите най-дълбоки заложби.

В „Алиса в Страната на чудесата" кралицата ни съветва да повярваме поне в шест невъзможни неща преди закуска. Това е проява на мъдрост, защото куражът да си отправим предизвикателство внася промяна в парадигмата и така увеличава коефициента ни на щастие. Повечето хора са несъзнателно привързани към тесния пашкул на сигурността, който са си изплели, мислейки, че ще ги предпази от житейските предизвикателства. Когато бъдат смело приветствани обаче, трудностите ни подтикват към по-дълбоко осъзнаване и пробуждане, тоест все по-близо до истинското щастие.

Кураж идва от старофренската дума "corage", която означава „сърце" и „дух". Той е белегът на духовния воин, който продължава напред въпреки неизвестността. Във всекидневието се иска сърцатост, за да изключим телевизора, компютъра и другите средства за развлечение, за да прекараме в собствената си компания достатъчно време да се опознаем и сприятелим с всичко, което открием в себе си — "всичко". Куражът означава да рискуваме да бъдем автентични.

Смелият човек не прави моралистични житейски разделения на приемливо и неприемливо. В своята духовна зрялост той различава нещата, но без да съди. В романа „2150" на Теа Александър един от героите проницателно отбелязва, че „мярката за еволюция на ума е неговата способност да приема неприемливото. Това, което може да е неприемливо на микро ниво, е винаги приемливо на Макро ниво. Помни, че от Макро гледна точка всичко е съвършено, от Макро гледна точка нищо не е ужасно. Ужасни могат да бъдат нещата само в микро перспективата, която е твърде ограничена, за да съумее да види, че живеем в напълно справедлив и балансиран макрокосмос и в него изживяваме само онова, което сме избрали".

В макрокосмоса има само ред; само ние в микрокосмоса виждаме хаос поради увреденото си зрение. Отстъпим ли достатъчно назад, ще забележим реда в основата на всичко. С други думи, зад всяко човешко отклонение се крие духовно стремление.

Куражът не е отсъствие на страх — той признава страха и не се бои от него. Когато сме смели, ние се отваряме за "новото" същество, вплетено в тъканта на вече познатото ни същество. Куражът ускорява трансформацията ни и повишава коефициента на щастие.



Бъдете честни. Признавайте си. Егото във всеки от нас се опитва да ни убеди, че сме по-пробудени, отколкото сме всъщност. Духовната арогантност е коварна и донякъде се дължи на примамливото обещание на разни учения да ни доведат до „моментално просветление" или на техники да ни направят способни да „медитираме като будистки монаси за не повече от 20 минути"!

Егото се чувства чудесно от новината, че не е задължително пътят на трансформацията да е трънлив. Кой не обича да чува, че трябва само да повярва — а не да "работи" върху себе си, — за да се пробуди? Вдъхновението на думите се приема много по-лесно от усилията на практиката — в края на краищата утвърждаването, че сме неизменна част от Бог не изисква дисциплината, необходима, за да "реализираме" Божието съзнание. А ако вярваме в прераждането, може да си помислим:

„Че защо да бързам, като винаги мога да постигна просветление в следващия живот?"

Няма смисъл да се превръщаме в духовни запалянковци, които тичат от семинар на семинар и цитират учителите си, но не практикуват нищо. Обикалянето на екзотични „енергийни центрове" по света може да ни вдъхнови, но не може да замести практиката на отдадено седене под дървото бодхи на нашето съзнание за среща със скуката и блаженството на медитацията. Безбройни са оправданията, които измисляме, за да избегнем полагането на усилията, нужни, за да се пробудим за присъщата си просветленост.

Мъдрите ангажименти, които поемаме, ни носят не ограничение, а свобода. За духовно незрелия "отдаденост" е много страшна дума, защото се приема като принуда. За духовно зрелия обаче тя е равнозначна на свобода, защото води към истинското щастие, което не може да бъде отнето. Когато поемете безусловен ангажимент към духовната си практика, в тази енергийна точка вселената ви откликва. Божието благоволение винаги е в служба на искрено отдадения практикуващ.



Думата „съзнание" се използва толкова небрежно, че лесно можем да изгубим усещане за истинския й смисъл, особено когато се свързва с дефиницията за „пробуденост". Пробуденото съзнание е състоянието, в което долавяме, че долавяме. Това е осъзнаването, че ние сме наблюдателят, вътрешният свидетел — не този, който анализира, мисли или дори медитира, а онова, което остава безучастен свидетел на всеки аспект от съществото.

Когато действително познаем себе си като наблюдателя, се освобождаваме от ограниченията на външните етикети като мъж, жена, жълт, бял, черен, гей, нормален, вегетарианец, месояден, републиканец, демократ, християнин, индус, даоист и т.н. Всички те трябва да отпаднат, за да се покаже истинската ни самоличност като чисто съзнание. Убежденията, представите и възприятията са съдържанието на съзнанието, но не са самото съзнание. По какво съдим, че е така — по това, че те са подвластни на промяна и трансформация. Самото съзнание е непроменливият, безформен, вечно съществуващ аспект от съществото ни, който не може да бъде повлиян от нищо външно. От първостепенна важност е да постигнем духовното разбиране, ние имаме вътрешната способност да хармонизираме съдържанието на съзнанието си със самото съзнание. Когато направим това, съдържанието променя вибрационната си честота и съответно води към промяна във външните обстоятелства на живота ни.

Когато по този начин се влеем в естествения поток на живота, в съзвучие със законите, управляващи вселената, пожелаваме да останем в това състояние и доловили безграничността на съзнанието си, разбираме:

„Аз съм тук, за да живея отвъд самоналожените граници, да разбия рамките на личните си преживявания".

Тогава участваме и творим танца на живота не като хора, успешно разрешаващи проблемите, а като пълноправни притежатели на духовното наследство от радост, любов, хармония и съзидателност. Ние сме тук не за да оцеляваме, а за да извисяваме, изразяваме и излъчваме динамичната мощ на съзнанието, което обитава сърцевината на съществото ни.

Всеки от нас стои на платформата на своя уникален еволюционен модел, напълно способен да се пробуди. Нека до един станем неустрашими духовни воини, убедени, че още в този момент можем да приложим вътрешния софтуер на щастието и да възвисим себе си и другите.



Космичният смях на Духа къпе душата ми в радост. Погледът ми е ясен и всичко, което правя, идва от чистата радост на съществуването. Обичам живота. Обичам да бъда себе си такъв, какъвто съм.


Съзнателно избирам щастието като начин на живот. Насищам ума с радостта, която идва отвътре. Едно съм с тази радост. Тя изпълва мислите и чувствата ми и действа чрез мен. Благословен и вдъхновен от нея, просто да бъда е нещо опияняващо.

Вярата във връзката на съвместно творчество с Духа направлява всяка моя мисъл и действие. В разговорите си съм искрен, утвърждаващ, ентусиазиращ и любящ. Използвам думите разумно, знаейки, че вибрацията им въздейства както на съзнанието ми, така и на онези, с които говоря.

Хората, с които общувам, укрепват живота ми. Един за друг ние сме източник на насърчение, подкрепа и грижа. В сърцето на приятелите си виждам своето отражение, в какво съм израснал и в кое ми предстои да се развия. Като давам и получавам подкрепа, се чувствам силен да споделям и да служа там, накъдето ме насочи Духът.

Като духовен воин имам куража да вървя към неизвестното с увереност, като се уповавам на фундаменталната доброта на вселената. Не се боя от страха си, а като се изпълвам със смелост, го трансформирам в мой приятел. С готовност рискувам, като се отварям към промяната и опознавам всяко свое кътче без осъждане или егоистична гордост от постиженията си.

Предизвикателствата разкриват вътрешните задачи, които имам да изпълня, затова ги приветствам. Най-голямото ми желание е да пробудя наблюдателя в себе си, който знае и знае, че знае; който е знаел от самото начало, че аз съм безгранично, вечно същество. Предизвикателствата са визитната картичка на трансформацията и аз храбро ги посрещам със съзнанието, че те са богатият материал за пробуждането ми.

Източникът ми е дал всичко от себе си и моето упование в него пуска дълбоките корени на смелостта, която превръща съмнението, безпокойството и страха в мир и радост. Това е ангажиментът ми към себе си, съглашението с моя дух, духовните практики, учителите и духовната ми общност. Тази отдаденост почитам като акт на лична отговорност. Пробуден съм и като осъзнавам всичко, на което съм се посветил, аз действам съобразно с него. Мощта на тези думи трансформира съдържанието на съзнанието ми и аз благодаря за това.