Всички
познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare =
връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този
тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона
този тон изобщо не съществува - защото той не може да го възприеме.
Радиоприемник, настроен на средни вълни, поради резонанса си, ще приема
само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите
вълни. Затова и те не принадлежат към неговото "световъзприятие". По
същия начин и човек, за да възприеме каквото и да било, се нуждае от
определено съответствие в самия него. Това съответствие трябва да е в
състояние "да трепти", за да може чрез резонанса да направи възприятието
възможно за човека. Гьоте го е казал: "Ако в окото нямаше от светлината
на слънцето, то никога нямаше да види слънцето; ако в нас нямаше от
силата на Бога, щяхме ли да се възхищаваме от божественото?".
Формулировката на Гьоте надхвърля чисто физическото ниво на способността
за резонанс и по аналогия пренася закона за резонанса в областта, която
ни интересува в момента. Всеки човек възприема само онези области от
действителността, за които притежава способност да резонира. Това далеч
не се отнася само до чисто сетивните възприятия, а обхваща цялата
действителност. И понеже всичко, което се намира извън собствената
способност за резонанс, не може да бъде възприето, то и не съществува за
съответния човек. Затова човек вярва, че познава цялата действителност и
че извън нея няма нищо. Когато някой чете книга, той мисли, че я
разбира напълно, макар че от прочетеното, всъщност, може да възприема
само онова, което се намира в съзвучие с моментното състояние на
съзнанието му. Че това е така, най-добре се вижда, когато същите книги
се прочетат отново след години. За това време съзнанието се е разширило и
книгата се разбира "още по-добре". Описаните по-горе
взаимозависимости в по-малка или по-голяма степен са известни и ясни на
всички. Те са само онагледяване на принципа, който искаме да приложим и
към съдбата в най-общ смисъл. Можем да влезем в досег само с такива
идеи, хора и ситуации, за които притежаваме собствен вътрешен резонанс
или, както ще го наричаме в бъдеще, към които имаме афинитет. Без
съответния афинитет никога не се стига до проявление. Ако някой попадне в
спор или сбиване, това не става случайно, а винаги по причина на
собствения ни афинитет към подобно преживяване. Вината за съответните
последици от сбиването носи и човекът, който е убеден, че съвсем не по
своя воля е бил замесен в разпрата. Но ако му е липсвал съответния
афинитет, той изобщо не би се намесил. Ако кола блъсне някого на
улицата, чисто юридическата и функционална вина на другия, в случая на
шофьора, не променя с нищо факта, че блъснатият е бил узрял за това
преживяване. Иначе то никога не би могло да влезе в обсега на житейския
му опит. Из "Съдбата като шанс" от Торвалд Детлефсен
|