Най-важният момент в човешкия живот е когато в съзнанието постъпва първият сигнал, че в него не всичко е наред. Че там няма единство и се води борба между реално съществуващи вис­ши и низши начала. Човек може да наблюдава тази борба и съзнателно да влияе на нейния изход. Но това не е просто. И подсъзнанието, и духът имат свои причини да скриват от съзнани­ето съществуването и мотивите си; понякога те дори предпочитат да замълчат, за да не се раз­крият. Но въпреки това тяхната дейност и взаи­модействието им не преминават безследно. По косвени признаци човек може да се ориентира в онова, което става вътре в него. Отначало той ще се съмнява, но след време съмненията постепен­но ще изчезнат.

Главната цел на духа е еволюционният ра­стеж на човека и осъзнаването на истинската му същност. По този начин духът иска да се появи пред съзнанието. Но подсъзнанието по различни причини пречи. Главната причина е, че съзнани­ето не е готово да възприеме откровенията на духа. Това е дълъг и мъчителен процес, и под­съзнанието е негов ограничител, макар не вина­ги да действа адекватно.

Човек е съзнателно създание в смисъл, че неговият център за вземане на решения в много случаи е под контрола на съзнанието. Духът и подсъзнанието управляват човека косвено, с по­мощта на импулси, които той възприема като желания /напълно осъзнавани, не съвсем осъз­навани или изобщо несъзнавани/ или като забра­ни /също осъзнавани или неосъзнавани/.

Важно е да разберем как да различаваме импулсите на висшето "Аз" от импулсите на под­съзнанието. Трудността е по-голяма, отколкото ни се струва на пръв поглед. Обичайната гледна точка по въпроса се състои в различаването на егои­стичните импулси от алтруистичните. Но тук съществуват две обстоятелства, замъгляващи тази проста картина. Първо, духът също е заинтере­суван от съхраняването и развитието на човека като биологична единица и в този смисъл негови­те цели не са противоположни на целите на егото. Нали ако човек умре, няма да има кой да по­знава себе си? И второ, висшето алтруистично поведение може да бъде ловко прикритие на чис­то егоистични в лошия смисъл на думата мотиви.

Има хора, които настойчиво предлагат ус­лугите си, но ни е неприятно да се възползваме от тях. Затова, заставайки на равнището на външния смисъл на импулса, на нас ни е трудно да определим откъде идва той. Освен това, съще­ствува едно качество на ума, наричано йезуитство, което позволява всяко действие и мотив да бъдат оправдани с висши гледни точки и да бъдат представени като морални образци. В този смисъл категоричният императив на Кант: "по­стъпвай така, че всяко твое действие да може да бъде изведено в етична норма ", е годен за упот­реба единствено от абсолютно честни хора, на които такава заповед май не им е необходима.

Проблемът е там, че трябва да се ориенти­раме във своите вътрешни импулси не изобщо, а във всяка конкретна ситуация. А в такива случаи често интересите на човека и околните са здраво свързани и преплетени. И главна роля играе не външният сюжет на събитията, а подсъзнателните мотиви, оценки и стремежи. Парадоксът се крие в това, че съзнанието, вземащо решения, съзи­ра твърде малка част от реалната ситуация, макар да се утешава, че това не е така! Подсъзнанието и духът виждат и знаят всичко, но могат да въздей­стват само косвено върху вземането на решения. Това косвено въздействие става не само преди взе­мането на решение, но и след това. Както духът, така и егото притежават възможности за поощря­ване и за наказания, и за нас е много важно да раз­личаваме откъде идва съответното въздействие.

Подсъзнанието въздейства върху съзнани­ето с твърде тънки средства. Подсъзнанието ви­наги желае да скрие своето присъствие. То не­прекъснато създава илюзията, че егото /подсъзна­нието/ не съществува, и има само още едно съзна­ние, а също така и незнайно откъде възникнали желания и нежелания, като въпросът откъде ид­ват те изобщо не е важен.

Подсъзнанието упорства в този свой стре­меж да остане скрито на всяка цена, понякога дори в своя вреда, намалявайки ефективността от въздействието си върху съзнанието. Но поня­кога става така, че ние по някакви причини не постъпваме съобразно желанията на подсъзнани­ето. В такива случаи, ако интересите на подсъзна­нието са силно засегнати, то ни наказва, използ­вайки богат асортимент от средства: необясними лоши настроения, депресии, изостряне на хро­нични заболявания, повишена раздразнителност, влошаване на всички контакти с хората и с природата, засилване на комплексите, стесняване на възприятията, и прочие. А в случаите на силно недоволство на подсъзнанието ние може да по­паднем в областта на психопатологията.

Разбира се, ние регистрираме тези обстоя­телства чрез съзнанието си, но доколкото под­съзнанието не разкрива своето присъствие, то за съществуващите връзки между неизпълнено же­лание на подсъзнанието и последвало наказание можем само да се досещаме. А дори и да се до­сетим, напълно възможно е да не повярваме на догадката.

Идеалната цел на подсъзнанието при наказ­ване за непослушание е следната наша реакция: без да осъзнаваме, че подсъзнанието ни манипу­лира, усещаме, че в дадената ситуация не сме направили каквото трябва. И в аналогични ситу­ации вече постъпваме точно така, както ни запо­вядва подсъзнанието!

Неспокойният човешки ум все пак може да се опита правилно да осъзнае ставащото. Но не трябва да се залъгваме, че подсъзнанието лесно ще се предаде. Напротив, подсъзнанието може да насочи рационализирането на ставащото в как­вато си пожелае посока и да ни застави да напра­вим каквито му се иска изводи: например, да ви­дим егоизма като алтруизъм, да наречем бялото черно и прочие. На нас ще ни се струва, че всич­ко това сме го осъзнали със своето съзнание, че сме го отсъдили със своя разум, и сами сме стиг­нали до тези изводи.

"Онзи, който си е сложил наочници, трябва да помни, че в комплект с тях вървят още и юзда, и камшик."

Станислав Лец

Защо понякога не желаем да осъзнаем нещо, да се замислим над определени моменти от своя душевен живот? Това нежелание много често е мотивирано от страх. Страх да не открием в себе си нещо ужасно. Но какво ужасно можем да от­крием в своето подсъзнание? Нормалните хора не мислят, че крият в душите си някакви особено отвратителни сексуални желания или мания да бъдат масови убийци. Не от подобни мисли е породен страхът. В подсъзнанието се намират най-обикновени егоцентрични представи и его­истични стремежи. Никой няма да изпадне в ужас от това, че някъде дълбоко в душата си се смята за център на Вселената. Не това е страшното. Нищо ужасно няма да се случи, ако открием, че някакви желания на егото не са изпълнени и са запратени в дълбините на подсъзнанието. Обик­новено желанията на егото имат конкретно-чувствен характер и на никого няма да му хрумне да се самоубие заради това, че още не е опитал мля­ко от кокосов орех. И не това е страшното.

Но какво тогава е?

Страшно е да открием, че освен добре по­знатото его съществува и още една инстанция - духът, който също изисква нещо от нас. Но неговите изисквания имат съвършено непонятен ха­рактер и неизпълнението им води до други, не­разбираеми наказания.

Няма нищо страшно да откриеш, че си не­щастен, защото никой не те обича достатъчно. Страшно е да откриеш, че ти не се реализираш и си нещастен, понеже сам не се обичаш достатъч­но.

По такъв начин подсъзнанието предпазва неподготвеното съзнание от навлизане в област­та на безсъзнателното и главно - от втурване в областта на духа.

Богатият исторически опит, натрупан от различни лъжци, лицемери, йезуити, политикани и прочие мошеници, изобщо не може да се сравнява с умението на подсъзнанието да транс­формира в приемлива за съзнанието форма кар­тина на обкръжаващия ни свят. Да представя бя­лото като черно или обратното - това е най-про­стият фокус, с който подсъзнанието всеки ден ни будалка.

Трудна е задачата на подсъзнанието. А освен това на него му се пречкат и съзнанието, и духът, които разбъркват картите. Те вършат това по раз­лични причини: духът има свои цели, които, в общи линии, не противоречат на целите на егото, но да­ват неприятни за егото странични ефекти. Съзна­нието пък притежава власт да взема решения, кои­то от гледна точка на подсъзнанието могат да имат крайно нежелателни последствия.

Тук е важно да се подчертае, че съзнанието осъществява спомагателна функция. То разпре­деля ролите между висшето "аз" и подсъзнание­то, което ръководи човека по житейските пъте­ки, без да се появява явно пред съзнанието, но косвено открива своето съществувание чрез вътрешни импулси.

Човек, който мисли, че съзнателно опреде­ля своята съдба, жестоко греши. Фактически той се намира под пълния контрол на подсъзнание­то, което с помощта на хитри механизми управ­лява и насочва неговата рационализация. Това се нарича "логическо мислене", но то няма нещо общо с математическата логика. Съзнателен би трябвало да се нарича онзи човек, който е спосо­бен да се ориентира откъде идват неговите вътрешни импулси /желания, мисли, настроения, мечти и прочие/ и да действа в съответствие с това.

Подсъзнанието се опитва да пренесе в не­привична за него ситуация механизма за транс­формиране на реалността в приемлива за съзна­нието форма. Тогава, наред с външната реалност, се появява и духът със собствени цели, енергети­ка и методи на въздействие. Основната цел на духа е разширяване на същностното съзнание. Субективно това се преживява като повяване на духовно зрение: човек е в състояние зад опреде­лени форми да усеща, да вижда одухотворяващото ги начало. Тези форми започват да му се стру­ват надарени с висша красота. Но откриването на духовно зрение е предхождано от дълга и труд­на духовна дейност, съпроводена с ментална и духовна работа, а също и с преодоляване на оп­ределени трудности в материален план. Съще­ствува схващане, че главният резултат и цел на духовния растеж е съответното поведение в ма­териалния план. Това не е вярно. Основната цел на духовния растеж е откриването на духовно зрение, следствие от което настъпват изменения в менталния и емоционалния план, а също и в плана на поведение на човека.

Същностните емоционални и ментални реакции се определят именно от това, че човек започва да вижда с духовни очи, и това определя неговото поведение в съществени ситуации. По­нятия като дълг и съвест също се явяват вто­рични, тъй като гласът на съвестта звучи по раз­личен начин при хора с различен духовен ръст. Добрият човек /при когото в съответен план е открито духовното зрение/ сваля последната си риза и я дава на някого, тъй като той вижда дру­гия като себе си и не е възможно да постъпи по друг начин, но няма да го мъчат угризения на съвестта, а ще страда като онзи, който няма риза. Съвестният, у когото духовното зре­ние е започнало да се развива, зърне ли ближен без риза, ще му даде своята риза, за да не го гри­зе съвестта. И макар че и добрият, и съвестният ще дадат своите ризи, постъпките им са различ­ни. Те ще си спомнят своите действия с различ­ни чувства: добрият ще помни този епизод без емоции, а съвестният с приятното чувство, че е извършил добра постъпка.

И така, главна задача на висшето "Аз" е разширяването на духовното зрение и, следова­телно - на същностното съзнание. Сега е ясно защо подсъзнанието хвърля толкова усилия да се маскира и да спре разширяването на съзнанието. Защото разкриващият се духовен взор се обръща навътре и започва да осветява хитрите механиз­ми на подсъзнанието, и - о, какъв ужас! - безза­щитното и уязвимо его.. Много от това, което той ще открие, ще бъде изпепелено на място.

Жи­вотът на човек, отварящ своето духовно зре­ние, минава под постоянен погребален звън: той на части погребва низшите програми на своето подсъзнание, заменяйки ги с по-висши. Това е темата за очищение чрез страданието - любима тема на руската интелигенция. Но не страданието очиства, а пробуждащия се духо­вен взор. Страданието само съпровожда него­вото пробуждане, сигнализирайки за умиране на част от егото. За съжаление не всяко страда­ние очиства. Хитрото подсъзнание може да транс­формира страданието в своя храна. Разликата меж­ду очистващото страдание и мазохистичното стра­дание се заключава, първо, в усещането за вътреш­на работа /тогава се казва, че човек изживява сво­ето страдание/, и, второ - в появяващите се усе­щания за вътрешно обновление, вътрешна свобо­да и разширяване на съзнанието.

От това не трябва да се вади изводът, че съзнанието на човека е безсилно пред козните на подсъзнанието. Напротив, хитрите методи на подсъзнанието могат да бъдат предвидени. Но за целта на човек му е необходимо да признае или поне да допусне като хипотеза, че в него съще­ствуват различни сили, които желаят, оставайки скрити, да управляват действията му.

Един от най-забележителните закони на този свят гласи, че когато събитието е готово, то неизбежно се случва. Източната мъдрост гласи: "когато ученикът е готов, учителят се появява". Вярно е и обратното - когато Учителят е готов, учениците идват при него.

Това се отнася и за познанието на света и на"аз"-а: ако човек е мотивиран не от любопит­ство, а от вътрешна потребност, информацията и средствата, помагащи му да различи лъжата от истината, започват сами да идват. Критерий за истината в процеса на познание е дълбоката вътрешна увереност, че всичко е както трябва да бъде. Това усещане не може да бъде сбъркано с никое друго, то се различава така от вярата в авторитети, както обемното изображение от плоското, както силната любов от повърхност­ното увлечение.

Вътрешният свят се поддава още по-труд­но на изучаване от външния. За да проникнем в него е необходимо силно желание. Човек, който не подозира за наличието на подсъзнание и като научи за този факт, започвайки да любопитства, рискува да не открие нищо. Той ще направи стандартния извод: май това е фройдистка из­мишльотина! Е, може и да го има у разните там невротици, но при нормалните хора такова жи­вотно като подсъзнанието няма!

Наистина е трудно да притежаваш вътрешна увереност, че правилно разбираш събитията от соб­ствения си живот. И ако човек не разбира за какъв дявол му е това "саморазбиране", той никога няма да се ориентира в себе си. От друга страна, ако се появи такава вътрешна потребност, той /но при на­личие на вътрешна честност!/ след известно време започва да получава информация, съпроводена с увереност в нейната истинност.

Съдържанието на този трактат дава възмож­ност за рационализация на вътрешния живот. За­това авторът смята за нужно да отбележи следно­то: всички изследвания и логически построй­ки на човека, засягащи неговия вътрешен свят, са ценни и истински само тогава, когато резул­татите от тези изследвания сами по себе си по мистичен начин биват осветени в душата му като несъмнена истина, без отношение към ло­гиката на разсъжденията, довели до тях. Исти­ната задължително се постига като откровение; пътят към нея не е така съществен.

Всеки човек носи в съзнанието си картина на света, която играе съществена роля в неговия живот. Тя определя начина му на световъзприемане. Картината му помага да определи своето поведение и мястото си в света. Картината на све­та осигурява определено равнище на стабилност и комфорт в душевния живот. Поради това под­съзнанието се стреми да поддържа тази картина в устойчиво състояние. Функциите на подсъзна­нието се съчетават с информационно-енергийния поток, който е създал тази картина. Този поток се възприема от подсъзнанието, но поради две важни причини съзнанието не успява да го възприеме. Първата е, че съзнанието не е в състо­яние да вижда едновременно множеството детай­ли. Втората - че то не е достатъчно широко. Съзнанието се нуждае от много силна защита срещу външния информационен поток /ако я ня­маше, човек би се побъркал/. Именно подсъзна­нието осигурява тази защита, тъй като то прите­жава такава власт, че нито една мисъл, наблюде­ние, чувство или желание, за които съзнанието не е подготвено, не може да се появи в главата на човек и да бъде осъзната. Възможно е да се по­яви лек намек: непонятен енергиен тласък, не­удобство или нещо подобно. Но ако в съзнание­то се появи някаква мисъл, за която човек не е подготвен, моментално се задейства защитен механизъм. И на него му хрумва, че това не може да бъде истина, това е лъжа, това просто не може да бъде! Такава е реакцията на детето, когато в груба форма му бъде съобщена тайната на зача­тието. Но след това, под натиска на фактите, заставящи съзнанието да приеме истината, подсъзна­нието започва бърза работа по цензурирането и адаптирането на този факт, за да го направи при­емлив за съзнанието. И да го помести в картина­та на света.

Картината на света може да бъде оприли­чена на дом за човешката психика. Ролята на сте­ни, покрив и стъкла играят защитните механиз­ми на подсъзнанието. Информационно-енергийните потоци, идващи от външния свят, могат да бъдат оприличени на дъжд, сняг, слънце, ветро­ве, луна, диви животни. С течение на времето протичат два вида събития. Първо, човек расте, домът става тесен и той има нужда от по-широк. Това се дължи на влиянието на духа. Второ, в гората се появяват хищни животни от неизвес­тен вид, които са способни да разрушат стените. Това е агресията на външния свят. Наистина, домът притежава забележителното качество да се самовъзстановява, тъй като егото е устойчиво на всякакви въздействия. Раните по стените на дома зарастват, тапетите се подменят, прозорците би­ват отново остъклени.

Авесалом Подводни