Една от основните задачи, които съм си поставил е да превърна Астрологията в нещо сериозно, нещо, което наистина да ползва обществото. Като услуга да бъде качествена също толкова, колкото на всеки друг специалист, който по аксиома гражданите ползват. В момента Астрологията в България не мога да кажа, че е на това ниво и на това качество, на което би трябвало да бъде. За щастие в някои държави на Западна Европа е един наистина добре развит модел на качествена астрологична услуга. Искам това нещо да прехвърлим и в България и да бъде колкото се може по-добре.

Второто нещо, което искам да направя, но не и по значение, това е да благодаря от сърце на ръководството на читалището, на г-жа Доля Иванова, и на г-н Бахметьев – председателят на “Славянска беседа”, които ни позволиха това тук да се случи – да се съберем на едно място. Аз искрено се радвам, че се събрахме толкова много хора, които са свързани с един общ път, надявам се.

Темата на лекцията не е случайно избрана. Тя е свързана с интимните отношения и аз не съм си я измислил, тя е плод на моята практика. Действително повечето хора, които идват при мене казват следното: ние се справяме с нашия делови живот горе-долу. Когато сме сами и се съобразяваме само със себе си нещата в общи линии вървят.

В момента, в който се свържем с някой друг и се ангажираме сериозно – с това, което наричаме интимни отношения, животът дотолкова много се усложнява, че ние не сме сигурни всъщност дали това беше за добро или не. Известно е, че много хора буквално катастрофират в интимните отношения. Толкова много болка има там, толкова много страдания и темата за любовта е тема от праисторически времена до ден днешен. Има писани книги големи, дебели, по хиляда, по две хиляди страници даже, които в крайна сметка не решават въпроса, не решават проблема. Хората продължават да имат много сериозни изпитания, много сериозни задачи в такъв план. В тоя смисъл и лекцията не е случайно избрана.

Бързам още в началото да кажа, че лекцията няма да бъде специфично астрологическа, няма да се занимаваме с терминология и т.н. Лекцията има за цел да представи това, с което Астрологията се занимава. Тя ще бъде до голяма степен психологическа. В моята практика, аз си дадох сметка, че астрологическата консултация – консултативната практика на един астролог, всъщност изключително много прилича на това, което прави един психолог, по-точно един психоаналитик. Но това не е достатъчно. Аз познавам психолози, психотерапевти, говорили сме си много за тези неща. Оказва се, че помощта, която се дава на душата не е достатъчна. Това ни помага да преживеем добре един конкретен сблъсък, но не ни помага принципно да си решим проблемите. Ние продължаваме поради един и същи повод да имаме един сходен сблъсък. Ако го избегнем с един човек, се натъкваме на друг, на трети. Т.е. ние не можем да избягаме от себе си независимо от всичко. Ако аз не съм се научил да изграждам тези интимни отношения с един човек, няма да мога да го направя и с другите хора. Идеята – този ми пасва, а онзи не ми пасва не е много удачна и не решава нещата.

И така, нека да започнем с това, какво всъщност представляват интимните отношения. Тъй като Астрологията е един инструмент, тя може да се приложи във всяко едно нещо, според това какво влагаш вътре. Какво разбираме ние под интимни отношения? Интимните отношения са свързани с това духовно състояние, което наричаме любов. Любовта е в основата на интимните отношения и не само на тях. Аз бих казал и в основата на живота. Забележете, любовта е една от причините ние да твърдим, че човекът, ако и да е материално същество, той има духовни стремежи. Понеже любовта определено не е материално състояние, тя е едно духовно състояние – няма мирис, няма цвят, няма тежина и не можем да го открием в човека, колкото и да изследваме, да го слагаме на микроскоп. В същото време само си представете един човек, който е лишен от любов. Никой не го обича и той не е в състояние никого да обича. Сложете го на една планина от злато и вие ще установите, че той е нещастен. Т.е. установяваме, че колкото и да е материално задоволен един човек, той в крайна сметка не може да бъде щастлив само от това. Или щастието на човека не лежи в материята, то лежи някъде на друго място и ние ще го потърсим. Човекът всъщност представлява едно духовно същество, а темата за духовното същество е тема на философията. Тя дори не е тема на психологията. В психологията се разглежда човешката душа, но идеята за духа или напълно отсъства, или тя присъства като един далечен фон. Имам предвид водещите психолози на нашето време. Например един Ерих Фром. Дори в неговите прекрасни книги на практика идеята за духа се засяга много слабо. Отива в крайна сметка до едни неща, които малко или много са на битов план, на един ежедневен житейски план.

И така, нека да видим какво е тогава любовта. Двама души се срещат, събират се. Човек иска да бъде обичан и иска да преживее тази радост. И какъв е проблемът тогава, защо не се получава? Ако някои хора ви кажат, че в тяхното семейство всичко е идеално и няма никакви проблеми, това едва ли е вярно. Където има къща има и дим, както се казва, има и пламък. Има много поговорки. Старите хора казват, че любовта е до време, важното е уважението, търпимостта. И така си ги представяме като два вола, които си карат там в браздата, теглят си ралото и живеят в едни компромиси. Аз си ги представям като жертви, те са си жертви един на друг. Няма кой знае колко радост в това. За човека е по-достойно да изгради нещо друго, нещо по-добро. Нека да видим защо се получава така, че хората да не успяват да изградят едни интимни отношения, в които те да бъдат щастливи и душата им да има радост.

Много е важно човешката душа да има радост. Човекът притежава душа, той притежава и дух, това са различни неща. Нека веднага да ги различим, понеже за повечето хора са като синоними.

Душата е свързана най-вече със симпатията и антипатията. Тя е свързана с преживяванията. Да преживеем едно състояние, една запалена свещ, музика, една планина, едно море, някаква картина. Това е преживяване, което малко или много е свързано с даден момент. Докато човешкият дух е свързан с нашия морал, с това да търсим смисъл на нашия живот, с това да имаме идеали, да имаме някаква кауза. Т.е. душата не търси смисъла на живота, това нещо го прави духът на човека. И затова в едни интимни отношения, ние трябва да изграждаме не само душевната връзка, която е свързана с това, аз да усещам другия човек, да имам сетива за него, да го виждам, да го забелязвам. В един съвсем битов план да знам какво обича да яде, какво обича да носи, да мога да му правя подходящи подаръци.

Защо много жени се разочароват от това, че те не получават подходящи подаръци. Не е въпроса в подаръка. Подаръкът може да е много скъп, но един неадекватен подарък показва, че нашият възлюбен не ни познава, той не ни е забелязал, той не знае какво обичаме, от какво се нуждаем. Ако той не ни познава, как ни обича тогава? Какво обича той? Той обича нещо, което си е проектирал, някаква негова представа. Ние по тоя начин не можем да бъдем особено щастливи. Човекът до нас не ни разбира, не ни познава и явно не си прави и труда в тая посока. Точно в това е причината неадекватните подаръци, дори много скъпи да огорчават. Много да огорчават, даже понякога такъв един подарък е причина за дълбоко разстройство изобщо на отношенията. За един мъж това е безкрайно странно, за много от мъжете е странно. За жените е показателно.

И така, след като искаме да бъдем заедно и да се обичаме, какво ни пречи да го направим. Това че не умеем да различаваме влюбването от любовта. Влюбването не е любов. Това е първото нещо. Ако сте си дали някаква сметка, то е едно ирационално състояние, несъзнателно или подсъзнателно състояние на човека. Само си задайте въпроса: можете ли да си отговорите рационално, смислено и разумно, защо се влюбихте точно в този човек, а не в някой друг? Тука е поговорката: “За всеки влак си има пътник”. Хората се влюбват във всевъзможни други хора, които нито са специални мозъци, нито са Аполони, нито са някакви гении и т.н. Измежду всичките хора аз се влюбих в един и не мога да отговоря рационално – защо? Ако ми кажете, че вие обичате неговите външни белези, ще ви намеря по-красив. Ще го заобичате ли? Едва ли. Ако ми кажете, че е невероятно умен и това ви е привлякло, ще ви намеря гений, Нобелов лауреат ще ви намеря, новия Айнщайн. Няма да се влюбите в него. Или е някакъв друг – артист, най-добрият. Няма да стане. Хората се влюбват в инвалиди, в такива, които са с ниски интелектуални качества, но се влюбват в тях, точно в тях.

Нека да кажем, че влюбването е една емоция. Забелязали сте, че за влюбения говорят като за загубен, сляпата неделя. Това е високо енергийно емоционално състояние на човека, при което той изглежда особено, с едни очила 25 диоптъра и докато е в това еуфорично състояние той се чувства доста щастлив наистина. Също така сте забелязали, че това състояние не продължава дълго. Не е възможно едно влюбване да продължи цял живот. Аз бих казал, че ако изкара така една година, това е много добре, това е просто блестящо. Има някои хора, които изкарват от ден до пладне, от днеска до утре, една-две седмици, два-три месеца. Един ден розовите очила падат. Защо падат?

Енергийният потенциал на тази емоция се изчерпва. И за да стане по-ясно за какво иде реч, представете си гнева. Гневът е като един еквивалент на влюбването. Той е също една емоция, само че негативна. Човек ако се гневи интензивно повече от 15-20 минути, той до вечерта е болен – ще се изтощи до такава степен. Не можете да се гневите денонощия наред. Така и не можете да бъдете влюбени безкрайно дълго.

Нормално е едно влюбване да се случи с човек, когото не познавате. Да, влюбването се нарича от пръв поглед, нека да е от втори, от трети поглед да е, но определено ние не познаваме кътните зъби на човека, в който сме се влюбили. И това помага да се влюбим, бих казал. Ако много го познаваме няма да се влюбим даже. Значи влюбването не може да бъде база за едни добри интимни отношения. В латино-американските филми – сапунените сериали, където влюбването се издига на един пиедестал – аз се влюбих, значи имам права, край, аз ще се боря. За какво? – За моята любов. Любов ли е това обаче? При всичките тези бурни страсти там, които се вихрят, които на пръв поглед са привлекателни, като че ли човекът е щастлив, независимо от каквото и да било.

Влюбването си има своето място, своето изключително важно място. Аз го наричам “дар от бога”. Наистина е дар от бога. Това е един кредит на доверие, според който аз си избирам партньор и отивам към него, което иначе не би се случило. Защо аз да си развалям личния комфорт, личните удобства? Представете си, аз си разполагам сам с нещата – когато си искам се събуждам сутрин, няма кой да ме тормози, когато искам си лягам, ако искам изобщо не си лягам, ако искам се прибирам, ако искам – не. Поискам ли да отида в банята, там няма никой, който да ми се пречка, който да я е заел, да е изхабил водата и т.н. Изобщо, когато живееш, без да се съобразяваш с някой друг, това улеснява. Хора, които са живели дълго време сами, наистина трудно приемат нови хора. Малко саможиви, свикват да си живеят сами и стават асоциални. Ако ги питате: зле ли ви е? – Ще кажат: не ни е зле, така сме си свикнали, така си живеем и си ни е доста добре. Имаме си нашите малки радости. Т.е. това е второто много важно нещо – да допуснеш някой близо до себе си е много сериозно, много отговорно нещо и задължително предполага да си създадеш проблеми.

Хората на пръв поглед отиват към другия човек чрез една влюбеност, да кажем, за да преживеят радост, щастие, да преживеят хубави неща. Но заедно с тях, те се натъкнат и на проблеми. Защо? Ние не сме съвършени. Това е банална истина. Като не сме съвършени, неминуемо, ние ще се нараняваме един друг. Допусна ли някого съвсем близо до мене, всички негови несъвършенства ще се стоварят върху моята глава. Аз ще трябва да споделя всички негови недостатъци – примерно факта, че той ми се вижда доста бавен, той няма същия ритъм като мене.

Няма двама души, които, както се казва идеално да си пасват. Ако толкова много си пасваха, щяха да се скарат. Представяте ли си някой, който мисли това, което вие току що ще кажете, той обича това, което вие обичате, иска да прави това, което вие правите, който харесва това, което вие харесвате. Става обидно на някакъв етап. Просто се повтаря едно и също, едно и също и ти си казваш – не. Искам някой друг, с който да има някаква тръпка. Така че прекаленото пасване също не води до някакъв много добър контакт. При това положение ние неминуемо ще си причиняваме болка.

Хората някак се опитват да забравят това, да не го коментират и го слагат в килера на своята душа. Обаче то е факт. Когато аз изпитвам болка, какъв съм тогава? Аз съм една жертва. Мене ме превръщат във жертва, това е истината. Този, който ми причинява болка и страдание, той е един човек, който е един палач за мен, аз съм негова жертва. Обаче, жертвите винаги отмъщават на своите палачи – с неодобрения, с неприязън, пък и по други начини. Моите несъвършенства също нараняват другия. Затова се казва: “Прости ми господи моите волни и неволни грехове.” И неволни. Аз неволно наранявам много хора, без да го осъзнавам. И това е така. Колко много хора са се дразнили от това, че сте прекалено бързи или прекалено бавни, прекалено умни, или едно, друго, трето, пето. Не можете да угодите на всички. Дразните по някакъв начин всички, на които не им угаждате. Това са душевни състояния. Те тръгват с една антипатия. Или пък, ако ви харесват – с една симпатия. Но това е просто само душата. Какъв е изходът от това положение? При условие, че ние колкото и да се обичаме и при най-доброто положение ще се наранявам и това е неизбежно, ние ще бъдем жертви един на друг. Изводът, до който са стигнали старите хора е следният: Браво, сетили сте се, че е така, е изходът е търпение. Такъв е света просто, нали, примиряваш се и си правиш една равносметка – гледай освен тия наранявания да има и някакви радости. Това се казва компромис. Значи без едни такива компромиси бракът не върви, отношенията не вървят и не става. И така да си мине живота. Ами вярно де, малко си жертва.

За мене ключовата дума за това, двама души да могат да се разберат е САМОЖЕРТВА. Аз съм избрал да бъда с един човек. След това аз съм длъжен, ако искам наистина да живея щастливо с него, да положа всички съзнателни /много е важно – съзнателни/ усилия и не да мисля, че всичко ще си стане от само себе си в едно райско блаженство, всеки ден ще бъде едно влюбено състояние и т.н. Не, няма да бъде. Другият човек ще има неща, с които ще ме наранява и аз тези неща трябва да ги приема, понеже аз така искам. Хората стават жертви, защото се бунтуват. Те приемат само хубавата страна на медала, а другото се опитват да се правят, че го няма. Полагат огромни усилия, душата им някак си да го изхвърли. Истината е, че сега това, което ви говоря е свързано със съзнанието, с волята на човека, но то е свързано и със душата. Човек започва да изпитва антипатия към този, който го наранява. Колкото по-силно го наранява, по-често и методично, толкова по-силна е и антипатията. Значи трябва да се работи на това душевно ниво. Душата трябва да се осъзнава все повече и повече. Не мога да реагирам първосигнално с една остра антипатия и раздразнителност, афектираност на всеки, който отвън ме наранява. То може да е случайно. Ако аз проумея, защо другият човек ме наранява, какви пороци и недостатъци в него ме нараняват, както и конструктивната позиция – вместо да се нахвърлям върху него ответно /агресия срещу агресия/, е да се опитам да му помогна.

Защо един човек ме наранява? Обикновено, не защото това му е любимото занимание. Хората не са толкова лоши. Обикновено той просто си е такъв, до тука е стигнал, както се казва. Такъв си е човекът. Ако ти искаш да правиш нещо с него, помогни му. Просто, опитай да му помогнеш. Ако ти не можеш да му помогнеш, постъпи като една майка с детето си. Като не могат да се оправят с детето, захвърлят ли го? Майката търси помощ от други хора, докато намери. Ако ти не можеш да се оправиш с твоя човек, защото чувстваш, че нямаш достатъчно сили в тебе, защото не си Господ, потърси помощ. И ще успееш, рано или късно.

Много важна тема е свободата. Без нея не можем да говорим за любов, а любовта е нещо, което се случва съзнателно. Влюбването трябва да се превърне в любов, а това може да стане само съвсем съзнателно. Любовта не е нещо несъзнателно. Това е другата голяма заблуда, която битува в обществото и основна причина за разпадане на семейства и на отношения и за невероятни болки, страдания и драми.

Любовта е нещо, което е свързано със съвсем съзнателния ми стремеж, аз да се науча да живея с другия човек, да полагам всички усилия да го опозная. Няма да имам щастие с другия човек, ако аз не го познавам добре. Не е лесно да опознаеш човека, да опознаеш душата му и, което е най-важното – ако искаме да бъдем щастливи в нашите интимни отношения, ние трябва да бъдем свободни през цялото време.

Свободата е вътрешно състояние, а не външно. Ако аз не съм вътрешно свободен, ако аз съм зависим, моята свобода е само една илюзия. Несвободният човек не може да говори за любов. За да има любов, аз трябва да освободя другия човек. Да бъда свободен, но и да не поставям другия в зависимост.

Тука говорим за много зависимости. Например ревността. Ревността не е никаква любов, това е антилюбов. Ако има нещо, което да е обратно на любовта, то това е ревността. Идеята – аз те обичам и затова те ревнувам, е абсолютно погрешна и служи за оправдание на страха. Ревността се поражда от страх, а не от любов. Там, където няма любов, задължително има страх. Просто има страх. Няма средно положение. Не може да има вътрешното спокойствие и равновесие, ако в него не е любовта. Ако я няма, човекът не би останал неутрален. Той ще се изпълни със страх автоматически. Просто е невъзможно да се получи средно положение. И в степента, в която във вас няма любов, в същата степен има страх. Всичко, което е продиктувано от страх, няма да го коментирам. Ако мотивацията е продиктувана от страх, аз смятам, че това нещо е обречено и ще доведе само до болки и до страдания.

Ако аз съм направил избора да бъда с един човек, също аз мога да направя избора в един момент да не бъда с него. Тази моя свобода е пълна. Аз мога да не бъда с него понеже аз така съм решил, така съм преценил. Обаче това, което се нарича морал е, след като взема другото решение, аз да си платя всичките сметки – материални, душевни и духовни. Ние трябва да се научим да се разделяме по хубав начин. Това е една от главните задачи, които стоят пред човечеството по принцип. Не може аз да се заробя с някой друг, да се посветя на него и да бъда една негова жертва до края на живота си просто заради принципи или по инерция, или просто, защото така някъде съм чул, или защото съм решил, че съм много волеви и ще натискам. Не, аз мога да сгреша. Не сме несъвършени.

Не може да има интимни отношения между двама души, ако не се получи душевната връзка. Душевната връзка е това да се усещаме, да се виждаме, да имаме отношение един към друг. Когато той влезе, аз да усещам реално как се чувства, какво преживява.

д-р Калоян Петров
Записала: Даниела Панайотова