“Въображението е по-важно от знанието”
(Алберт Айнщайн)

Запечатано в толкова много снимки, лицето на Алберт Айнщайн, “човекът на века” на списание Тайм, е станало синоним на представата за гений. Мнозина го смятат за най-великия учен, който някога е живял. Приносът му промени нашите схващания за времето, пространството и самата природа на реалността, а идеите му са оставили своя отпечатък върху почти всеки аспект от модерната физика, от субатомичното до космологичното.
Дори днес, 45 години след смъртта му, учените се опитват да измъкнат повече информация от мозъка на Айнщайн. Гениалността, която е заключена в тъканта на главата на носителя на Нобелова награда, може и да е способна да ни разкрие повече за интелигентността — невролозите се опитват да открият причината този най-необичаен от мозъците да е уникален.

По молба на Айнщайн тялото му е кремирано след неговата смърт през 1955, когато той е бил 76-годишен. Но, д-р Томас Харви, патологът, който извършва аутопсията, открадва и запазва сивото вещество на известния физик без съгласието на семейството. Осигурил си мозъка, патологът сключва сделка с най-възрастния от синовете на Айнщайн, Ханс Алберт, и с наследниците на Айнщайн, които му позволяват да задържи мозъка при условие, че той ще бъде използван за научни изследвания.

Харви направил няколко общи измервания, снимал целия мозък, разделил хемисферите и след това ги разрязал на 240 парчета, които запазил за по-нататъшни изследвания (Lancet 1999; 355: 2149-2153). Но той не е публикувал нито едно от откритията си. За мозъка не се бе чувало нищо до 1978, когато Стефан Леви, млад репортер от Ню Джърси Мантли, го проследил до офиса на Харви в Уичита, Канзас. Според Леви, който сега списва колонката за технологиите в Нюзуик, мозъкът на Айнщайн е съхраняван в офиса на Харви в две Масонови стъкленици в един кашон, който някога е съдържал бутилки сидер (www.echonyc.com/~steven/einstein.html).

Предварителният преглед на д-р Харви не е открил нищо необичайно относно анатомичната структура на мозъка на Айнщайн. Харви все пак е дал на неколцина невролози да изследват няколко проби от мозъка. Един от учените е Мариан Дайъмънд, добре известен професор от Бъркли. Тя и колегите й съобщили, че мозъкът на Айнщайн изглежда съдържа по-висок процент глиални клетки - това са клетките, които подхранват и поддържат мрежата от неврони (Experimental Neurology 1985; 88: 189-204).
Все пак, Дайъмънд и колегите й са изучавали съвсем малка част от мозъка на Айнщайн, което затруднява правенето на точни заключения. Също така, нормалните мозъци, използвани за сравнение, са били със средно 12 години по-млади от мозъка на Айнщайн по времето на неговата смърт — разликите, ако въобще ги има, може да се дължат на възрастта, а не на гения.
Друго проучване бе публикувано през 1996 от Брит Андерсон от Университета в Алабама заедно с Томас Харви (Neurscience Letters 1996; 210: 161-164). Изследването показало, че мозъкът на Айнщайн всъщност тежи значително по-малко от средното — само 1 230 грама в сравнение с 1 400те грама средно тегло на мозъка на възрастен мъж. Очевидно, по-голям не значи по-умен.
Авторите също така съобщават, че мозъчната кора на Айнщайн е била по-тънка от петте контролни мозъка, но с по-голяма честота на невроните. Дали това е свързано или не, с неговите интелектуални възможности засега е чисто умозрение — тепърва трябва да се открие дали по-високата честота на невроните се среща и в мозъците на други високоинтелигентни хора.
Мозък подходящ за математика
Описанието на собственото си научно мислене, което самият Айнщайн прави, е, че “думите като че ли не играят никаква роля”, а съществува “асоциативна игра” на “повече или по-малко ясни образи” от “зрителен и мускулен тип”, пише Сандра Уитълсон, изследователят, който последен подхваща проучването на мозъка на Айнщайн.

Айнщайн често сам казва, че единият от ключовете към неговия гений е неговата способност да визуализира проблемите, върху които работи, и след това да превежда тези зрителни образи на абстрактния език на математиката. Всъщност, един от най-известните примери за това е неговата специална теория на относителността, която, както гласи историята, той развил от фантазиите си на тема “какво би било да се носиш на лъч светлина през вселената”.
Когато д-р Уитълсон и колегите й от Университета МакМастър в Онтарио, Канада, разглеждали цялостното устройство на мозъка на Айнщайн, те открили няколко потенциално интересни аномалии в теменните дялове, част от мозъка, за която се знае, че участва в обработката на математическата мисъл, пространствената визуализация и движението на образите.

Уитълсон и колегите й сравнили устройството на мозъка на Айнщайн с мозъците на 35 мъже и 56 жени, за всеки един от които се знае, че е средно интелигентен. От 35-те мъжки, осем са били на средна възраст 68 години — по-близо до възрастта на Айнщайн, когато е починал, от мозъците, използвани в предишни проучвания.
Като цяло, изследователите установили, че мерките на мозъка на Айнщайн са в рамките на нормалното с изключение на две интересни наблюдения. Мозъкът на физика бил 15% по-широк от нормалните контроли заради уголемените размери на теменните дялове и една от браздите, наречена мозъчна гънка, която обикновено разделя частите в този дял, почти не съществувала.
“Изключителният интелект на Айнщайн [за математически разсъждения и пространствена визуализация] и описания от него начин на научно мислене могат да се свържат с нетипичното устройство на неговите долни теменни дялове” пише Уитълсон в изследването, което бе публикувано в изданието на Lancet от 19 юни 1999. Тя и колегите й предполагат, че отсъствието на браздата е позволило на невроните да изградят повече връзки от обикновеното, което вероятно е спомогнало информацията да се предава по-лесно, допринасяйки към способността на Айнщайн да превежда интуитивно прозренията си на езика на математиката.

И докато резултатите са интригуващи и се съгласуват с настоящите теории за функционирането на мозъка, те съвсем не са окончателни. Най-големият проблем произтича от факта, че във всички споменати по-горе проучвания има само един опитен мозък — този на Албърт Айнщайн. Съвсем възможно е разликите, открити в структурата на мозъка му, въобще да не са свързани с гениалността му. Ще е необходимо да се изследват мозъците и на други гениални математици и да се види дали и те притежават същите анатомични аномалии. Ако е така, то теменните дялове може и наистина да са били основата на способностите на Айнщайн.
Изследването на мозъците на живите гении може и да е по-лесно, отколкото е било по времето на Айнщайн. В миналото, структурата на нечий мозък е можела да бъде изучена само след неговата или нейната смърт, но модерните технологии, като магнитно-резонансното изобразяване (MRI) и позитрон-емисионната томография (РЕТ), позволяват на учените да наблюдават работата на мозъка в живото тяло. С помощта на тези технологии може да се окаже съвсем възможно да се наблюдават не само разликите в структурата на мозъка, но и действителното количество активност, което протича в тези структури. Например, ако мозъкът на Айнщайн е бил изучен с тези технологии, учените са можели да наблюдават по-големите, уникални теменни дялове и да търсят активност в тези области, докато физикът е мислел за своите теории.

Няма начин да разберем какво е бил мислел самият Айнщайн за изследванията, които се провеждат върху мозъка му, но е вероятно той да разбере нашето любопитство. Някога той е казал: “Искам да знам мислите на Бог; останалото са подробности”. Може би невролозите, които изучават устройството на мозъка на великия физик, търсят нещо подобно: да узнаят мислите на един гений или поне да придобият някаква представа как той е бил способен да получи тези уникални прозрения, които революционизираха физиката през последното столетие.