Ошо. Навлизане дълбоко в познатото



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог, Уолш      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Лунни Възли
Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Ченълинги
Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
The Arcturians
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Таро
Отзиви


05:25
03.12.2016
Събота
54.204.185.107


Онлайн: 3
Гости: 3
Потребители: 0


 Пими ® » Ошо » Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза » Ошо. Навлизане дълбоко в познатото

Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Lifestyle [40]


Ошо. Навлизане дълбоко в познатото

Не вярвам в постоянните методи. Използвам методи само за да ви тласна в много хаотично състояние, защото първото, което трябва да се направи с вас, такива, каквито сте, е да се наруши вашата структура. Вие сте станали твърди, неподатливи. И докато не станете течащи, подобно на река, не ще познаете божеството, защото то не е вещ, то е събитие. Вие не можете да търсите божеството, то не трябва да се търси, защото може да се търси само това, което вече познавате. Да търсите означава да желаете, и вие не можете да търсите това, което е неизвестно. Как можете да търсите нещо, което съвсем не познавате. Самата потребност да търсите идва след като вече сте опитали нещо, нещо сте познали, макар и проблясък. Затова не трябва да търсите божеството. Но, като казвам, че не трябва да търсите божеството, нямам предвид, че не трябва да го намерите. Не трябва да го търсите, но можете да го намерите.

      Колкото повече го търсите, толкова по-малка възможност имате да го намерите. Търсете и съвършено нищ о не ще намерите, защото самото търсене ще се превърне в препятствие. Затова не търсете това, което не познавате. Обратно, търсете в дълбочината на това, което ви е известно. Не се стремете към неизвестното, търсете дълбоко в известното. И ако отидете дълбоко в известното, вие ще се спънете пред вратата на неизвестното, защото известното всъщност е вратата към неизвестното. Така че, вървете навътре. Например, вие не можете да търсите божеството, но ако сте обичали, вие сте познали любовта. Тогава вървете дълбоко в любовта. Според това, колко дълбоко навлизате в любовта, настъпва момент, когато вече няма любящ и любим и възниква божеството.

      Така че, вие не трябва да търсите божеството, по-добре е да навлезете в това, което действително е във вас, което ви е известно, близко. Не ходете далеч. Започнете с близкото. Ние толкова жадуваме да отидем далеч, че никога не правим първата стъпка, която може да се направи от близкото. Ние искаме първоначално да направим последната крачка, но не можем да я направим в началото. Първата крачка трябва да бъде направена първа. Първата крачка е тук и сега, но ние се безпокоим за там и тогава. Да търсим означава да търсим във времето. Търсенето е отлагане, дълбоко отлагане, защото търсенето е винаги в бъдещето. То никога не може да бъде в настоящето. Как може да се търси тук и сега? За това няма място, вие можете да бъдете тук и сега, но не можете да търсите. Така че, самият ум, който търси, създава време, защото е нужно време: само тогава можете да търсите.

      Затова тези, които търсят мокша (освобождение, абсолютно освобождение), са създали понятието трансмиграция. Нужно е повече време. Един живот е недостатъчен, трябват много животи. Само тогава, в тази огромна продължителност от време, в това пространство, породено от времето, можете да търсите. Ако искате да намерите Абсолюта, един миг е недостатъчен. Разбира се, и един живот е недостатъчен. В действителност, времето е страничен продукт на желанията. Колкото повече желаете, толкова повече време ви е нужно. Тук можете да постъпите по два начина. Единият: да си представяте живот след живот като време, което не свършва въобще. Това е източният начин за създаване на по-голямо пространство за желанията. Другият, западният начин: да осъзнавате времето по-остро и да извършите много неща в отпуснатия ви промеждутък от време. Има само един живот (последващ живот е невъзможен, този живот е всичко), така че трябва да извършите много неща - много, много дела. Трябва да вместите толкова много желания в отпуснатия ви срок. Затова Западът е започнал така остро да осъзнава времето. Действително, съзнаването на времето е една от най-обичайните черти на западния ум. По един или друг начин, когато желаеш, създаваш време. Времето е четвъртото измерение на пространството: то е вид пространство. Без време, желанията ти не могат да съществуват, затова всяко желание създава време и бъдеще. И в такъв случай можеш да отлагаш настоящия момент.

      Затова е най-добре да навлезеш дълбоко в това, което ти е познато, което е твоят живот. Навлез дълбоко в него. Каквото и да е то, навлез дълбоко в него. Не оставай на повърхността; навлез в него до най-голямата му дълбочина. И в момента, в който започнеш да навлизаш надълбоко, да падаш надълбоко, отиваш в друго измерение. Това не е отиване в бъдещето; то е отиване дълбоко в настоящето, в този момент.

      Например, слушаш ме. Можеш да ме слушаш твърде повърхностно. В такъв случай, участват единствено ушите ти. Това е първият пласт на слушането. Можеш да кажеш: „Разбира се, че слушам", но чуват само ушите, само телесния механизъм. Умът ти може да е някъде другаде. Ала ако можеш да навлезеш по-дълбоко, можеш да слушаш много интензивно и тогава и умът е включен. Тогава навлизаш дълбоко в настоящия момент.

      Но дори и умът ти да участва, съществото ти може да не участва. Ако разсъждаваш върху това, което казвам, умът е включен, обаче съществуват още по-големи дълбочини. Твоето същество може изобщо да не присъства; може да има безсъзнателни потоци, заради които ти не си тук. Можеш да навлезеш още по-дълбоко. Това ще означава, че е включено и съществото ти. Тогава ти си просто празен, дори не мислиш за това. Механизмът ти е тук, умът ти е тук, съществото ти е тук - всичко е фокусирано. Тогава навлизаш дълбоко.

      Затова каквото и да правиш в момента, навлез дълбоко в него. Колкото по-дълбоко си в него, толкова по-близо до непознатото ще бъдеш. А непознатото не е нещо противоположно на познатото. То е нещо, което е скрито в познатото. Познатото е само един екран.

      Затова не навлизай в бъдещето; недей да търсиш. Просто бъди тук... и БЪДИ. При търсенето простираш себе си навън, но при биването ти си интензивен и тази интензивност, тази тотална интензивност в момента, те довежда до определена кристализация. В този тотален, интензивен момент, ти СИ. Това биване, това съществуване на биването, се превръща във врата. И си я намерил, без да я търсиш; можеш да я достигнеш, без изобщо да я търсиш.

      Затова казвам: не търси и намери...

      Всички средства и всички методи, които използвам, имат за цел да те направят колкото се може по-интензивен тук и сега, да ти помогнат да забравиш миналото и бъдещето. Всяко движение на ума или тялото ти, може да се използва като трамплин за отскок. Ударението е, че скачаш в настоящия момент.

      Дори танцуването може да се използва, но в такъв случай се превърни в танцуването, а не в танцьора. В момента, в който се появи танцьора, танцуването е унищожено. Появил се е търсещият; появил се е ориентираният към времето. Сега движението е разделено. Танцуването е станало повърхностно, а ти си се отдалечил.

      Когато танцуваш, тогава бъди танцуването, не бъди танцьора. Настъпва един момент, в който си само движението, в който не съществува разделяне. Това неразделено съзнание е медитацията.

      При това можеш да използваш всяко нещо. Ако се храниш, тогава храненето може да се превърне в медитация - ако не присъства този, който се храни. Ако ходиш, тогава ходенето може да се превърне в медитация - ако отсъства ходещия. Ако обичаш, тогава любовта може да се превърне в дълбока медитация - ако отсъства любещия. Любещият изчезва. Любовта с влюбения се превръща в отрова, ала любовта без влюбения се превръща в божественото и внезапно се разкрива част от неизвестното.

      Ние сме разделени и след това действаме. Действащият присъства: в това е проблемът. Защо присъства деятелят? Той присъства заради желанието, очакванията, миналите спомени, бъдещите копнежи. Деятелят присъства: той представлява цялото натрупано минало и цялото проектирано бъдеще. А всичко е тук, в момента... всичко от миналото, всичко от бъдещето. Настоящият момент е прахосан, а именно настоящият момент е животът. Всичко останало е дейност на миналото или мечта за бъдещето - не е нищо друго, освен блянове.

      Ти притежаваш много голямо, твърде обширно натрупване, но то е мъртво. Деятелят е мъртвата част в тебе. Той е богат с много черти от миналото, с много копнежи по бъдещето - изглежда твърде богат! - но е мъртъв. А настоящият момент е разголен, много беден, беден в смисъл, че няма никакво натрупване от миналото и никакво проектиране в бъдещето. Той е просто гол, разсъблечен, екзистенциален момент. Изглежда беден, но е единственият възможен живот. Той е жив! А да си жив и беден е единственото богатство, докато да си мъртъв и богат е единствената бедност. Затова става така, че просяци като Буда или Христос са възможно най-богатите, а Мидас е най-бедният на света.

      В медитацията единствено събитията могат да помогнат, а не фалшивите методи. Затова винаги толкова много се е наблягало върху живия учител. Книгите по необходимост са неистински; те не могат да те променят; не могат да установят контакт с тебе; не могат да те задвижват. Ученията не могат да бъдат живи, задължително е да са мъртви, затова Изтокът винаги е поставял ударението върху феномена на учителя, на майстора. А това настояване в действителност е заради следното: защото единствено учителят може да бъде гъвкав. Той може да промени всичко. При него дори методите могат да не бъдат методи, докато при трактатите, ученията, дори това, което не е метод, се превръща в метод, защото в момента, в който нещо бъде написано, то вече е мъртво.

      Казано е нещо: то е мъртво. Учителят е необходим заради това, че непрекъснато обърква собствените си твърдения от преди това, за да се отстрани всякаква „фиксираност". Необходимо е да присъства гъвкавостта на феномена. Само тогава е възможно да настъпи събитието.

      И така, според мене, група, която работи върху медитацията е тази група, която прави нещо в настоящия момент, без да търси нищо. А настоящето действие може да е най-обикновено. Един страничен наблюдател, един външен човек, може изобщо да не разбере какво се прави тук. Може дори да си помисли, че медитиращите са се побъркали! Те може да скачат и да викат, да плачат и да се смеят; може да правят каквото и да е. Може просто да седят мълчаливо или да вдигат невъобразим шум. Но каквото и да правят, те го правят без правещия. В действителност, те му позволяват да стане, не го правят. Те са отворени за него.

      В началото това е трудно. Не искаш нищо да стане без тебе, защото искаш да бъдеш шефът. Не трябва да става нищо, на което ти да не си шефът и господарят! Затова в началото, това е трудно. Но, постепенно, колкото повече чувстваш свободата, която се появява със смъртта на контролиращия ум - свежестта, която възниква в момента, в който си релак-сирал контрола - толкова повече можеш да се смееш. И след това, в определен момент, започваш да чувстваш, че умът е разрушителното нещо в тебе, че собственикът (притежателят, контрольорът) е твоето робство.

      Няма да го осъзнаеш, като наблюдаваш някой друг, а като започнеш да го чувстваш, стъпка по стъпка. Тогава, при внезапната експлозия, вече те няма: деятелят е изчезнал и остава единствено действието. Заедно с това идва свободата, с това идва осъзнаването, заедно с това ставаш тотално осъзнат. Всъщност, сега си само осъзнаването.

      Това разбирам аз под медитация - не търсене; не търсене на нещо, а навлизането дълбоко навътре, в настоящето. А за тази цел може да се използва всичко. Всяко нещо е толкова добро, колкото и всичко друго. Ако го разбереш, тогава всяко нещо може да се използва като обект за медитация или като медитация.

      Затова ти казвам да правиш динамичната медитация и да бъдеш абсолютно безмълвен... в събитието.

 

      Въпрос: „В хатха йога съществува едно упражнение, при което практикуващият напряга всеки мускул на тялото, а след това го отпуска и се релаксира. Има ли нещо подобно в него с това, което става при динамичната медитация?"

      Релаксацията е екзистенциална. Не можеш да релаксираш, ако, екзистенциално, твоето отношение към живота е изпълнено с напрежение. В такъв случай, дори да се опиташ да релаксираш, това е невъзможно. Всъщност, да се опитваш да релаксираш, е абсурд. Усилието, като такова, е противопоказно на релаксацията. Не можеш да релаксираш: можеш само да бъдеш релаксиран.

      Самото ти присъствие е противопоказно на релаксацията. Релаксацията означава, че ти отсъстваш и без никакво усилие от твоя страна можеш да отсъстваш. Всяко усилие ще укрепва твоето присъствие. Длъжно е да го укрепва. Каквото и да правиш, ще бъде твое действие: ще бъдеш укрепен чрез него; ще бъдеш по-сгъстен чрез него; ще бъдеш по-изкристализиран.

      В този смисъл не можеш да релаксираш. Релаксацията може да дойде при тебе, само когато тебе те няма. Самото ти действие ще се превърне в част от твоето его, самото ти действие ще се превърне в твое продължение.

      Ти си релаксиран в момента, в който те няма. Самото ти съществуване се превръща в напрежение. Не можеш да съществуваш без напрежение: ти си напрежение.

      Напрежението започва с желанието за това, което го няма. То е напрежение между миналото и бъдещето. Ти си като мост между две неща и когато две неща се свържат, ще се появи напрежението. Човекът е мост - мост на желанията - но това е „мост - небесна дъга", не е мост от стомана. Той може да се изпари.

      Когато казвам, че релаксацията е екзистенциална, имам предвид: разбери напрежението; недей да правиш нищо с него, просто го разбери.

      Можеш да разбереш напрежението, но не можеш да разбереш релаксацията. Това е невъзможно. Можеш да разбереш единствено напрежението, затова разбери какво представлява то, как се появява, откъде възниква; как съществува, чрез какви средства съществува. Разбери напълно напрежението и в минутата, в която го разбереш възниква моментът, в който напрежението отсъства. След това не само тялото е релаксирано. Релаксирано е цялото същество.

      Да се релаксира тялото в действителност не е толкова трудно, но е станало по-трудно с напредъка на цивилизацията, защото е изгубен контактът с тялото. Ние не живеем в тялото. Нашето съществуване е станало церебрално, умствено.

      Ти дори не обичаш с тялото; обичаш с ума. Тялото го следва като мъртъв товар. Когато докоснеш някого, не докосваш тялото. Там няма чувствителност. Умът докосва, но тъй като умът в действителност не може да докосва, се срещат две тела, но общуването отсъства. Телата са мъртви, затова можеш да прегърнеш някого, но се прегръщат две мъртви тела. Те са близо едно до друго, но в действителност не са се приближили. Близостта може да присъства, единствено ако можеш да съществуваш в тялото, ако си вътре в тялото.

      Ние сме вън от нашите тела, също като духове. Около тях, но никога вътре в тях. Колкото по-цивилизован става човек, толкова в по-малък контакт със своето тяло е. Контактът е изгубен: затова тялото е напрегнато.

      Тялото притежава собствен автоматичен механизъм за релаксация. Тялото е уморено, то е в леглото. Но понеже ти не си там, то не може да релаксира. Трябва да бъдеш в него; в противен случай автоматичния механизъм става неефективен. Той не може да работи без твоето присъствие. Нуждае се от тебе; не може да заспи от само себе си. Сънят е загубен, релаксацията е загубена, защото е загубен контактът с тялото.

      Ти не си в своето тяло, затова тялото не може да функционира адекватно. Не може да функционира чрез своята собствена мъдрост. То притежава генетична, вградена от векове мъдрост, но понеже ти не си в него, се появява напрежението. В противен случай физическото тяло по същността си е автоматично: то работи автоматично; само ти трябва да си там. Твоето присъствие е необходимо. След това то започва да работи.

      Нашият ум също е изпълнен с напрежение. Няма как да не бъде. Умът е напрегнат, защото винаги създаваш объркване. Например, човек, който си мисли за секс, създава объркване, защото сексът не е нещо, за което трябва да се мисли. Центърът на ума не е създаден за това. Сексът притежава свой собствен център, но ти вършиш работата на секса чрез ума. Дори когато си влюбен, ти мислиш за това, не го чувстваш. Центърът на чувството не работи.

      Колкото е по-цивилизован човек, толкова по-претоварен е интелектуалния център. Другите центрове не работят, не функционират. Това също създава напрежение, защото центърът, който трябва да работи и притежава някаква енергия, с която да работи, няма какво да прави. Това създава собствено напрежение. Той се претоварва от собствената си неизползвана енергия.

      Умственият център е претоварен от работа. Той бива принуден да чувства, но не може да го прави. Умът не може да чувства; той може само да мисли. Категориите на мисленето са твърде различни от категориите на чувстването и не само са различни, но са и диаметрално противоположни. Логиката на сърцето не е логиката на ума.

      Любовта притежава собствен начин на мислене, но той не е ментален, а умът е принуден да прави неща, които не са предназначени за него. Умът не може да чувства; може само да мисли. Той се претоварва и се появява напрежението. Ситуацията е следната: бащата върши работата на детето, а детето върши работата на бащата. Това е вид бъркотия, която е създадена от менталното съществуване.

      Ако всеки център върши своята работа, има релаксация. Умът не е единственият център. Тъй като ние живеем, като че ли той е единственият, разрушен е целия покой, цялото релаксирано отношение, цялата настройка на човечеството към света.

      Умът трябва да работи; той притежава функция, но тя е твърде ограничена. Той е претоварен. Цялото ти образование се занимава само с един център. Бил си образован така, като че ли притежаваш само един център: умът, математическото, рационалното.

      Животът не е само рационален. Напротив, по-голямата част от него е ирационална. Разумът е като малък осветен остров в обширния, тъмен и мистериозен океан на нерационалността. И този остров има корени в океана на мистерията -великият океан на мистерията.

      Тази осветена част е само част. Тя не е цялото и не трябва да се приема като цялото, в противен случай резултатът ще е напрежението. Мистериозното ще си отмъсти; ирационалното ще си отмъсти.

      Можеш да забележиш резултатите от това на Запад. Западът е претоварил с дейност, претоварил е с работа един център: рационалното. И сега ирационалното си отмъщава. Отмъщението е налице; това е разбиването на целия порядък. Анархичното, недисциплинираното, непокорното, нелогичното, изригват. Те може да се проявяват в музиката, в живописта или в нещо друго. Ирационалното взема своя реванш и установеният ред е поставен на неговото място.

      Разумът не е цялото. Когато е принуден да бъде такъв, цялата култура се изпълва с напрежение. Законите, които се прилагат към индивидуалността, се прилагат и към цялата култура, към цялото общество.

      Тези закони трябва да се разберат. И самото разбиране ще започне да те променя: самото разбиране ще се превърне в трансформация.

      Тялото е станало напрегнато, защото ти не си в него и  умът е станал напрегнат, защото си го претоварил. Ала твоето духовно същество никога не е напрегнато. Разделям те на тяло, ум и дух единствено с методическа цел. Ти не си разделен - тези граници, всъщност, не съществуват - но за да ти помогна да разбереш нещата, въвеждам разделянето.

      Духовната сфера никога не е напрегната, но ти не си във връзка с нея. Човек, който никога не е в контакт дори с тялото си, не може да бъде в контакт с духа, защото той е по-дълбока сфера. Ако не си в контакт дори с външните си граници, не можеш да си в контакт с вътрешните си центрове.

      Третата сфера, духовната, е релаксирана. Дори в тази минута тя е релаксирана. Всъщност, може би е по-точно да се каже, че духовната сфера е сферата на релаксацията. Там не съществува напрежение, защото причините за напрежението не могат да съществуват в третата сфера.

      Не можеш да съществуваш без третата сфера. Може да си я забравил, но никога не можеш да си без нея, защото ти си тя. Тя е твоето Същество. Тя е чистото съществуване.

      Не осъзнаваш духовното, защото имаш толкова много напрежение в тялото, толкова много напрежение в ума. Но ако не си напрегнат в телесната и умствената сфери, автоматично ще узнаеш блаженството на духовната. Релаксацията на духовната идва при тебе; тя те е чакала. Вниманието ти е така погълнато от физическото и менталното, че не ти е останало никакво внимание, което да насочиш към духовното. Само ако тялото и умът не са напрегнати, можеш да се потопиш в духовното, можеш да познаеш неговото блаженство. Духовното никога не е напрегнато; не може да бъде. Не съществува духовно напрежение, само телесно напрежение, само умствено напрежение.

      Телесното напрежение е създадено от тези, които - в името на религията - са се молили за антителесно отношение. На Запад, християнството е особено антагонистично настроено към тялото. Едно фалшиво разделяне, цяла бездна е създадена между тебе и тялото ти. След това цялото ти отношение започва да създава напрежение. Не можеш да се храниш по един релаксиран начин, не можеш да спиш по един релаксиран начин. Всяко телесно действие се превръща в напрежение. Тялото е врагът, но не можеш да съществуваш без него. Трябва да останеш с него, трябва да живееш със своя враг, затова е налице непрекъснато напрежение. Никога не можеш да релаксираш.

      Тялото не е твой враг, нито по някакъв начин е неприятелски настроено или дори безразлично към тебе. Самото съществуване на тялото е блаженство. И в момента, в който приемеш тялото като дар, като божествен дар, ще се върнеш при тялото. Ще го обичаш, ще го чувстваш, това са фини начините за неговото чувстване!

      Не можеш да почувстваш нечие друго тяло, ако не си почувствал своето; не можеш да обичаш нечие друго тяло, ако не си обичал своето. Невъзможно е. Не можеш да се грижиш за тялото на някой друг, ако не си се грижил за своето... а никой не се е грижил! Можеш да твърдиш, че си се грижил, но аз настоявам: никой не се грижи! Дори ако на пръв поглед се грижиш, не се грижиш истински. Грижиш се поради някаква друга причина - заради мнението на другите, заради впечатлението в очите на другите. Никога не си се грижил за своето тяло, заради себе си; не обичаш тялото си. А ако не го обичаш, не можеш да си в него.

      Обичай тялото си и ще изпиташ такава релаксация, каквато никога преди това не си чувствал. Любовта релаксира. Когато има любов, има релаксация. Ако обичаш някого - ако между тебе и него или нея, съществува любов - тогава заедно с любовта зазвучава музиката на релаксацията. Тогава присъства релаксацията.

      Когато си релаксиран с някой друг, това е единственият показател за любов. Ако не може да си релаксиран с някой друг, не си влюбен; другият, врагът, винаги присъства. Затова Сартр е казал: „Другият е адът". За Сартр адът е там, длъжен е да бъде там. Когато между двамата не се лее любовта, другият е адът, но ако между двамата се лее любовта, другият е раят. Дали другият е ад или рай, зависи от това, дали между двамата се лее любовта.

      Когато си влюбен, се появява тишината. Езикът изчезва; думите губят своя смисъл. Имаш да кажеш много и същевременно няма какво да кажеш. Тишината те залива и в тази тишина разцъфтява любовта.

      В любовта няма бъдеще; в любовта няма минало. Когато любовта е умряла, се появява миналото. Само си спомняш мъртвата любов; живата любов никога не бива помнена. Тя е жива; няма интервал, за да си я спомняш; не съществува пространство, за да си я спомняш. Любовта е в настоящето. Не съществуват минало и бъдеще.

      Ако обичаш някого, не трябва да се преструваш. Тогава можеш да си това, което си. Можеш да свалиш своята маска и да бъдеш релаксиран. Когато не си влюбен, трябва да носиш маска. Напрегнат си във всеки миг, защото другият е тук. Трябва да се преструваш; трябва да си в позиция на готовност. Трябва или да нападаш, или да се защитаваш: това е бой, битка. Не можеш да бъдеш релаксиран.

      Блаженството на любовта е повече или по-малко блаженството на релаксацията. Чувстваш се релаксиран; можеш да бъдеш това, което си. Можеш да се разголиш, в смисъл, че си такъв, какъвто си. Не е необходимо да се тревожиш за себе си, не е необходимо да се преструваш. Можеш да си отворен, уязвим. И в това отваряне, си релаксиран.

      Същото явление се получава, ако обичаш тялото си. Релаксираш се: грижиш се за него. Това не е погрешно, не е нарцистично, да си влюбен в собственото си тяло. Всъщност, това е първата стъпка към духовността.

      Затова динамичната медитация започва с тялото. Чрез енергичното дишане умът се разширява, съзнанието се разширява. Цялото тялото се превръща във вибриращо, живо съществуване. Сега вече скокът ще е лесен. Сега можеш да скочиш; мисленето ще е в по-малка степен бариера. Отново си се превърнал в дете: скачащо, тръпнещо, жизнено. Обуславянето, умственото обуславяне, не съществува.

      Тялото ти не е така обусловено, както умът. Запомни това: умът ти е обусловен, но тялото ти все още е част от природата. Всички религии и религиозни мислители (които в общи линии са били умствено ориентирани) са против тялото, защото с тялото, с чувствата, умът и неговото обуславяне, изчезват. Затова всички те са се страхували от секса. Със секса, обусловеният ум изчезва. Ти отново се превръщаш в част от великата биологична сфера, от биосферата. Превръщаш се в едно с нея.

      Умът винаги е против секса, защото сексът е единственото нещо в обикновения живот, което може да се опълчи против ума. Контролирал си всичко; само едно нещо е останало неконтролируемо. Затова умът е в голяма степен против секса, защото той е единствената връзка между тебе и тялото. Ако може да бъде изцяло отхвърлен, тогава можеш да станеш тотално ментален и изобщо да не си тяло.

      Страхът от секса е в основата си страх от тялото, защото със секса цялото тяло става вибриращо, жизнено, живо. В момента, в който сексът завладее тялото, умът е отблъснат. Вече не съществува. Дишането го поема; дишането става енергично, жизнено.

      Затова започвам медитацията с дишане. При дишането започваш да чувстваш цялото си тяло, всяко негово местенце. Тялото е напоено; превръщаш се в едно с него. Сега вече за тебе е възможно да направиш скока.

      Скокът, който е направен в секса, е много малък скок, докато скокът, който се прави в медитацията, е огромен. В секса, ти „скачаш" в някой друг. Преди този скок се нуждаеш да бъдеш едно със своето тяло, а при този скок трябва да се разшириш още повече: в тялото на другия. Съзнанието се разпростира извън тялото. При медитацията скачаш от своето тяло към тялото на целия космос; превръщаш се в едно с него.

      Втората стъпка на динамичната медитация е катарзисна. Не само ще бъдеш едно с тялото си, но всички напрежения, които са натрупани в тялото, трябва да се изхвърлят. Тялото трябва да стане леко, необременено, затова движенията трябва да са енергични, толкова енергични, колкото е възможно. Тогава е възможно същото нещо, което е възможно при танца на дервишите (суфи танца). Ако движенията ти са енергични и жизнени, ще настъпи един момент, в който ще загубиш контрол.

      Този момент е нужен! Ти трябва да си извън контрол, защото твоят контрол е бариерата, ти си бариерата. Способността ти за контролиране - ума - е бариерата.

      Продължавай движението! Разбира се, ще трябва да започнеш, но ще настъпи един момент, когато ще бъдеш завладян. Ще чувстваш, че контролът е загубен. На ръба си; сега можеш да скочиш.

      Сега отново си се превърнал в дете. Върнал си се обратно; всички условности са изхвърлени. Не те е грижа за нищо, не те е грижа какво си мислят другите. Всичко, което обществото е вкарало в тебе, е изхвърлено. Превърнал си се в танцуваща част от вселената.

      Когато си изхвърлил всичко на втората степен на динамичната медитация, тогава е възможна третата степен. Ще загубиш своята идентичност, твоят имидж ще бъде разрушен, защото всичко което знаеш за себе си, не е за себе си, а са само етикети. На тебе ти е казвано, че си „това" или „онова" и ти си започнал да се отъждествяваш с него. Но с помощта на енергичното движение, на космическия танц, всички отъждествявания изчезват. Ще бъдеш, за първи път, какъвто трябва да си бил, когато си се родил. И с това ново раждане, ще бъдеш нова личност.
      

Медитация. Изкуството на екстаза
Ошо

Папка: Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза | Посещения: 425 | Ченълинги | The Arcturians

Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Lifestyle [40]
Контакт          54.204.185.107