Просветлението на Ошо 21 март 1953 година



    Нумерология      Карма      Читалня      Ошо      Рецепти      Здраве      Луиз Хей    
   Астрология      Езотерика      Телепатия      Крион      Бог, Уолш      Чакри      Съновник      Психология      RSS

Лунни Възли
Хороскопи
Зодии
Натална
Синастрия
Съвместимост
Предсказателна
Ерогенни зони
Любов и Секс
Сексуалност
Еротика
Любовен Хороскоп
Тя и Той
Духовно Израстване


Начало  Регистрация  Вход


Ченълинги
Книги
Сентенции
Вампиризъм
Нумерология en
The Arcturians
Приказки
Супер Игри
Софтуер | Линкове
Музика | Филми
Благодарност
Игри | Таро
Отзиви


05:24
03.12.2016
Събота
54.204.185.107


Онлайн: 3
Гости: 3
Потребители: 0


 Пими ® » Ошо » Ошо » Просветлението на Ошо 21 март 1953 година

Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Lifestyle [40]


Просветлението на Ошо 21 март 1953 година

Търсех вратата на просветлението откакто се помня - от ранно детство. Трябва да е било мечта в мен, останала от минал живот, защото не е имало нито ден, в който да не съм се ангажирал в тези търсения. Разбира се, всички наоколо мислеха, че съм ексцентричен. Никога не съм играл с други деца. Дори не съм разговарял с връстниците си. За мен те изглеждаха глуповати. Те наистина се занимаваха с невероятни глупости. Никога не съм искал да играя футбол, волейбол или хокей. Естествено, всички мислеха че съм странен. Що се отнася до мен, аз също стигнах до това заключение. Растейки, аз осъзнавах, че всъщност странният не съм аз, а целия ни свят. Последната година от живота ми у дома, когато бях на 21 години, започна период на психични сривове и духовни открития. Разбира се, всички тези, които ме обичаха - родители, приятели и учители - донякъде разбираха какво се случва с мен. Защо съм толкова различен от другите деца? Защо прекарвах часове със затворени очи? Защо седях на брега на реката през нощта и гледах звездното небе?

Естествено, тези, които не разбират подобни неща - а на мен не ми е било нужно тяхното разбиране - ме смятаха за луд.

Тази година се оказа забележителна. Аз бях като във вакуум. Загубих всякаква връзка с външния свят. Ако ми напомняха, че трябва да се изкъпя, аз отивах да се изкъпя и седях с часове във водата. Трябваше да почукат на вратата и да извикат "Хайде излизай, там вече толкова дълго седиш, че е достатъчно за месец!" Хранех се, когато ми казваха че е време да се храня. Ако никой не ми напомняше, можеше да не се храня няколко дни подред. Не, аз не постех, а и не мислех да съблюдавам пости и покаяния. Исках едно нещо: доколкото е възможно да се оттегля в себе си. Вратата ме дърпаше като магнит, тази сила беше неустоима. Бях засмукан като в "черна дупка". Учените казват, че във вселената съществуват "черни дупки". Ако до такава дупка се окаже звезда, "дупката" ще я завлече към себе си. Такава сила на привличане е, че тя не може да я превъзмогне, и звездата умира, напълно изчезва в "черната дупка". Никой не знае какво се случва от другата страна. Аз мисля, а имаше и физик, който е намерил доказателство за това - че от другата страна се намира "бяла дупка". В една дупка не може да има един край, трябва да има последователност, нещо от другата страна. Не може да бъде дупка само с един край. Аз научих това от опит. Възможно е така да е устроена цялата Вселена. Звездата умира. Когато тя попада в "черната дупка", ние виждаме че звездата изчезва. Но в същото време, в Космоса се раждат нови звезди. От къде идват те? В какви утроби узряват? Проста аритметика е да се разбере: тези утроби се явяват "черните дупки" - в тях загива старото и се ражда новото. Аз сам разбрах това, макар че не съм физик.

През тази година невероятна сила ме дърпаше далеч, и все по-далеч от хората. Толкова се откъснах от света, че не разпознавах родните си баща и майка. Понякога дори забравях как се казвам. Мъчех се да си спомня името си, но нищо не се получаваше. Разбира се, през тази година, всички окончателно се убедиха, че съм полудял. Но за мен това безумие беше медитация, и на върха на това безумие вратата най-накрая се отвори.... Заведоха ме при Vaidya, аюрведа лекар. Общо взето ме водеха на различни лекари и лечители, но само този Vaidya каза на баща ми "Той не е болен. Напразно си губите времето". Проницателен се оказа само този Vaidya, името му беше Пандат Бхагхиратх Прасад. Старецът почина, но той беше изключително проницателен човек. Той просто ме погледна и после каза: "Това момче не е болно", а след това избухна в сълзи и призна: "Аз самият от дълго време се опитвам да достигна такова състояние. На момчето изключително му е провървяло. При мен в този живот вече не става. Не трябва да го влачите по лекари. Той почти достигна..." Сълзите на стареца бяха причинени от радост за мен. Цяла година аз живях така, че с голямо усилие поддържах в себе си живота. Дори и за простите неща ми трябваше голямо усилие, защото аз напълно загубих апетит. Дните минаваха, а не ми се ядеше. Дните минаваха, а аз забравях дори вода да пия. Принуждавах себе си да ям и пия. Тялото ми стана толкова нечувствително, че се ощипвах за да се уверя, че съм още тук. Сутрин и вечер бягах. Пробягвах 5 до 8 мили всеки път. Всички смятаха, че съм луд. Защо толкова много тича? 16 мили на ден! Но аз го правех само заради това, да се почувствам, че още съм, да не загубя връзка със себе си - аз просто чаках, докато очите ми привикнат към новото, което се зараждаше в мен.

Въпроса е в това, че нищо не правех. Това беше по-силно от мен. Това просто се случи. Разбира се, нещо аз все пак правех. Факт е, че незнаейки аз почуках на вратата - и тя се отвори. Медитирах в продължение на много години, просто си седях тихо и нищо не правех. И стъпка по стъпка се преместих в пространството, където просто си, но нищо не правиш. Ти просто си - чисто присъствие, пасивен наблюдател. Не, нищо не правех. Аз просто си лежах, седях, ходех - но там, в дълбочина, нямаше никой, който прави нещо. Загубих всички амбициозни мечти. Загубих желание да се стремя към нещо, да постигам нещо. Аз просто потънах в себе си. Това беше пустота, а пустотата довежда до лудост. И все пак това е единствения път към Бога. Бог достига само този, който е готов да се побърка. Често ме питат: какво чувствах, когато дойде просветлението? Аз се смеех. Смеех се от сърце, защото разбрах цялото безсмислие на жаждата за просветление. Това е наистина смешно, защото ние сме родени просветлени, и да пожелая това, което вече го има, е безсмислено. Ако имате нещо вече, то не трябва да се постига. Може да търсите само това, което нямате. Но просветлението - то е в нашата природа. Думите "денят, когато постигнах просветление" означават само едно: в този ден аз разбрах, че няма какво да се достига, няма къде да се отива, няма нужда да правим нещо. Ние вече сме божествени, ние вече сме перфектни - това е всичко. Не е нужно някакво подобрение. Бог ни е създал всички перфектни. Дори ако срещнем несъвършени хора, е лесно да се види, колко съвършено е тяхното несъвършенство.

Бог никога не създава нещо несъвършено.

На този ден аз се смях на моите глупави, смешни опити за постигане на просветление. Смях се на самия себе си, и на човечеството, защото всички хора се опитват да постигнат нещо, да получат нещо, нещо да подобрят.

Всичко се случи в състояние на пълна релаксация. Така винаги се случва. Опитвах всичко възможно, и след това виждайки безсмислието на всяко усилие, и се отказах да опитвам. Забравих за мечтата си. Цяла седмица живях напълно нормален живот. Трудех се дълго време - работех над себе си, борех се, правех всичко, което може да се направи, но все напразно. Сега разбирам, защо нищо не се получи. Самите усилия се превърнаха в бариера, която предотвратява изкачването по стълбата, самото желание за постигане е пречката. Това не означава, че можем да постигнем без търсене - не, търсенето е необходимо, но рано или късно идва момент, когато това трябва да се прекрати. За да пресечете реката, имате нужда от лодка, но рано или късно идва време да се измъкнем от лодката, да забравим за реката, да я оставим зад гърба си. Необходими са усилия, без усилия нищо не става. Но самите усилията не носят плодове.

Точно преди 21 март 1953 година, буквално седмица преди този ден, спрях да работя върху себе си, След това дойде мигът, в който ясно виждаш безсмислието на своите усилия. Вече си направил всичко, което е възможно, но нищо не е донесло успех. Направил си всичко, което е по силите на човек. Какво друго ти остава? В тази пълна безнадежност ти отхвърляш всички търсения. И в този ден, когато престанах да търся, когато престанах да се стремя към нещо и да се надявам на нещо - в същия този ден то се случи. От нищото дойде нова енергия. Тя нямаше източник. Тя дойде от нищото и се разпростря навсякъде. Тя беше в дърветата, скалите, небето, слънцето и въздуха - навсякъде. Търсех толкова дълго време, мислех си че целта е някъде далеч - а всичко беше толкова близо, съвсем близо! Отправях поглед в далечината, отвъд хоризонта, и очите ми престанаха да виждат това, което е близо. Когато си отидоха усилията, изчезнах и аз самия, защото човек не може да съществува без усилие, без желания, без стремежи. Егото, личността, Аза - не е стабилно явление, а процес. Това не е някаква вътрешна субстанция, защото ние имаме нужда във всеки момент да я пресъздаваме отново.

Егото съществува, защото ние продължаваме да натискаме педала на желанията, продължаваме да се стремим към нещо, опитваме се да скочим над главата си. Ето в това се крие самата същност на егото - в желанието да скочиш по-високо от себе си, да проникнеш в бъдещето, да полетиш в утрешния ден. Егото възниква, когато скочиш в нещо, което все още не е. То идва от това, което не е, и затова прилича на мираж. В него има само желание - и нищо повече. В него има само импулс, стремеж. То не живее в настоящето, а в бъдещето. Когато живееш в бъдещето егото изглежда доста забележително. Но ако се задържиш в настоящето, то остава мираж, и постепенно започва да се разтваря. В този ден, когато аз спрях да се стремя....това също е неудачно изразяване, правилно е да се каже "В оня ден, когато желанието изчезна". Така ще бъде много по-вярно, защото думите "аз спрях да се стремя" означават че все още съществува Аз. Това означава, че аз съм насочил своите усилия към желанието да се откажа - и, следователно, някакво едва доловимо желание все още съществува.

В този ден, когато изчезна желанието, се почувствах безпомощен и загубил надежда. Надеждата е изгубена, защото бъдещето го няма. Нямаше на какво да се надявам, защото стана ясно, че всички надежди са суетни, те не се сбъдват. Ти бягаш в кръг. Мечтата се променя и винаги е извън обсега на достижимото. Тя създава всички нови миражи, изкушава: "Хайде, бягай по-бързо - и ще я стигнеш" Но колкото и бързо да бягаш, мечтата е все още далеч, тя се отдалечава като линията на хоризонта. Хоризонта е видим, но никога не стигаш до него. Направиш крачка напред, и той се отдалечава с крачка назад. Колкото по-бързо тичаш, толкова по-бързо той се отдалечава. Ако забавиш крачка, той също ще изостане. Едно нещо е ясно - разстоянието между него и вас винаги остава същото. То не се съкращава и с един метър.


Не е по силите ни да съкратим разстоянието между себе си и мечтата. Надеждата - това е хоризонта. Опитваме се да стигнем хоризонта, надяваме се, хвърляме се в бъдещи желания. Желанието е мост, но въображаем мост, защото самия хоризонт е също мираж. Не можеш да достигнеш истинския мост, може само да си го представиш. Човек не може да докосне това, което не е. В този ден, когато изчезнаха желанията, когато погледнах в същността им и осъзнах, че те винаги са били напразни, се почувствах безпомощен и загубил надежда. Но в този момент нещо започна да се случва. Започна това, към което се стремих дълго и което не можех да постигна. Единствената надежда - в чувство на безнадежност, единственото изпълнение на желанията - в липсата на желание. И когато чувстваш неизмеримо дълбока безпомощност, целия свят изведнъж започва да ти помага.

Вселената чака. Тя вижда, че ти работиш върху себе си, и за това време не ти пречи, само чака. Тя не може да чака вечно, защото не толерира суетене. Това е цяла вечност. Но в този момент, когато оставиш опитите и изчезнеш, цялата Вселена бърза към теб, изпълва те. Именно тогава започва всичко.

През тази седмица стана невероятна и пълна трансформация. А в последния ден усещането за присъствие на изцяло нова енергия, нова светлина и нова радост беше много силно, почти непоносимо - сякаш съм на път да експлодирам, да полудея от блаженство. Западната младеж нарича това " оглупявам от щастие". Беше невъзможно да се осмисли ставащото. Попаднах в света отвъд точката - трудно е да се разбере, трудно е да се разложи на части, трудно е да се обясни с думи, с език. Всички писания са безсилни, всички думи, които биха могли да опишат това преживяване изглеждат скучни, бледи. Твърде оживени и ярки са тези усещания, това беше един безкраен прилив на блаженство. Целият този ден беше някак странен, зашеметяващ, оглушителен. Миналото изчезна, като че ли никога не е било, като че ли просто съм го извадил. То стана като стар сън, като чута история за някой друг живот. Разделих се с миналото, разкъсах връзките със своята история. Забравих своята автобиография, станах несъществуващ, като някой, който Буда нарича anatta. Изчезнаха границите, всички различия изчезнаха. Самият разум изчезна, отдалечи се на хиляди мили. Да си събера мислите беше трудно, разумът се отнесе все по-далеч, но да се придържам към него нямаше нужда. Той просто не ме интересуваше. Всичко беше така, както трябва да е. Нямаше нужда да записвам спомени. До вечерта това стана непоносимо болезнено. Чувствах се като жена, която е на път да роди. Започнаха родилни болки, и те причиняваха остри страдания. Цялата седмица си лягах в дванайсет часа през нощта, но в този ден просто не можах да седя толкова дълго. Очите ми се затваряха, отварях ги много трудно. Нещо идваше, нещо непременно трябваше да се случи. Трудно е да се каже какво - може би просто умирах, но не се страхувах. Бях готов на всичко. Последните седем дни бяха толкова красиви, че дори бях готов да умра. Вече нищо не исках. Цялата седмица прекарах в пълно блаженство. Бях толкова щастлив, че с радост бих приел даже смъртта.

Около полунощ очите ми изведнъж се отвориха от само себе си...във всеки случай аз не направих никакво усилие. Нещо наруши съня ми. Чувствах близо до себе си, в стаята си, някакво присъствие. Стаята ми беше много малка, но усещах навсякъде пулса на живота, силни вибрации. Като че ли попаднах в окото на тайфуна и се задъхах от величествената буря от светлина, радост и блаженство.

Беше толкова реално, че нереално стана всичко останало : стените на стаята, цялата къща, самото ми тяло. Всичко стана нереално, защото точно сега за първи път виждах истинската реалност. То е като едно пробуждане. И в сравнение с реалността на това пробуждане, нереалното става обичайна действителност. В тази нощ за първи път разбрах смисъла на понятието Maya. Разбира се, аз вече знаех тази дума, но не бях наясно с нейното значение. Възприемах го по същия начин, както и вие сега, но никога преди не го разбирах така истински. Възможно ли е да го разберем, след като не сме го преживели? Същата тази нощ, се отвориха вратите на нова реалност, непознато измерение. И там беше тя - друга реалност, особена реалност, истинска реалност, както искате я наречете. Наречете го Бог, истина, Дхарма, Дао - каквото ви харесва. Тя няма име. Но тя беше там - прозрачна, но в същото време така осезаема... Тя едва не ме задуши. Тя беше твърде много, а аз все още не можех да поема толкова много.

Изпитах силно желание да изскоча от стаята, да тичам под открито небе. Задъхах се. Всичко беше твърде много. Аз умирах. Мислех, че ако се задържа така още секунда, тази реалност ще ме задуши. И аз изскочих от къщи, втурнах се на двора. Исках просто да бъда на открито, да виждам звездите, дърветата и земята...на воля. След като излязох - и задушаването изчезна. Стаята ми беше твърде малка за това грандиозно събитие. За такива събития и звездното небе е твърде тесен покрив. То е по-голямо от небето. Даже небето - не е предел. Така или иначе аз се почувствах по-добре... Отидох до най-близката градина. Даже походката ми стана различна. Вървях така, сякаш гравитацията изчезна. Ходех, тичах или просто се въртях - трудно е да се каже. Гравитация нямаше, нищо не ме притегляше, просто ме влечеше някаква сила. Озовах се в прегръдките на неизвестна енергия. Запомнете, от този ден насетне аз никога не съм бил наистина в своето тяло. Връзката ми с тялото е само тънка нишка. Винаги ме учудва, че Цялото иска по някаква причина да остана тук - а аз съм тук не като себе си, не по своя воля. Волята на Цялото ме държи тук, тя ми позволява още малко да бъда на този бряг. Може би, чрез мен Цялото иска с вас нещо да сподели.

Просветлението - това е много индивидуален процес, и това води до много трудности. На първо място, няма отделни етапи, през които определено трябва да минете. Всеки минава собствените си етапи, през многобройните си животи всеки човек се сблъсква с различни условия. Въпроса не е в самото просветление, а в набора на такива условия, формиращи жизнения път. Тези условия са уникални, тъй като всеки човек върви по своя собствен път. Ето защо аз настойчиво повтарям : не съществува широк път, има тесни пътеки, и те често са неизследвани. Не можете да влезете в гората, и веднага да намерите правилния път. Всеки трябва сам да определи своя път - просто тръгнете напред. Казват, че пътят на просветлението е като птица в небето, защото той също не оставя следи. Никой не може да мине по следите на летяща птица. Тези следи изчезват, птицата е отлетяла. Ето защо не можете да постигнете просветление ако следвате някого. Затова и казвам, че Иисус, Мойсей, Мохамед, Кришна - всички те, които говорят " Повярвайте ми и ме следвайте" - не знаят нищо за просветлението. Ако те са знаели, никога не биха предлагали на другите да ги следват. Действително просветения разбира, че не оставя следи. За него думите "следвай ме" - са пълна безсмислица.

С вас може да се случи съвсем не така, както с мен. Напълно възможно е, някой да живее нормален живот, а след това изведнъж да стане просветен.

Ошо
Папка: Ошо | Посещения: 836 | Ченълинги | The Arcturians

Ошо [13]Ошо - Тук и сега [5]
Ошо - За зрелостта [9]Ошо - За смелостта [13]
Ошо - За творчеството [9]Ошо - За медитацията [8]
Ошо - Кундалини и чакрите [12]Ошо - Книга на тайните [19]
Ошо - Следвай ме [1]Ошо - Възгледът за Тантра [11]
Ошо - ДАО. Трите Съкровища [36]Ошо - Медитация. Изкуството на екстаза [26]
Ошо - Трансформация на седемте тела [9]Ошо - Дарът на Атиша [8]
Ошо - Библия [4]Lifestyle [40]
Контакт          54.204.185.107