 Структурата
на целия ни живот е такава, че нас ни учат, че докато не получим
признание, ние сме никои, безполезни. Не е важна работата, а
признанието. А това поставя нещата надолу с главата. Работата би
трябвало да е важна - да е наслада сама за себе си. Трябва да работиш не
заради признанието, а защото се наслаждаваш на това да проявяваш
творчество и да обичаш работата заради нея самата.
Това би трябвало да е начинът, по който да се гледа на нещата -
работиш, защото ти харесва. Недей да искаш признание. Ако то дойде,
приеми го спокойно, ако пък не дойде, не мисли за него. Твоето
осъществяване би трябвало да е в самата работа. И ако всеки научи това
просто изкуство да обича своята работа, каквато и да е тя, да й се
наслаждава без да иска някакво признание, ние бихме имали един
по-прекрасен и празнуващ свят.
Такъв, какъвто е, светът те е
затворил в един злощастен шаблон. Това, което правиш, не е добро защото
го обичаш, защото го вършиш съвършено, а защото светът го признава,
награждава го, дава ти златни медали, Нобелови награди: Те са отнели
цялата вътрешно присъща ценност на творчеството и са унищожили милиони
хора - защото не можеш да дадеш Нобелови награди на милиони хора. И така
създаваш желание за признание у всеки, така че никой не може да работи
спокойно, в тишина, да се наслаждава на това, което върши. А животът се
състои от малки неща. За тези малки неща няма награди, правителствата не
дават титли, университетите не присъждат почетни степени.
Един
от най-великите поети на този век, Рабиндранат Тагор, живял в Бенгал, в
Индия. Той публикувал поезията си, романите си на бенгалски - но не
получавал никакво признание. Тогава превел на английски една малка
книга, Гитанджали, „Приношение в песни". А той знаел, че оригиналът
притежава красота, която преводът няма и не може да има - защото тези
два езика, бенгалски и английски, имат различна структура, различни
изразни средства.
Бенгалският е много сладък език. Дори и
караницата изглежда като някакъв мил разговор. Той е много музикален
-всяка дума е музикална. Това качество го няма в английския и не може да
се внесе в него - той има други качества. Но той някак си успял да
преведе книгата и преводът - който е бедна работа в сравнение с
оригинала - получил Нобелова награда. Тогава изведнъж цяла Индия
осъзнала... Книгата в продължение на години била достъпна на бенгалски,
на други индийски езици, но никой не я забелязвал.
Всеки
университет поискал да му присъди докторска степен. Очевидно
университетът в Калкута, където той живял, бил първият, който му
предложил почетна степен. Той отказал с думите: „Вие не присъждате
степента на мен, вие не засвидетелствате признание за моята работа, а за
Нобеловата награда, защото книгата беше достъпна тук в една далеч
по-хубава форма, но никой дори не се и погрижи да напише една оценка."
Той отказал докторската степен, заявявайки: „Тя е обида за мен".
Жан-Пол Сартр, един от най-големите романисти и човек с огромно
прозрение в човешката психология, отказал Нобеловата награда. Той
заявил: „Аз получих достатъчна награда, докато създавах своята творба.
Нобеловата награда не може да добави нищо към това - тъкмо напротив, тя
ме дърпа надолу. Тя е подходяща за, аматьори, които търсят признание, но
аз съм достатъчно стар и достатъчно съм се наслаждавал. Обичах това,
което правех. То си беше награда само за себе си и аз не искам никаква
друга награда, защото нищо не може да бъде по-добро от това, което вече
съм получил." И той бил прав. Но правите хора са толкова малко в света, а
светът е пълен с погрешни хора, живеещи в капани.
Защо трябва
да се притесняваш за някакво признание? Да се тревожиш за признание има
смисъл само ако не обичаш своята работа - тогава има смисъл, тогава то е
някакъв заместител. Мразиш работата си, не я харесваш, но я вършиш,
защото ще има признание, ще те оценят, ще те приемат. Наместо да мислиш
за признание, преразгледай своята работа. Обичаш ли я? - значи с това се
приключва. Ако не я обичаш, тогава я смени!
Родителите, учителите
винаги ти натякват, че трябва да получиш признание, да те приемат. Това е
една много хитра стратегия хората да се държат под контрол.
Научи едно основно нещо: прави това, което искаш да правиш, което обичаш
да правиш, и никога не искай признание. Това е просия. Защо трябва
човек да иска признание? Защо трябва да копнее за признание?
Вгледай се дълбоко вътре в себе си, погледни. Може би не харесваш това,
което правиш, може би се страхуваш, че си на грешния коловоз. Приемането
ще ти помогне да почувстваш, че си прав. Признанието ще те накара да
почувстваш, че вървиш към правилната цел.
Въпросът е в твоите
собствени вътрешни чувства, той няма нищо общо с външния свят. И защо да
зависиш от другите? Всички тези неща зависят от другите - ти самият
ставаш зависим.
Аз не бих приел никаква Нобелова награда.
Цялото това осъждане от всички страни по света, от всички религии, е
по-ценно за мен. Да приема Нобелова награда означава, че ставам зависим -
вече няма да се гордея със себе си, а с Нобеловата награда. Точно сега
аз мога да се гордея само със себе си, няма нищо друго, с което бих
могъл да се гордея.
По такъв начин ти ставаш индивидуалност. А да
бъдеш индивидуалност, живееща в пълна свобода, пиеща от собствените си
извори, е това, което прави човека наистина центриран, вкоренен. Това е
началото на неговия върховен разцвет.
Тези така наречени
признати личности, уважавани хора, са пълни само с боклук и с нищо
друго. Но те са пълни с този боклук, с който обществото иска те да са
пълни - и обществото ги компенсира, като им дава награди.
Всеки, който има някакво чувство за своята собствена индивидуалност,
живее от своята любов, от своята работа, без изобщо да се грижи какво
другите мислят за това. Колкото по-ценна е твоята работа, толкова
по-малка е възможността да получиш някакво уважение заради нея. А ако
работата ти е работа на гений, тогава няма да видиш никакво уважение
през живота си. Ще те осъждат цял живот... и след това, след два или три
века, ще ти правят статуи, ще ти уважават книгите - защото на
човечеството са му необходими почти два или три века, за да събере
толкова интелигентност, колкото един гений има днес. Толкова е голяма
пропастта.
За да бъдеш уважаван от идиоти, ти трябва да се
държиш според техните маниери, според техните очаквания. За да бъдеш
уважаван от това болно човечество, ти трябва да си по-болен от тях.
Тогава те ще те уважават. Но какво ще спечелиш ти? Ще загубиш душата си,
а няма да спечелиш нищо.
За творчеството
ОШО |
Нумерология
52.15.63.145 