 СУТРИ: 10. Когато те милват, сладка принцесо, разтвори се в милувката като във вечен живот. 11. Затвори вратите на сетивата, когато усещаш да те пълзи мравка. Тогава. 12. Когато лежиш или седиш, позволи на себе си да станеш безтегловен, отвъд ума.
Човекът има център, но той живее извън него - извън центъра. Това
поражда едно вътрешно напрежение, постоянно вълнение, болка. Ти не си
там, където трябва да бъдеш; липсва ти истинското равновесие. Ти не си в
равновесие и това съществуване извън равновесието, извън центъра, е
основата на всички умствени напрежения. Ако то се увеличи прекалено
много, полудяваш. "Луд" означава човек, който е излязъл изцяло "вън от
себе си". Просветленият е точно обратното на това, което е лудият. Той е
центриран в себе си.
Ти си между двете. Не си излязъл
изцяло извън себе си и също така не си при своя център. Ти просто се
движиш между тях. Понякога отиваш твърде, твърде далеч, затова има
моменти, когато временно си луд. В гнева, в секса, във всяко нещо, при
което си се отдалечил прекалено много от себе си. ти временно си в
състояние на лудост. Тогава между теб и един луд не съществува разлика.
Разликата се състои в това, че той непрекъснато се намира в това
състояние, а ти си временно в него. Ти отново ще се върнеш. Когато си
разгневен, това е лудост, но тя не е постоянна. В качествено отношение
няма разлика; има в количествено. Качеството е същото, така че понякога
се докосваш до лудостта, а понякога, когато си отпуснат, в пълен покой,
ти се докосваш до своя център. Това са блажени моменти. Те се случват.
Тогава ти си като Буда или като Кришна, но само временно, мимолетно. Не
оставаш в това състояние. Наистина, преди още да си разбрал, че е
настъпил моментът на блаженството, той вече е отминал. Толкова е кратък,
че докато разбереш, той е отминал.
Продължаваме да се движим
между тях двете, но това движение е опасно. Движението е опасно, защото в
такъв случай не можеш да изградиш представа за самия себе си, постоянна
представа. Не знаеш кой си. Ако се движиш непрекъснато от лудостта към
центрирането в себе си, ако това движение е постоянно, ти не можеш да
имаш ясна представа за себе си. Ще имаш една неясна представа. В такъв
случай не знаеш кой си ти. То е много трудно. Затова ти дори започваш да
се страхуваш, когато очакваш моменти на щастие, затова се опитваш да се
закрепиш някъде по средата.
Това наричаме ние нормално
човешко същество: то никога не се докосва до лудостта, когато е
разгневено, но също така и никога не докосва тази тотална свобода, този
екстаз. Никога не излиза извън твърдата представа. Нормалният човек
всъщност е един мъртъв човек, който се намира между двете състояния.
Затова всички изключителни хора - великите артисти, художници, поети -
те не са нормални. Те са много подвижни. Понякога докосват центъра,
понякога полудяват. Движат се бързо между двете състояния. Разбира се,
тяхното страдание е голямо, напрежението е голямо. Те трябва да живеят
между два свята, непрекъснато променяйки се. Затова изживяват усещането
за липса на идентичност. Те усещат, по думите на Колин Уилсън, че са
"аутсайдери". В твоя нормален свят те са аутсайдери.
Полезно е да бъдат определени следните четири типа: Първият е нормалния
човек, който притежава постоянна, твърда идентичност, който знае кой е
той - доктор, инженер, професор, светец, който знае какъв е, и никога не
се помръдва оттам. Той се придържа непрекъснато към идентичността си,
към представата за себе си. Вторият тип са онези, които притежават
променящи се представи - поети, художници, артисти, певци. Те не знаят
кои са. Понякога са нормални, понякога са побъркани, понякога достигат
екстаза, който е достигнал Буда. Третият тип са онези, които постоянно
са луди. Те са извън себе си; никога не се връщат в своя дом. Те дори не
си спомнят, че имат къща. И четвъртият тип са онези, които са
пристигнали в своя дом - Буда, Христос, Кришна.
Тази
четвърта категория, тези които са пристигнали в своя дом - те са напълно
релаксирани. В тяхното съзнание няма напрежение, няма усилие, няма
желание. С една дума, няма никакво "ставане". Те не искат да стават
нищо. Те са, те вече са. Никакво ставане! Те са като у дома си при
своето същество. Каквото и да са, те са като у дома си с него. Не желаят
да го променят; не желаят да отиват никъде. Нямат бъдеще. За тях
настоящият момент е безкрайността. Никакъв копнеж, никакво желание. Това
не означава, че един Буда няма да яде, или един Буда няма да спи. Ще
яде, ще спи, но това не са желания. Той няма да яде утре: ще яде днес.
Запомни това: продължаваш да ядеш утре; продължаваш да ядеш в
бъдещето; продължаваш да ядеш в миналото, във вчерашния ден. Рядко се
случва да ядеш днес. Докато ядеш днес, умът ти ще се движи някъде
другаде. Когато се опитваш да заспиш, започваш да ядеш на другия ден или
изплува паметта за миналото.
Един Буда яде днес. Той
живее в настоящия момент. Той не проектира живота си в бъдещето; за него
бъдещето не съществува. Когато настъпи бъдещето, то идва като настояще.
Винаги е днес; винаги е сега; Затова Буда яде, но той никога не яде
мислено - запомни това. Няма мислено хранене. Ти продължаваш да се
храниш в съзнанието. Това е абсурд, защото умът не е предназначен за
хранене. Всичките ти центрове са объркани. Цялото ти единство тяло-ум е
объркано; това е лудост.
Един Буда яде, но никога не мисли
за ядене. И това важи за всичко. Когато яде, един Буда е също толкова
обикновен, колкото си и ти. Не мисли, че един Буда няма да яде, или че
когато слънцето напече, няма да се поти, или че когато задуха студен
вятър, няма да му е студено. Ще му е студено, но винаги ще се чувства в
настоящето - никога в бъдещето. Липсва всякакво ставане. Ако липсва
каквото и да е ставане, отсъства напрежението. Разбери това много ясно.
Ако няма никакво ставане, как може да има напрежение? Напрежението
означава, че ти искаш да бъдеш нещо друго, което не си.
Ти
си "А" и искаш да бъдеш "Б"; ти си беден, а искаш да бъдеш богат;
грозен си, а искаш да бъдеш красив; или ти си глупав, а искаш да бъдеш
умен. Каквото и да е искането, каквото и да е желанието, формата винаги е
тая: "А" иска да стане "Б". Каквото и да си, не си доволен от него. За
да бъдеш удовлетворен, е необходимо нещо друго: това е обичайната схема
на един ум, който желае. Когато го постигнеш, умът отново ще каже, че
това не е достатъчно, че е нужно нещо друго. Умът винаги отива напред и
напред. Каквото и да постигнеш, то става безполезно. В момента, в който
го постигнеш, то става безполезно. Това е желанието. Буда го е нарекъл
тришна - това е ставането.
Ти се движиш от един живот към
друг, от един свят към друг и това продължава. То може да продължава до
безкрайност. Няма край за него. Няма край за желанието, желаенето. Но
ако няма ставане, ако приемеш изцяло това, което си - грозен или красив,
умен или глупав, богат или беден, каквото и да си, ако го приемеш в
неговата цялостност - ставането спира. Тогава не съществува напрежение.
Тогава напрежението не може да съществува. Тогава няма страдание. Ти си
спокоен: не се тревожиш. Този неставащ ум е умът, който е центриран в
самия тебе.
На абсолютно противоположния полюс е лудият.
Той няма никакво Съществуване: той е само ставане. Той е забравил какво
представлява. "А" е изцяло забравено и той се опитва да бъде "Б". Той
повече не знае кой е той: той знае единствено за своята желана цел. Той
не живее тук и сега: живее някъде другаде. Затова на нас ни изглежда
като луд, побъркан, защото ти живееш в този свят, а той живее в света на
своите блянове. Той не е част от твоя свят: живее някъде другаде.
Забравил е напълно своята реалност тук и сега. А заедно със себе си е
забравил и реалния свят, който го заобикаля. Живее в един нереален свят.
За него това е единствената реалност.
Един Буда изживява
настоящия момент на Съществуването, а лудият е точно обратното: той
никога не живее в настоящето, в Съществуването, а винаги в ставането -
някъде на хоризонта. Това са двете противоположности.
Затова запомни, лудият не противостои на теб, той противостои на Буда. И
също така запомни, Буда не стои срещу теб: той стои срещу лудия. Ти си
между двамата. Ти си смес и от двамата. Понякога си луд, понякога имаш
моменти на Просветление, но и двете са смесени.
Понякога
се случва да зърнеш центъра - ако си релаксиран. Има моменти, когато си
релаксиран. Влюбен си: за няколко мига, за един определен момент твоят
любим е с тебе. Имало е голямо усилие, голямо желание и накрая любимият е
с тебе. За един момент умът спира. Имало е продължително напрежение, за
да бъдеш с любимия. Умът е копнял и копнял, и умът непрекъснато е
мислил, мислил, мислил за любимия. Сега любимият е тук и внезапно умът
не може да мисли. Старият процес не може да продължи. Ти си търсил
любимия. Сега той е тук, затова умът просто спира.
В
момента, в който любимият е тук желанието изчезва. Ти си релаксиран.
Изведнъж си тласнат към себе си. Ако любимият не може да те тласне към
самия теб, тогава това не е любов. Ако не станеш самия себе си в
присъствието на любимия, тогава това не е любов. Ако умът не спре
напълно да работи в присъствието на любимия или любовника, тогава това
не е любов.
Понякога се случва умът да спре и за един миг липсва желание. Любовта е липса на желание. Опитай се да разбереш следното:
можеш да желаеш любовта, но любовта е липсата на желание. Когато
любовта се случи, липсва желание. Умът е спокоен, тих, релаксиран. Вече
няма ставане, няма къде да се ходи.
Но това се случва само
за няколко мига, ако изобщо се случи. Ако наистина обичаш някого,
тогава за няколко мига то ще се случи. То е шок. Умът не може да
функционира, защото цялата функция става безполезна, абсурдна. Човекът,
за когото тъй дълго си копнял, сега е тук и умът не може да измисли
какво да прави сега.
За няколко мига спира целият
механизъм. Ти си релаксиран в себе си. Докоснал си своето Същество, своя
център, и усещаш, че си при източника на благополучието. Изпълва те
блаженство; обгръща те аромат. Ти не си човека, който беше преди.
Затова любовта изменя така пълно. Ако си влюбен, не можеш да го
скриеш. Невъзможно е! Ако си влюбен, то си личи. Очите ти, лицето ти,
начинът, по който ходиш, начинът, по който седиш, всичко ще говори за
това, защото ти не си същия човек. Изпълненият с желание ум не
съществува. За няколко мига ти си като един Буда. Това не може да
продължи дълго, защото то е само един шок. Умът незабавно ще намери
начини и извинения, за да започне да мисли отново. Например умът може да
започне да мисли, че ти си достигнал целта си, че си постигнал своята
любов, и сега какво: какво ще правиш. Тогава започват предположенията,
започват аргументите. Започваш да си мислиш: "Днес бях с моя любим, но
дали и утре ще бъде така?" Умът започва да работи. А в момента, в който
умът започне да работи, ти отново си се озовал в ставането.
Понякога, и без любов, само поради умората, отпуснатостта, човек
престава да желае. Тогава той също е тласнат към себе си. Когато не си
отдалечен от себе си, ти задължително ще бъдеш в самия себе си, без
значение каква е причината за това. Когато някой е много изморен,
изтощен, когато той няма никакво чувство подобно на мислене или желаене,
когато някой е разочарован напълно, без ни най-малка надежда, тогава
внезапно той се усеща у дома. Сега не може да отиде никъде. Всички врати
са затворени: надеждата се а изпарила - а с нея и желанието, с нея и
стремежът.
Това не може да е задълго, защото умът
притежава механизъм. Той може за малко да изчезне, но отново ще се
върне, защото ти не можеш да живееш без надежда; ще трябва да намериш
някаква надежда. Не можеш да съществуваш без желание. Тъй като не знаеш
как да съществуваш без желание, ще трябва да създадеш някакво желание.
Във всяка ситуация, при която умът спира да работи, ти си в своя
център. Ти си в отпуска, в гората или сред хълмовете, или на море:
внезапно твоят обичаен ум е спрял да работи. Няма я службата, няма я
съпругата, няма го съпругът. Налице е съвсем нова ситуация и умът се
нуждае от известно време, за да започне да работи в нея, за да се
приспособи към нея. Умът се чувства неприспособен. Ситуацията е толкова
нова, че ти се отпускаш и си в твоя център.
В тези моменти
ти ставаш Буда, но това са само моменти. След това ще си спомняш за тях
и ще искаш, да ги възпроизведеш отново и отново и да ги повториш. Но
помни, че те се случват спонтанно, затова не можеш да ги повториш. И
колкото повече се мъчиш да ги повториш, толкова по-трудно ще бъде те да
се случат отново.
Това се случва с всеки. Обичаш някого и в
първия момент за кратко време умът ти спира. След това се оженваш. Защо
се жениш? За да повтаряш тези прекрасни моменти отново и отново. Но
когато те се случиха, ти не беше женен, а те не могат да се случат в
съпружеския живот, защото се е променила цялата ситуация. Когато двама
души се срещнат за първи път, ситуацията е изцяло нова. Техните умове не
могат да работят в нея. Те са така погълнати от нея - така препълнени
от новите впечатления, от новия живот, от новото разцъфтяване! След това
умът започва да работи и те си мислят: "Това е прекрасен момент! Искам
да го повтарям всеки ден, затова ще се оженя."
Умът ще
развали всичко. Женитбата означава ума. Любовта е спонтанна; женитбата е
пресмятане. Да се ожениш е нещо математическо. Тогава ти ще чакаш тези
моменти, но те никога няма да се случат отново. Затова всеки женен мъж и
всяка омъжена жена са разочаровани - защото те очакват неща, които са
се случили в миналото. Защо да не се случат отново? Не могат да се
случат, защото ти си извън цялата ситуация. Сега не си свеж; сега липсва
спонтанността. Сега любовта е рутина. Сега всичко е очакване и търсене.
Сега любовта се е превърнала в дълг, а не в забава. В началото беше
забава: сега е задължение. А задължението не може да ти осигури това
щастие, което ти осигурява забавлението. Невъзможно е! Цялата работа се
дължи на ума. Сега непрекъснато очакваш, а колкото повече е очакването,
толкова по-малка е възможността то да се случи.
Това се
случва навсякъде - не само в любовта. Отиваш при някой Гуру и
преживяването е ново за теб. Неговото присъствие, думите му, начинът му
на живот са нови. Умът ти спира да работи. Тогава си мислиш: "Това е
човека за мен, трябва да го посещавам всеки ден." След това сключваш
брак с него. Малко по малко настъпва разочарованието, защото ти си
превърнал всичко в задължение, рутина. Сега същото това изживяване ще
отсъства. Тогава ще мислиш, че този човек те е измамил, или че си
оглупял. Тогава си мислиш: "Първото изживяване беше една илюзия. Трябва
да съм бил хипнотизиран или нещо подобно. То не беше реално."
То беше реално. Твоят рутинен ум го прави нереално. След това умът
ти очаква, но първия път то стана, когато ти не очакваше. Ти дойде без
никакво очакване. Беше просто открит да възприемеш това, което се случи.
Сега всеки ден пристигаш с очаквания, със затворен ум. Не може да
се случи. Винаги става в един открит ум; винаги става в нови ситуации.
Това не означава, че всеки ден трябва да променяш ситуацията. Означава
само, че не трябва да позволяваш на ума да създава схеми. Тогава жена ти
ще бъде нова за теб всеки ден. Но не позволявай на ума да създава схеми
на очакване; не позволявай на ума да отива в бъдещето. Тогава твоят
гуру всеки ден ще бъде нов. твоят приятел всеки ден ще бъде нов. И
всичко в света е ново, с изключение на ума. Умът е единственото нещо,
което остава неизменно. Той винаги е същия.
Слънцето
изгрява всеки ден отново. То не е старото слънце. Луната е нова; денят,
нощта, цветята, дърветата, всичко е ново, с изключение на твоя ум. Твоят
ум винаги остава един и същ - запомни, винаги - защото умът има нужда
от миналото, а животът от настоящето. Животът винаги е щастлив, умът
никога не е. Когато позволиш умът да надделее идва, нещастието.
Тези спонтанни моменти няма да се повторят отново, тогава какво да
правим? Как непрекъснато да бъдем в състояние на релаксация? Тези три
сутри се отнасят за това. Те са три техники относно чувството за лекота,
техники за отпускане на нервите.
Как да останем в
Съществуването? Как да избегнем ставането? Трудно е, но тези техники
могат да помогнат. Тези техники ще те тласнат в самия теб.
Ошо
Книга на тайните Том 1
Лекции върху "Виджяна бхаирава тантра" |
Нумерология
18.119.131.178 