 Истинският
въпрос е не за смелостта, а за това, че познатото е мъртво, а
непознатото е живо. Да се привържеш към познатото означава да се
привържеш към един труп. За да изоставиш привързването, нямаш нужда от
смелост; по-скоро имаш нужда от смелост, за да продължиш да се
привързваш към този труп. Просто трябва да видиш... Това, което ти е
познато, което си живял - какво ти е дало
то? Докъде си стигнал? Не си ли все още празен? Няма ли едно огромно
недоволство, едно дълбоко обезсърчаване и чувство за безсмислие? Някак
си все успяваш да скриеш истината и да създаваш лъжи, за да останеш
ангажиран, заинтересуван.
Това е въпросът: да видиш с яснота,
че всичко, което знаеш, е от миналото, то вече си е отишло. То е част от
гробищата. Искаш ли да бъдеш в гроба, или искаш да бъдеш жив? И този
въпрос не е само за днес - същият въпрос ще важи и утре, и вдругиден.
Същият въпрос ще остане до последния ти дъх.
Каквото и да
знаеш, каквото и да натрупваш - информация, знания, опит - в момента, в
който си ги проучил, ти приключваш с тях. И ако носиш сега тези празни
думи, този мъртъв товар, това ще смачка, ще претовари живота ти, ще ти
попречи да навлезеш в едно жизнено, радостно съществуване - което те
очаква във всеки един момент.
Човек, който има разбиране, във
всеки един момент умира за миналото и наново се ражда за бъдещето.
Неговото настояще е винаги трансформация, прераждане, възкресение. Тук
изобщо не става въпрос за смелост, това е първото нещо, което трябва да
се разбере. Става въпрос за яснота, да си наясно за това кое какво е.
И второ, винаги, когато наистина става въпрос за смелост, никой не може
да ти я даде. Това не е нещо, което може да се даде като подарък. Това е
нещо, с което си роден, и на което просто не си позволил да израсне, да
се утвърди.
Невинността е както смелост, така и яснота
Ако си невинен, няма нужда да имаш смелост. Няма нужда и от каквато и
да било яснота, защото нищо не може да е по-ясно, кристално ясно, от
невинността. Така че целият въпрос е в това как да защитим своята
невинност.
Невинността не е нещо, което трябва да се постига.
Тя не е нещо, което трябва да се учи. Тя не е някакъв талант - рисуване,
музика, поезия, скулптура. Тя не е като тези неща. Тя е по-скоро като
дишането - нещо, с което се раждаш.
Невинността е в природата на всеки. Всички са родени невинни.
Как би могъл човек да се роди друг освен невинен? Раждане означава, че
си влязъл в света като tаbиla rasa, че в теб няма нищо написано. Ти имаш
само бъдеще, нямаш минало. Това е смисълът на невинността. Затова първо
се опитай да разбереш всичките й значения.
Първото е: няма минало, само бъдеще.
Миналото покварява, защото ти дава спомени, преживявания, очаквания. Те
те правят отракан, но не ти дават яснота. Правят те хитър, но не и
интелигентен. Може да ти помогнат да успееш в света, но ще се провалиш в
твоята най-съкровена същност. А целият успех в света не представлява
нищо в сравнение с провала, с който накрая ще се сблъскаш, защото в
крайна сметка само твоята вътрешна същност ще остане с теб. Всичко ще се
изгуби: твоята слава, силата ти, името ти, известността ти - всичко ще
започне да изчезва като сянка.
Накрая ти остава само това, което си донесъл в самото начало. От този свят можеш да вземеш само това, което си донесъл в него.
Всички в Индия знаят, че светът е като чакалня на гарата; светът не е
твой дом. Ти няма да останеш завинаги в чакалнята. Нищо в чакалнята не
ти принадлежи - нито мебелите, нито картините по стените... Ти ги
използваш - гледаш картината, седиш на стола, почиваш си на леглото - но
нищо не ти принадлежи. Ти си тук само за няколко минути или най-много
за няколко часа, след което си отиваш.
Да, това, което си
донесъл, което си внесъл в чакалнята, ще си го вземеш със себе си - то
си е твое. Какво си донесъл в света? А светът определено е чакалня.
Чакането може да не трае секунди, минути, часове, дни, може да трае с
години, но какво значение има дали ще чакаш например седем часа или
седемдесет години?
За седемдесет години можеш да забравиш, че
си само в чакалнята. Можеш да започнеш да си мислиш, че може би ти си
собственикът, че може би това е къщата, която ти си построил. Можеш да
започнеш да поставяш на чакалнята табелка с твоето име.
Има
хора - виждал съм ги, защото толкова много съм пътувал - които си пишат
имената в тоалетните на чакалнята. Хора, които си гравират имената по
мебелите в чакалнята. Изглежда глупаво, но е много подобно на това,
което хората вършат в света.
В древните писания на джайните има
една много важна история. В Индия се смята, че ако някой може да стане
владетел на целия свят, той трябва да бъде наричан чакравартин. Думата
чакравартин просто означава... чакра означава колело. В древна Индия
това е бил начин да се избягват ненужни битки и насилие: една колесница,
златна колесница, много скъпоценна, с впрегнати в нея прекрасни и силни
коне, пътувала от едно царство в друго. Ако другото царство не се
съпротивлявало и позволявало на колесницата да премине, това означавало,
че то признава собственика на колесницата за свой върховен повелител.
Тогава нямало нужда да се води война.
Така колесницата пътувала
и където хората й създавали пречки, там избухвала война. Ако пътят на
колесницата никъде не бил възпрепятстван, тогава върховенството на царя
било утвърждавано без никаква война: царят ставал чакравартин - този,
чието колело е минало оттам и на когото никой не е бил в състояние да се
противопостави. Това е било желанието на всеки цар, да стане
чакравартин.
Това определено изисква повече власт, отколкото
Александър Велики е имал. Дори само да изпратиш колесницата си... иска
се огромна власт, за да я поддържаш. Иска се абсолютна сигурност, че ако
някъде на колесницата се създадат пречки, там ще има масово клане. Това
означава, че владетелят е вече признат, и че ако той иска да завладее
някого, няма начин да бъде спрян.
Но това е един много
символичен начин, по-цивилизован. Няма нужда да нападаш, няма нужда да
убиваш, просто изпрати символично послание. И така, колесницата пътувала
със знамето на царя, и ако другият цар реши, че няма смисъл да се
съпротивлява - че борбата просто ще означава поражение и ненужно
насилие, унищожение - той посреща колесницата с почести и в неговата
столица хвърлят пред нея цветя.
Далеч по-цивилизован начин,
отколкото това, което страни като Съветският Съюз и Америка ще направят.
Просто изпращаш една прекрасна колесница - но това означава, че твоята
власт би трябвало да е нещо абсолютно сигурно за теб, а и не само за теб
- тя трябва да е сигурна и за всички останали. Само тогава изпращането
на такъв символ може да е от някаква полза. Така че всеки цар е имал
желанието да стане някой ден чакравартин.
Историята разказва,
че един човек станал чакравартин - а някой да стане чакравартин, това се
случва веднъж на хиляди години. Дори и Александър Велики не бил
покорител на света; оставало му все още много за завладяване. А той
умрял много млад, бил само тридесет и три годишен: дори нямал достатъчно
време да завладее света. Какво да говорим за завладяване, целият свят
тогава още дори не е бил познат! Половината свят е бил непознат. Другата
половина е била позната, но дори и тя не е била завладяна. Този човек,
за когото ще ви разкажа, станал чакравартин.
Твърди се, че
когато един чакравартин умре - защото само веднъж на хиляди години се
случва човек да стане чакравартин, това е голяма рядкост - когато умре,
приемат го на небесата с големи чествания и му отреждат специално място.
Според митологията на джайните на небето има планина, която е паралел
на Хималаите. Хималаите на Земята са направени само от скали, земя и
лед. Небесните Хималаи се наричат Сумеру. Сумеру означава върховна
планина: никоя друга не може да е по-висока, по-хубава от нея. Тя е от
чисто злато; наместо скали има диаманти, рубини и смарагди.
Когато един чакравартин умре, завеждат го на планината Сумеру да
издълбае името си върху нея. Това е рядка възможност; случва се веднъж
на хиляди години. Разбира се, този човек бил много развълнуван от това,
че ще напише името си на Сумеру. Това е най-великият каталог на всички
велики хора, които са съществували някога, а и на всички онези, които ще
дойдат в бъдеще. Този император щял да се присъедини към родословието
на свръхчовеците.
Пазачът на портите му дал инструменти да
гравира името си. Императорът искал да вземе неколцина от своите хора,
които се самоубили само защото той умрял - те не могли и да си помислят,
че ще могат да живеят без него. Жена му, първият му министър, главният
му пълководец - всички големци, с които бил обграден, се били самоубили,
за да дойдат с него.
Императорът искал пазачът на портите да им позволи на всички тях да дойдат да видят как той ще издълбае името си.
Защото каква ти е радостта, ако отидеш сам и гравираш името си, и няма
никой там да гледа? Тъй като истинското удоволствие е тогава, когато
целият свят те гледа. Пазачът на портите рекъл:
- Чуй съвета ми,
защото тази професия аз съм я наследил. Баща ми беше пазач, неговият
баща също. В продължение на векове ние пазим планината Сумеру. Чуй
съвета ми: не ги взимай със себе си, защото ще съжаляваш.
Императорът не могъл да го разбере, но не могъл дори да действа против
съвета му - защото какъв интерес би могъл да има този човек да му пречи?
Пазачът му казал:
- Ако все още искаш да гледат, първо отиди и гравирай името си, а след
това, ако искаш, се върни и ги вземи със себе си. Не възразявам дори и
сега да ги вземеш, но просто в случай че решиш да не го правиш, после
няма да имаш възможност да промениш решението си... те ще бъдат с теб.
Върви сам.
Императорът рекъл:
- Това е добре. Ще отида сам, ще издълбая името си, ще се върна и ще ви извикам всички.
- Напълно съм съгласен с това - отвърнал пазачът на портите.
Императорът отишъл и видял Сумеру да блести на светлината на хиляди
слънца - защото на небесата не може да си толкова беден, че да имаш само
едно слънце - хиляди слънца и планина от злато далеч по-голяма от
Хималаите - а Хималаите са почти две хиляди мили на дължина! Той не
могъл да отвори очи дори за момент, толкова силен бил блясъкът там. А
след това започнал да търси място, подходящо място, но бил много
изненадан: нямало места, цялата планина била гравирана с имена.
Той не могъл да повярва на очите си. За първи път осъзнал какво
представлява. Дотогава се смятал за свръхчовек, какъвто се ражда веднъж
на хиляди години. Но времето съществува от вечността; дори и хиляди
години нямат никакво значение, толкова много чакравартини били вече
преди него. Върху тази най-огромна планина в цялата вселена нямало
място, където да напише своето малко име.
Върнал се и сега
разбрал колко прав бил пазачът, че не трябва да взима със себе си жена
си, главния пълководец, първия министър и другите си близки приятели.
Добре било, че не видели ситуацията. Те все още вярвали, че техният
император е рядко същество.
Той завел пазача настрана и му казал:
- Но там няма място! Пазачът отговорил:
- Точно за това ти говорех. Това, което трябва да направиш, е да
изтриеш няколко имена и да напишеш своето. Така се прави; цял живот
гледам да го правят, и баща ми ми казваше, че се е правело. Бащата на
моя баща - никой от моето семейство не е виждал Сумеру празна или с
каквото и да е място по нея. Когато някой чакравартин дойде, той трябва
да изтрие няколко имена и да напише своето собствено. Така че това не е
цялата история на чакравартините. Много пъти тя е била изтривана, много
пъти е била гравирана. Ти просто свърши своята работа, и след това ако
искаш да покажеш на своите приятели, можеш да ги доведеш.
Императорът казал:
- Не, не искам да им показвам и дори не искам да пиша името си. Какъв е смисълът? - някой ден някой ще дойде и ще го изтрие.
Целият ми живот е станал напълно безсмислен. Това беше единствената ми
надежда, че на Сумеру, на златната планина в небесата, ще стои моето
име. За това съм живял, за това съм залагал живота си, за това бях готов
да избия целия свят. А всеки друг може да изтрие името ми и да напише
своето. Какъв е смисълът да го пиша? Няма да го напиша.
Пазачът се засмял.
Императорът го попитал:
- Защо се смееш?
Той отговорил:
- Странно, това също съм го чувал от моите предци - че чакравартините
идват и като виждат всичко това, просто си тръгват; не написват имената
си. Ти не си първият: всеки, който има малко интелект, би направил
същото.
Какво можеш да спечелиш в целия този свят? Какво можеш
да вземеш със себе си? Твоето име, твоя престиж, твоя респект? Твоите
пари, твоята власт - какво? Твоята ученост? Не можеш да вземеш нищо.
Всичко трябва да се остави тук. И в онзи момент ще разбереш, че всичко,
което си притежавал, не е било твое; самата идея за притежаването е била
погрешна. И поради това притежаване ти си се покварил.
За да
увеличиш имуществото си - да имаш повече пари, повече власт, да
завладееш повече земи - ти си вършил неща, които дори и ти не си могъл
да кажеш, че са били правилни. Лъгал си, бил си нечестен. Имал си
стотици лица. Не си бил истинен дори и за миг към другите или към себе
си, не си могъл да бъдеш. Трябвало е да бъдеш фалшив, неистински, да се
преструваш, защото има неща, които ти помагат да успееш в света.
Автентичността няма да ти помогне. Честността няма да ти помогне.
Истинността няма да ти помогне.
Какво си ти без притежания, без
успех, без известност? Не знаеш. Ти си твоето име, твоята известност,
твоят престиж, твоята сила. Но какво си ти извън тези неща? Така че
цялото това притежаване се превръща в твоя идентичност. То ти дава едно
фалшиво чувство за съществуване. Това е егото.
Егото не е нещо
мистериозно, то е един много прост феномен. Ти не знаеш кой си, а да
живееш без да знаеш кой си е невъзможно. Ако не знам кой съм, какво
правя тук? Тогава каквото и да върша, става безсмислено. Първото и
най-важно нещо е да знам кой съм. Може би тогава ще мога да направя
нещо, което да осъществи моята природа, да ме задоволи, да ме доведе у
дома.
Но ако не знам кой съм и продължавам да върша неща, как
бих могъл да достигна там, където се е предполагало моето естество да
достигне, да ме заведе? Аз търча насам-натам, но няма да има такова
място, за което да кажа: „Вече пристигнах, това беше мястото, което
търсех".
Ти не знаеш кой си, затова имаш нужда от някаква
фалшива идентичност като заместител. Твоите притежания ти дават тази
фалшива идентичност.
Ти идваш на света с един невинен
наблюдател. Всеки идва по този начин, със същото качество на съзнанието.
И започваш да се пазариш със света на възрастните. Те имат много неща,
които да ти дадат, а ти имаш само едно нещо за даване, и то е твоята
цялостност, твоето самоуважение. Ти нямаш много, имаш само едно нещо -
както искаш го наречи: невинност, интелигентност, автентичност. Имаш
само едно нещо.
И естествено, детето много се интересува от
всичко, което вижда около себе си. То непрекъснато иска да има това, да
има онова - то е част от човешката природа. Като се вгледаш в едно малко
дете, дори и току-що новородено бебе, ще видиш, че е започнало да търси
нещо; ръцете му се опитват да напипат нещо. То е започнало
пътешествието.
В това пътешествие то ще загуби себе си, защото в
този свят не можеш нищо да получиш, ако не платиш за него. А бедното
дете не може да разбере, че това, което то дава, е толкова ценно, че ако
поставиш целия свят от едната страна, а неговата цялост от другата,
дори и тогава тя ще натежи, ще се окаже по-ценна. Детето няма начин да
разбере това. Тук е проблемът, защото това, което то има, то просто го
има. То го смята за нещо, което се разбира от само себе си.
Нека ви разкажа една история, която ще изясни нещата.
Един богат, много богат човек, накрая много се обезсърчил - което е
естествена последица от всеки успех. Нищо не се проваля така, както
успехът. Успехът е важен за теб само ако ти си се провалил. Веднъж щом
успееш, след това разбираш, че си измамен от света, от хората, от
обществото. Човекът притежавал цялото богатство, но нямал покой на ума. И
започнал да го търси.
Това е, което става в Америка. В Америка
повече хора търсят покой на ума, отколкото където и да било другаде. В
Индия никъде не съм попадал на човек, който да търси умствен покой.
Човек трябва да се погрижи първо за стомашния покой - умственият покой е
твърде далеч. Гледано от стомаха, умът е отдалечен на милиони
километри.
Но в Америка всеки търси покой на ума и естествено
когато го търсиш, ще има хора, които ще са готови да ти го дадат. Това е
прост икономически закон: където има търсене, има и предлагане. Няма
значение дали наистина имаш нужда от това, което търсиш. Нито пък някой
се интересува от това какво ще ти даде предлаганото - дали то е просто
фалшива реклама, пропаганда, или в него има нещо същностно.
Знаейки този прост принцип, че където има търсене, има и предлагане,
хитрите и досетливи хора са отишли една стъпка по-напред. Сега те
казват: „Няма нужда да чакаш да се появи търсене, създай търсенето." И в
това се състои цялото изкуство на рекламата: тя създава търсене.
Преди да си прочел рекламата, си нямал такава потребност. никога не си
чувствал, че имаш нужда от това. Но прочитайки рекламата, изведнъж си
почувствал: „Боже мой, това ми е липсвало. И колко глупав съм бил да не
знам, че то е съществувало."
Преди някой да започне да прави,
да произвежда нещо, дори няколко години преди това - три, четири години -
той започва да му прави реклама. Нещото още го няма на пазара, защото
първо търсенето трябва да достигне до умовете на хората. И още щом се
появи търсенето, предлагането вече ще е налице.
Бърнард Шоу
разказва, че когато бил в началото на кариерата си и бил публикувал
своята първа книга, нямало, разбира се, търсене - никой никога не бил
чувал за Джордж Бърнард Шоу. Как би могъл да питаш: „Търся книгата на
Джордж Бърнард Шоу, неговата пиеса"? Така че това, което той правел по
цял ден... Той бил публикувал книгата - сам я бил издал, сам платил -
след което тръгнал от книжарница на книжарница и питал:
- Имате ли книгата на Джордж Бърнард Шоу? Те се учудвали:
- Джордж Бърнард Шоу ли? Никога не сме чували това име. Той казвал:
- Странна работа. Такъв велик човек, а вие никога да не сте чували за
него, пък работите в книжарница? Да не би да сте старомодни или нещо от
този род? Първото нещо, което трябва да направите, е да си набавите
книгата на Джордж Бърнард Шоу.
Той бил публикувал само една
книга, но започнал да рекламира няколко, защото след като си тръгнал да
обикаляш, защо да се ограничаваш само с една книга? А една книга не
прави човека велик писател.
Обличал се с различни дрехи -
веднъж с шапка, веднъж с очила. И хората започнали да звънят в къщата на
Джордж Бърнард Шоу. А той трябвало да прави всичко това - рекламата,
доставката. По такъв начин продал първата си книга. Питал хората по
улиците:
- Чували ли сте... защото аз слушам толкова много за една
книга, написана от някой си Джордж Бърнард Шоу. Хората казват, че е
направо велик, фантастичен. Чували ли сте го?
Те отговаряли:
- Не, никога дори не сме и чували това име.
- Странно - казвал той. - Винаги съм си мислел, че в Лондон има много
културно общество. - И ходел по библиотеки, клубове и навсякъде, където
имало възможност да се създаде търсене, и той създавал търсенето. Той
продал книгата и накрая - това е, което той непрестанно правел - накрая
станал един от най-великите писатели на своето време. Той създал
търсенето.
Но ако постигнеш успех, няма нужда някой да създава
търсене по отношение покоя на ума. Ако постигнеш успех, ти загубваш своя
умствен покой по пътя. Това е естествен ход на нещата. Успехът отнема
целия покой на твоя ум. Той просто изсмуква всичко, което има някакво
значение в живота: мир, тишина, радост, любов. Той непрестанно отнема
всичко от теб. Накрая ръцете ти се оказват пълни с боклук, а всичко
ценно се е загубило. И изведнъж разбираш, че имаш нужда от покой на ума.
Незабавно се появяват доставчици, които не знаят нищо за ума, не знаят
нищо и за покоя. Четох една книга, написана от Йошуа Либман, някакъв
еврейски равин, която се наричаше Покой на ума. Прегледах цялата книга.
Този човек не знае нищо нито за покоя, нито за ума. Но пък е бизнесмен.
Свършил е добра работа без да знае каквото и да било за покоя на ума.
Книгата му е един от най-големите бестселъри в света, защото който
търси покой на ума, рано или късно ще намери книгата на Йошуа Либман. А
тя е написана прекрасно. Той е добър писател, много добре се изразява,
впечатлява - книгата може да повлияе. Но покоят на ума ще си остане така
далечен, както е бил и преди, или пък прочитайки книгата, дори още
повече може да се отдалечи от теб.
Всъщност ако един човек знае
какво е покой и какво е ум, той не може да напише книга, озаглавена
Покой на ума, защото умът е причината за цялото безпокойство, за цялата
тревожност. Покоят е там, където няма ум. Следователно покой на ума -
такава стока не съществува.
Ако има ум, тогава няма покой. Ако
има покой, тогава няма ум. Но да напишеш книга Покой на ума... никой
няма да я купи. Мислил съм си... но сметнах, че никой няма да купи Покой
на ума. Това просто няма да има смисъл за тях, но точно това е
истината.
Детето не осъзнава какво е донесло със себе си. Този
богаташ бил в същото положение. Той притежавал цялото богатство на света
и сега започнал да търси покой на ума. Ходил от един мъдрец при друг и
всички те му давали страхотни съвети, но съветите не помагат на никого.
Всъщност само глупаците дават съвети и само глупаците приемат съвети.
Мъдрите хора с голяма неохота биха дали съвет, защото мъдрият със
сигурност знае, че единственото нещо в света, което се дава безплатно,
както и това, което никога не се приема от никого, е съветът, тъй че
защо да си губи времето?
Мъдрият човек първо те подготвя да
приемеш съвета. Той не просто ти дава съвет; ти трябва да си подготвен.
Може да му отнеме години да те подготви, да подготви почвата, и едва
тогава могат да се посеят семената. Глупак ще е този, който само хвърля
семена по камъни и скали, без дори да го е грижа за това, че ги губи.
Всички тези мъдреци му давали съвети, но нищо не сработило. Накрая един
човек, когото той не попитал, тъй като човекът изобщо не бил някакъв
известен - тъкмо напротив, смятали го за селския идиот - та този човек
го спрял един ден на пътя и му казал:
- Ненужно си губиш времето:
никой от тях не е мъдрец. Познавам ги много добре, но тъй като съм
идиот, никой не ми вярва. Може би и ти няма да ми повярваш, но аз
познавам един мъдрец. Само като те гледам толкова много да се измъчваш
заради този покой на ума, си помислих, че ще е по-добре да ти покажа
подходящия човек. Иначе аз съм си идиот, никой не ме пита за съвет и
никога не давам съвети на когото и да било. Но това е прекалено: като те
гледам толкова тъжен и нещастен, аз наруших тишината си. Отиди при този
човек в съседния град.
Богатият веднага тръгнал, носейки
голяма торба с безценни диаманти, яхнал своя великолепен кон. Той отишъл
там и го видял - човекът бил известен сред суфиите като Настрадин
Ходжа.
Той го попитал:
- Можеш ли да ми помогнеш да постигна покой на ума? Настрадин Ходжа възкликнал:
- Да ти помогна? Мога да ти го дам. Богатият си помислил:
- Странна работа. Първо онзи идиот предложи... и просто от отчаяние си
помислих, че няма да навреди, така че дойдох тук. А този изглежда, че е
дори още по-голям идиот, щом ми казва: „Мога да ти го дам".
Богатият попитал:
- Значи да ми го дадеш? Та аз съм бил при всякакви мъдреци; те всички
ми дават съвети - прави това, прави онова, дисциплинирай себе си,
занимавай се с благотворителност, помагай на бедните, отваряй болници,
какво ли не. Те ми казват всички тези неща и всъщност аз съм ги
извършил, но нищо не помага. А ти ми казваш, че можеш да ми го дадеш?
Настрадин Ходжа отговорил:
- Толкова е просто. Слез от коня.
Богатият слязъл от коня. Той държал торбата си и Настрадин Ходжа попитал:
- Какво има в торбата, която държиш толкова близо до сърцето си?
Той отговорил:
- Това са ценни диаманти. Ако можеш да ми дадеш покой на ума, ще ти дам
тази торба. - Но преди още да разбере какво става, Настрадин Ходжа
грабнал торбата и хукнал!
За момент богаташът останал като гръмнат;
той дори не могъл да разбере какво да прави. А след това трябвало да
следва Настрадин Ходжа. Но Настрадин Ходжа живеел в този град - той
познавал всяка улица и пресечка, при това бягал. Богаташът никога през
живота си не бил тичал, пък и бил толкова дебел. Той плакал, пъхтял и се
задъхвал, и сълзи се стичали по лицето му. И викал:
- Напълно ме измамиха! Този човек ми отне плода на моя тежък труд за цял живот, това, което съм спечелил; всичко ми взе.
Събрала се тълпа и всички се смеели. Той се обърнал към тях:
- Да не би всички вие да сте идиоти? Този град да не е пълен с идиоти?
Аз съм напълно разорен, а наместо да хванете крадеца, всички вие се
смеете.
Те му отвърнали:
- Той не е крадец, той е много мъдър човек. Богаташът казал:
- Онзи идиот от моето село ме вкара в тази беля!
Но все пак, тичайки и потейки се, той тръгнал след Настрадин Ходжа.
Настрадин Ходжа се върнал под същото дърво, където конят все още стоял.
Той седнал с торбата под дървото, докато богаташът пристигнал плачейки и
ридаейки. Настрадин Ходжа казал:
- Вземи си торбата. - Човекът взел
торбата и я притиснал до сърцето си. Настрадин Ходжа го попитал: - Как
се чувстваш? Можеш ли да почувстваш някакъв покой на ума?
Богаташът отговорил:
- Да, чувствам го много успокоен. Ти си странен човек и имаш странни методи.
Настрадин Ходжа казал:
- Нямам странни методи - най-обикновена математика. Всичко, което имаш,
започваш да го смяташ за нещо, което се разбира от само себе си. Просто
трябва да ти се даде възможност да го загубиш и тогава изведнъж
осъзнаваш какво си загубил. Не си спечелил нищо ново; това си е същата
торба, която носеше, преди да имаш покой на ума. Сега притискаш същата
торба до сърцето си и всеки може да види колко умиротворен изглеждаш,
истински мъдрец! Просто си тръгвай и не досаждай на хората.
Това е проблемът на детето, защото то идва с невинност и е готово да
приеме всичко и да даде в замяна своята невинност. Готово е да купи
всякакъв боклук и да даде своята смелост. Готово е да купува просто
играчки - а какво друго има в този свят освен играчки? - и да загуби
своята яснота. То ще разбере едва тогава, когато притежава всички тези
играчки, и не може да почувства никаква радост от тях, не може да види
никакво постижение, никакво осъществяване. Тогава ще осъзнае какво е
загубило - и то само го е загубило.
В един по-добър свят всяко
семейство ще се учи от децата си. Вие толкова бързате да ги научите.
Изглежда никой не се учи от тях, а те могат на много да ви научат. Вие
няма на какво да ги научите.
Само защото си по-стар и силен,
започваш да ги правиш и тях като теб, без дори да помислиш за това какъв
си ти, къде си достигнал, какъв е твоят статут във вътрешния свят. Ти
си бедняк, а нима искаш същото и за твоето дете?
Но никой не
мисли, иначе хората щяха да се учат от малките деца. Децата носят
толкова много от другия свят, защото съвсем скоро са дошли. Те все още
носят тишината от утробата, тишината на самото съществувание.
Никога не забравяй да се доверяваш на непознатото. Познатото е умът.
Непознатото не може да бъде умът. То може да е нещо друго, но не и умът.
Едно нещо е сигурно за ума и то е, че умът е натрупаното знание. Така
че ако например дойдеш до един кръстопът и умът ти подскаже: „Тръгни по
този път, той ти е познат" - това е умът. Ако слушаш твоето същество, то
би искало да тръгне по непознатия, неизвестен път. То винаги обича
приключенията. Умът е много ортодоксален, много консервативен. Той иска
да се движи по коловоза, по утъпкания път, все отново и отново - пътят
на най-малкото съпротивление.
Следователно винаги се вслушвай в непознатото. И събери смелост да навлезеш в непознатото.
За да израснеш до своята съдба, имаш нужда от голяма смелост, имаш
нужда от безстрашие. Тези, които са пълни със страх, не могат да отидат
отвъд познатото. Познатото дава известен комфорт, сигурност,
безопасност, защото е познато. Човек е напълно осъзнат, знае как да
борави с познатото. Може да е почти заспал и пак да се занимава с него -
няма нужда да е буден; в това се състои удобството на познатото. В
момента, в който пресечеш границите на познатото, се появява страх,
защото сега вече си невеж, сега няма да знаеш какво да правиш и какво да
не правиш. Сега няма да си толкова сигурен в себе си, могат да се
извършат грешки - можеш да се отклониш. Това е страхът, който държи
хората привързани за познатото, а веднъж щом един човек се привърже към
познатото, той е вече умрял.
Животът може да се живее
единствено рисковано - няма друг начин да се живее. Само чрез опасността
животът постига зрялост, израства. Човек трябва да бъде авантюрист,
винаги готов да рискува познатото заради непознатото. А веднъж щом е
вкусил от насладите на свободата и безстрашието, той никога няма да
съжалява, защото тогава ще знае какво означава да живееш по най-добрия
начин. Тогава човек разбира какво означава да се гори свещта на живота
едновременно и от двата края. А дори и един миг от тази интензивност е
по-удовлетворителен, отколкото цяла една вечност на посредствено
съществуване.
За смелостта
Ошо |
Нумерология
3.138.200.66 