Разговори с Бога

   През пролетта на 1992 г. - около Великден, доколкото си спомням - в живота ми се случи необикновено явление. Бог започна да разговаря с теб.
    Чрез мен.
    Нека да обясня.
    По това време бях много нещастен в личен, професионален и емоционален план и животът ми се струваше неуспешен на всички равнища. Както имах от години навика да записвам мислите си в писма (които обикновено никога не изпращах), взех доверения си жълт тефтер и започнах да изливам чувствата си.
    Този път вместо поредното писмо до човек, който си представях, че ме измъчва, си помислих да се насоча право към първоизточника, към най-големия "мъчител" от всичките. Реших да напиша писмо на Бога.
    Беше ядно и разгорещено писмо, изпълнено с объркани, изопачени и осъдителни мисли. А също и с куп разгневени въпроси.
    Защо животът ми не върви? Какво е необходимо, за да го накарам да потръгне? Защо не мога да намеря щастие в личните си взаимоотношения? Винаги ли ще ми се изплъзват необходимите пари? И накрая най-важното: какво съм направил, за да заслужа живот, изпълнен с постоянни битки?
    За моя изненада, както дописвах последния от горчивите въпроси, които ми се струваха без отговор, и се готвех да захвърля химикалката настрана, ръката ми остана на листа, задържана сякаш от някаква невидима сила. Внезапно химикалката започна да се движи сама. Нямах никаква представа какво ще напиша, но изглежда някаква мисъл се зараждаше и аз реших да се оставя на течението й. Излезе следното...
    - Действително ли искаш отговор на всички тези въпроси или просто си изкарваш яда?
    Премигнах... и тогава в глава ми дойде отговор. Записах и него.
    - И двете. Разбира се, че си изливам яда, но ако тези въпроси имат отговори, адски много бих искал да ги чуя.
    - "Адски много би искал"... много неща. Не би ли било добре "райски много" да ги искаш?
    Написах:
    - Това пък какво означава?
    Преди да се усетя бях започнал разговор... и то не толкова говорех аз, колкото ми се диктуваше. Тази диктовка продължи три години и по онова време нямах и представа накъде отивам. Отговорите на въпросите, които записвах, никога не идваха, докато въпросът не бъде изписан докрай и докато не оставя настрана собствените си мисли. Често отговорите идваха по-бързо, отколкото можех да записвам, и започнах да редя драскулки, за да не изоставам. Когато се почувствах объркан или загубех усещането, че думите идват от някъде другаде, оставях химикалката и излизах от диалога, докато отново получа вдъхновение - прощавай, но това е единствената дума, която наистина пасва - да се върна към жълтия тефтер и да започна да пиша отново.
    Разговорите продължават и сега, докато пиша това. И по-голямата част от тях се намира на страниците, които следват... страници, съдържащи един невероятен диалог, на който аз отначало не вярвах, след това приех, че има лична стойност, но който сега разбирам, че е бил предназначен не само за мен самия. Бил е предназначен за теб и за всеки, който е стигнал до тази книга. Защото моите въпроси са и твои.
    Искам от теб час по-скоро да станеш участник в този диалог, защото истински важна е не моята, а твоята история. Твоята житейска история е онова, което те доведе тук. Твоето лично изживяване е онова, за което става дума в този материал. Иначе ти нямаше точно сега да го държиш в ръце. И тъй, хайде да започнем с въпрос, който си задавам отдавна. Как говори Бог и на кого? Ето отговорът, който получих:
    - Аз говоря на всекиго. Непрекъснато. Въпросът е не на кого говоря, а кой Ме слуша?
    Заинтригуван, помолих Бога да обясни по-подробно. Ето какво каза:
    - Най-напред нека да заменим думата говоря с думата общувам. Тя е много по-хубава дума, по-пълна и по-точна. Когато се опитваме да разговаряме един с друг - Аз с теб или ти с Мен, тутакси се хващаме в невероятната ограниченост на думите. Затова аз не общувам единствено с думи. Всъщност правя го рядко. Обичайната ми форма на общуване е с чувството. Чувството е езикът на душата. Ако искаш да разбереш своята истина за нещо, виж какво чувстваш към него. Понякога чувствата се откриват трудно - и често още по-трудно се приемат. Но в най-дълбоките ти чувства се крие твоята най-висша истина. Номерът е да се стигне до тези чувства. Ще ти покажа как. За пореден път. Ако поискаш.
    Отвърнах, че действително искам, но точно сега имам по-голямо желание за пълен и завършен отговор на първия ми въпрос. Ето какво каза Бог:
    - Аз общувам също и с мисъл. Мисълта и чувството не са едно и също нещо, въпреки че могат да се проявяват едновременно. В общуването с мисъл често употребявам образи и картини. Затова мислите са по-ефективно средство за общуване, отколкото само думите. Освен чувства и мисли използвам и изживяването, като главен метод на общуване. Най-накрая и чувствата и мислите, и изживяването не постигнат успех, прибягвам към думите. Думите са най-неефективното комуникационно средство Те най-лесно се подават на неправилна интерпретация и най-често биват криворазбрани А защо е така? Заради това, което думите са. Те са просто произнесени звуци: шумове, които изобразяват чувства, мисли и изживявания. Думите са символи. Знаци. Те не са Истина. Не са същността Думите могат да ти помогнат да разбереш нещо. Изживяването ти позволява да знаеш. И все пак има неща, които не можеш да изживееш. Затова съм ти дал и други инструменти за познание. Наричат се чувства. Също и мисли. Върховната ирония тук е, че всички вие придавате такава голяма тежест на Божията Дума и толкова малко значение на изживяването - Всъщност за вас изживяването има толкова ниска стойност, че когато изживяването ви на Бога, се различава от чутото за Бога, вие автоматично, отхвърляте изживяването и запазвате думите, а би трябвало да е точно обратното. Изживяването ти и чувствата ти към нещо представляват онова, което ти фактически и интуитивно знаеш за него. Думите могат единствено да се опитват да символизират знанието ти и често могат да го объркат. Ето начините, по които общувам. Но не всички чувства, и не всички мисли, и не всички изживявания, и не всички думи идват от Мен. Много думи са изречени от други в Мое име. Много мисли и чувства са предизвикани от причини, които не са директно Мое творение. Много изживявания са резултат от тях. Задачата тук е ясно да можеш да разграничаваш. Трудността е да познаеш разликата между послания от Бога и информация от други източници. Отделянето на едното от другото е лесна работа, ако се прилага следното основно правило:
    Моя винаги е Най-висшата ти Мисъл, Най-ясната ти Дума, Най-великото ти Чувство. Всичко по-малко от тях идва от друг източник. Така задачата за разграничаването става по-лека, защото дори начинаещ без затруднение ще познае Най-висшото, Най-Ясното и Най-великото. Ще ти дам и още напътствия. Най-висшата Мисъл винаги е мисълта, която съдържа радост. Най-ясните Думи са думите, съдържащи истина. Най-великото Чувство е чувството, което наричаш обич.
Радост, истина, обич.
    Те са взаимозаменяеми и всяко едно от тях води до другото. Няма значение в какъв ред ги поставяш.
    След като с тези напътствия вече може да се разпознаят Моите послания сред послания, идващи от другаде, остава единствено въпросът дали ще се обърне внимание на тези послания.
    Това не се случва с повечето Ми послания. С някои, защото звучат твърде хубаво, за да са истина. С други, защото са прекалено трудни, за да бъдат следвани. С много от тях, защото са просто криворазбрани. С повечето, защото не са получени.
   Най-силният ми вестоносец е изживяването, а вие пренебрегвате дори него. И по-точно пренебрегвате особено него. Вашият свят не би бил в сегашното си състояние, ако просто бяхте послушали изживяването си. Резултатът от не чуването на вашето изживяване е, че продължавате да го изживявате отново и отново. Така е, защото целта Ми няма да бъде осуетена и волята Ми няма да бъде пренебрегната. Вие ще получите посланието. Рано или късно. Аз обаче няма да ви насилвам. Никога не ще ви накарам насила. Защото съм ви дал свободна воля - силата да правите онова, което изберете - и никога няма да ви я отнема, никога.
    И тъй, ще продължа да ви изпращам същите послания сега, и завинаги, и во веки веков, в който и край на Вселената да се намирате. Безспирно ще изпращам посланията си, докато ги получите, прегърнете и наречете свои. Посланията ми ще идват в стотици различни форми, в хиляди моменти, в продължение на милиони години. Не можеш да ги пропуснеш, ако наистина слушаш. Не можеш да ги пренебрегнеш, ако действително си чул. Така нашето общуване ще стане целенасочено. Защото в миналото ти само си Ми говорил, молейки Ми се, пледирайки към Мен, настоявайки пред Мен. Сега и Аз мога да ти отговоря както правя тук в тези редове.
    - Как да знам, че това общуване е от Бога? Откъде да знам, че това не става в собственото ми въображение?
    - Каква е разликата? Не виждаш ли, че мога да работя чрез въображението ти толкова лесно, колкото чрез всичко останало? Ще предизвикам във всеки отделен миг верните мисли, думи и чувства, служещи точно на конкретната цел, като използвам един и ли повече начини. Ще знаеш, че тези думи идват от Мен, защото ти (по своя собствена преценка) никога не си се изразявал толкова ясно. Ако си беше отговарял толкова ясно на тези въпроси, нямаше да ги задаваш.
    - С кого общува Бог? Има ли избрани хора? Имали избрано време?
    - Всички хора са избрани и всички мигове са златни. Няма човек и няма момент по-избран от друг. Много хора са направили избора да вярват, че Бог общува по особени начини и с избрани хора. Това освобождава хората от отговорността да чуят посланието Ми, а още по-малко да го получат и им позволява да приемат думата на някой друг по всички въпроси. Няма защо да Ме слушаш, щом вече си решил, че други са чули мнението Ми по всички въпроси и ти можеш да слушаш тях. Слушайки онова, което другите мислят, че са чули от Мен, ти няма защо да мислиш изобщо. Това е основната причина, поради която много хора загърбват посланията Ми на лично ниво. Ако приемеш, че получаваш посланията Ми пряко, ще трябва да поемеш и отговорността за тълкуването им. Далеч по-сигурно и много по-лесно е да приемеш интерпретацията на други отколкото да потърсиш и да разбереш посланието, което може би получаваш сега, в момента. И все пак, Аз те каня да участваш в нов начин на общуване с Бога. Двупосочно общуване. Истината е, че ти си този, който ме покани. Защото Аз дойдох при теб, в тази форма, точно сега в отговор на твоя зов.
    - Защо някои хора, като Христос например, изглежда чуват повече от Твоите послания отколкото останалите?
    - Защото някои хора имат желание наистина да слушат. Те имат желанието да чуят и да останат отворени към общуването дори и когато изглежда страшно, или налудничаво, или напълно погрешно.
    - Би трябвало да слушаме Бога даже когато казаното ни се струва погрешно?
    - Особено когато ви се струва погрешно. Ако мислите, че сте прави за всичко, кому е необходимо да говори с Бога?
    Хайде иди и действай така, както знаеш. Забележи, че всички вие правите точно това откакто свят светува. И виж в какво състояние е светът. Ясно е, че има нещо, което сте пропуснали. Очевидно има нещо, което не разбирате. Онова, което разбирате, трябва да ви се струва правилно, защото "правилно" е понятие, което използвате за обозначаване на нещо, с което се съгласявате. Онова, което сте пропуснали, следователно отначало ще ви изглежда "погрешно". Единственият начин да се придвижите напред е да си зададете въпроса: "какво би станало, ако всичко, което смятах за "погрешно", всъщност беше "правилно"?" Всеки велик учен знае това. Когато онова, над което ученият работи, не се получава, ученият оставя настрана всички допускания и започва отначало. Всички велики открития са направени благодарение на готовността и способността да не бъдеш прав. Ето какво е нужно.
    Не можеш да познаеш Бога, докато не престанеш да си казваш, че вече го познаваш. Не можеш да чуеш Бога, докато не спреш да мислиш, че вече си го чул. Няма да мога да ти кажа Истината Си, докато не спреш да ми разказваш своята.
    - Но моята истина за Бога идва от Теб.
    - Кой казва това?
    - Другите.
    - Кои други?
    - Водачи. Пастори. Равини. Свещеници. Книги. Библията, за Бога!
    - Това не са авторитетни източници.
    - Не са ли?
    - Не.
    - Тогава кои са авторитетните източници?
    - Вслушай се в чувствата си. Вслушай се в Най-възвишените си Мисли. Вслушай се в преживяното. Когато някое от тях се окаже различно от онова, което са ти казали учителите ти или си прочел в книгите, забрави думите. Думите са най-несигурният носител на Истината.
    - Толкова много неща бих искал да Ти кажа, толкова много въпроси да ти задам. Не знам откъде да започна. Защо например не се покажеш? Ако наистина има Бог и това си Ти, защо не се покажеш по начин, който всички да можем да разберем?
    - Правил съм го много пъти. Правя го отново и в момента.
    - Не. Имам предвид по начин, който е неоспорим, който не може да бъде отречен.
    - Като например?
    - Като например да се появиш сега пред очите ми.
    - Правя го в момента.
    - Къде?
    - Накъдето погледнеш.
    - Не, искам да кажа по неоспорим начин. По начин, който никой човек да не може да отрече.
    - Какъв би бил този начин? В какъв вид и форма би искал да се появя?
    - Във формата и вида, които в действителност имаш.
    - Това е невъзможно, защото Аз няма вид и форма, които вие разбирате. Мога да приема форма, която бихте разбрали, но тогава всички ще допуснат, че са видели единствената форма на Бога, вместо само една от многото форми на Бога. Хората вярват, че Аз съм това, което виждат, вместо онова, което не виждат. Но аз съм голямото невидимо, а не това, в което се превъплъщавам във всеки отделен момент. В известен смисъл Аз съм това, което не съм. Аз идвам от Не-бъденето и винаги се връщам там. Когато обаче дойда в една или друга определена форма, като мисля, че в нея хората ще Ме разберат, те Ми приписват тази форма завинаги. А ако се появя в какъвто и да било друг вид пред които и да било хора, първите казват, че не съм се появил пред вторите, защото пред вторите не съм изглеждал така, както пред първите, нито пък съм казал същите неща - тогава как може да съм бил Аз?     Виждаш, че няма значение под каква форма и по какъв начин разкривам Себе си - какъвто и начин да избера, каквато и форма да приема, никоя от тях няма да е непротиворечива.     - Ами ако направиш нещо, което би доказало истината за това, кой си Ти без никакво съмнение...
    - ...пак ще има хора, които ще кажат, че то идва от дявола или просто от нечие въображение. Или от каквато и да било друга причина извън Мен. Ако разкрия себе си като Богът Всемогъщи, Вседържец на Небето и Земята и преместя планини, за да го докажа, па ще се намери някой да каже: "Трябва да е бил Сатаната".
    И затова е така, както и трябва да бъде. Защото Бог не разкрива Божията същност чрез външно наблюдение, а чрез вътрешно изживяване. И когато вътрешното изживяване е разкрило Божията същност, външното наблюдение не е необходимо. А ако външното наблюдение е необходимо, вътрешното изживяване не е възможно.
    Тогава, ако е помолено за прозрение, няма как да бъде получено, защото самият акт на искане е изявление, че прозрението го няма; че нищо от Бога не е разкрито в момента пред нас. Подобно изявление създава и изживяването за това. Защото мисълта ти за нещо е съзидателна, и думата ти е плодоносна, и мисълта и думата ти взето заедно имат великолепната способност да сътворяват действителността, в която се намираш. Следователно, ти ще имаш усещането, че Бог не се разкрива пред теб, защото , ако се разкриваше, ти не би се молил за това.
    - Значи ли това, че не мога да моля за нищо, което искам? Казваш, че молитвата за нещо всъщност го отблъсква от нас?
    - Този въпрос е задаван през вековете, и е получавал отговор винаги, когато е бил задаван. Явно не сте чули отговора или пък няма да го повярвате.
    На въпроса се отговаря отново с днешни понятия и на съвременен език по следния начин:
    Няма да имаш онова, за което се молиш, нито можеш да получиш нещо, което искаш. Така е, защото самата ти молба е изявление за липса и когато казваш, че искаш нещо, просто сътворяваш в действителността си точно това изживяване - че искаш.
    Правилната молитва следователно никога не е молитва на искане, а молитва на благодарност. Когато благодарите предварително на Бога за това, което си избирате да изживеете във вашата действителност, вие всъщност приемате, че то е вече там и се случва. Благодарността е най-силното изявление към Бога; потвърждение, че даже преди да сте помолили Аз съм отвърнал. Следователно никога недей умолява. Цени и бъди благодарен.
    - А ако предварително съм благодарен на Бога за нещо и то никога не се случи? Това може да доведе до разбити илюзии и горчивина.
    - Благодарността не може да бъде използвана като средство, с което да манипулирате Бога; като инструмент, с който да изиграете Вселената. Не можеш да излъжеш себе си. Съзнанието ти знае истината за мислите ти. Ако казваш "Благодаря ти, Боже, затова и това", като същевременно си съвсем наясно, че него го няма в настоящата ти действителност, не можеш да очакваш Бог да е по-малко наясно от теб и да ти го сътвори. Бог знае това, което знаеш ти, а това, което знаеш, се появява като твоя действителност.
    - Но тогава как да бъда истински благодарен за нещо, което знам, че го няма?
    - Вяра. Ако имаше само зрънце вяра, би могъл да местиш планини. Ще знаеш, че нещо го има, защото Аз съм казал, че го има; защото аз съм казал, че дори преди да помолиш, ще съм отвърнал на молбата ти; защото Аз съм казал и съм казвал по всеки възможен начин, чрез всеки учител, който би назовал, че каквото и да избереш, избирайки го в Мое Име, то и ще бъде.
    - И все пак толкова хора казват, че молитвите им са останали без отговор.
    - Нито една молитва (а молитвата не е нищо повече от пламенен израз на това, което е ) не остава без отговор. Всяка молитва(всяка мисъл, всяко изявление, всяко чувство) е творческа. В степента, в която горещо се приема за истина, тя ще се прояви и в изживяването ти. Като се каже, че една молитва е останала без отговор, всъщност се е случило така, че най-горещо поддържаната мисъл, дума или чувство се е задействало. Трябва да знаеш (и в това е тайната), че винаги мисълта зад мисълта (можем да я наречем Изначална Мисъл) е определящата. Следователно, ако искаш и умоляваш, изглежда ще имаш по-малък шанс да изживееш онова, което си мислиш, че си избрал, защото Изначалната Мисъл зад всяка молба е, че сега нямаш онова, което желаеш. Тази Изначална Мисъл става твоя действителност. Единствената Изначална Мисъл, която може да я надделее, е вярата, че Бог безпогрешно ще дари точно това, което е поискано. Някои хора имат такава вяра, но те са много малко. Процесът на молитва става много по-лесен, когато вместо да се смята, че Бог винаги ще казва "да" на всяка молба, интуитивно се разбере, че самата молба не е необходима. Тогава молитвата е молитва на благодарност. Даже не е молитва, а изява на признателност за това, което съществува.
    - Като казваш, че молитвата е изява на това, което съществува, значи ли, че Бог не прави нищо; че всичко, което ще се случи след молитвата, е резултат от действието на самата молитва?
    - Ако вярваш, че Бог е някакво всемогъщо същество, което изслушва всички молитви, казва "да" на някои, "не" на други и "може би, но не сега" на останалите, грешиш. Въз основа на какво правило Бог би решавал?
    Ако вярваш, че Бог е създателят и този, който взема решенията за всички неща в живота ти, грешиш. Бог е наблюдателят, а не създателят. И Бог е готов да ти помогне да изживееш живота си, но не по начина, който може би очакваш. Предназначението на Бога не е да създава или разрушава условията и обстоятелствата в твоя живот. Бог те е сътворил по Свой образ и подобие. Ти си сътворил останалото чрез силата, дадена ти от Бога. Бог е създал жизнения процес и живота такива, каквито ги знаеш. Същевременно ти е дал свободен избор да правиш с живота, каквото пожелаеш. В този смисъл собствената ти воля за себе си е и Божията воля за тебе.
    Ти си живееш живота, както си искаш, и Аз нямам никакви предпочитания по този въпрос.
    Това е грандиозната илюзия, в която си се забъркал - мисълта, че Бог по един или друг начин се интересува от това, което правиш. Не Ме интересува какво правиш и на теб ти е трудно да чуеш подобно нещо. Нима ти се интересуваш какво правят децата ти, когато ги изпратиш да си играят? Има ли за теб някакво значение дали играят на гоненица, криеница или на дама? Няма, защото знаеш, че те са на сигурно място. Ти си ги поставил в среда, която си сметнал за дружелюбна и добра. Разбира се, винаги ще се надяваш, че няма да се наранят. И ако това стане, ще си до тях да им помогнеш, да ги излекуваш, да им позволиш да се почувстват отново сигурни, да бъдат пак щастливи, да отидат да играят на другия ден. Но дали ще изберат гоненица или криеница на следващия ден пак няма да има значение за теб. Естествено ти ще им кажеш кои игри са опасни. Но няма да можеш да спреш децата си да не правят опасни неща. Не винаги. Не завинаги. Не във всеки момент от сега до смъртта. Мъдър родител е онзи, който знае това. И все пак родителят никога не престава да се вълнува то резултата. Тази е двойнствеността, която се доближава до описанието на дуализма на Бога - да не се интересуваш дълбоко от процеса, а да се интересуваш дълбоко от резултата. А Бог всъщност не се интересува даже и от изхода. Не от крайния изход. Така е, защото крайният изход е осигурен.
    Ето и втората голяма илюзия на човека - идеята, че изходът на живота е под съмнение.
    Точно това съмнение в крайния изход е създало най-големия ви враг - страха. Защото, ако се съмнявате в резултата, тогава би трябвало да се съмнявате и в Създателя -- би трябвало да се съмнявате в Бога. И ако се съмнявате в Бога, би трябвало да живеете в страх и вина цял живот. Ако се съмняваш в Божието намерение и в способността на бога да създаде този краен резултат, как би могъл изобщо някога да отпуснеш душата си? Как би могъл някога истински да намериш мир?
    Но Бог има пълната сила да съчетае намеренията с резултатите. Вие не можете и няма да повярвате в това (въпреки твърдението ви, че Бог е всемогъщ). Ето защо ви трябва да сътворите във въображението си сила, равна на Бога, за да намерите начин да бъде наречено на Божията воля. И така сте създали в митологията си съществото, което наричате "дявол". Представили сте си даже Бог във война с това същество (мислейки, че Бог решава проблемите като вас). Най-накрая даже сте си въобразили, че Бог може да загуби тази война.
    Това нарушава всичко, което казвате, че знаете за Бога, но няма значение. Вие живеете собствената си илюзия, която поражда страха ви, и всичкото идва от решението ви да се усъмните в Мен.
    А какво ще стане, ако вземеш ново решение? Какъв би бил резултатът?
    Ще ти кажа следното: ти би живял като Буда. Като Исус. Като всеки светец, когото някога сте идеализирали. И като повечето от тези светци, хората не биха те разбрали. И когато се опиташ да им обясниш чувството си на спокойствие, радостта в живота си, вътрешния си екстаз, те ще слушат думите ти, но няма да ги чуят. Ще се опитат да ги повторят, но ще прибавят нещо към тях. Ще има да се чудят как така ти имаш онова, което те не могат да намерят. И тогава ще станат завистливи. Малко след това завистта и ще се превърне в ярост и в яда си ще се опитат да те убедят, че ти си този, който не разбира Бога.
    И ако не успеят да те откъснат от радостта ти, ще потърсят как да те наранят - толкова огромна би била яростта им. И когато им кажеш, че това няма значение, че даже смъртта не може да прекрати радостта ти, нито да промени истината ти, със сигурност биха те убили. Тогава, като видят спокойствието, с което приемаш смъртта, ще те нарекат светец и ще те обикнат отново. Защото такава е същността на хората: да обичат, след това да рушат, след това отново да обичат онова, което най-много ценят.
    - Но защо? Защо правим така?
    - Всички човешки действия са мотивирани на най-дълбоко равнище от едно от двете чувства: страх или обич. Истината е, че има само две чувства - само две думи в езика на душата. Това са противоположните краища на великата полярност, която Аз сътворих, когато създавах Вселената и вашия свят такъв, какъвто го знаете днес.
    Това са двете точки - Алфата и Омегата, които позволяват на така наречената от вас система на "относителността" да съществува. Без тези две точки, без тези две идеи за нещата не би могло да има никаква друга идея. Всяка човешка мисъл и всяко човешко действие се основават или на любов, или на страх. Не съществува друг човешки мотив и всички други идеи са само производни на тези две. Те са просто различни вариации, различни интерпретации на същата тема. Замисли се дълбоко и ще видиш, че е вярно. Това е , което нарекох Изначална Мисъл. Тя е мисъл или на обич, или на страх. Това е мисълта зад мисълта. Това е първата мисъл. Водещата сила. Суровата енергия, която задейства двигателя на човешкото преживяване.
    И ето как човешкото поведение поражда повтарящо се преживяване след повтарящо се преживяване; затова хората обичат, след това разрушават, след това отново обичат. Винаги има люшкане от едното към другото чувство. Любовта води до страх, страхът води до любов, любовта води до страх...
    ...И причината се крие в първата лъжа - лъжата, която вие приемате като истина за Бога: че на Бог не може да се има доверие; че на Божията любов не може да се разчита; че Бог ви приема с условия; че крайният изход на нещата е под съмнение. Ако не можеш да разчиташ, че Божията обич винаги ще я има, на чия обич тогава можеш да разчиташ? Ако Бог се отдръпва и оттегля, когато не се представяш по правилния начин, не биха ли правили същото и простосмъртните? И става така, че в мига, в който заявявате най-възвишената си обич, приветствате и най-големия си страх. Защото първото нещо, за което се притеснявате, след като кажете "обичам те" е дали ще го чуете в отговор. И ако го чуете в отговор, започвате веднага да се тревожите, че ще загубите любовта, която току-що сте намерили. И така, всяко ваше действие се превръща в ответна реакция - отбранително средство срещу загуба, даже когато се отбранявате да не загубите Бога.
    А ако знаеше Ти Кой Си, че си най-великолепното, най-забележителното, най-чудесното същество, което Бог някога е създал, ти никога не би се страхувал. Защото кой би отблъснал такова великолепие? Даже и Бог не би могъл да намери недостатък в такова същество.
    Ти обаче не знаеш Кой Си и мислиш, че имаш много по-малка стойност. А откъде изобщо ти дойде идеята, че си нещо по-малко от великолепен? От единствените хора, чиято дума приемаш за всичко: от майка ти и баща ти. Това са хората, които те обичат най-много. Защо биха те лъгали? И все пак не са ли ти казвали,че си твърде много такъв и недостатъчно онакъв? Не са ли те тласкали да оставиш настрана някои от най-лудите си идеи?
    Това са посланията, които си получил, и въпреки че те не отговарят на критериите и следователно не са послания от Бога, може и да си ги приел за такива, защото са идвали с достатъчно сигурност от боговете на личната ти Вселена. Родителите ти са тези, които са те научили, че обичта е условна (усещал си условията им много пъти) и това е опитът, който донасяш и в собствените си любовни отношения.
    Това също е и опитът, който донасяш при Мен.
От този си опит правиш и заключенията си за Мен. От тази позиция изричаш истината си. "Бог е любящ" казваш, "но ако нарушиш заповедите Му, ще те накаже с безкрайно заточение и вечно проклятие". Нима не си бил отблъскван от собствените си родители? Нима не знаеш болката, когато си бил осъждан от тях? Как тогава би могъл да си представиш, че е различно с Мен? Забравили сте какво е да обичаш безусловно. Не си спомняте усещането на Божията обич. И се опитвате да си представяте какво вероятно би била Божията обич въз основа на онова, което виждате от любовта в света. Проектирали сте върху Бога ролята на "родител" и по този начин сте си измислили Бог, който осъжда, награждава или наказва, според чувствата, които предизвикват у него действията ви. Това обаче е опростена гледна точка за Бог, изградена върху вашата митология. Няма нищо общо с това Кой съм Аз. След като сте създали една цялостна система на мислене за Бога, основана по-скоро на човешки опит, отколкото на духовни истини, създавате и цялостна действителност около любовта. Тя е действителност, базирана на страх, който идва от идеята за страховит и отмъстителен Бог. Изначалната й мисъл е погрешна, но да я отречете, би значело да разрушите цялата си теология. И въпреки че новата теология, която би я заменила, наистина би била истинското ви спасение, вие не можете да я приемете, защото идеята за Бога, от Когото няма нужда да се страхувате, Който няма да ви осъжда и Който няма никаква причина да наказва, е твърде великолепна, за да бъде прегърната даже и в най-грандиозните ви представи за това Кой и Какво е Бог.
    Действителността, в която обичта е основана на страх, доминира в изживяването ви на обич и всъщност тази действителност го създава. Вие не само виждате как получавате обич при определени условия, но и наблюдавате как самите вие я давате по подобен начин. Докато обаче се въздържате, отдръпвате и поставяте условията си, частица от вас знае, че това не е истинската обич. И все пак изглежда сте безсилни да промените начина, по който раздавате обичта. "Научил съм се от горчив опит" си казваш "и проклет да съм, ако се оставя отново беззащитен". Истината обаче е, че ще си проклет, ако не се оставиш. [Със собствените си (погрешни) мисли за обичта вие проклинате сами себе си никога да не я изпитате в чистия й вид. По същия начин проклинате сами себе си да не Ме познаете никога такъв, какъвто съм в действителност. И така ще бъде, докато Ме познаете. Защото няма да имате възможност да Ме отричате вечно и ще дойде мигът на Помирението ни.]
    Всяко действие предприето от хората (не само отнасящо се до личните отношения), се основава или на обич, или на страх. Решения, засягащи бизнес, индустрия, политика, религия, образование на младите, социални правила на нациите ви, икономическите цели на обществото ви; избори, предизвикващи война, мир, нападение, отбрана, агресия, подчинение; намерения да искаш или да даваш, да трупаш или да поделяш с другите, да обединяваш или да разединяваш - всеки свободен избор, който някога правиш, възниква от една от двете възможни мисли, които съществуват: мисъл на обич или мисъл на страх.
    Страх е енергията, която се свива, затваря, дърпа навътре, бяга, крие се, запасява се, наранява. Обич е енергията, която се разширява, отваря, изпраща навън, остава, разкрива, споделя, лекува. Страхът увива телата ни в дрехи, любовта ни позволява да ги открием. Страхът сграбчва и стиска всичко, което имаме, обичта го раздава. Страхът иска нещо или някой да са му наблизо, любовта иска те просто да й бъдат мили. Страхът сграбчва, обичта пуска. Страхът измъчва, обичта успокоява. Страхът атакува, любовта лекува. Всяка човешка мисъл, дума или деяние се основава или на едното, или на другото чувство. Нямате друга възможност, защото просто няма нищо друго, от което да избирате. Но имате свободен избор кое от двете чувства да предпочетете.
    - По думите Ти изглежда тъй лесно, и все пак, когато се взима решение, страхът по-често печели, отколкото губи. Защо е така?
    - Научени сте да живеете в страх. Разказвано ви е за оцеляването на най-приспособимия, за победата на най-силния и за успеха на най-умния. Безкрайно малко е казано за славата на най-обичащия. И вие се борите по един или друг начин да сте най-приспособими, най-силни, най-умни, и ако видите(в каквато и да е ситуация), че постигате по-малко от това, се страхувате от загуба, защото ви е било казано, че да бъдеш по-малко, значи да загубиш.
    И ето, разбира се, вие избирате действието, предизвикано от страха, защото така сте научени. Аз пък ви уча следното: когато изберете постъпката, предизвикана от обич, ще сте направили нещо повече от това да оцелеете, ще сте направили нещо повече от това да победите, ще сте направили нещо повече от това да успеете. Тогава ще изпитате цялата слава на това Кои Сте Вие Наистина и кои бихте могли да бъдете.
    За да го направите, трябва да се откажете от своите добронамерени, но зле информирани светски преподаватели, и да чуете ученията на онези, чиято мъдрост идва от друг източник. Сред вас има много такива учители, както и винаги е имало, защото Аз няма да ви оставя без онези, които ще ви покажат, научат, водят и напомнят за тези истини. И все пак най-великото напомняне идва не от някой извън вас, а от гласа у вас самите. Това е първият инструмент, който използвам, защото е най-достъпен. Вътрешният ти глас е най-силният глас, с който говоря, защото е най-близко до теб. Той е гласът, който ти казва да ли всичко останало е вярно или не, правилно или не, добро или лошо (в зависимост от определението ти). Той е радарът, който определя курса, управлява кораба, води пътешествието, ако най-сетне му позволиш. Той е гласът, който ти казва точно сега дали думите, които четеш в момента, са думи на обич или думи на страх. С това мерило можеш да определиш дали тези думи заслужават внимание или пренебрежение.
    - Ти каза, че винаги когато избирам действието, предизвикано от обич, ще мога да изпитам пълното величие на това аз кой съм и кой мога да бъда. Ще ми обясниш ли по-подробно?
    - Има само едно предназначение на целия живот, който съществува, и то е да можете ти и всичко живо, да изпитате пълното величие. Всичко останало, което казваш, мислиш или правиш, е в подкрепа на тази цел. Няма нищо друго, което душата ти може да прави, и нищо друго, което душата ти иска да прави. Чудото на тази цел е, че никога не свършва. Всеки край е ограничение, а Божията цел не познава подобни прегради. Ако дойде момент, в който да изпиташ себе си в пълното си величие, в същия миг ще си представиш още по-голямо величие, което да осъществиш. Колкото повече си, толкова повече можеш да станеш и колкото повече можеш да станеш, толкова повече можеш да бъдеш. Най-дълбоката тайна е, че животът не е процес на откриване, а е процес на сътворяване. Ти не откриваш себе си, а създаваш се бе си наново. Търси, следователно не да разбереш Кой Си, търси да определиш Кой Искаш да Бъдеш.
    - Някои казват, че животът е училище и че ние сме тук да научим определени уроци, че след като "се дипломираме", можем да продължим с по-големи начинания вече не ограничавани от тялото. Това вярно ли е?
    - Това е друга част от вашата митология, основаваща се на човешки опит. - Животът не е училище?
    - Не.
    - Ние не се намираме тук, за да учим уроци?
    - Не.
    - Тогава защо сме тук?
    - За да си спомните и пресътворите Кои Сте.
    Казвал съм ви отново и отново. Вие не ми вярвате. Добре... така е, както и трябва да бъде. Но действително, ако не сътворите себе си като това, което сте, няма как да бъдете, което сте.
    - Добре. Обърка ме. Да се върнем за малко към училището. Чувал съм учител след учител да твърди, че животът е училище. Искрено казано съм шокиран да Те чуя, че го отричаш.
    - Училището е мястото, където отиваш, ако има нещо, което не знаеш и което искаш да научиш. Не е място, където отиваш, ако вече знаеш нещо и просто искаш да изживееш знанието си. Животът (както вие го наричате) е една възможност да узнаете практически онова, което вече знаете теоретично. Няма нужда да научавате нищо, за да го направите. Необходимо е само да си спомните, какво вече знаете, и да действате в съответствие с него.
    - Не съм сигурен, че разбирам.
    - Да започнем оттук. Душата - твоята душа - знае всичко, което може да се знае през цялото време. За нея, няма нищо скрито, нищо непознато. Но знаенето не е достатъчно. Душата търси да изпита. Ти можеш да познаваш себе си като щедър, но ако не направиш нещо, което показва щедрост, нямаш нищо освен една концепция. Можеш да познаваш се бе си като внимателен, но ако не проявиш внимание към някого, нямаш нищо повече от една представа за себе си. Единственото желание на душата ти е да обърне най-грандиозната представа за себе си в най-грандиозното си изживяване. Докато концепцията не стане изживяване, всичко, което съществува, е допускане. Аз съм допускал различни неща за Себе си дълго време. По-дълго, отколкото ти и Аз заедно можем да си спомним. По-дълго от възрастта на тази Вселена, умножена по възрастта на тази Вселена. Виждаш тогава колко невръстно, колко ново е изживяването Ми за Себе си!
    - Пак ме загуби. Изживяването Ти на Себе си ли?
    - Да. Нека да ти го обясня така: в началото онова, Което Е, беше всичко, което съществуваше, и нямаше нищо друго. Но Всичко, Което Е, не можеше да познае себе си, защото Всичко, Което Е, е всичко, което съществуваше и наоколо нямаше нищо друго. И така, Всичко, Което Е ,,, не беше. Защото при отсъствието на нещо друго, Всичко, Което Е - не е. Това е великото Е/Не Е, за което мистиците говорят отколе. Всичко, Което Е, знаеше, че то е всичко, което съществува - но това не беше достатъчно, защото то можеше да знае за абсолютното си величие само теоретично, а не практически. А изживяването на себе си е онова, за което то копнееше, защото искаше да знае какво е усещането да бъдеш толкова великолепен. Но това беше невъзможно, защото самото понятие "великолепен" е относително. Всичко, Което Е, не можеше да знае какво е усещането да си великолепен освен ако не се покажеше онова, което не е. В отсъствие на онова, което не е, това, което Е, не е. Това разбираш ли го?
    - Мисля , че да. Продължавай.
    Добре. Всичко, Което Е, знаеше едно нещо - че не съществува нищо друго. И така, То не можеше и никога нямаше да познае Себе си от гледна точка извън Себе си. Такава точка просто не съществуваше. Имаше само една отправна точка и тя беше единственото място, намиращо се отвътре. "Е-Не Е". "Съм-Не Съм". И все пак Всичко от Всичко избра да познае Себе си практически чрез изживяване. Тази енергия - тази чиста, невиждана, нечувана, не наблюдавана и следователно непозната за никого енергия - избра да изпита Себе си като абсолютното величие, което беше. За да направи това, Тя осъзна, че ще трябва да използва отправната точка отвътре. Направи доста правилен извод, че която и да е част от Нея обезателно би била по-малка от цялото и че следователно, ако Тя просто разделеше Себе си на части, всяка част, тъй като е по -малка от цялото, би могла да погледне към останалото от Себе си и да види величието. И така, Всичко, Което Е, раздели Себе си, ставайки в един върховен момент онова, което е това, и онова, което е онова. За първи път това и онова съществуваха съвсем отделно едно от друго. И двете съществуваха едновременно. Както и всичко, което не беше нито едното, нито другото. Следователно внезапно започнаха да съществуват три елемента. Онова, което е тук. Онова, което е там. И онова, което е нито тук, нито там, но което трябва да съществува, за да могат тук и там да съществуват. Това е нищото, което съдържа всичкото. Не-пространството, което съдържа пространството. Всичкото, което съдържа частите.
    Можеш ли да го разбереш? Следиш ли ми мисълта?
    - Всъщност мисля, че да. За вярване или не, използваш толкова ясни примери, че мисля, че действително го разбирам.