"Животът е устроен така, че ту е скучно, ту е страшно", казва един мой стар приятел. По нещо човешкият живот прилича на огромен набор от детски кошарки, вмъкнати една в друга като матрьошките. В кошарката е спокойно и безопасно, но неудобството е, че рано или късно играчките омръзват. А извън кошарката има толкова интересни неща, обаче можеш и да си защипеш пръстите на вратата или нещо друго. Беда...

    И въпреки това те тегли. Извънграничното го чуват всички и всеки откликва по своему. Най-безопасният начин е да почетеш книжка или да включиш телевизора. Това ти позволява направо в кошарката да водиш интересен и наситен живот, а най-важното е, че във всеки момент можеш да натиснеш копчето за изключване или да затвориш книгата. Хоп и пак си в кошарката. Красота - и биберона, и дрънкалката, и възглавничката са тук.

    Когато се бях захванал с известната компютърна игра "Мороленд", си помислих, че нищо не ми пречи да намеря търсеното в играта и в реалния живот. Вселената винаги е отзивчива за такива молби. Речено-сторено и аз вече съм в голямата игра. След известно време лежейки под откритото небе в нощната перуанска степ, съвсем като боец след сражение на Куликовско поле, вече извън границите на всички известни ми предели, изживял ужаса на всички ужаси, аз си помислих: "И защо не си играх компютърната игра?" Глупава мисъл и веднага я отхвърлих, но тя предизвика живителната и спасителна за мен усмивка. Благодаря й!

    Но да се върнем към обичайните човешки предели. Преди обичах да се шегувам, че в този свят има две много опасни неща - любовта и творчеството. Този, чието сърце никога не се е пробуждало, е в безопасност, в топлите рамки на трудните отношения. Дълбоката любов е смъртоносна за личността. Границите ще бъдат нарушени. За да се срещнат две души, те трябва да са излезли от кошарките си и да тръгнат един срещу друг. Истинската любов винаги е взаимна, другояче не може да бъде. Кутията с ментолови цигари е един от най-добрите пултове, измислени от човечеството. Индианците са спирали война с помощта на тютюна, белите – с любовта. И все пак, както пее Висоцки: "И такива чудаци има - вдишват с пълни гърди тази смес. И не чакат награди, нито наказания" (Балада за любовта)

    Всеки вдишал с пълни гърди любовта вече няма да се върне назад. Границата е премината. Дихание без любов за него ще бъде мъка.

    Втората опасна граница е творчеството. Този, който е премахнал в захлас тази граница, докоснал се е до Бога в себе си, вече не е част от "нормалния човешки живот". На една среща с първия ми учител по театрално изкуство, работещ по съвместителство като физик, ми разказа тъжна и забавна история. Без кавги и предупреждения съпругата му внезапно го напуснала. И почти веднага му се появила жестока екзема - сякаш на живо са му одрали кожата на ръцете. За щастие, той не прибягнал до официалната медицина, впоследствие екземата преминала и започнал да пише стихове непрестанно. По времето на срещата ни той вече беше издал три сборника и беше записал два диска. Но проблемът е, че вече не можел да работи като физик. Вместо формули, в главата му имало стихове. Той ми зададе странния въпрос: "И как при това положение да не пиша стихове, Славик?". Като си спомня за тази история и досега ми става смешно. Дори не разбираше, колко е затънал. "Никак - отговорих му - Сега ти си поет и режисьор, а не физик. Трябваше навремето да пиеш преднизолон". На него му е провървяло, но колко творци официалната медицина е излекувала от творчеството?

    Жената се измъчва, ако не е приемана като муза. В някакъв момент от развитието на отношенията едната любов става недостатъчна и се заглежда отвъд границите. Каквото и да прави музата, тя винаги е права.

    Има и по-твърди граници. Ако срещна човек, когото официалната медицина е обявила за смъртно болен, бих му казал следното: "С нещо е приключено - или с предишната ти личност, или с земния ти живот? Избирай". Познавам бивши тежко и неизлечимо болни, които благодарят на съдбата за това, че Вселената ги е изправила пред такъв суров избор, защото иначе биха продължили да си играят в своята кошарка. Тези, които дълго време избягват зовът на душата, рано или късно се изправят пред него.

    Любовта на Вселената е абсолютно безжалостна. Вече съм казвал, че всеки неразрешим проблем, не се решава на нивото на съзнание, на като се опитвате да го решите. И има два пътя - да се обърнеш към някой по-висши и могъщ за помощ, да отправиш молба, или сам да преминеш на нужното ниво - това се нарича развитие. В моята картина за света. Вселената може да не се отзове на молбите ви, за да не пречи на развитието ви, защото както се казва: "помощта за глупака е по-страшна и от враг".

    ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ - Следващият текст може да съдържа извънгранична информация за читателя. Ако не сте уверен, че си струва да продължите да четете - не четете повече. Ако пък го направите, то рискът е ваш :)

    Запазването на границите е не по-малко важно от излизането от тях. Арнолд Миндел нарича реалността, в която всички живеем, за договорена реалност. Удобно ни е светът да е предсказуем и законите му известни, да можем да ги учим в училище, да запазим договорената реалност според договора, защото така е добре за всички.

    Тази сутрин бях осенен от осъзнаването на част от смисъла на съня в човешкия живот. В сънищата няма граници и договорености. Сигурно затова са толкова сладки? Всяка нощ съзнанието на всеки, се наслаждава изцяло на красотата и непредсказуемостта. Отвъд пределите. И на сутринта имаме удивителната възможност да се върнем в общочовешката кошарка. Нима не е прекрасно това?

    За традиционната цивилизована наука е невъзможно дори да се предположи, че законите на този свят може не само да се изучават, но и да се променят, да се предоговарят - е, разбира се, че рискът си е твой. Просто да попиташ Вселената дали няма нещо ново, някакъв ъпгрейт за системата? Сред 10-те библейски заповеди няма такива, забраняващи да правиш това. Хората с лекота нарушават всяка от тези заповеди, но не посягат към Матрицата. Всъщност, как се е случило - първо са открити законите или са измислени преди това? Обичам да се шегувам, че официалната наука няма и да се помръдне, докато не разбере, защо древните инки не са ползвали колелото, след като са знаели за него, използвали са го при ритуалите си, но не и в ежедневието. Сигурно са били глупави.

    А относно ума - именно той създава нужната граница. Всяка нощ си почиваме от тази граница. Много велики идеи и откровения са ставали насън или в подобно на съня медитативно състояние. Някой е напуснал общочовешката кошарка, бързичко е хващал някаква играчка от задграничното и бегом обратно към другите деца - "Вижте какво ви донесох"!

    Аз се опитах да донеса нови играчки на психолозите, но организаторите на 13-тата киевска гещалтска конференция не ми разрешиха да проведа майсторски клас. Много символичен е този пореден номер. Предложих за избор три теми за майсторски клас - за повече пари - сакралните основи на гещалтподхода, срещу символично заплащане - границите на психотерапията и напълно безплатно - за края на психотерапията. Сега съжалявам, че преговорите се водеха в кулоарите. Струваше си да настоявам за открито обсъждане на разногласията ни пред цялата конференция. Това също би било майсторски клас, защото преговорите ни отразяваха световния процес - взаимодействието между тези, които пазят договорената реалност и тези, които се опитват да донесат нещо ново от задграничното. Мисията и на едните и на другите е еднакво необходима и за уважение. Както казват децата ми: "С мама е безопасно, а с теб е интересно".

    Във всички времена "пазителите на границите" са били по-твърди и по-активни от пионерите в задграничното. И това е разбираемо - страхуват се. Пример в това отношение е не толкова отдавнашното заявление, че Земята се върти около Слънцето, за което са можели да те изгорят на клада, за да предотвратят нови научни изследвания. Опитът на белите да разкажат на много от древните култури, как е устроен света предизвиква голямо веселие.

    Арни Миндел е казал, че всеки психолог и психотерапевт, рано или късно, стига до границата на знанията си и чувства, че отвъд тях има нещо, но той не притежава нито начините, нито инструментите, за да върви напред. Бих добавил, че с такива граници, рано или късно, се сблъсква всеки бизнесмен, политик, медик, химик, физик, ботаник, пазач и въобще всеки развиващ се човек.

    Веднъж чух песента на ангел. Не очаквах, а и въобще не предполагах, че това може да се случи. Песента на ангела ме поведе към немислимото задгранично, но умът ми бодро бдеше на стража. Вместо да постигна това, което ми се даваше, в този момент, внезапно започнах да се гордея със собствената си напредничавост, съзнанието ми се преизпълни с мисли за това, колко съм голямата работа. Песента на ангела се измести в периферията. Перуанският учител забеляза състоянието ми, приближи се до мен и буквално изтри всичко от съзнанието ми. Песента на ангела отново зае централно място и отново вселенските знания и принципи за космическа хармония заприиждаха към мен. Умът ми се изпъчи още по-силно: "Аз съм най-якият" Дойде друг учител и също помете съзнанието ми. Явно много съм се стремял към признанието. Измежду космическата красота и хармония и космичното самозалъгване, аз избрах второто. Повече учителите не ми помагаха.

    Но това, което трябваше да се случи, се случи. Песента на ангела ме изведе от моя пясъчник. По-късно срещнах и други хора, чули ангелите. Това е крачка без връщане назад. Бил ли си вече на такова ниво на съзнание, ти се иска отново да бъдеш в него. Иска ти се и тук да е като там, защото тъгуваш за там. Ето и сега, когато четете тези редове, може би и на някой от вас ангелът му напява тихичко. Какво ще стане, ако успокоите ума си и се заслушате? Може и да ви отеснее старата кошарка.