Понятието "духовно его" възниква малко след определянето на обичайното, общочовешко его. Изглежда, че отделянето му като отделно понятие не е задължително, защото може да се стигне до това да определим при лекарите - лекарско его, а при дърводелците - дърводелско. Но ако се вгледаме отблизо лекарското его и това на дърводелеца си остават в същността си предишните, носейки отпечатъка на професията и според степента на отъждествяването им с професията ще се променя смисълът на формулата "това е мое". Тоест, тяхното его придобива още една роля, която е строго професионална, когато в себе си човек придава на работата си по-голяма важност, а тогава професионалната самоличност става по-силна от останалите. Но само това.
   
Хората, тръгнали по духовния път, претендират, че се стремят към трансформация и много често следването на някаква религия или учения изисква сериозна промяна на целия начин на живот. Затова при дълго и упорито следване, при силна вяра в истинността на пътя, човек най-напред преобразява собственото си "недуховно" его, като го превръща в "духовно". Тъй като това се случва несъзнателно, то самият търсещ не го забелязва - дори напротив, приветства случващите се промени и ги смята за крайно важни и полезни.
   
Както вече писах - егото се създава като инструмент за комуникация, като средство, което помага да съжителстваме със себеподобни. В този смисъл духовното его си остава в рамките на тази задача, но променя обекта на общуване - сега това е Бог, а също неговите ангели и светци. Тоест, егото се формира под изискванията на църквата и общността, но те рядко спомагат за преобразуването му в истинско духовно, защото за общуване със себеподобни е достатъчно и обичайното его. Затова духовното его е плод на усилията за установяване на контакт и последващо общуване с висши същества. Има различни форми на подобно общуване, като започнем от добрата стара молитва и завършим до модерния сега ченълинг. Като при това си остават и предишните нагласи - "това е мое" вече се пренася към истинността на пътя и религията ми, а "не трябва да бъде" се прехвърля към тези, чийто начин на живот е презрян, и към последователите на други религии, като се отхвърля вярата им.
   
Ако обикновеното его се сравнява с обичайни хора, то духовното - със житиетата на светците и деянията на просветените, защото простите хора са прекалено малки. При това и при тях егото играе тази роля да избира според предпочитанията си поведението за "святост" или изразяването на презрението към приетите в обществото норми на поведение. Отделна роля си има и за Бог, макар и да е изявена само по време на молитви и духовни практики. Особено набожните се стараят да остават във нея възможно повече, като вярват горещо, че Господ внимателно следи стъпките им.
   
Главната разлика между обикновеното и духовно его е в това, че човекът, избиращ духовността, сякаш излиза от кръга на обичайните отношения, намирайки такива от друго ниво и порядък. Вследствие на това се променя отношението му към хората, което може да варира от откровено презрение до снизходителност, като проектира върху тях своята "божествена любов". Чувството за някаква избраност винаги съпътства духовното его. В същото време винаги се намира и място за самоотричане, което се изразява в разкаяние, осъждане на собствената греховност и усещането за несъвършенство.
   
Егото не обича да се подчинява, но обича да поучава. Тук, както и в много случаи, възниква ситуацията за трудно различаване на проявленията на егото от следването на волята. Един от законите за вътрешен растеж гласи, че докато не предадеш на някого придобитото знание, няма да смогнеш да се придвижиш напред. Малко опростена е тази формулировка, но в нея има голяма доза истина. Нуждата да отдава придобитото знание рано или късно в една или друга форма идва при всеки, тръгнал по пътя. Често точно егото с неговата жажда за признание е главен двигател на този процес. И въобще не е добре, ако цялото т.нар. предаване на учението е само повод, за подхранване на егото на учителя. За съжаление, мотивацията за насищане духовното его съвсем не е последна за днешните учители. И тъй като егото обича властта, то много от т.нар.учители обичат да се налагат над последователите си, с което дискредитират самата идея за обучение по духовния път.
   
Общуването с духове, умрели, ангели и извънземни също подхранват егото, като правят притежателя им необикновен. И духовното, и недуховното его привличат всичко, с което носителя на егото да изпъкне над сивата маса. Съществуват сума ти капани, в които лесно се влиза - усещането на фини енергии, познаване на бъдещето, диагностициране по аурата и много други. С всичко това се занимават екстрасенсите, които не можеш да обвиниш в излъшък на духовност, тъй като всички те са привързани към собствените си способности. Когато в подобна ситуация попада търсач и започва да разсъждава относно това, кой каква енергия има и т.н., а също и за картините, виждани чрез третото око, то трябва да е ясно, че често пъти това е атракция на егото. Да не забравяме, че едно от любимите занятия на егото е да осъжда другите и да ги сравнява със себе си. Затова, когато разсъждавате за тежката енергетика на някого от присъстващите, се замислете, вие доколко сте леки.
   
И на духовното, и на недуховното его се харесва усещането за избраност и особеност. Затова много духовни хора обичат да демонстрират принадлежността си, различния си спрямо масата живот с външния си вид. Амулети, талисмани и различни знаци, плюс носията, принадлежаща на други култури, показват, че притежателят им е различен от останалите. Това е отличителната черта на егото изобщо - то винаги се самоутвърждава чрез някого. И тук има два аспекта. Първият - за самоутвърждаването са нужни зрители, някой, който да види усилията на човека и да им даде оценка. Във втория - за самоутвърждаване се привличат авторитети - Исус Христос, Гурджиев или в най-лошия случай някакъв Генадий Малахов. Както сами разбирате, те също са на раменете на други авторитети, някои от които са изцяло понятни и очевидни, както, да кажем, е фигурата на Бога-Отец, а другите са размити подобно на много дълбоките мъдрости, народната медицина. Умът, създаващ и потвърждаващ егото, има нуждата от авторитетни източници, за да обоснове препоръчаното мнение. И често, просто заимства чуждото мнение, защото за сгода то е авторитетно. Затова човекът с развито духовно его винаги побеждава в спор с недуховен човек, използвайки цитати от свещени текстове. Или позовавайки се на собствените прозрения.
   
Ако приемем всичко гореизложено на вяра, може да се окаже, че е трудно да се отличи духовното его от истинската духовност. И колкото по-неуверен е в себе си търсачът, толкова по-бързо се поддава на обаянието на човека с развито духовно его. Непровереното от теб и разбрано на ниво ум знание, възвишените речи - всичко това егото излага на показ. Опитът, получен от вървящият по духовния път, също често е храна за неговото его. Като цяло нещата не са прости. И за да разберем кой какъв е, има само едно средство.
   
Известно е, че рибарят вижда рибар отдалече. Егоистичният човек винаги разпознава подобното на себе си. Но умът е сляп, и ако егоистът срещне човек без его, той просто не може да повярва в това и проектира върху него собственото си виждане, като непременно открива куп егоистични мотиви. Така е било, така е и така ще бъде.
   
Тъй като в основата на духовното его също е лъжата, то е трудно да я откриеш. Всеки може да види ролята, която съзнателно или безсъзнателно е избрал за себе си - на просветен, на напреднал, на способен или на избран. За това просто трябва да се разграничи от нея, за да осъзнае и види истинското си състояние. И като обозре духовното его в себе си, ще му е лесно да открие този, който си е избрал същата роля и я изпълнява старателно за заинтересованите или равнодушни зрители.
   
Осъзнаването на Божественото Присъствие не изисква общуване. Преживяването на връзката с Източника не се нуждае от думи. Когато това се случва, нуждата от егото, като инструмент на общуване, отпада. Егото се появява като плът от плътта на този свят и законите му, свят в който безмълвното общуване е практически невъзможно, а всяка връзка изисква документално оформено потвърждение. Духовното его се опитва да пренесе тези правила в света на духа и това изначално е обречено на провал.
   
Има ли роля, трябва да има някой, който да я изпълнява. Да намериш актьор, а в този случай самия себе си, е единственото решение за проблемите на егото и предизвиканите от него страдания. Ако по някакви причини не ви се иска да правите това, то трябва да продължавате да омайвате себе си и околните с духовни текстове като формули за самовнушение и да укрепите вярата в духовността си чрез молитви и медитации. Но вярата и играта не отменят реалността. Затова, когато останете насаме със себе си, дори този, чието его е непробиваемо, чувствате тази своя реалност, в която всяко его е като въздушни замъци, изградени върху нищото.